Питър Бенчли
Челюсти (14)

Четиринадесета глава

Когато Броуди пристигна на пристанището, стопанинът на риболовния катер вече го чакаше; високият като върлина невъзмутим Куинт в лъскав жълт дъждобран се открояваше на фона на тъмното небе. Той точеше края на харпуна на карборундов камък.

— Щях да ви позвъня — каза Броуди, като обличаше мушамата си. — Какво ли означава това време?

— Нищо — отвърна Куинт. — Скоро ще се проясни. Но дори и да не се проясни, на нас ни е все едно. Акулата ще си е на мястото.

Броуди погледна стремглаво бягащите облаци.

— Доста е мрачно.

— Нормално е — каза Куинт и скочи на борда на катера.

— Сами ли тръгваме?

— Да. Да не би да чакате още някого?

— Не, но си помислих, че не бихте се отказали от още един чифт ръце.

— Познавате тази риба по-добре от който и да е друг и не виждам смисъл от помощник. Тази работа засяга само нас двамата.

Броуди прекрачи от кея на щурца и вече се канеше да скочи на палубата, когато забеляза в ъгъла купчина брезентово платно, под което очевидно имаше нещо.

— Какво е това? — попита полицаят, като посочи с пръст.

— Овца. — Куинт включи стартера. Моторът кихна, запали и ритмично заработи.

— За какво ви е? — Броуди слезе на палубата. — Ще правите жертвоприношение?

Куинт кратко и мрачно се изсмя.

— Добра идея — каза той. — Не, това е примамка. Ще дадем на акулата да закуси малко преди смъртта си. Откачете въжето на кърмата.

Куинт мина напред и освободи страничното въже и въжето на носа.

Когато Броуди се залови за кърмовото въже, дочу шум от автомобил. Видяха двата запалени фара на летяща по шосето кола; колата се насочи към кея и спря с рязко скърцане на спирачките. От нея изскочи някакъв мъж и се втурна към „Орка“. Беше репортерът на „Таймс“ Бил Уитман.

— За малко да ви изтърва — издума задъхан той.

— Какво искате? — попита Броуди.

— Да дойда с вас. Или по-точно, получих задача.

— Ама че глупост! — възкликна Куинт. — Не ви познавам, но никого няма да взема. Броуди, откачихте ли най-после въжето?

— Защо не ме искате? — попита Уитман. — Няма да ви се мотая из краката. Може дори да ви помогна. Слушайте, приятелю, това е сензация. Много държа да бъда с вас, когато тръгвате за акулата.

— Омитайте се оттук — каза Куинт.

— Ще наема лодка и все едно, ще дойда.

— Ами хубаво — разсмя се Куинт. — Да видим кой глупак ще се навие да ви кара. Опитайте се да ни намерите. Океанът е голям. Броуди, стига сте се мотали с това въже!

Броуди хвърли задното въже на палубата. Куинт бутна лоста на газта и катерът се отдели от кея. Броуди се извърна и видя, че Уитман се отправя към колата си.

Като отминаха Монток, океанът стана неспокоен. Духаше силен вятър, вече от югоизток. Катерът се мяташе по вълните, забиваше нос във водата и издигаше фонтани от пръски. Трупът на овцата подскачаше на кърмата.

Когато излязоха в открития океан с курс югозапад, стана им по-лесно да се движат. Дъждът се превърна в ръмене и те все по-рядко срещаха бели гребени по вълните.

След четвърт час щяха да пристигнат на мястото, където бяха срещнали акулата, и Куинт намали скоростта.

Броуди погледна към брега. Вече се развиделяваше и той ясно различи водоснабдителната кула — черно петно, издигащо се над сивата ивица земя. Фарът все още светеше.

— Още не сме пристигнали — обади се Броуди.

— Не сме.

— Намираме се само на две-три мили от брега.

— Да, приблизително на толкова.

— Защо тогава спряхме?

— Имам предчувствие — Куинт посочи наляво, към скупчените светлини на брега. — Онова там е Амити.

— Е, и какво?

— Струва ми се, че днес акулата ще се появи някъде тук.

— Защо?

— Вече ви казах — имам предчувствие. Невинаги може да се обясни.

— Два дни поред я откривахме далеч от брега.

— Може би тя ни е откривала.

— Не ви разбирам, Куинт. Ту твърдите, че няма умни риби, ту превръщате тази акула в някакъв гений.

— Преувеличавате.

На Броуди не му хареса лукавият, загадъчен тон на Куинт.

— Каква игра играете?

— Никаква. Ако съм сбъркал, сбъркал съм и толкова.

— А утре ще търсим акулата на друго място?

Броуди се надяваше интуицията на Куинт да го лъже, та да получат още един ден отдих.

— Може да я открием и днес, но малко по-късно, макар да не вярвам, че ще ни се наложи да чакаме дълго.

Куинт спря мотора, отиде на кърмата и постави кофата със стръвта на щурца.

— Започвайте да хвърляте примамката — каза той и подаде черпака на Броуди, а после отви овцата, завърза въже около врата й и я постави на планшира. Разпори корема й, изсипа вътрешностите зад борда, почака ги да отплават на пет-шест метра от катера и прикрепи въжето към кърмата. След това отиде на носа, развърза две бурета и ги донесе на кърмата заедно с въжетата им и два харпуна. Нагласи буретата от двете страни на щурца, всяко до своето въже, и надяна един харпун на дървен прът.

— Всичко е наред — каза Куинт. — Сега ни остава само да чакаме.

Беше се съмнало, но небето предвещаваше, че денят ще бъде мрачен. Една по една светлините на брега започнаха да гаснат.

На Броуди му се гадеше от зловонната стръв, която изливаше зад борда, и съжали, че преди да излезе от къщи, не бе хапнал нещо.

Куинт стоеше на мостика и следеше ритмичното движение на водата.

Броуди усети тялото си изтръпнало. Беше се изморил да седи на твърдия щурц, ръката му бе отмаляла от непрекъснатите еднообразни движения с черпака. Той се изправи, протегна се и като застана с гръб към кърмата, се опита да промени стойката си и да продължи изгребването.

И тогава зърна гигантската глава на акулата на не повече от метър разстояние, толкова близо, че можеше да се протегне и да я докосне с черпака. Черните й очи го гледаха в упор, сребристосиният й нос бе като че ли насочен право към него, а полуотворената й паст се усмихваше.

— О, боже! — възкликна сразен Броуди, като с ужас си помисли, че акулата отдавна е била близо до тях. — Тя е тук!

Куинт се спусна като стрела по трапа и тутакси се озова на кърмата. Когато скочи на щурца, акулата се скри под водата, а след миг челюстите и се забиха в борда и тя мощно развъртя глава. Броуди успя да се улови за кнехта и се вкопчи в него. Нямаше сили да отклони погледа си от очите на акулата. Катерът се разтрисаше и подскачаше с всяко движение на главата й. Куинт се подхлъзна и падна на колене върху щурца. Акулата разтвори челюсти и се спусна под водата. Катерът отново се успокои.

— Тя ни е чакала! — изкрещя Броуди.

— Знам — рече Куинт.

— Как е могла…

— Няма значение — прекъсна го Куинт. — Сега вече е в ръцете ни.

— В ръцете ни ли? Видяхте ли какво стори с катера?

— Разтърси го както трябва, какво толкова.

Въжето, за което бе привързана овцата, се опъна, затрепери и после отново се отпусна.

Куинт стъпи на крака и грабна харпуна.

— Глътна овцата. След малко ще се върне.

— Защо веднага, щом дойде, не се нахвърли на овцата?

— Има лоши обноски — изкиска се Куинт. — Хайде, излизай, гадино! Излез да си получиш, каквото ти се полага!

Куинт бе обхванат от трескава възбуда: черните му очи горяха, устата му се бе изкривила в странна усмивка, жилите на шията му пулсираха, кокалчетата на пръстите му побеляха.

Катерът отново се разтърси, чу се глух удар.

— Какво прави тя? — възкликна Броуди.

— Излизай оттам, мръснице! — закрещя Куинт, надвесен над борда. — Не ти ли стиска? Преди да ме потопиш, ще те унищожа!

— Защо да ни „потопи“? — попита Броуди. — Какво става?

— Иска да пробие дупка в този дяволски катер, ето какво. Вижте дъното му. Излизай, подла твар! — Куинт вдигна високо харпуна.

Броуди застана на колене и повдигна капака на люка към машинното отделение. Погледна в тъмното, лъхащо на мазут помещение. В трюма имаше вода, но нея винаги си я имаше там. Броуди не забеляза пробойна.

— Като че ли всичко е наред — каза той. — Слава богу.

Гръбната перка и опашката се мярнаха на десетина метра вдясно от кърмата и се приближаваха към катера.

— А, плуваш си — ласкаво замърка Куинт. — Плуваш си.

Той стоеше с широко разтворени крака, с подпряна на бедрото лява ръка, а дясната с харпуна бе високо вдигната над главата му. Когато акулата се озова на около метър и половина от катера и се насочи право към него, Куинт метна харпуна.

Стоманеният край се заби в туловището й, точно пред гръбната перка. Акулата се вряза в катера, кърмата затрепери и Куинт падна по гръб. Главата му се удари в крака на стола и по шията му потече струйка кръв. Скочи на крака.

— Улучих те! Улучих те, мръсна твар! — завика Куинт.

Въжето, привързано към харпуна, се заизнизва зад борда след отдалечаващата се акула и когато се размота докрай, бурето се изтърколи от щурца и изчезна във водата.

— Отнесе го със себе си! — възкликна Броуди.

— Не за дълго — отвърна Куинт. — Акулата ще се върне и ние ще й забием още един харпун, и още един, и още един, докато я омаломощим. И тогава е свършено с нея. — Куинт се надвеси от щурца и внимателно се взря във водата.

Увереността на Куинт се предаде и на Броуди и сега той бе едновременно радостен и развълнуван, а страхът му изчезна. Почувства освобождение, освобождение от заплахата на смъртта.

— Ще й видим сметката! — викна Броуди. И внезапно зърна кръвта, стичаща се по шията на Куинт.

— Пукнали сте си главата — каза той.

— Донесете още едно буре — разпореди се Куинт. — Дайте го тук. И внимавайте да не се преплете въжето. Искам да се размотава като по масло.

Броуди посегна към носа, развърза бурето, преметна въжето на ръката си и донесе всичко на Куинт.

— Ето я, пристига — промълви Куинт и посочи наляво. Бурето изскочи на повърхността и се залюшка над водата. Куинт дръпна въжето, привързано към дървения прът, и го изтегли на борда. После постави нова дръжка и вдигна харпуна над главата си.

— Изплува!

Акулата изникна на около метър и половина от катера. Приличаше на стартираща ракета. Изпод водата се показваха носът, челюстите и гръдните перки. После опушенобелият й корем, коремната й перка и огромната й опашка.

— Виждам те, мръснице! — завика Куинт и като се приведе напред, метна другия харпун. Острието се заби в корема на акулата точно в мига, когато огромното й туловище падаше напред. С оглушителен плясък тя се сгромоляса по корем във водата, като вдигна гейзер от пръски над катера.

— Готова е! — заяви Куинт, когато и второто въже се размота и падна зад борда.

Катерът се разклати един-два пъти, после се чу глух трясък.

— Още ли не си се успокоила? — извика Куинт. — Няма да ти се удаде да нападнеш нито един човек повече, гадино!

Куинт включи мотора. Бутна лоста за газта напред и катерът започна да се отдалечава от буретата, които се люшкаха по водата.

— Направи ли ни нещо? — попита Броуди.

— Сигурно. Кърмата падна малко. Като че ли е пробила катера. Няма нищо страшно. Ще изпомпаме водата.

— Значи всичко е свършено — каза Броуди радостно.

— Какво е свършено?

— Да смятаме, че с рибата е свършено.

— Не съвсем. Гледайте.

Катерът бе плътно следван от две бурета. Те не подскачаха, а, влачени от гигантската риба, пореха водата и образуваха пред себе си вълна, а отзад се простираше воден шлейф.

— Тя ни преследва! — закрещя Броуди.

Куинт кимна.

— Защо? Нима мисли да утоли глада си с нас?

— Не. Има намерение да се сражава.

За първи път Броуди забеляза безпокойство в очите на Куинт. Това не беше страх, не беше и тревога, а по-скоро загрижеността на играча — като че ли някой без предупреждение беше изменил правилата на играта, или бе увеличил залога. Като забеляза промяната в настроението на Куинт, Броуди се изплаши.

— Виждали ли сте някога риба да постъпва така? — попита той.

— Така? Не. Вече ви казах — понякога акулите се нахвърлят върху катера. Но още щом забиеш харпуна си в тях, те мигом се отдалечават, като се стараят да се освободят от него.

Броуди погледна назад. Катерът се движеше със средна скорост и извиваше наляво или надясно, в зависимост от това накъде го насочваше Куинт. Буретата неотклонно ги следваха по петите.

— Дявол да я вземе! Щом иска да се сражава, ще си го получи.

Куинт изключи скоростта, остави двигателя на празен ход, скочи от мостика и се качи на щурца. Лицето му отново се оживи.

— Хайде, мръснице! — извика той. — Ела да видиш какво ти се пише!

Буретата продължаваха да се приближават, като браздяха водата отначало на трийсет метра от катера, после на двайсет и пет, след малко на двайсет. Броуди видя как огромна сива сянка се метна към десния борд, под самата повърхност на водата.

— Тя е тук! — закрещя полицаят. — До нас е!

— Проклятие! — възкликна Куинт, като се ругаеше, задето не бе изчислил правилно дължината на въжето. Той откачи харпуна от дървения прът, изскубна кордата, която прикрепяше пръта към един от кнехтовете, скочи от щурца и се втурна напред. Когато стигна до носа, той се наведе и закрепи здраво кордата на предния кнехт. После развърза едно буре и надяна харпуна на пръта. Застана на носа, готов да го метне.

Акулата се бе отдалечила на недостигаемо разстояние. Опашката й се мяркаше на шест метра пред катера. Двете бурета се удариха в кърмата почти едновременно. Те отскочиха и се плъзнаха от двете страни на катера.

На трийсет метра пред тях огромната риба се обърна и се устреми към тях. Главата й се показа на повърхността, после отново се потопи. Опашката, изправена като корабно платно, се мяташе напред и назад.

— Ето я! — закрещя Куинт.

Броуди бързо изтича по трапа и се качи на мостика. Оттам видя как Куинт замаха с дясната си ръка и се изправи на пръсти.

Акулата блъсна глава в катера с шум, наподобяващ приглушен взрив. Куинт метна харпуна. Той попадна над дясното око и здраво заседна там. Въжето бавно се изниза през борда, додето рибата се отдалечаваше.

— Отлично! — възкликна Куинт. — Този път я уцелих в главата!

Сега във водата плаваха три бурета — плъзгаха се по повърхността. След малко потънаха.

— Проклятие! — изруга Куинт. — Ни една нормална риба не може да се гмурне с три харпуна в туловището си и бурета, които я теглят нагоре.

Неочаквано катерът трепна, като че ли подскочи, после се спусна отново във водата. Буретата изскочиха от дълбините, двете от едната страна на катера, а другото — от другата. После отново потънаха. След няколко секунди се появиха на двайсетина метра от катера.

— Бягайте долу! — каза Куинт, като приготвяше още един харпун. — Погледнете дали тази твар не е сторила някоя пакост.

Броуди се смъкна долу в кабината. Там беше сухо. Отметна протритото килимче и отвори люка. Откъм кърмата шуртеше поток вода. Потъваме, помисли си Броуди и внезапно в главата му нахлуха нощните кошмари от детството му. Качи се на палубата и каза на Куинт:

— Изглежда, работата е лоша. Под кабината е пълно с вода.

— Ще отида да видя. Дръжте Куинт подаде на Броуди харпуна. — Ако акулата се върне, докато аз съм долу, пронижете я както трябва.

Той отиде на кърмата и слезе долу.

Броуди застана на носа с харпун в ръка и погледна плаващите бурета. Те лежаха почти неподвижно на повърхността, само от време на време се поклащаха, когато акулата минаваше под тях. „Защо не пукнеш най-сетне?“ — обърна се мислено Броуди към акулата. В този миг чу шума на двигателя.

— Няма нищо страшно — каза Куинт, когато дойде при него и взе харпуна от ръцете му. — Пробила е дупка наистина, но помпите ще се справят с водата. Можем да я вземем на буксир.

Броуди изтри потни длани в панталона си.

— Нима се каните да я влачите на буксир?

— Да. Когато пукне.

— А кога ще стане това?

— Когато съвсем се изтощи.

— А сега?

— Ще чакаме.

Броуди погледна часовника си. Осем и половина.

Три часа те стояха на едно място и наблюдаваха буретата, които в безредие описваха кръгове по водата все по-бавно и по-бавно. Отначало потъваха на всеки десет-петнайсет минути и изплаваха на няколко метра от предишното си място. После започнаха да потъват по-рядко, а от десет до единайсет часа през цялото време плаваха на повърхността.

Дъждът спря и вятърът премина в лек бриз. Небето от край до край бе покрито със сив плащ.

— Как мислите — попита Броуди, — дали е свършила вече?

— Съмнявам се. Възможно е обаче да се е изтощила дотолкова, че да можем да метнем въже около опашката й и да я издърпаме до катера, преди да е отишла на дъното.

Куинт свали навитото въже от бурето, което стоеше на носа. Привърза единия му край към кърмовия кнехт, а на другия направи примка.

До подемната стрела имаше електрическа лебедка. Куинт включи мотора, за да провери дали лебедката работи, и после отново го изключи. След това пусна двигателя и насочи катера направо към буретата. Караше бавно, внимателно, готов да промени посоката, в случай че акулата нападне. Но буретата лежаха неподвижно.

Когато се приближи до тях, Куинт остави мотора на празен ход. Надвеси се над борда, закачи с кука въжето на едното буре и го изтегли. Опита се да освободи бурето, но възелът бе мокър и се бе затегнал здраво. Тогава той измъкна ножа от калъфа, който висеше на кръста му, и преряза въжето. Заби ножа на планшира, взе въжето в лявата си ръка, а с дясната избута бурето на палубата.

После се качи на планшира, прекара въжето последователно през скрипеца на подемната стрела и през макарата на лебедката. Нави го няколко пъти около барабана и включи мотора. Въжето се опъна и под тежестта на рибата катерът силно се наклони надясно.

— Ще издържи ли лебедката? — попита Броуди.

— Трябва да издържи. Не ще можем да измъкнем акулата от водата, но се обзалагам, че ще ни се удаде да я прикрепим към катера.

Барабанът бавно и със скърцане се въртеше, като правеше един пълен оборот на всеки три-четири секунди. Въжето трептеше от напрежението, от него върху ризата на Куинт се стичаха капки вода.

Внезапно въжето започна да се навива твърде бързо. То се обърка върху барабана и се замота във възли. Катерът рязко се изправи.

— Въжето ли се скъса? — попита Броуди.

— Не, дявол да го вземе! — извика Куинт и Броуди видя как по лицето му се изписа страх. — Тази мръсница изплува!

Куинт се хвърли към щурвала и даде пълен напред. Но беше твърде късно. Акулата със страшно свистене изскочи от водата и се издигна до самия катер. Извиси се вертикално и за един изпълнен с ужас миг Броуди бе поразен от гигантските й размери. Когато надвисна над главата му, акулата затъмни цялото небе. Гръдните й перки, твърди и прави, се мятаха като криле и когато тя започна да пада напред, Броуди помисли, че ще го докоснат.

Акулата се просна на кърмата, раздаде се оглушителен трясък и вълните заляха катера. Вода покри целия щурц. След няколко секунди Куинт и Броуди бяха до пояс във вода.

Акулата лежеше на кърмата, челюстите й се намираха само на около метър от гърдите на Броуди. Тялото й потръпна и на него му се стори, че вижда собственото си отражение в черното й голямо колкото бейзболна топка око.

— В пъкъла да се пържиш дано! — изкрещя Куинт. — Потопи катера ми!

Едното буре заплува в кубрика, а привързаното към него въже се извиваше като змийско кълбо. Куинт хвана харпуна, прикрепен в единия край на въжето, и го заби в мекия бял корем на акулата. От раната бликна кръв и заля ръцете на Куинт.

Катерът потъваше. Кърмата бе напълно скрита под водата, а носът се издигаше високо.

Акулата се плъзна от кърмата и изчезна във вълните. Въжето, привързано към края на харпуна, който Куинт бе забил в корема й, я последва.

Неочаквано Куинт изгуби равновесие и падна гърбом зад борда.

— Нож! — изкрещя той, като махаше с левия си крак над водата, и Броуди видя, че стъпалото му се бе заплело във въжето.

Броуди погледна към планшира на десния борд, измъкна ножа и се върна обратно, като с труд се придвижваше в дълбоката вода. Обхванат от безсилен ужас, той видя как Куинт с широко отворени, умоляващи очи протягаше ръката си към него и бавно потъваше в тъмните води.

За миг настъпи тишина. Чуваше се само бълбукането от потъването на катера. Водата стигна до раменете на Броуди и той отчаяно се вкопчи в подемната стрела. Изведнъж от водата изскочи спасителна възглавница и Броуди я улови.

Внезапно на двайсетина метра от себе си той съгледа опашката и гръбната перка. Акулата удари с опашка и гръбната перка се приближи към Броуди.

— Омитай се, дявол да те вземе! — пронизително закрещя той.

Акулата продължаваше да плува, като малко по малко съкращаваше разстоянието между себе си и Броуди. Зад нея се влачеха буретата и объркани въжени кълба. И ето че подемната стрела се скри под водата и Броуди я изтърва. Той се опита да се докопа до носа на катера, който сега стоеше почти вертикално, но преди да успее да го достигне, носът се издигна още по-високо, а после бързо и безшумно се скри под водата.

Броуди се вкопчи във възглавницата и откри, че като я прегърне с ръце и се оттласква с крака, може да се държи на повърхността, без да се изтощава.

Акулата се приближи. Сега беше само на около метър от Броуди и той виждаше конусообразния й нос. От гърдите му се изтръгна отчаян вопъл и той затвори очи в очакване на ужасната смърт.

Но нищо не се случи. Той отвори очи. Акулата почти се докосваше до Броуди, беше вече на половин метър от него, когато внезапно се спря. После Броуди видя как гигантското стоманеносиво тяло започна да потъва в тъмната бездна. Сякаш бе страшно привидение, погълнато от мрака. Броуди потопи лицето си във водата и отвори очи. През щипещата солена пелена той видя, че акулата се спуска, като описва бавна и грациозна спирала и увлича тялото на Куинт със себе си — ръцете му бяха разперени, главата — отметната назад, с уста, разтворена в ням протест.

Акулата изчезна от погледа му. Тя се спря някъде в дълбините, удържана от плаващите бурета, а тялото на Куинт увисна във водата, като бавно се поклащаше в полумрака.

Броуди продължаваше да гледа Куинт, докато не почувства болка в гърдите от недостиг на въздух. Тогава повдигна глава, потърка очи, забеляза в далечината тъмното петно на водоснабдителната кула и заплува към брега.