Питър Бенчли
Челюсти (8)

Осма глава

Броуди се събуди внезапно, като че ли от удар, с предчувствие за нещо лошо. Той бързо протегна ръката си да докосне Елън, но нея я нямаше в леглото. Надигна се и видя, че тя седи на креслото до прозореца. Дъждът се плискаше в стъклата и той чу как вятърът свисти в листата на дърветата.

— Отвратителен ден, а? — промълви Броуди. Тя не отговори, а продължи внимателно да наблюдава капките, които се стичаха по стъклото. — Защо си станала толкова рано?

— Не ми се спеше.

Броуди се прозя.

— Не мога да кажа същото за себе си.

— Няма нищо чудно.

— О, господи, пак започваш.

Елън поклати глава.

— Не. Извинявай. Аз просто така. — Гласът й беше тъжен и унил.

— Какво има?

— Нищо.

— Е, както искаш.

Броуди стана от леглото и отиде в банята.

В кухнята слезе вече обръснат и облечен. Момчетата привършваха закуската си, а Елън му пържеше яйце.

— Деца, какво ще правите в този гаден ден? — попита той.

— Ще чистим косачките за трева — отговори Били, който през лятото работеше при местния градинар. — Да знаеш как мразя дъждовните дни!

— А вие? — Броуди се обърна към Мартин и Шон.

— Мартин ще ходи в Юношеския клуб — каза Елън, — а Шон ще прекара деня у семейство Сантос.

— Ами ти?

— Имам целодневно дежурство в болницата. Добре, че ми напомни: няма да се върна за обяд. Ще можеш ли да хапнеш в града?

— Разбира се. Не знаех, че в сряда работиш цял ден.

— Невинаги. Но едно от момичетата се разболя и аз обещах да я заместя.

— Така ли?

— Ще се върна за вечеря.

— Отлично.

— Впрочем не би ли могъл да закараш Шон и Мартин? Бих искала да купя някои неща на път за болницата.

— Разбира се.

— На връщане аз ще ги прибера.

Броуди и двете по-малки момчета тръгнаха първи. След тях и Били, облечен в дъждобран, който го скриваше от глава до пети, потегли на велосипеда си.

Елън погледна стенния часовник в кухнята. Осем без няколко минути. Дали не е още много рано? Възможно е. Но трябва да го завари в хотела, преди да е тръгнал нанякъде, където няма да може да го открие. Протегна напред дясната си ръка, опита се да укроти треперенето на пръстите си, но това й се удаваше трудно. Сама се усмихна на нервността си. „Не ставаш за ролята на безпътна жена“ — прошепна си тя. Качи се в спалнята, седна на леглото и взе зеления телефонен указател. Когато откри номера на хотел „Гербът на Абелард“, сложи ръка на телефона и след кратко колебание вдигна слушалката от вилката и набра номера.

— „Гербът на Абелард“.

— Свържете ме със стаята на мистър Хупър, моля. Мат Хупър.

— Една минута… Хупър… Да, тук е. Вътрешен четиристотин и пет. Свързвам ви.

Елън чу как телефонът иззвъня веднъж, после още един път. Чуваше ударите на сърцето си и виждаше как веничката на дясната й китка пулсира. „Остави слушалката — каза си тя, — остави я. Още не е късно.“

— Ало? — чу се гласът на Хупър.

„О, господи — помисли си тя, — а ако Дейзи Уикър е в стаята му?“

— Ало?

Елън преглътна.

— Здравейте. Аз съм… Елън.

— О, здравейте.

— Надявам се, че не съм ви събудила?

— Не. Тъкмо се канех да сляза да закуся.

— Наистина ли? Днес денят не е хубав, нали?

— Да, но това не ме огорчава особено. Можах да си поспя, а това за мен е цял разкош.

— Днес трябва ли… да работите?

— Не знам. Тъкмо размишлявах над това. Ако се кача на катера в такова време, трудно бих могъл да разчитам на успех.

Елън замълча, главата й се въртеше, мислите й бяха объркани. „Хайде, по-смело — опита се да се ободри тя, — попитай го.“

— Мислех си… — „Не, по-внимателно. Не бива така, изведнъж.“ — Исках да ви благодаря за прекрасния талисман.

— Няма за какво. Радвам се, че ви хареса. Аз трябва да ви благодаря. Прекарах чудесна вечер.

— Аз… ние също се радваме. Доволна съм, че дойдохте. Беше както преди.

— Да.

„Време е — каза си тя, — по-смело.“

— Знаете ли какво ми хрумна? Ако днес нямате намерение да работите, искам да кажа, щом като днес няма да излезете в океана с катера, помислих си… ако нямате нищо против… ако сте свободен, по обяд…

— По обяд?

— Да. Разбирате ли, ако нямате никаква друга работа, помислих си, че бихме могли да обядваме заедно.

— Ние? Искате да кажете вие, шефът на полицията и аз?

— Не, само вие и аз. Обикновено Мартин обядва в кабинета си. Но не ми се ще да нарушавам плановете ви. Разбира се, ако сте много зает…

— Не, не. Нямам нищо против. С удоволствие. Къде бихте искали да обядваме?

— Има едно прекрасно ресторантче в Саг Харбър. „Банър“. Били ли сте там? — Елън се надяваше, че не е бил. Тя също не бе ходила там, което означаваше, че никой няма да я познае. Но бе чувала, че е прилично заведение. Тиха музика, приглушена светлина.

— Не, никога не съм ходил там — отвърна Хупър. — Но защо точно в Саг Харбър? Не е ли твърде отдалечено?

— Не, не е. Петнайсет-двайсет минути с кола. Бихме могли да се срещнем в ресторанта, когато на вас ви е удобно.

— Удобно ми е по всяко време.

— Тогава в дванайсет и половина.

— Добре. В дванайсет и половина. Довиждане.

Елън остави слушалката. Ръцете й все още трепереха, но душата й несдържано ликуваше. Всичките й чувства се бяха събудили и изострили. Тя с наслада вдишваше миризмите около себе си. Всички слаби шумове в къщата — скърцане, шумолене, тропане — звучаха в ушите й като симфония. Обхвана я желание, каквото отдавна не бе изпитвала — като че ли някаква топла вълна, едновременно приятна и смущаваща, я обля от глава до пети.

Тя отиде в банята и взе душ. Обръсна си краката и почисти космите под мишниците си. За съжаление не бе купила някой от онези дамски дезодоранти, които бе виждала да рекламират, тъй че напудри цялото си тяло и се напръска с парфюм.

В спалнята имаше голямо огледало в цял ръст и застанала пред него, тя започна внимателно да се разглежда. Дали видът й е достатъчно добър? Дали Хупър ще приеме предложението й? Беше се старала да поддържа формата си, да запази младежката свежест и гъвкавост. Не можеше да понесе мисълта, че биха могли да я отхвърлят.

Наистина изглеждаше добре. На врата си имаше малки бръчици, ала те едва-едва личаха. Лицето й беше чисто и гладко. Кожата й бе опъната, очите й не бяха подпухнали и под тях нямаше торбички. Стоеше изправена и се възхищаваше от формата на гърдите си. Талията й беше тънка, коремът — плосък: награда за безкрайните упражнения след раждането на всяко от децата. Единственият дефект, на който се спря критичният й поглед, беше ханшът. Дори при най-богато въображение трудно можеше да се твърди, че това е ханш на девойка. Той издаваше, че е раждала. Ханш на жена, създала поколение, както веднъж се бе изразил Броуди. При тая мисъл тя внезапно почувства угризения на съвестта, ала възбудата от предстоящата среща ги заглуши. Краката й бяха дълги и стройни независимо от пищните бедра. Нежните глезени и идеалната форма на стъпалата с акуратно направен педикюр можеха да удовлетворят и най-претенциозния ценител на женски крака.

Елън облече болничната си униформа. Извади от шкафа полиетиленов плик, в който постави бикини, сутиен, внимателно сгъната копринена лятна рокля в светлолилаво, чифт пантофки с малко токче, дезодорант, пластмасов флакон с тоалетна пудра, четка и паста за зъби. Занесе плика в гаража, хвърли го на задната седалка на фолксвагена си, изкара колата на пътя и зави към саутхамптънската болница.

Еднообразното шофиране усили умората, която я бе налегнала от часове. Цяла нощ не бе спала. Отначало лежеше в леглото, после се премести до прозореца, като се бореше с най-противоречиви чувства, с укорите на съвестта си, с желанието и с разкаянието си. Не си спомняше в кой точно миг у нея се роди този безумен и опасен план. Мъчеше се да отпъди обсебилата я мисъл и в същото време непрекъснато се връщаше към нея от деня, в който за първи път се срещна с Хупър. Преценила бе риска и в крайна сметка реши, че си струва да го поеме, макар че не бе съвсем наясно какво може да спечели от подобно приключение. Единственото, което знаеше, бе, че й се иска промяна, каквато и да е тя. Щеше й се отново да се почувства желана, при това не само от своя съпруг, в чиито чувства бе напълно сигурна. Копнееше да се увери, че е привлекателна и за мъжете от кръга, към който все още причисляваше себе си. Диреше лек за носталгията си, защото съзнаваше, че душата й крее. Разбира се, миналото не можеше да възкръсне, но тя можеше да го върне в паметта си, да се приобщи към него телом и духом. Изпитваше потребност да получи поне малка част от същината на някогашния си живот и само Мат Хупър бе в състояние да й помогне. Мисълта за любов не й идваше наум. Тя не предвиждаше сериозни и продължителни отношения с младежа. Надяваше се само, че осъществяването на плана й ще я възроди.

Елън беше доволна, че в болницата я натовариха с работа, която изискваше внимание и умение да разговаря с хората — това я отвличаше от собствените й мисли. Тя и още една сестра-доброволка смениха спалното бельо на престарелите пациенти — за много от тях болницата бе станала роден дом, а за някои — последно пристанище. Елън се стараеше да си спомни имената на децата им, които живееха в отдалечени градове, измисляше разни обстоятелства, поради които не им бе възможно да пишат на своите родители. Преструваше се, че си спомня телевизионните предавания, за които говореха, обсъждаше с тях защо героят бе оставил жена си заради онази авантюристка, макар веднага да е разбрал, че е авантюристка.

В дванайсет без четвърт Елън каза на старшата на групата, че не се чувства добре. Щитовидната й жлеза отново се обаждала, при това била в месечното си неразположение. Искала да полегне малко в стаята за почивка на персонала. А ако не се почувствала добре, щяла да си отиде вкъщи. Изобщо, ако не се върне на работа към един и половина, значи си е заминала. След подобно обяснение, каза си тя, никой не ще тръгне да я търси.

Елън влезе в сестринската стая, преброи до двайсет и леко открехна вратата, за да види дали отвън има някой. Коридорът беше празен. Почти целият персонал беше в кафенето в другия край на зданието. Тя се измъкна в коридора, тихичко затвори вратата зад себе си, бързо сви зад ъгъла и през страничния вход излезе от болницата на служебния паркинг.

На път за Саг Харбър спря при бензиностанцията. Когато резервоарът беше напълнен, тя плати и поиска разрешение да ползва тоалетната. Взе ключа, заобиколи колонката и спря до вратата на дамската тоалетна. Отвори я, но преди да влезе, върна ключа на служителката. После отиде при колата си, взе пластмасовата торба, влезе в тоалетната и затвори вратата.

Свали униформата си и докато стоеше боса на хладния под и се оглеждаше в огледалото над умивалника, внезапно осъзна какъв риск поема. Напръска се с дезодорант под мишниците, после напръска и стъпалата си. Обу чистите бикини. Изсипа по малко пудра в чашките на сутиена си и си го сложи. Измъкна роклята от пластмасовата торба, разгъна я, оправи гънките и я облече. Изсипа пудрата в обувките си, изтри стъпалата си с хартиена салфетка и се обу. После изми зъбите си и среса косата си, напъха болничната униформа в пластмасовата торба и отвори вратата. Огледа се наоколо и видя, че при колонката няма никой — едва тогава излезе от тоалетната, захвърли торбата на задната седалка и седна зад кормилото.

Като се отдалечаваше от бензиностанцията, Елън се смъкна на седалката, да не би служителят да забележи, че си е сменила дрехите.

В дванайсет и четвърт тя беше вече в „Банър“, ресторантчето на брега на Саг Харбър, известно с бифтеците си и ястията, приготвени от даровете на морето. Паркингът се намираше зад ресторанта. Това зарадва Елън. Не искаше някой познат да види колата й.

Една от причините да предпочете „Банър“ бе, че вечер тук се стичаха притежатели на яхти и летовници, което означаваше, че по обяд има малко посетители. Освен това ресторантът беше скъп, тъй че нямаше опасност да срещне някой от постоянните жители на Амити или от местните търговци. Елън погледна в портмонето си. Имаше близо петдесет долара — парите, които двамата с Броуди държаха у дома си за всеки случай. Опита се да запомни: двайсет долара, пет долара, две банкноти по десет долара и три по един долар. После щеше да сложи същите банкноти под кутията за кафе в кухненския шкаф.

На паркинга тя забеляза още две коли — шевролет-вега и един голям бежов автомобил. Спомни си, че колата на Хупър е зелена и марката й е име на някакво животно. Излезе от колата и закрачи към ресторанта, вдигнала ръце над главата си, за да прикрие косата си от пръскащия дъжд.

В ресторанта бе полутъмно, но тъй като денят бе навъсен, очите й бързо привикнаха с мрачината. Ресторантът разполагаше само с едно помещение, отдясно имаше бар, отляво — осем сепарета, а в центъра бяха подредени двайсетина масички. Стените от тъмно дърво бяха украсени с реклами за бой с бикове и за нашумели филми.

Мъж и жена — под трийсетте, както реши Елън — пиеха нещо на масичката до прозореца. Барманът, млад човек с брадичка като на Ван Дайк и закопчана догоре риза, седеше зад касата и четеше „Ню Йорк Дейли нюз“. В ресторанта нямаше никой друг. Елън погледна часовника си — беше почти дванайсет и половина.

Барманът вдигна глава от вестника.

— Добър ден. Ще желаете ли нещо? — попита я той.

Тя се приближи до бара.

— Да… да. След малко. Най-напред бих искала… бихте ли ми показали къде е дамската тоалетна?

— Зад бара вдясно. После надолу по стълбата и първата врата вляво.

— Благодаря.

Елън бързешком мина зад бара, сви вдясно и отиде в тоалетната.

Тя се спря пред огледалото и протегна дясната си ръка… Ръката й потрепваше и Елън я сви в юмрук. Успокой се, заповяда си тя. Трябва да се успокоиш, иначе нямаше смисъл да идваш. Толкова усилия да пропаднат ей така, напразно. Елън усети, че се облива в пот, пъхна ръка под роклята си и се опипа под мишниците, но там беше сухо. После се среса и внимателно огледа зъбите си. Спомни си как един младеж, с когото излезе веднъж, й бе казал: „Нищо не ме отвращава така, както остатъкът от храна в зъбите на момичето.“ Отново погледна часовника си: дванайсет и трийсет и пет.

Елън се върна в ресторанта и огледа залата. Същата двойка, барманът и една сервитьорка — тя стоеше до бара и сгъваше салфетки.

— Добър ден. Ще желаете ли нещо? — попита сервитьорката, когато видя Елън.

— Да. Една маса и обяд, ако обичате.

— За един?

— Не, за двама.

— Добре — каза сервитьорката. Тя остави салфетката, взе бележника си и се отправи с Елън към една маса в центъра на залата. — Удобно ли ще ви бъде тук?

— Не. Не е лошо, но бих искала да седна отсреща, в ъгловото сепаре, ако е възможно.

— Заповядайте — отвърна сервитьорката, — можете да седнете, където си изберете. Нямаме много посетители.

Тя поведе Елън към масата и Елън се настани с гръб към вратата. Хупър ще я открие, ако дойде, разбира се.

— Нещо за пиене?

— Да. Ако обичате джин с тоник.

Когато сервитьорката се оттегли, Елън се усмихна. За пръв път след сватбата си пиеше през деня.

Момичето донесе джина и Елън изпи половината на една глътка. Искаше й се да усети отпускащата топлина на алкохола. Поглеждаше нетърпеливо ту към вратата, ту часовника си. Няма да дойде, помисли си тя. Вече е почти един без петнайсет. Изплашил се е. Изплашил се е от Мартин. А може би и от мен? Какво да правя, ако не дойде? Ще се наобядвам и ще се върна в болницата. И все пак той трябва да дойде. Не може да постъпи така с мен!

— Здравейте!

Елън трепна. Тя подскочи на мястото си и леко извика:

— О!

Хупър седна срещу нея и каза:

— Не исках да ви уплаша. Извинявайте, че закъснях. Бензинът ми свърши, а за беда на бензиностанцията имаше цяла върволица коли. Пътищата бяха задръстени. Но това не е оправдание. Трябваше да тръгна по-рано. Извинете ме, моля ви — той я погледна в очите и се засмя.

Тя сведе глава над чашата си.

— Не се извинявайте. И аз закъснях.

Дойде сервитьорката.

— Нещо за пиене? — попита тя Хупър.

Той погледна чашата на Елън и отвърна:

— Да, разбира се. Джин с тоник.

— И на мен — обади се Елън. — Моят почти свърши.

— Обикновено не пия по обяд — обясни Хупър, когато сервитьорката се оттегли.

— Аз също.

— След три чаши започвам да говоря глупости. Всъщност никога не съм можел да пия истински.

Елън кимна.

— И с мен е същото. Ставам твърде…

— Възбудена? И аз.

— Наистина ли? Не мога да си представя вас възбуден. Мислех, че учените никога не губят спокойствие.

Хупър се усмихна и изрече театрално:

— Може да ви се струва, мадам, че сме се венчали за епруветките си. Но под хладната обвивка бият сърцата на едни от най-безсрамните, най-разпътните хора в света.

Елън се разсмя. Сервитьорката донесе пълните чаши и постави в края на масата два листа с менюто. Те разговаряха — по-точно оживено бъбреха — за отминалите времена, за общите си познати, с какво се занимават сега, за работата на Хупър, за професионалните му амбиции. Не споменаха нито дума за акулата, за Броуди, за децата на Елън. Непринуденият разговор беше удобен за нея. Втората чаша й развърза езика и тя се почувства щастлива и уверена.

Искаше й се Хупър да си поръча още джин, но знаеше, че няма да го направи. Тя взе менюто, като се надяваше да привлече вниманието на сервитьорката, и каза:

— Да видим какво можем да си изберем.

Хупър взе другия лист и започна да чете, а след минута сервитьорката дойде на масата им.

— Готови ли сте с поръчката?

— Още не — отвърна Елън. — Всичко изглежда толкова вкусно! Избрахте ли си нещо, Матю?

— Почти — каза Хупър.

— Ако искате, да си поръчаме по още едно питие.

— Два пъти? — попита сервитьорката.

Хупър се поколеба. После кимна:

— Разбира се. Случаят е специален.

Те седяха и мълчаха, зачетени в менюто. Честно казано, три чаши бяха много за Елън, а тя искаше в главата й да бъде ясно и езикът й да не се преплита. Смята се, че алкохолът повишава желанието, ала пречи на неговото осъществяване. Но това, помисли си тя, се отнася само до мъжете. Аз няма за какво да се безпокоя. А Матю? Ако той не може… Бих ли могла да му помогна по някакъв начин? Пфу, каква глупост? Той е изпил само две чаши. Не пет, не шест, не седем, след което има опасност мъжът да се посрами пред жената. И то само ако го хване страх. А може би и Матю се страхува? Тя крадешком го погледна над листа с менюто. У него не се забелязваха никакви признаци на нервност. По-скоро изглеждаше малко озадачен.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той вдигна поглед.

— Какво, какво?

— Мръщите се. Имате вид на объркан човек.

— Нищо особено. Просто видях, че в менюто пише „миди“ — не знам какво имат предвид. Вероятно това е просто камбала, нарязана на парченца.

Сервитьорката донесе чашите им и попита:

— Избрахте ли?

— Да — каза Елън. — За мен коктейл от скариди и пиле.

— Нещо към коктейла? Имаме френско сирене, „Рокфор“, „Хиляда острова“, сос от олио и оцет.

— Рокфор, моля.

— Това наистина ли са раковини от залива? — попита Хупър.

— Вероятно — отвърна момичето. — Ако така пише в менюто.

— Добре. Миди и френско сирене с коктейла.

— Аперитив?

— Не — отвърна Хупър, като повдигна чашата си. — И това ми стига.

След няколко минути сервитьорката донесе на Елън коктейл от скариди.

— Знаете ли какво бих желала? — попита Елън, когато останаха сами. — Някакво вино.

— Отлична идея — каза Хупър и я погледна. — Но не забравяйте какво ви бях казал за възбуждението. Не отговарям за себе си.

— Това не ме притеснява. — Елън почувства, че се изчервява.

— Добре. Обаче трябва да проверя с какво разполагам. — Хупър бръкна в задния си джоб за портфейла.

— Недейте. Вие сте мой гост.

— Глупости.

— Не. Наистина. Аз ви поканих на обяд.

Тя се разтревожи. Не й бе дошло наум, че Хупър може да настоява да плати. Елън не искаше да го затруднява с такава голяма сметка. От друга страна, не й се щеше да засегне мъжкото му самолюбие.

— Знам — каза той. — Но смятайте, че аз съм ви поканил.

Дали се стремеше да получи някакви преимущества за себе си? Не можеше да си отговори на този въпрос. Ако е така, тя би се съгласила с неговото предложение, но ако го правеше само от вежливост…

— Много мило от ваша страна — подхвана тя, — но…

— Говоря сериозно. Моля ви.

Елън сведе поглед и започна да си играе с единствената скарида, която бе останала в чинията й.

— Но…

— Благодаря ви за грижата — каза Хупър, — но няма нужда. Дейвид никога ли не ви е разказвал за нашия дядо?

— Не си спомням. За какво става дума?

— Старецът Матю не се радваше на любов от страна на околните — подвизаваше се под прякора Бандита. Ако сега беше жив, вероятно щях да оглавявам отряд и да го гоня, за да му снема скалпа. Но той умря и единственото, което ме безпокои, е дали да запазя парите, които наследих от него, или да ги раздам. Въпросът не е от най-трудните. Мисля, че ще съумея да ги изхарча не по-лошо от някой друг.

— И Дейвид ли е толкова богат?

— Да. Едно нещо ме кара да недоумявам. Има достатъчно пари, за да издържа себе си и куп жени до самата си смърт. Защо тогава се съблазни да се ожени за тази глупачка, втората си жена? Само защото тя има повече пари от него? Не разбирам. Може би поговорката е вярна — парите при пари отиват.

— С какво се занимаваше дядо ви?

— Железопътни линии и мини. Легално, така да се каже. В същността си той беше милионер-крадец. Едно време притежавал по-голямата част от Денвър. Бил е собственик на цял „квартал с червени фенери“.

— Очевидно е било много доходно.

— Не толкова — засмя се Хупър. — Доколкото ми е известно, предпочитал е да му се плаща в натура.

„Намекът е доста явен — помисли си Елън. — Какво да отговоря?“

— Вероятно всяка ученичка мечтае за това — игриво додаде тя.

— За какво?

— Ами за това… да бъде нещо като проститутка. Да спи с много мъже.

— И вие ли сте мечтали за това?

Елън се засмя, като се стараеше да скрие червенината, която плъзна по лицето й.

— Не си спомням — каза тя, — но според мен ние всички мечтаем за нещо.

Хупър се усмихна, облегна се на стола си и повика сервитьорката.

— Донесете ни бутилка изстудено „Шабли“, моля — поръча той.

Нещо се измени, помисли си Елън. Интересно дали откликва на нейния призив, както животното откликва на миризмата на самката? Дали е така, или не, няма значение — той премина в настъпление. От нея се искаше само да не охлади желанието му.

Донесоха обяда, а след минута и виното. Мидите, които Хупър бе поръчал, се оказаха големи колкото хризантеми.

— Камбала — определи той, когато сервитьорката си отиде. — Така си и знаех.

— Как отгатнахте? — попита Елън и веднага съжали за въпроса си. Не й се щеше разговорът да се измести в друга посока.

— Първо, парчетата са много големи и краищата им са твърде гладки. Очевидно са ги рязали с машинка.

— Можете да се откажете от поръчката си.

Дълбоко в себе си Елън се надяваше, че Матю няма да започне да се кара със сервитьорката и да им развали настроението.

— Бих могъл — съгласи се Хупър и й се усмихна. — Но при други обстоятелства.

Той наля чаша вино на Елън, после напълни и своята и произнесе тост:

— За мечтите! Разкажете ми, за какво мечтаете? — Очите му бяха ясни, прозрачносини, устните му — полуотворени и усмихнати.

Елън се засмя:

— Няма да ви бъде интересно. Само за обикновени делнични дреболии.

— Не може да бъде — възрази Хупър. — Разкажете ми все пак.

Той я молеше, не настояваше, но Елън чувстваше, че играта, която бе започнала, изисква да му отговори.

— Знаете ли… — запъна се. Усети да я полазват топли тръпки, а шията й пламна в огън. — Мечтая за най-обикновени неща.

Те се засмяха и когато смехът им стихна, Елън предложи:

— Хайде да пофантазираме.

— Добре. Откъде да започнем?

— Какво бихте правили с мен, ако искате да… разбирате, нали?

— Много интересен въпрос — с престорена сериозност отбеляза Хупър. — Но преди да отговоря какво, трябва да реша къде. Предполагам, че бихме могли да използваме хотелската ми стая.

— Твърде опасно. В „Гербът на Абелард“ всички ме познават. Изобщо в Амити е твърде рисковано.

— А може би у вас?

— Боже опази, не. Ако някое от децата се върне. И после…

— Разбирам. Не бива да се осквернява съпружеското ложе. Добре, тогава къде?

— По пътя за Монток трябва да има мотели. А още по-добре някъде около Ориент Пойнт.

— Напълно логично. Но дори ако няма мотели, колата е на наше разположение.

— Посред бял ден? Наистина имате необуздано въображение.

— Човек може да си фантазира, каквото иска… Ще се опитаме да намерим мотел — каза Хупър, — в който стаите да се намират в отделни постройки или да са разделени една от друга с дебели стени.

— Защо?

— За звуконепроницаемост. Стените в мотелите са тънки като хартия, а ние не трябва да се безпокоим дали някой търговец за обувки в съседната стая не притиска ухо до стената да ни слуша.

— А ако не намерим такъв мотел?

— Ще намерим — увери я Хупър. — Казах ви, човек може да си фантазира, каквото си иска.

„Защо ли непрекъснато повтаря все тази фраза? — помисли си Елън. — Едва ли само бръщолеви и фантазира, без да има намерение да го стори наяве.“ Тя търсеше въпрос, с който да продължи разговора.

— А под каква фамилия ще се запишем?

— Ах, да. Забравих. Просто не мога да си представя, че някой в наше време би се отнесъл сериозно към това. И все пак сте права: трябва да си измислим фамилно име; а ако неочаквано попаднем на старомоден собственик? Какво ще кажете за мистър и мисис Ал Кинси? Бихме могли да кажем, че сме в дълга научноизследователска командировка.

— И да добавим, че ще му изпратим доклада от проучванията си с автографи.

— И с посвещение!

И двамата се разсмяха.

— Е, а след като ни запишат? — продължаваше Елън.

— Ще отидем в стаята си, ще се огледаме, ще проверим дали съседните стаи са заети, ако не ни дадат отделна къщичка, и ще влезем.

Сервитьорката се отправи към масата им, те се облегнаха на столовете си и престанаха да бъбрят.

— Ще желаете ли още нещо?

— Не — каза Хупър. — Сметката, ако обичате.

Елън помисли, че сервитьорката ще се върне на бара, за да направи сметката, но момичето стоеше до масата им и бързо записваше нещо.

Елън се размърда и стана.

— Бих искала да си напудря носа, преди да изляза.

— Очаквах го — каза Хупър, като се усмихваше.

— Наистина ли? — попита сервитьорката, като направи място на Елън да мине. — Като си помислиш само какво прави бракът с хората. Не бих искала някой да опознае всичките ми навици.

 

 

Елън се върна вкъщи около четири и половина. Качи се горе в банята и пусна водата. Свали дрехите си и ги пъхна в коша при мръсното бельо. После отиде до огледалото и внимателно огледа лицето и шията си. Никакви следи.

След ваната тя се напудри, изми си зъбите и изплакна устата си с ароматизирана вода. Отиде в спалнята, сложи си чисти бикини и нощница и се пъхна под завивката.

Дълго не можа да прогони спомените, които бушуваха в главата й.

Най-после умората взе връх и тя заспа.

Стори й се, че веднага след това нечий глас я събуди:

— Ей, здрава ли си?

Тя отвори очи и видя Броуди, седнал на края на леглото.

Елън се прозя.

— Колко е часът?

— Почти шест.

— О-о-о. Трябваше да взема Шон. Навярно Филис Сантос вече е надала вой.

— Аз го докарах — каза Броуди. — Помислих си, че така ще бъде по-добре, тъй като не можах да се свържа с теб в болницата.

— Звъни ли ми там?

— Няколко пъти. Около два позвъних в болницата. Казаха ми, че си си тръгнала.

— Вярно. Бях си тръгнала. Чувствах се ужасно. Праховете за щитовидната жлеза не ми помогнаха и аз си тръгнах.

— После звъних тук.

— Боже мой, да не се е случило нещо?

— Не, нищо особено. Просто исках да ти се извиня, че бях груб с теб снощи.

За един миг Елън почувства угризение на съвестта.

— Много си мил, но не се безпокой. Вече го забравих.

Броуди мълчеше и чакаше какво още ще каже Елън, но тя не отговори и тогава той я попита:

— Но къде беше?

— Вече ти казах — тук. — Думите й прозвучаха по-рязко, отколкото й се искаше. — Дойдох си вкъщи и си легнах в леглото, където ме намери.

— И не си чула телефона? Та той е до теб — Броуди посочи нощната масичка от другата страна на леглото.

— Не… аз… — тя искаше да му каже, че е изключила телефона, но навреме си спомни, че този апарат не можеше да се изключва. — Взех приспивателно и дори воплите на грешниците в ада не биха могли да ме събудят.

Броуди поклати глава.

— Ще хвърля тези проклети таблетки в клозета. Станала си наркоманка.

Той стана и отиде в банята.

— Хупър не се ли е обаждал? — извика оттам Броуди.

Елън помисли за миг какво да му отговори, после каза:

— Позвъни тази сутрин. Поблагодари за вечерята. Какво се е случило?

— Опитах се да го намеря. Приблизително по обяд и няколко пъти през деня. В хотела ми отговориха, че не знаят къде е. Кога позвъни?

— Веднага, щом ти отиде на работа.

— Не каза ли какво ще прави?

— Каза… каза, че навярно ще работи на катера, струва ми се. Не мога да ти кажа с точност, не си спомням.

— Така ли? Странно.

— Какво странно има?

— На път за вкъщи се отбих в пристанището. Началникът на пристанището ми каза, че не го е виждал цял ден.

— Може би Хупър се е отказал?

— Сигурно се забавлява някъде с Дейзи Уикър.