Питър Бенчли
Челюсти (5)

Пета глава

В четвъртък сутринта беше мъгливо — влажната ниска мъгла беше толкова гъста, че имаше вкус: той бе остър и солен.

Колите се движеха бавно, с по-малка скорост от разрешената, със запалени фарове. Около обяд мъглата се разсея и по небето бавно заплуваха огромни купести облаци на белия фон на перестите. Около пет следобед облаците започнаха да се разпадат на причудливи късчета, като частите на мозайка-главоблъсканица. Слънчевите лъчи, прокрадващи се между тях, осветиха ярки сини петна върху сиво-зелената повърхност на океана.

Броуди седеше на градския плаж, опрял лакти на коленете си, за да не трепери бинокълът в ръцете му. Без бинокъл той едва-едва различаваше катера — бяло петънце, което ту се показваше, ту изчезваше в океанските вълни. И макар че катерът здраво се люлееше, силните лещи го държаха в обектив. Броуди седеше тук вече цял час. Той напрягаше зрението си, като се опитваше да види поне нещичко на борда. Накрая изруга, пусна бинокъла и той увисна на врата му.

— Здравейте, шефе — каза Хендрикс и се приближи до Броуди.

— Здравей, Ленард. Какво правиш тук?

— Минавах и видях колата ви. Какво гледате?

— Опитвам се да разбера какво прави Бен Гарднър, дявол го взел.

— Лови риба, какво друго?

— За това му плащат, но никога не съм виждал някой да лови риба по такъв идиотски начин. Седя тук цял час, а на катера няма никакви признаци на живот.

— Може ли да погледна?

Броуди му подаде бинокъла. Хендрикс го приближи до очите си и го насочи към катера.

— Наистина странно — рече той. — Откога е там?

— Цял ден. С него снощи разговарях и той ми каза, че вдига котва в шест часа сутринта.

— Сам ли е?

— Не знам. Каза, че ще се опита да склони помощника си, мисля, че се нарича Дани, но онзи имал час при зъболекаря. Надявам се, че не е тръгнал сам.

— Искате ли да отидем и да проверим? Разполагаме с два часа, докато се смрачи.

— А как можем да се доберем дотам?

— Ще наемем лодката на Чикъринг. Той има „Аква-спорт“, чийто двигател е осемдесет конски сили. Ще стигнем бързо.

Броуди почувства, че от страх по гърба му полазиха мравки. Той плуваше лошо и самата мисъл да се озове сред водата или, не дай си боже, под водата, извикваше у него, както майка му обичаше да си изразява, „пристъпи на амок“: дланите му се изпотяваха, той непрекъснато преглъщаше, стомахът го заболяваше — някои хора изпитват подобни усещания при полет. Броуди често сънуваше дълбока вода, населена с хлъзгави хищни твари, които се надигат от дълбините към него и разкъсват тялото му, а водните духове стенат и се кикотят.

— Добре — каза той. — Нямаме друг избор. А докато стигнем до пристанището. Гарднър може да е вече пристигнал. Ако го няма, приготви моторницата. Аз ще се отбия в участъка и ще позвъня на жена му. Искам да разбера дали не се е обадил по радиостанцията.

Пристанището на Амити беше малко: разполагаше само с двайсет места, пристан за нефт и дървен павилион, където се продаваха топли кренвирши и пържени миди в картонени чинийки. Местата за пристан бяха разположени в малко заливче, защитено от океанските вълни с каменен мол, който прорязваше заливчето до средата му. Хендрикс стоеше на моторницата, чийто двигател бе пуснат, и разговаряше с някакъв мъж, собственик на осемметрова яхта, привързана в съседство. Броуди прекоси дървения кей и слезе в моторницата по късия трап.

— Какво каза жена му? — попита Хендрикс.

— Не се е обаждал. Опитвала се да се свърже с него цели трийсет минути, но според нея Бен е изключил радиото.

— Сам ли е на лодката?

— Да, сам бил. Помощникът му страдал от зъбобол и днес трябвало да му вадят мъдрец.

— С ваше разрешение бих казал, че това е доста странно — намеси се мъжът от яхтата.

— Кое по-точно?

— Да изключи радиото, когато е съвсем сам в морето.

— Не знам. Бен казва, че тези разговори по радиото между лодките само му пречат на риболова. Може да му е омръзнало и да е прекъснал връзката.

— Възможно е.

— Да тръгваме, Ленард — каза Броуди. — Нали умееш да управляваш това нещо?

Хендрикс освободи въжето на предното платно, отиде на кърмата, отвърза задното въже и го хвърли на палубата. После отиде при командното табло и бутна лоста напред. Двигателят забоботи по-ритмично. Кърмата се наклони назад, носът се издигна. Когато заобикаляха вълнолома, Хендрикс премести напред лоста до краен предел и носът се отпусна във водата.

— Ех, как се понесохме — възхити се Хендрикс.

Броуди се хвана за металната скоба на таблото.

— Има ли спасителни ризи? — попита той.

— Само възглавници — отвърна Хендрикс. — Биха ни издържали, ако сме по на осем години.

— Благодаря.

Вятърът утихна, морето бе леко набраздено. Но малки вълни все пак се блъскаха в борда и моторницата се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Това караше Броуди да чувства безпокойство.

— Ако не намалиш скоростта, това корито ще се разпадне на части — промърмори той.

Хендрикс се усмихна, като се наслаждаваше на временната си власт над своя началник.

— Не се безпокойте, шефе. Ако намаля скоростта, вълните ще ни замятат като топка. Тогава ще можем да стигнем до Гарднър не по-рано от седмица, а стомахът ви ще се бунтува, като че ли е пълен с подскачащи катерички.

Катерът на Гарднър се намираше на около три-четвърти миля от брега. Когато го наближиха, Броуди видя, че той леко се полюшва върху вълните. Можеха да се разчетат дори черните букви на щурца^[1] — „Флика“.

— Хвърлил е котва — учуди се Хендрикс. — Та тук е много дълбоко — трябва да има повече от трийсет метра!

— Дявол да го вземе — каза Броуди. — Само това ми липсваше да чуя!

Когато бяха вече на около петдесет метра от катера, Хендрикс намали скоростта и моторницата бавно се приближи до борда му. Броуди се качи отпред на издигнатата платформа. Все още не виждаше никого. Спинингите не бяха в сандъчето.

— Хей, Бен! — извика той.

Отговор не последва.

— Може да е вътре — предположи Хендрикс.

Броуди отново извика:

— Хей, Бен!

Носът на аква-спорта беше на метър и половина от левия борд на катера. Хендрикс премести лоста на нулева скорост, после даде назад. Моторницата спря и при следващата вълна застана точно до планшира^[2] на „Флика“. Броуди се хвана за планшира.

— Хей, Бен!

Хендрикс взе едно въже от задната част на моторницата, придвижи се напред и привърза единия му край за кнехта^[3] на аква-спорта. После прехвърли въжето през релинга^[4] на „Флика“ и го стегна в груб възел.

— Искате ли да се качите на борда? — попита той.

— Да.

Броуди се прехвърли на катера. Хендрикс го последва. Пред кубрика двамата се спряха. Хендрикс пъхна глава в предния люк.

— Тук ли си, Бен?

Той се огледа, после измъкна глава от люка и заяви:

— Няма го.

— Въобще го няма на борда — рече Броуди.

— А какво е онова там? — попита Хендрикс и посочи ведрото на кърмата.

Броуди се приближи до ведрото и се наведе. Лъхна го зловоние на риба и рибено масло. Ведрото беше пълно с вътрешности и кръв.

— Примамка — каза той. — Рибешки вътрешности и разни черволяци. Разпръскват ги във водата, за да привличат акулите. Но той е използвал съвсем малко. Ведрото е почти пълно.

Внезапен шум накара Броуди да трепне. „Уиски, зебра, ехо, две, пет, деветка — прозвуча глас от радиото. — Тук е «Красавицата». Ало, Джейк?“

— Версията ни пропада — каза Броуди. — Бен не е изключвал радиото.

— Тогава не разбирам, шефе. Къде са спинингите? Той нямаше лодка, значи не е могъл да отплава с нея. Плува като риба, така че, ако случайно е паднал зад борда, веднага би се качил обратно.

— Да си виждал харпуна?

— Как изглежда?

— Отде да знам. Като харпун. И буретата. Те могат да се използуват като сал например.

— Тук няма нищо такова.

Броуди стоеше до планшира на десния борд и недоумяващо гледаше към водата пред себе си. Катерът се разклати леко и той се хвана за борда с дясната си ръка. Нещо го накара да застане нащрек, той погледна надолу и видя четири нащърбени дупки от винтове на мястото на кнехта. Очевидно винтовете не бяха извадени с отвертка: дървената обшивка около отверстията беше повредена.

— Погледни, Ленард!

Хендрикс прекара ръка по отверстията. После огледа левия борд, където другият двайсет и пет сантиметров кнехт стоеше здраво закрепен за борда.

— Мислите, че на десния борд кнехтът е бил също тъй солиден? — попита той. — Боже мой, каква ли сила трябва, за да го изтръгне по този начин!

— Погледни тук, Ленард! — Броуди прекара показалец по външния край на планшира. На планшира имаше цепнатина, дълга двайсет сантиметра, боята беше олющена, дървото — оголено. Като че ли някой е прекарал пила по дървото.

— Или пък е съдрал обшивката с дяволски здраво желязно въже.

Броуди заобиколи кабината и тръгна по левия борд, като опипваше външния край на планшира.

— Другаде няма резки — каза той.

Като стигна до кърмата, той се облакъти на планшира и се загледа във водата. Спря отсъстващ поглед на щурца. Картината постепенно започна да се прояснява: върху щурца се виждаха дупки, дълбоки и широки, във формата на полукръг с диаметър повече от деветдесет сантиметра. До него имаше още един със същите размери. А най-долу, почти на равнището на водата, се червенееха три кървави петна. Мили боже, помисли си Броуди, нима това е поредната жертва?

— Ела тук, Ленард — каза той.

Хендрикс мина по кърмата и се наведе.

— Какво има?

— Ако те хвана за краката, ще можеш ли да се протегнеш и да разгледаш онези дупки там, долу? Какво ще кажеш, как ли са се появили?

— А вие какво мислите за тях?

— Още нищо. Но трябва да има някаква причина и аз искам да я знам. Ако не успеем да изясним нещо, просто ще зарежем тази работа и ще си тръгнем. Става ли?

— Става.

Хендрикс легна на планшира.

— Моля ви, дръжте ме здраво, шефе.

Броуди се наведе и сграбчи Хендрикс за глезените.

— Не се страхувай — каза той, стисна здраво краката му под мишците си и бавно се изправи. Хендрикс увисна от другата страна на планшира. — Стигаш ли ги?

— Още малко надолу. Господи, помолих ви да ме спуснете още съвсем малко, а вие потопихте главата ми във водата!

— Извинявай. Така добре ли е?

— Да. — Хендрикс започна да изучава дупките. — А ако точно сега се появи някоя акула? — попита той. — Ще ме измъкне от ръцете ви.

— Не мисли за това. Огледай всичко внимателно.

— Оглеждам. — Изминаха няколко минути. — Каква гадина! — изруга Хендрикс. — Я гледай! Хей, издърпайте ме! Трябва да взема нож.

— Какво видя? — попита Броуди, когато Хендрикс стъпи отново на палубата.

Хендрикс отвори ножа си.

— Не знам — рече той. — Някакво бяло парченце е останало в една от дупките. — Броуди стисна краката на Хендрикс под мишците си и отново го спусна зад борда. Младежът боравеше трудно с ножа, тялото му трепереше от напрежение. — Всичко е наред. Извадих го! — викна той. — Издърпайте ме.

Броуди отстъпи назад и започна да тегли Хендрикс през кнехта, докато краката на полицая докоснаха палубата.

— Вижте — каза той и постави в протегнатата длан на Броуди светещ от белота триъгълен зъб. Бе почти петсантиметров. Ръбовете му бяха остри като саби. Броуди прекара зъба по планшира и върху дървото се появи драскотина.

— О, господи — продума той и се вгледа във водата.

— Това е зъб, нали? — попита Хендрикс. — Всемогъщи боже! Мислите ли, че Бен е станал жертва на акулата?

— А какво друго? — Броуди отново погледна зъба и го сложи в джоба си. — Да се връщаме! Повече няма какво да правим тук.

— А какво ще стане с моторницата на Бен?

— Ще я оставим тук до утре. Утре някой ще я закара в пристанището.

— Мога да я върна още сега, ако искате.

— А аз да управлявам другата? Дума да не става.

— Бихме могли да вземем едната на буксир.

— Не. Скоро ще се стъмни и защо трябва в такава тъмнина да влизаме в пристанището с две моторници? За една нощ нищо няма да й се случи. Само провери дали котвата е добре закрепена. Да тръгваме. До утре никой няма да има нужда от тази моторница. Най-малко Бен Гарднър.

Те влязоха в пристанището, когато вече се смрачаваше. Хари Медоус и още някакъв мъж, когото Броуди не познаваше, ги чакаха.

— Антените ти наистина са добри, Хари — рече Броуди, като се качваше по трапа на кея.

— Такава ми е професията, Мартин — усмихна се поласкан Медоус. Той представи двамата мъже един на друг. — Мат Хупър, началникът на полицията Броуди.

Хупър и Броуди си стиснаха ръцете.

— Същият от Удс Хоул, нали? — попита Броуди, като се опитваше добре да го огледа в сгъстяващата се мрачина.

Млад е, сигурно няма повече от двайсет и пет години, помисли си Броуди, и е красив: със загоряло лице и съвсем изсветлели от слънцето коси. Беше висок колкото Броуди — метър и осемдесет, но по-строен. Вероятно тежи около осемдесет килограма, реши Броуди, докато аз съм цели деветдесет и пет. Внезапно почувства, че Хупър е опасен за него. Но веднага си каза, като разбираше, че това е просто накърнено самолюбие: ако някога между тях се стигне до сблъсък, той ще надделее над Хупър. Разликата е в опита.

— Точно така — отвърна Хупър.

— Хари вече използва вашите познания, като прибягна до услугите на междуградската телефонна връзка — каза Броуди. — А сега виждам, че сте пристигнали и самият вие.

— Аз го повиках — отвърна Медоус. — Може би ще може да изясни нещата, които се случват при нас.

— Хари, ти просто трябваше да попиташ мен за това — забеляза Броуди. — Щях да ти разкажа. Разбираш ли, онази риба си плува на спокойствие и…

— Знаеш какво имам предвид.

Броуди чувстваше как в него назрява гневът. Пристигането на Хупър и неговата компетентност ще донесат само нови усложнения, ще повлекат след себе си разделение на властта. Но бързо се пребори с овладялото го чувство и потисна раздразнението си.

— Разбира се, Хари — каза той. — Всичко е наред. Днес имах тежък ден.

— Какво става там, на катера — попита Медоус.

Броуди понечи да измъкне от джоба си триъгълния зъб, но размисли. Не му се щеше да се впуска в подробности на кея, в тази тъмнина.

— Да отидем в участъка — предложи той. — Там ще ви разкажа всичко.

— А Бен цяла нощ ли ще остане в лодката си?

— Така изглежда, Хари. — Броуди се обърна към Хендрикс, който завързваше моторницата. — Вкъщи ли си отиваш, Ленард?

— Да, искам да се поизмия, преди да застъпя на дежурство.

Броуди пристигна в полицейския участък по-рано от Медоус и Хупър. Беше почти осем часът. Трябваше да позвъни на Елън и да разбере дали е останало нещо за вечеря, или ще трябва да се отбие в магазина на път към къщи. Трябваше да позвъни и на Сали Гарднър — той се страхуваше от това обаждане. Първо се свърза с Елън; останало малко от печеното, но трябва да се подгрее, сигурно ще има вкус на подметка, но поне ще бъде топло. После намери в указателя телефонния номер на Гарднър.

— Сали? Тук е Мартин Броуди — и веднага съжали, че бе набрал номера, без да помисли какво точно ще говори. Дали трябва да й каже всичко? Разбира се, не, не всичко. Преди това трябва да се посъветва с Хупър. Как ли ще се отнесе към предположението му?

— Къде е Бен, Мартин? — Гласът й звучеше равно, но тонът му бе малко по-висок от обикновено.

— Не знам, Сали.

— Какво искаш да кажеш? Нали беше там?

— Бях, но нямаше никой.

— Катерът на мястото си ли е?

— Да.

— Качи ли се на борда? Огледа ли всичко? И в трюма?

— Да. — И внезапно в душата му грейна плаха надежда. — Бен има ли лодка?

— Не, няма. Но защо не е бил там? — Гласът й бе станал рязък.

— Аз…

— Къде е той?

Броуди долови истерични нотки. Съжали, че не отиде сам при нея, а й се обажда по телефона.

— Сама ли си, Сали?

— Не. Децата са тук.

Тя като че ли се поуспокои малко, но Броуди разбираше, че това спокойствие е затишие пред взрива на отчаяние, който ще последва, още щом осъзнае, че всички страхове, дето не я бяха напускали ни денем, ни нощем в продължение на шестнайсет години — от толкова време Бен се занимаваше с риболов, — всички страхове, скрити в дълбините на душата й и неизказани на глас, тъй като можеха да се сторят смешни и нелепи на околните, изведнъж са станали реалност.

Броуди се опита да си спомни децата на Гарднър. Едното е като че ли на дванайсет години, другото — на девет, а малкото — на около шест. Какво беше най-голямото? Броуди не можеше да се сети. Кои им бяха съседи? Дявол да го вземе! Защо не бе помислил за това по-рано? Ах, да, Финли!

— Една минута, Сали! — Той предаде по селектора в приемната на дежурния полицай: — Клемънтс, свържи се с Грейс Финли и й кажи незабавно да отиде при Сали Гарднър, още сега.

— А ако попита защо?

— Кажи, че аз я моля. Кажи й, че после ще й обясня. — После отново взе телефонната слушалка: — Извинявай, Сали. Не мога нищо повече да ти кажа освен това, че бяхме там, качихме се на борда, но не намерихме Бен. Огледахме целия катер.

В кабинета на Броуди влязоха Медоус и Хупър. Той направи жест с ръка и ги покани да седнат.

— Но къде може да е? — попита Сали Гарднър. — Не може просто така да е изчезнал сред океана?

— Не, не може.

— Не може да е паднал зад борда. Искам да кажа може, но веднага би се качил обратно.

— Разбира се.

— Може да се е качил на някой друг катер? Сигурно двигателят е отказал и той се е прехвърлил на чужда моторница? Провери ли двигателя?

— Не — отвърна Броуди смутено.

— Вероятно точно така е станало. — Гласът й започна да звучи меко, почти като гласа на момиче, в него се усещаше слаба надежда и ако тя изчезнеше, момичешката нотка щеше да се превърне в леденостуден тон. — А след като акумулаторът е изтощен, той не е могъл да се обади по радиото.

— Радиото работеше, Сали.

— Една секунда. Кой е там? А, ти ли си? — Настъпи пауза. Сали разговаряше с Грейс Финли. — Грейс казва — чу се отново гласът й, — че ти си я помолил да дойде. Защо?

— Помислих…

— Смяташ, че е загинал? Мислиш, че е потънал? — Надеждата угасна и Сали заплака.

— Страхувам се, че е така, Сали. Засега не можем да мислим нищо друго. Моля те, нека кажа нещо на Грейс.

— Да, Мартин? — в слушалката се чу гласът на Грейс Финли.

— Извинявай, че те безпокоя, но не можах да измисля нищо по-умно. Можеш ли да останеш с нея известно време?

— Ще остана цялата нощ.

— Добре. Ще се постарая да намина по-късно. Благодаря ти.

— Какво се е случило, Мартин?

— Още нищо не знаем.

— Пак ли… онази твар?

— Възможно е. Точно това се опитваме да изясним. Направи ми една услуга, Грейс, не говори нищо със Сали за акулата. И без това е толкова трудно.

— Добре, Мартин. Почакай, почакай за минутка.

Тя прикри слушалката с ръка. Броуди дочуваше някакъв приглушен разговор. После в слушалката се раздаде гласът на Сали Гарднър:

— Защо направи това, Мартин?

— Кое?

Изглежда, Грейс Финли се опитваше да й издърпа слушалката от ръката, защото Сали изкрещя:

— Чакай да поговоря с него, дявол да го вземе! — После попита Броуди:

— Защо го изпрати? Защо точно Бен?

Гласът й не бе много силен, но думите й оглушиха Броуди.

— Сали, ти…

— Нищо нямаше да се случи. От теб зависеше да го предотвратиш каза тя.

Дощя му се да хвърли слушалката. Нямаше никакво желание да повтаря сцената с майката на Кинтнър. Но той бе длъжен да се защити. Тя трябваше да знае, че не е виновен. Как може да го обвинява?

— Престани — каза той. Бен беше добър рибар. Знаеше къде отива.

— Ако ти не беше…

— Стига, Сали! — прекъсна я Броуди. — Ела на себе си.

После остави слушалката. Бе ядосан и объркан. Ядосваше се на Сали Гарднър, защото тя го обвиняваше, и се дразнеше, че изпитва подобно чувство към нея. „Ако ти не беше…“ — бе започнала тя. Ако той не бе изпратил Бен. Това искаше да му каже. Ако не беше, ако не беше… Ако бе тръгнал сам да търси акулата. Но той не е рибар. Затова изпрати Бен.

— Чу ли? — попита той и погледна Медоус.

— Не всичко. Впрочем, чух достатъчно, за да мога да разбера, че Бен Гарднър е четвъртата жертва.

— Така мисля — кимна Броуди. И започна да разказва на Медоус и на Хупър как двамата с Хендрикс се бяха качили на катера. Един-два пъти Медоус го прекъсваше с въпроси. Хупър мълчаливо слушаше, слабото му лице бе спокойно, а светлосините му очи бяха устремени към Броуди. Броуди бръкна в джоба на панталона си.

— Ето какво намерихме — каза той. — Ленард го измъкна от дървената обшивка. — Той подаде зъба на Хупър; онзи започна да го върти на дланта си.

— Какво ще кажеш, Мат? — попита Медоус.

— Бялата акула, без съмнение.

— Колко е голяма?

— Не зная точно, но трябва да е дълга пет-шест метра. Това е фантастична риба. — Той погледна Медоус. Благодаря ти, че ме повика. Цял живот щях да се занимавам с акули, а такава изобщо да не видя.

— Колко може да тежи? — попита Броуди.

— Две хиляди и петстотин — три хиляди килограма.

— Три тона! — Броуди чак подсвирна.

— А какво мислиш за последния случай? — попита Медоус.

— Съдейки по онова, което разказа началникът на полицията, акулата се е разправила и с мистър Гарднър.

— Но как? — попита Броуди.

— Вероятностите са много. Може би Гарднър е паднал зад борда, а може тя да го е завлякла във водата, което е по-допустимо. Може би кракът му се е замотал във въжето на харпуна или пък го е докопала, когато той се е надвесил зад борда.

— А как се е появил този зъб в обшивката?

— Акулата е нападнала катера.

— Но защо?

— Акулите не са много умни, шефе. Инстинктите ги управляват. При тях инстинктът за засищане на глада е много силен.

— Но това е деветметрова лодка!…

— Акулата не разсъждава какво има пред себе си. Вижда нещо голямо…

— Но това нещо не се яде.

— Тя не го знае, докато не опита. Разберете, в океана тя не се страхува от никого. Другите риби се стремят да се скрият от онези, които са по-големи от тях. Изработват си инстинкт. Но бялата акула не се крие от нищо. Тя не познава страха. Може да се държи предпазливо, ако, да речем, срещне друга, по-голяма бяла акула. Но страхът й е непознат.

— Кого нападат обикновено?

— Всичко и всекиго.

— Как така — всичко и всекиго?

— Точно така.

— Не можете ли да кажете защо плува край бреговете ни толкова дълго? — попита Броуди. — Не знам дали познавате нашите води, теченията…

— Тук съм отраснал.

— Тук? В Амити?

— Не. В Саутхамптън. Всяко лято прекарвах там — и когато бях ученик, и дори когато учех аспирантура.

— Всяко лято? Значи не сте тукашен всъщност. — Броуди много искаше да разговаря с Хупър като с равен и дори с превъзходство над този млад човек, но се получи обратното — заговори му с тон, към който неволно прибягваха коренните жители на курортните градчета. Този тон му даваше възможност да противостои на онази надменност, която — те усещаха това — се излъчваше от богатите летовници. В позата: „Ние сме прости хорица“ имаше много от социалната агресивност, която обикновено свързваше богатството с разгула, простотата с порядъчността, а бедността (до определена степен) — с честността. Броуди смяташе тази поза за отвратителна и глупава. Но той смътно чувстваше опасността, която се излъчваше от младия мъж, не можеше да разбере причината и инстинктивно се хвана за привичното държане на провинциалист, за да противостои на Хупър.

— Не се заяждайте — раздразнено го прекъсна Хупър. — Добре де, не съм се родил тук. Но съм прекарал дълго време из тези води и съм написал дисертация върху своите наблюдения. Виждам накъде клоните. Да, вие сте прав: тукашните води не са най-добрата среда, в която акулата може дълго да остане.

— Тогава защо не си отива?

— Невъзможно е да отговоря на въпроса ви. Съвършено ясно е, че поведението й е необичайно, но акулите извършват толкова странни неща, че отклонението от нормата се смята за норма. Всеки, който рискува да спори и се опита да предскаже поведението на акулата в някоя конкретна ситуация, сигурно ще загуби. Не е изключено тази акула да е болна. Акулите не са способни да контролират действията си. А ако в същото време нещо в нейния сложен организъм се разлага, тя губи способността си да се ориентира и поведението й става непредсказуемо.

— Ако е болна и върши такива неща — каза Броуди, — не завиждам на онзи, който я срещне в добро разположение на духа и тялото.

— Прав сте. Но лично аз не мисля, че е болна. Съществуват други причини, които я карат да остане. Ние можем само да се досещаме за тях — естествени фактори, капризи…

— Какви например?

— Промени, свързани с температурата на водата, изменението на посоката на подводните течения или храната. Храната се мести, мести се и хищникът. Преди две години например край бреговете на Кънектикът и Род Айлънд стана нещо, на което до ден-днешен не можем да намерим обяснение. Неочаквано в крайбрежните води се появи ято черни риби от рода на херингите. Милиони черни риби. Водата бе като покрита с нефтен слой. Рибите бяха толкова много, че ги ловяха без стръв. След черните херингови риби до самите плажове се появиха огромни паламуди, които се хранят с херинги. В Уоч Хил, щата Род Айлънд, хората влизаха във водата и ловяха паламудите с гребла. С градински гребла! Просто изгребваха рибата от водата. После се появи по-голям хищник — риба тон, — огромна риба тон, тежаща двеста, двеста и петдесет, триста килограма. Рибарските моторници, които обикновено плават в дълбоките води, хващаха огромните риби на стотина метра от брега, понякога дори в самите пристанища. Изведнъж рибите изчезнаха — и херингата, и паламудът, и рибата тон. Прекарах там три седмици, като се опитвах да разбера какво може да се е случило, но без никакъв успех. Всичко зависи от екологичното равновесие. Когато то се наруши, стават странни неща.

— А в нашия случай нещата са просто необясними — забеляза Броуди. — Тази акула се е спряла и плува в сектор от една-две квадратни мили вече повече от седмица. Не се отдалечава от плажа. Не е докоснала никого, нито в Истхамптън, нито в Саутхамптън. Какво дири в Амити?

— Не знам. Съмнявам се, че някой би могъл да ви даде що-годе смислен отговор.

— Това може да направи само Мини Елдридж — каза Медоус.

— Намери кого да слушаш — възрази Броуди.

— Коя е тя? — попита Хупър.

— Началник на пощенската служба — отвърна Броуди. — Казва, че такава била волята божия, че акулата е възмездие за греховете ни.

— Какво пък, нейната версия може да се разгледа наред с другите — усмихна се Хупър.

— Много насърчително — подхвърли Броуди. — И все пак имате ли намерение да предприемете някакви действия, за да намерите отговор на въпроса?

— Да. Ще взема проби от водата тук и в Истхамптън. Ще се опитам да изясня как се държат другите риби, дали в тези води не са възникнали някакви особени, специфични условия. Освен това ще се опитам да открия акулата. Впрочем имаме ли на разположение някой катер?

— Да, за нещастие — каза Броуди. — Катерът на Бен Гарднър. Утре ще ви го предоставим и вие ще можете да го използвате дотогава, докато уредим всички формалности с жената на Бен. Наистина ли вярвате, че ще успеете да хванете акулата, след като знаете какво се случи с Бен Гарднър?

— Не съм казал, че имам намерение да я уловя. Дори няма да се опитам да го сторя — във всеки случай не сам.

— Тогава, дявол да го вземе, какво въобще имате намерение да правите?

— Не знам. Ще действам според обстоятелствата.

Броуди погледна Хупър в очите и каза:

— Искам да убиете тази риба. Ако вие не можете, ще помолим другиго.

Хупър се засмя.

— Говорите като гангстер. „Искам да убиете тази риба.“ Добре тогава, сключете договор. Кого смятате да наемете за тази работа?

— Не знам. Как мислиш, Хари? Ти трябва да знаеш всичко, дето става наоколо. Нима на този проклет остров няма нито един рибар, който да разполага с екипировка за хващане на големи акули?

— Има един. — Медоус помисли, преди да отговори. — Знам малко за него. Мисля, че се казва Куинт и пристава на частния кей, някъде тук, наблизо. Ако искаш, мога да разбера повече за него.

— Действай, Хари — каза Броуди. — Изглежда, точно той ни трябва.

— Почакайте, шефе — помоли Хупър. — Вие искате да отмъстите на някаква си риба, пък каквото ще да става. Но акулата не е никакво зло. Тя не е убиец. Просто е в плен на своите собствени инстинкти. Лудост е да търсите отплата.

— Слушайте… — Броуди бе обхванат от гняв, предизвикан от унижение и отчаяние. Той разбираше, че Хупър е прав, но разбираше също така, че в тази ситуация не е толкова важно дали Хупър е прав или не.

Акулата бе станала враг. Тя се бе появила край техните брегове и бе изпратила на онзи свят двама мъже, една жена и едно дете. Жителите на Амити непременно ще искат смъртта на акулата. Нужно им е да я видят мъртва, за да се почувстват в безопасност, за да се върнат към привичния си начин на живот. Броуди го искаше повече от другите, смъртта на акулата за него би била пречистване. Хупър бе докоснал болното му място и това го бе разгневило още повече. Но той сподави гнева си и промърмори:

— Извинете.

Телефонът иззвъня.

— Вас търсят, шефе — каза Клемънтс. — Мистър Вон е.

— Дявол да го вземе, само това ми липсваше — Броуди ядосано натисна светещия бутон на селектора и вдигна слушалката.

— Слушам, Лари.

— Здравей, Мартин. Как си?

Гласът на Вон звучеше дружелюбно. „Дори твърде дружелюбно — помисли си Броуди. — Вероятно е глътнал няколко чашки.“

— По-добре не мога да бъда, Лари.

— Защо си на работа толкова късно? Търсих те у вас.

— Когато си началник на полицията и на всеки двайсет минути загива някой от твоите избиратели, не е много удобно да си клатиш краката.

— Чух за Бен Гарднър.

— Какво по-точно?

— Че е изчезнал.

— Новините в Амити се разпространяват бързо.

— Мислиш ли, че е отново акулата?

— Дали мисля! Сигурен съм.

— Мартин, какво ще правиш? — Вон хем питаше, хем настояваше.

— Хубав въпрос, Лари. Правим всичко, което е по силите ни. Закрихме плажовете. Освен това…

— Добре ми е известно.

— Какво имаш предвид?

— Опитвал ли си се някога да продадеш на здрави хора недвижим имот, който се намира в колония за прокажени?

— Не, Лари, не съм — уморено отвърна Броуди.

— Всеки ден анулирам договори. Хората се отказват да наемат вилите. От неделя насам при мен не е дошъл нито един клиент.

— И какво искаш от мен?

— Виждаш ли, помислих си… навярно ние малко преувеличаваме.

— Ти ми се подиграваш. Признай си, че ме занасяш.

— Не, Мартин. Успокой се, моля ти се. Хайде да обмислим трезво нещата.

— Аз разсъждавам трезво, но за теб не мога да кажа същото.

Последва цяла минута мълчание, после Вон продължи:

— А защо не откриеш плажовете само за празниците?

— Това е изключено. Съвършено изключено.

— Изслушай ме…

— Не, ти ме изслушай, Лари. Аз вече те послушах и заради това загинаха двама души. Когато я хванем, когато убием тази твар, тогава ще открием плажовете. А сега забрави за това.

— А ако поставим мрежи?

— Какви мрежи?

— Защо да не поставим във водата стоманени мрежи и да оградим плажа? Чувал съм, че така правели в Австралия.

„Сигурно е пиян“ — помисли си Броуди.

— Лари, бреговата линия тук е права. Искаш да проточим мрежи на протежение от десет километра покрай плажовете? Отлично. А имаш ли пари? Като начало, да речем, един милион долара?

— А ако поставим постове? Бихме могли да наемем хора, които да патрулират с лодки край брега.

— Това няма да бъде достатъчно, Лари. Какво ти става? Съдружниците отново ли те притискат?

— Моите съдружници не са твоя работа, Мартин. За бога, човече, градът загива!

— Знам, Лари — меко отвърна Броуди. — И доколкото разбирам, нищо не можем да направим. Лека нощ. — Той остави слушалката.

Медоус и Хупър станаха. Броуди тръгна да ги изпраща и когато вече отвориха вратата, Броуди изведнъж се обърна към Медоус:

— Ей, Хари, забрави си запалката.

Медоус понечи да каже нещо, но Броуди го изпревари:

— Върни се да си я вземеш, че може да изчезне. — После кимна на Хупър: — Довиждане.

Когато двамата отново влязоха в кабинета на Броуди, Медоус с недоумение извади запалката от джоба си.

— Доколкото разбрах, имаш да ми казваш нещо?

Броуди притвори вратата на кабинета.

— Възможно ли ти е да научиш нещо за съдружниците на Лари?

— Мисля, че да. А защо ти е?

— Откакто тази беда се стовари върху нас, Лари не ми дава да направя и крачка, настоява да не закривам плажовете. Дори сега, след всичко, което се случи, иска да ги открия за Деня на независимостта. Онзи ден ми каза, че съдружниците му оказват натиск върху него. Бях ти споменал за това.

— Е, и какво?

— Мисля, че не е зле да научим кой има такова влияние върху Лари. Щеше да ми е безразлично, ако той не беше кмет. Ала при това положение сме длъжни да знаем що за хора диктуват постъпките му.

— Добре, Мартин. — Медоус въздъхна. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Макар че не виждам никакво удоволствие в това да се ровя в работите на Лари Вон.

— Прав си, но тези дни удоволствията ни са твърде малко, не мислиш ли?

Броуди изпрати Медоус до вратата, после се върна и седна на стола си. Вон е прав в едно нещо, помисли си той: всички усещаха признаците на наближаващата катастрофа за Амити. Не се отнасяше само до търговците на недвижими имоти, макар че при тях нещата бяха най-зле и това засягаше останалите жители на града като същинска заразна болест. Ивлин Биксби, жената на един от подчинените на Броуди, загуби мястото си на агент по продажба на недвижими имоти и сега работеше като сервитьорка в някаква закусвалня на шосе номер 27.

Двата нови магазина за модно дамско облекло отложиха откриването си за 3 юли, а собствениците им сметнаха за необходимо да уведомят Броуди, че ако плажовете не бъдат отворени дотогава, те няма да открият магазините си. Единият от тях дори намекна, че ще се наложи да се премести в Истхамптън. Магазинът за спортни стоки обяви разпродажба, макар това обикновено да се правеше след Деня на труда. Що се отнасяше до Броуди, той тайно си мислеше, че напоследък в Амити все пак се бе случило и нещо добро — работите на бар „Саксън“ вървяха лошо, поради което Хенри Кимбъл бе уволнен. И тъй като повече не работеше като барман, той можеше да се наспива през деня и бодърстваше на нощните си дежурства.

Още сутринта в понеделник — деня, в който закриха плажовете, Броуди изпрати край брега двама от полицаите си. Те имаха немалко разправии с летовниците, които искаха да се къпят. Един човек на име Робърт Декстър настояваше да използва конституционното си право да се къпе край собствения си плаж и насъска кучето си срещу полицая, а той пък извади пистолета си и заплаши собственика, че ще застреля кучето му. Друг инцидент стана на градския плаж, когато някакъв адвокат от Ню Йорк започна да цитира конституцията на Съединените щати пред полицая и група шумни младежи.

И все пак никой не влезе във водата — Броуди беше уверен в това. В сряда две момченца наеха малка лодка и се отдалечиха на около триста метра от брега. Стояха там цял час, като изливаха във водата кръв с черпак, хвърляха зад борда пилешки вътрешности и патешки глави. Забелязаха ги от риболовния катер, който плаваше наоколо, и съобщиха на Броуди по радиото.

Броуди позвъни на Хупър, двамата се качиха на „Флика“ и издърпаха децата на буксир до брега. В лодката им намериха харпун, към който бе закрепено обикновено въже за простиране на пране, дълго двеста метра и завързано в другия си край на носа с морски възел. Децата обясниха, че искали да се заловят с харпуна за акулата и тя да ги повози до Нантъкет. Броуди ги заплаши, че ако още веднъж направят подобно нещо, ще ги арестува за опит за самоубийство.

Вече четири пъти съобщаваха в полицейския участък, че са видели акулата. Единия път се оказа плаващ дънер. Двата пъти стана ясно, както съобщи рибарят, изпратен да провери на място, че се касае за стадо риби. А в четвъртия случай нищо не откриха.

Привечер във вторник отново позвъниха на Броуди и човекът, който пожела да остане неизвестен, съобщи, че някакъв мъж на градския плаж хвърля във водата примамка за акулата. Оказа се, че не е никакъв мъж, а жена, облечена в мъжки шлифер — Джеси Паркър, продавачка в магазина за канцеларски принадлежности на Уолдън. Отначало тя всичко отричаше, но после си призна, че е изхвърлила пакет във водата. В него имало три празни бутилки от вермут.

— Защо не ги изхвърлихте в кофата за смет? — попита я Броуди.

— Не исках работникът от службата по чистотата да помисли, че съм пияница.

— А защо не ги изхвърлихте в нечия чужда кофа?

— Не би било хубаво — отвърна тя. — Сметта е нещо… лично, не мислите ли така?

Броуди я посъветва занапред да слага празните бутилки в полиетиленов плик, а него да увие в амбалажна хартия и дълго да удря с чук отгоре. Тогава нямало изобщо да личи, че това са бутилки.

Броуди погледна часовника си. Минаваше девет. Беше вече късно да ходи при Сали Гарднър. Тя сигурно спеше. Грейс Финли й е дала някаква таблетка или малко уиски, за да се унесе. Преди да напусне участъка, Броуди позвъни на бреговата охрана в Монток и съобщи на дежурния за Бен Гарднър. Дежурният обеща, че още щом се съмне, ще изпрати хора с моторница да потърсят трупа.

— Благодаря — отвърна Броуди. — Надявам се, че ще откриете останките, преди вълните да са ги изхвърлили на брега.

Внезапно Броуди почувства ужас от собствените си думи. „Останките“ — та това е Бен Гарднър, неговият приятел. Какво ли би казала Сали, ако го чуеше да нарича мъжа й „останките“. Сякаш не бяха дружили в продължение на петнайсет години. Няма го вече Бен Гарднър. Има само „останки“ и те трябва да бъдат намерени своевременно, за да не плашат хората.

— Ще се постараем — увери го дежурният. — Ама че работа! Съчувствам ви, момчета. Такова лято се зададе — не ви завиждам.

— Остава само да се надяваме, че няма да ни е последното — каза Броуди и остави слушалката. После загаси лампата в кабинета, затвори вратата и се отправи към колата си.

Като зави към дома си, Броуди видя познатата синьо-сива светлина в прозорците на гостната. Момчетата гледаха телевизия. Той влезе през предния вход, загаси външната лампа и надникна в полутъмната стая. Най-големият му син Били лежеше на дивана, опрял глава на единия си лакът, Мартин, средният, който бе на дванайсет години, се изтягаше в мекото кресло с вдигнати върху масичката за вестници и списания боси крака. Осемгодишният Шон седеше на пода и милваше котката в скута си.

— Как е? — попита Броуди.

— Нормално, татко — отвърна Били, без да откъсва поглед от телевизора.

— Къде е майка ви?

— Горе. Помоли да ти кажем, че вечерята ти е в кухнята.

— Добре. Не е ли вече късно, Шон? Девет и половина е.

— Тръгвам, татко — отвърна Шон.

Броуди отиде в кухнята, отвори хладилника и извади една бира. На тигана върху кухненската маса беше останало малко от печеното. Месото бе кафявосивкаво и жилесто, а сосът бе изстинал. „Нима това е вечеря?“ — помисли си Броуди. Реши да си направи сандвичи. В хладилника имаше няколко кюфтета, пакет пилешки бутчета, дузина яйца, буркан мариновани краставички и десетина кутии газирана вода. Накрая откри парче сирене, сухо и потъмняло по края, смачка го на топка и го пъхна в устата си. Почуди се дали да не стопли печеното, после издума на глас: „По дяволите печеното!“ Намери две парчета хляб, намаза ги с горчица, свали от магнитната табла на стената един нож за месо и си отряза голямо парче от говеждото. Постави месото върху едната филия, отгоре нареди няколко резенчета краставички и ги похлупи с другата филия хляб. Сложи сандвича си в една чиния, взе бирата и се заизкачва по стълбата към спалнята.

Елън беше седнала в леглото и четеше „Космополитън“.

— Здравей — каза тя. — Трудно ли ти беше днес? Нищо не ми каза по телефона.

— Трудно. Сега всички дни ще бъдат трудни. Чу ли за Бен Гарднър? Когато разговарях с теб, още можех само да предполагам какво се е случило с него — той постави чинията и бирата на тоалетната масичка и седна на края на леглото, за да събуе обувките си.

— Да. Обади се Грейс Финли. Питаше дали знам къде може да намери доктор Крейг. В регистратурата не й казали, а тя искала да даде успокоително на Сали.

— Откри ли доктора?

— Не, но изпратих Шон и той й занесе секонол.

— Това пък какво е?

— Сънотворно.

— Не знаех, че взимаш сънотворни.

— Не често. Съвсем рядко.

— Откъде си го взела?

— Доктор Крейг ми го предписа, когато го посетих заради нервите си. Казвала съм ти.

— Така ли?

Броуди захвърли обувките си в ъгъла на стаята, стана, съблече панталоните си и акуратно ги сгъна върху облегалката на стола. После свали ризата си, окачи я във вградения гардероб, седна на леглото по потник и гащета и се зае със сандвича си. Месото беше сухо и жилаво. Усещаше се само вкусът на горчица.

— Намери ли печеното? — попита Елън.

Устата на Броуди беше пълна и той кимна с глава.

— А какво ядеш?

— Печено.

— Стопли ли го?

— Не. И така става.

Елън направи недоволна гримаса и въздъхна.

Броуди ядеше мълчаливо, докато Елън безцелно разгръщаше страниците на списанието. След няколко минути тя го затвори, остави го в скута си и възкликна:

— О, господи!

— Какво има?

— Мислех си за Бен Гарднър. Това е ужасно. Какво ще стане сега със Сали?

— Не знам — отвърна Броуди. — Безпокоя се за нея. Има ли пари? Говорила ли си някога с нея за това?

— Никога. Откъде може да има пари? Ако питаш мен, тя цяла година не е купувала нищо ново за децата. А толкова й се щеше по-често да поднася месо, а не веднъж седмично, и да не ядат вечно рибата, която Бен лови. Ще получи ли някаква застраховка?

— Мисля, че ще получи, но това не е никак много. Съществува и благотворителност.

— Тя няма да се съгласи за нищо на света — заяви Елън.

— Знаеш ли, гордостта е вече недостъпен за нея лукс. Дори риба няма да има занапред.

— Не можем ли да й помогнем с нещо?

— Лично ние? А какво бихме могли да направим? Не сме толкова богати. Редно е общината да й окаже помощ. Ще поговоря с Вон.

— А как вървят твоите работи?

— Питаш ме дали сме хванали онази твар? Още не. Медоус повика онзи океанограф, приятеля си от Удс Хоул. Макар че не виждам каква полза има от него.

— Какво представлява?

— Млад, с доста приятна външност. Малко самонадеян, но в това няма нищо чудно. Изглежда, че познава тукашните места много добре.

— Интересно. Откъде?

— Каза, че още като момче е идвал в Саутхамптън. Прекарвал там всяко лято.

— Работил ли е?

— Не знам. Вероятно е живял с родителите си. Изглежда, е от онази категория.

— От коя?

— Богаташката. Нали знаеш, за бога, какви почиват в Саутхамптън?

— Не се сърди. Само питах.

— Не се сърдя. Казах само, че добре познаваш този тип хора. Искам да кажа, че си една от тях.

Елън се усмихна.

— Бях — рече тя. — Но сега съм само една стара жена и нищо повече.

— Не говори глупости — възрази Броуди. — Когато си по бански костюм, повечето от летовничките-красавици не могат да ти стъпят на малкия пръст.

Беше му приятно, че Елън си изпроси комплимента, и се чувстваше щастлив да й говори приятни неща. Комплиментите станаха за тях нещо като ритуал, като прелюдия към правене на любов.

— Знаеш ли — каза Елън, — мисля, че момчетата трябва да вземат уроци по тенис.

— Защо? Нима искат да играят тенис?

— Не, не са ми казвали такова нещо, но тенисът е хубав спорт за тях. Ще им бъде от полза, когато пораснат, ще им отвори вратите за много къщи.

— Какви къщи?

— Къщите на онези хора, чието приятелство няма да им навреди. Ако играеш добре тенис, ще можеш да влезеш в който си искаш клуб и да се сближиш с хора, които ще ти бъдат необходими. Сега е времето, когато могат да се научат да играят тенис.

— А от кого ще вземат уроци?

— В клуб „Фийлд“.

— Доколкото ми е известно, не сме членове на този клуб.

— Мисля, че бихме могли да станем. Някои от старите ми познати са в него. Биха могли да ни препоръчат.

— Остави това.

— Защо?

— Дори заради това, че не ни е по джоба. Обзалагам се, че само при влизането ще трябва да внесем хиляда долара, а после всяка година да плащаме най-малко по неколкостотин долара. Нямаме толкова пари.

— Имаме спестовна книжка.

— Но тя не е за уроци по тенис. Хайде, стига сме говорили за това — той протегна ръка към електрическия ключ.

— Тенисът ще свърши добра работа на момчетата.

Броуди се опря с ръка върху тоалетната масичка.

— Виж какво, ние не принадлежим към кръга хора, които играят тенис. Сред тях няма да се чувстваме добре. Ще бъдем чужди.

— Откъде знаеш? Та ние никога не сме се и опитвали да влезем в клуба.

— Да оставим този разговор. — Той загаси лампата, приближи се до леглото, вдигна завивката и легна до Елън. — Освен това — продължаваше той, като погали с уста врата на Елън, — съществува друг спорт, в който съм много по-добър.

— Децата не са заспали още.

— Гледат телевизия. Дори бомба да избухне, не биха я чули — Той я целуна по шията и прокара ръка по бедрата й.

Елън се прозя.

— Толкова ми се спи — каза тя. — Преди да дойдеш, изпих таблетка приспивателно.

Броуди спря да я милва.

— А защо, по дяволите, си го изпила?

— Миналата нощ спах лошо и реших днес да взема приспивателно.

— Ще изхвърля проклетите ти таблетки! — Целуна я по бузата, искаше да я целуне и по устата, но в този миг тя отново се прозя.

— Извинявай — каза Елън. — Страхувам се, че нищо няма да се получи.

— Ще се получи. Само трябва да ми помогнеш мъничко.

— Извинявай, но много съм уморена. Но ако… ти искаш. Ще се опитам да не заспя.

— Не — каза Броуди и се прехвърли на своето място, — не обичам да изнасилвам трупове.

— Защо говориш така?

Броуди не отговори. Лежеше по гръб, втренчил поглед в тавана. Все още усещаше напрежение, но желанието му беше преминало и вместо него в душата му остана тъпа болка.

След минута Елън попита:

— Как се нарича приятелят на Хари Медоус?

— Хупър.

— Да не би да е Дейвид Хупър?

— Не. Мисля, че името му е Мат.

— Някога, много отдавна, познавах един човек, който се казваше Дейвид Хупър. Спомням си… — но тя не успя да се доизкаже, очите й се затвориха, дишането й стана дълбоко и тя потъна в сън.

 

 

През няколко квартала в малка дървена къща един негър седеше на леглото до краката на сина си.

— Каква приказка да прочетем? — попита той.

— Не искам да чета приказка — каза седемгодишното момче. — Искам да разкажем нещо.

— Добре. И какво ще разкажем?

— За акулата. Нека разкажем за акулата.

Мъжът трепна.

— Не. По-добре да разкажем за… за мечката.

— Не, за акулата. Искам да знам всичко за акулата.

— Искаш приказка за акулата ли?

— Да. Нека започва така: Имало едно време акула, която ядяла хора.

— Това не е хубава приказка.

— Защо акулите ядат хора?

— Предполагам, защото са гладни. Всъщност не знам.

— Когато акулата те яде, тече ли ти кръв?

— Да — каза мъжът. — Хайде, нека разкажем приказка за някое друго животно. Ще сънуваш кошмари, ако си разказваме за акулата.

— Няма. Ако акулата се опита да ме изяде, ще й дам един по муцуната.

— Никаква акула няма намерение да те изяде.

— Защо не? Ако вляза във водата да поплувам, обзалагам се, че ще пристигне да ме изяде. Акулите не ядат ли негри?

— Стига вече! Не желая да слушам повече за акули.

Мъжът взе няколко книги от нощната масичка.

— Хайде да четем „Питър Пан^[5]“.