Айра Левин
Кулата на ужасите (7)

Глава седма

Какъвто и да беше проблемът, нямаше да е непреодолим, щом се бе решил да го обсъжда. Вероятно проклетата разлика във възрастта.

Пусна си душ и се среса и гримира особено грижливо — искаше да изглежда млада (поне трийсет и пет годишна) и красива. Сложи белия панталон, ниски обувки и пуловер с цвят на праскова, окачи си златната верижка със сърцето. Вече излизаше, когато телефонът звънна и се обади Флорънс Лиъри Уинтроп, обзета от поредната си мания и горяща от нетърпение да сподели идеите см. Трябваха й цели пет минути да извоюва отсрочка до понеделник сутринта. Включи телефонния секретар и взе ключовете. Сложи прясна храна и вода на Фелис и й каза „довиждане“.

Асансьорите бяха на шестнайсетия и шестия етаж и отиваха надолу. Тръгна пеш. Заслиза по зигзагообразните стъпала между полуетажите. Номерираните площадки бяха осветени с флуоресцентни лампи. Стъпките й глухо отекваха в сивия бетонен кладенец. Надяваше се разговорът да е за разликата във възрастта, а не за някаква склероза, рак или нещо от сорта, при тази злощастна сграда…

Стигна тринайсетия етаж.

Вратата на апартамента му беше широко отворена. Той правеше нещо в кухнята, облечен в риза с басти и джинси. „Бийтълс“ пееха „Хей, Джуд“. Обърна се и я озари със сияйната си усмивка.

— Две водки с тоник. — Избърса ръце в окачената кърпа. — Но съжалявам, госпожице, първо трябва да докажете, че не сте малолетна…

Целуваха се до края на „Хей, Джуд“, по време на текста на водещия и през част от „Елинър Ригби“.

Влезе в хола, като разресваше с пръсти косата си. Щорите бяха спуснати. От хромираните тръби на тавана се спускаха светлинни лъчи. Покритата с бежов килим стая изглеждаше някак стерилна без купищата разхвърляни дрехи и всякакви боклуци. Все пак беше приятно — светлият кожен диван, разположен почти в центъра, беше обърнат към телевизора и видеоуредбата, бюрото с компютъра стоеше на дясната стена, масата и столовете бяха подредени до барчето — всичко бе издържано в бежово, бяло и хром, с изключение на жълтите и оранжевите възглавници и черния телевизор. На видеото проблясваха червени светлинки.

— Но тук е станало чудесно. Прав си, нямаше да позная хола.

— Изхвърлих към един тон боклук. — Приближи до дивана с чашите, в които ледът весело потракваше. — Внезапно открих, че имам и стъклени чаши.

Разгледа ниската библиотечка до бюрото — техническа литература. Имаше и „Червей в ябълката“.

Той посегна към радиото и „Бийтълс“ млъкнаха.

Усмихна му се и отиде при него.

Седнаха един до друг на мекия кожен диван, с хванати ръце и опрени колене. Чукнаха леко чашите си. Пийнаха, като се гледаха със засмени очи. Оставиха чашите.

Взе ръцете й в своите и се втренчи в нея с хипнотичен поглед.

— Първото нещо, което искам да ти кажа, е, че те обичам. — Наклони се и я целуна по устните. — Затова ти разкривам всичко това. Моля те, не го забравяй. Сигурен съм, че страшно ще се разсърдиш. Тъй че помни, казвам ти, защото те обичам. Веднъж ми спомена, че мога да говоря с теб за всичко. Разчитам на думите ти.

— Ако имаш жена и деца, ще те позлатя. Сериозно.

— Не, не. — Поклати глава. — Не… — Пое дъх и сведе очи. Тя го наблюдаваше. — Второто, което трябва да призная, е, че направо те засипвах с лъжи. — Вдигна глава и я погледна. — Всъщност лъжех непрекъснато.

— Например?

Пое дъх.

— Не съм програмист. Искам да кажа, по професия. Иначе мога да пиша програми — съставих игрите още като бях в гимназията, но не съм програмист на свободна практика и не работя за „Прайс Уотърхаус“ и „АББ“.

— И не си собственик на сградата.

— Не, сградата е моя. Това е една от истините, също и всичко за семейството и парите ми… Слушай, Кей — сините му очи светнаха и стисна ръцете й, — представи си, че сега заявя, че търгувам с наркотици, всъщност не е така, само си представи, че го признавам. Как би реагирала? Наистина. В случай че проблемите възникват оттам. — Тя го погледна внимателно. — Какво ще бъде мнението ти? Ако работата беше такава. Но честно.

— Бих казала: „Спри още сега. Това е отвратително, престъпно и неразумно. Благодари на Бога, не още не са те хванали.“

— А след като спра? Тогава?

— Какво тогава?

— Какво ще направиш?

Тя пое дъх.

— Ще се помъча да ти намеря сериозно занимание. Ще се постарая да разбера за себе си и да те накарам и ти да разбереш защо вършиш подобни рисковани щуротии. И ще ти помогна да скъсаш с всичко.

— А ще съобщиш ли в полицията?

— Не, разбира се. Не ставай глупав. Забрави ли, че и аз те обичам?

Той кимна. Наклони се и я целуна. Тя се дръпна и освободи ръцете си.

— Пит, миличък, моля те, започвай. Вече не знам какво, по дяволите, да очаквам.

— Сега ще видиш.

Взе дистанционното и включи телевизора и видеото.

— Роман в картини?

— Точно така.

Телевизионният екран светна — топка за голф се търкаляше по зелено игрище. Падна в отвора и се чуха ръкопляскалия. Екранът угасна, на видеото проблесна още една червена лампичка.

Тя взе чашата и рече:

— Бих искала да…

Появи се черно-бяло изображение на хол, гледан отгоре. Виждаше се мъж, който снове из него и събира шумолящи книжа и тракащи чинии.

Остави чашата. Загледа се.

Беше той.

В същата стая. Събираше празни чаши от поставките. Вдигна лице и й се усмихна. „Здрасти, Кей.“ Изпрати целувка.

Обърна се към него, сините му очи я пронизваха.

— Здрасти, Кей. — Изпрати целувка.

Вдигна глава към полилея „Ар Деко“. Погледна го.

— Не разбирам.

— Между етажите има камера. — Насочи дистанционното встрани. Телевизорът се изключи. — В инсталацията на полилеите е вмъкнато стъклено влакно.

Тя се изви към него.

— Но защо? Да не работиш в ЦРУ? Или във ФБР?

— Не, макар че те използват тъкмо такива средства. Японска камера „Такаи“, най-добрата в света. Бивш полковник от ЦРУ ми помогна да инсталирам системата и осигури всичко необходимо.

— Каква система?

— Това е цяла система, Кей. Всички полилеи са свързани с камерата. Твоят също. — Не сваляше очи от него. — Наблюдавам те от деня, в който се нанесе. И те подслушвам, включително, когато говориш по телефона. Чувам и двете страни. Затова съм толкова „интуитивен“ и „далновиден“. Предупредих те, че ще се разсърдиш. Нахлух в интимния ти живот, сякаш съм те изнасилил. Но ако не бях го сторил, какво щеше да стане? Щяхме ли да изживеем толкова прекрасни мигове? И не съм ли аз човекът, който те познава най-добре? Дори да съм откраднал част от информацията. — Продължаваше да го гледа, без да мига. — Бях решил да оставя връзката ни да затихне, но не мога. Твърде важна е за мен. Прекалено много те обичам. А тези непрекъснати лъжи развалят всичко. Искам да споделям с теб. — Сви рамене и се усмихна. — Тъй че сега съм в твои ръце, защото можеш да информираш властите и да ме вкараш в дълбоки води.

Най-сетне успя да откъсне поглед от него и се втренчи в чашата си. Взе я. Ръката й трепереше. Пийна малко и ледът изтрака.

Той я наблюдаваше. Посегна и остави дистанционното.

Тя преглътна и я сложи обратно. Погледнато отново.

— Всички ли наблюдаваш? — Той кимна. — Следваш пътеводната светлина в очакване на бъдещето?

Пит се изчерви и кимна.

— Бива си те. На мен ми трябваха няколко години да се сетя. Разбира се, това беше в началото, сега е нещо много повече.

— Не разбирам. — Погледна тъмния телевизионен екран. — Как го правиш?

— Ела, ще ти покажа. — Стана. — Всичко е оттатък. — Наведе се, взе чашата и отпи.

— Къде оттатък?

Сложи чашата на масата и изтри устни с опакото на ръката си.

— Заел съм и тринайсет Б. Джонсънови са поредната лъжа. — Тръгна към вратата, спря и зачака.

Гледаше го.

Изправи се, като се опря на облегалката на дивана.

Последва го вън от апартамента.

През вестибюла.

Той отключи вратата на тринайсет Б и я пусна пред себе си.

— Ако смяташ, че холът е бил разхвърлян, трябваше да надникнеш тук.

* * *

В кухнята нямаше нищо особено, доколкото можа да забележи на светлината от вестибюла и зеленикавия отблясък откъм барчето.

Антрето беше бледозелено. Лампа със зелен абажур висеше в хола пред наредени от стена до стена и от тавана до пода сиво-зелени екрани, прилични на чудовищно морско влечуго, легнало върху набрано парче кожа.

Освен извитата, многоредна стена, в центъра стояха два огромни монитора. Екраните, в които Кей се отразяваше като зелен отблясък, бяха над сто. Светлината стана по-ярка. Той въртеше усилвателя до вратата зад нея.

На заобления пулт имаше дълги редици бутони и превключватели.

Срещу пулта се мъдреше черно въртящо се кресло с висока облегалка.

Спря на няколко метра. Разгледа екраните, маркирани с бледи цифри и букви — 4А, 5А, 6А, срещу тях — 6Б, 7Б, 8Б…

Пит отиде до левия край на пулта, опря ръка и я загледа.

— По три във всеки апартамент, с изключение на този. Свързани са и с камерите във фоайето, в асансьора и тъй нататък. Общо сто и трийсет. Мога да прехвърлям образа върху всеки от големите монитори. Изкривяването се коригира по електронен път. Остатъчните дефекти са незабележими и окото лесно привиква.

— По три ли? — Изви глава към него.

— Казах ти, че са във всички полилеи. Знам, че е трудно за възприемане — реагира той на недоумяващия й поглед. — Бях на десет или единайсет години, когато ми хрумна всичко това. Просто си фантазирах. По-късно, когато строежът започна да расте пред очите ми, разбрах, че мога да го реализирам и, естествено, баните представляваха особен интерес. — Усмихна се. — И през ум не ми мина да не ги свързвам. Ако знаеш какви интересни разговори се водят там, да не говорим за другото.

— Трябва да разбереш — тя успя да поеме дъх, — че това е най… най-чудовищното, най-отвратителното нахлуване в личния живот на хората, което светът познава! Не става дума само за мен — сключи ръце около раменете си и се наведе към него, — въпреки че… Велики боже, да говориш на една жена колко я обичаш и през цялото време да… дори не мога…

— Наистина много те обичам. — Тръгна към нея.

— Ами другите? Как можеш да се отнасяш така към живи хора? Отблъскващо е! — Погледна екраните. — Божичко…

— Но те не знаят.

— Няма значение!

— Има. Причинявах ли ти болка, докато те наблюдавах?

— Не, но сега ми причиняваш.

— Защото знаеш! Слушай — сложи ръце на раменете й, — да не спорим сега. Очаквах, че ще приемеш нещата по този начин и затова спирам. Ако трябва да избирам между теб и зяпачеството, предпочитам теб. Край. Спирам. Вече няма.

— Нямаш и друг изход. Сигурно си нарушил минимум десет закона. Ако другите наематели научат, ще те съдят до последния долар, който притежаваш, колкото и да си богат.

— Това имах предвид, като споменах, че можеш да ме вкараш в дълбоки води. — Въздъхна. — Съжалявам, че те наскърбих, но никога не съм видял да правиш нещо, което да не е красиво, нито пък съм те чул да казваш някоя глупост.

— Видя ли падането на Хюбърт Шиър?

— Не. И след това не го видях. В кабинката на душа не се вижда, ъгълът е неподходящ. Вратата отразява светлината, а черният фон само усложнява работата. Виж сама. — Пусна я, отиде до креслото и се облакъти на облегалката.

— Не искам.

Посегна към пулта, обърна глава към нея и леко забърса с лакът зеления абажур.

— Ще ти покажа моята баня, не онази.

— Да не ме излъжеш!

— Почти не съм го наблюдавал. — Зелените светлинни се разбъркаха по екраните. — Обикновено четеше. Мислех, че е заминал закъдето се стягаше и е оставил лампите да светят. Случва се. — Пое дъх. — Единствената смърт, която видях, бе на Били Уебър, когато вае свръхдозата. Гледах, защото имаше две мацки, които извикаха линейка веднага щом започнаха конвулсиите. Когато Брендън Конахей и Наоми Сингър умряха, не бях вкъщи, а там, където претърпя злополуката Рафаел — домоуправителят преди Дмитри, няма камери.

— И Сам ли наблюдаваш?

— Да, но той не знае. Виж сега, направил съм и много добрини, не само на него. Помагам на хората и финансово, и по други начини. Понякога чрез фондацията, понякога просто изпращам пари по пощата. Племенницата на Маги Хофман имаше нужда от трансплантация на черния дроб в Шривпорт. Майката е прекрасна жена — храбра, самотна и съсипана. Изпратих парите по-миналата седмица. Помогнах и на Кестънбаумови, които живееха в твоя апартамент.

— Въпреки това е нередно. — Поклати глава. — Нередно е!

— И затова спирам. — Прегърна я с две ръце през кръста. Усмихна се. — Мамчето казва „не“, а момчето е послушно, нали? — Целуна я по бузата. — Не мога да ги изхвърля, защото ще ми е трудно да обясня къде и за какво съм ги държал. Ще извикаме ключар, който ще смени бравата, а ти ще пазиш ключовете. Има още една врата, през дрешниците, казвам ти го в знак на доверие — ти просто нямаше да я забележиш. На нея ще сложим комбинирана ключалка. Край. Ще се заема с програмиране или ще довърша следването си. Е, по-лошо ли е от търговия с наркотици?

— Сериозно ли говориш?

— За ключалките ли? Да. Казах, че предпочитам теб.

Погледнаха се в очите. Прегърнаха се и се целунаха. Тя го притисна към себе си, въздъхна и поклати глава. Екраните зад гърба й я подсетиха.

— Гледаш и доктор Палм, нали?

— Да. Разбираш ли какво имах предвид, когато ти говорих за непрестанни лъжи?

— Господи… има ли по-долно нещо от шпионирането на болни хора по време на терапия?

— Но те не знаят.

— И само с това ли се занимаваш през последните три години? — Отдръпна се от него и го загледа внимателно.

— Кей, това е най-зашеметяващото преживяване, което можеш да си представиш. Драматично, смешно, сърцераздирателно, секси, пълно с неизвестности, поучително…

— Живи сериали. — Докосна бузата му и поклати глава.

— Не, това е самият живот. Сериалите, които сам Бог гледа. Или поне част от тях. Без актриси, актьори, режисьори. Няма автори, няма редактори, няма реклами. И всяко нещо е истина, не нечия версия за нея, както е в книгите, които си прочела.

Освободи се от прегръдката му.

— Не ставаш ли нахален? Май искаш да ме съблазниш…

— Гледай само един час. — Протегна ръка, но тя я отблъсна и тръгна към антрето.

— Утре първата ти работа да е ключарят. — Отвори входната врата. — Работят и в неделя. — Излезе във вестибюла. — Боже мой!

Наклони се към огледалото и приглади косата си.

Той излезе, затвори вратата и провери дали е заключена.

— Наистина прекаляваш. Честният младеж оставя съдбата си в мои ръце и ми пробутва зяпаческите си машинарии. Само като си помисля за разговорите, които си чул, да не говорим за проклетата баня…

— Не се ли извиних? Какво още искаш да направя, да падна на колене? Ела да ти покажа нещо страхотно.

— Вече ми го показа. — Затегли якичката на пуловера си. — По дяволите, колко пари пръсна за всичко това?

— Като се включат рушветите и се изключи сградата — малко над шест милиона.

Погледна го в огледалото.

— Е, не е ли грехота?

— Сградата поскъпна с десет милиона, тъй че съм в печалба.

— Толкова по-зле. Но и толкова по-актуално звучи мисълта за ключаря. — Обърна се, отиде до асансьорите и натисна бутона между вратите. — Не искам да ме наблюдаваш довечера.

— Няма. — Вдигна ръка.

— Другите също.

— Хайде сега! Последната нощ! И то в събота.

Погледнаха се.

— Май ще е по-добре аз да те наблюдавам. Иди да угасиш лампите. Ще спиш при мен.

Той се ухили и тръгна към тринайсет А.

— И не се надувай от самодоволство. Страшно съм вкисната.

 

 

— Юридически идеята е издържана — каза той, легнал настрани, притиснат към гърба й, обвил с длани гърдите й, със заровена в косата й буза. — Особено ако камерата се помещава извън наетата площ, както е тук. Страшно съм информиран по защитата на правата на човека. Семейството в десет Б работи в Американския съюз за граждански права и свободи.

— Велики боже, и тях ли шпионираш?

— Нали затова ги одобрих за наематели. Сетих се, че ще ме държат в течение. А се оказаха и поразително темпераментни за адвокати.

— Лека нощ, Пит.

— Лека нощ, Кей. — Целуна я по врата и попритисна гърдите й.

Гушнаха се още по-плътно. Полежаха мълчаливо.

Фелис се намести върху одеялото в краката им.

— Между другото, това е третата жилищна сграда, оборудвана от полковника. Плюс един хотел.

Помълчаха.

— Тук, в Ню Йорк?

— Не пожела да ме осветли.

— Каква деликатност!

— Каза ми само, че системата в хотела е компютъризирана. Включва се само в стаите, в които някой се движи. Може да познава и дали са един или няколко души. Това тук е дребна работа.

— Много дребна и много мръсна.

Помълчаха.

— Искаш ли да погледаме половин час и тогава да извикаме ключаря? Няма да гледаме в баните. Няма да следим и Сам, ако това те притеснява.

— Лека нощ, Питър.

Помълчаха.

— Въпросът не е само в гледането. Най-интересно е да комбинираш различни неща или да включваш звука от един апартамент към образа от друг. Получават се какви ли не контрасти и хармонии. Понякога ми се струва, че свиря на орган. На голям орган от хора.

— Няма ли най-сетне да млъкнеш и да заспиш?

— Лека нощ. — Целуна я по бузата.

Помълчаха.

Силен удар разтърси тавана.

— Боже, какво ли става горе?

— Не е твоя работа — обади се той.

— Нахал…

Целуна я по врата.