Айра Левин
Кулата на ужасите (2)

Глава втора

Мъж, облечен със светлосиньо сако, избърза пред нея, протегна ръка към вратата от матово стъкло, натисна я с рамо и я задържа отворена. Тя носеше един върху друг два плоски кашона с ценни чупливи джунджурии, а портиерът в момента настаняваше някакъв човек в таксито, от което беше слязла, тъй че изпита признателност. Усмихна се и благодари, докато минаваше край опънатата му ръка. Беше млад, синеок и хубав.

До стаичката за пощата някакъв работник стоеше на колене и къртеше мрамор от пода. Над асансьорите светеха в червено буквата Б и числото петнайсет.

Младежът я последва през фоайето и застана на няколко метра вдясно. Хвърли му бегъл поглед, без да извръща глава — наблюдаваше сигнала над вратите, нарамил пазарски плик с надпис: „Обичам Ню Йорк“. Спортни обувки „Рийбок“, джинси, небесносин пуловер. Имаше високо подстригана рижавокестенява коса и леко я надвишаваше по ръст. Към двайсет и пет — двайсет и шест годишен.

Обърна се към нея и рече:

— Бих могъл да взема поне единия…

— Не, леки са. Все пак благодаря…

Широка, лъчезарна усмивка, обградена с трапчинки, засия на лицето му. Сините очи светнаха.

Засмя се и тя и погледна над асансьорите — още светеха Б и петнайсет.

— Някой ги задържа — обясни младежът и се отправи към другия край на фоайето, където на мраморен панел, потънал в зеленина, просветваха контролните монитори.

Портиерът Тери — як, червендалест мъжага със сива униформа, влезе в сградата. При последното си идване беше пуснала десетачка в ръката му. Погледна я тъжно и рече:

— Съжалявам, че не можах да ви отворя вратата.

— Няма нищо.

— На петнайсетия пак задържат асансьора — обади се младежът.

Тери поклати глава и се запъти към мониторите.

— Тези Хофманови… — Наведе се, надникна и натисна някакъв бутон. Обърна се към тях, без да мърда пръста си от него. — Дмитри чака да разтовари багажа ви от втория камион.

— Няма да дойде скоро — заяви тя. — Тъкмо се канеха да обядват.

Портиерът се отправи към вратата.

— Ще ви звънна, щом ги видя.

— Фирма „Превоз — жени“ — провикна се тя над кашоните.

Полицейска кола с надута сирена и святкащ червено-бял буркан на покрива префуча по булеварда в момента, когато Тери отвори вратата на бягащ за здраве мъж, облечен в анцуг с вдигната качулка.

— Слиза — обяви младежът. — Нанасяте ли се?

— Да. В двайсет Б.

— Аз съм в тринайсет А. Пит Хендърсън.

— Приятно ми е. — Усмихна му се над кашоните. — Кей Норис.

Бегачът я наблюдаваше, без да спира да тича на място, застанал на няколко метра от нея. Когато го погледна, той спря очи на работника и ги задържа върху гърба му. Имаше скулесто лице с пясъчноруси мустаци. Около четирийсетте.

— Откъде идвате — поинтересува се Пит Хендърсън.

— От Банк Стрийт. Във Вилидж.

Вратата на асансьора се плъзна встрани и от него изхвръкна шнауцер. Задраска с лапи по мрамора. Жена със син джинсов костюм, огледални черни очила и бяло шалче едва го задържаше на каишката. Мъжът, който се появи зад гърба й, носеше същите очила, яке „бомбър“ и маратонки, а на главата си бе надянал бейзболна шапка. Настигна жената и докато вървяха подир шнауцера към изхода, преплетоха пръстите на ръцете си.

Внесе кашоните в тапицирания със светла кожа асансьор и се обърна с лице към вратата. Пит Хендърсън докосна бутоните за двайсетия и тринайсетия етаж и я загледа въпросително. Тя се усмихна. Той кимна на бегача, който сдържано му отговори и на свой ред докосна бутона за деветия етаж, обърнат към затварящата се врата. По гърба на анцуга се открояваха тъмни петна.

Тя насочи вниманието си към сменящите се над вратата числа и към видеокамерата, монтирана в горния ъгъл. Намръщи се. Разбира се, тези камери бяха полезни за сигурността на сградата, дори внасяха известно успокоение и все пак тревожеха с натрапчивото внушение за невидими наблюдатели.

Вратата се плъзна. Вестибюлът на деветия етаж не се различаваше от този на двайсетия, както и от другите, които беше успяла да зърне — маси от светло дърво, огледала в позлатени рамки, стени на бели и черни карета и кафяви килими. Мъжът с качулката зави надясно към апартамент А, докато вратата на асансьора се затваряше.

— Познавам много добре квартала — обади се Пит Хендърсън, — тъй че ако имате нужда от упътване за магазините или за нещо друго…

— Как е пазарът отсреща?

— Не е лош. Тези неща са оттам. Зад Лексингтън има и по-евтин магазин.

Вратата се отвори.

— Това е ценна информация — отбеляза тя, докато той излизаше във вестибюла на тринайсетия етаж (бели и мерни карета, кафяв килим).

Обърна се, задържа с ръка ръба на вратата и пусна сияйната си усмивка.

— Добре дошли в сградата. Надявам се, че животът ви тук ще тече безметежно.

— Благодаря — усмихна се и тя над кашоните.

Той продължаваше да държи вратата, загледан в нея.

— Започва да ми натежава…

— Божичко, извинете! — Ръката му се дръпна и вратата се плъзна. — Чао!

— Чао!

Асансьорът потегли. Сладкият Пит Хендърсън.

Най-много на двайсет и седем години.

След като носачите си отидоха и изхвърли боклуците в шахтата на площадката, тя се изми, наля си диетична сода и критично заоглежда апартамента. В меката светлина на късния следобед смесицата от модерни и викториански мебели изглеждаше по-приемлива, отколкото очакваше. Ако сменеше най-дразнещите вещи с нещо, може би в стил „Ар Деко“, да подхожда на полилеите, при тези огромни прозорци и модерните кухня и баня, при тази божествена тишина, мястото май щеше да се окаже по-добро от старото. И ненаселено със спомени! Единствено камината щеше да й липсва. На Фелис също. Имаше навик да притичва, щом чуеше тракването на решетката.

Обади се на Рокси и й предложи да си вземе Фелис още същата вечер, но тя работеше и не искаше да си променя плановете — щеше да я донесе утре следобед и да й помогне в разопаковането. Флетчър го нямаше и можеха да вечерят навън. Фелис беше добре.

Свърза се и със Сара и изслуша съобщенията. Оказаха се малко и спокойно можеха да изчакат до понеделник. Прогнозата за времето обещаваше през уикенда топла късна есен, денят бе прекалено спокоен дори за петък. Пусна Сара да си ходи.

Реши да напълни хладилника, преди да започне да отваря кашоните. Измъкна телефонния секретар, включи го към апарата на бюрото и провери дали работи. Откри жълтия пуловер, навлече го над ризата, бухна косата си, леко се начерви в банята и напъха ключовете и портмонето в джоба на джинсите.

На седемнайсетия етаж в асансьора влезе висок, плешивеещ мъж в делови костюм. Кимнаха си, той посегна към бутона П, който вече светеше, дръпна ръка и отстъпи. На осмия влезе жена с квадратна челюст, облечена в тъмнозелено. Беше едра, с черен прав бретон. Изгледа Кей с очи, наклепани със сенки и спирала, достатъчни за цяла седмица, и се извърна към вратата. Чантата и обувките с високи токчета бяха от змийска кожа, костюмът също изглеждаше скъп. Въздухът се напои с вълни от парфюм „Джорджо“.

Във фоайето видя Дмитри, застанал с ръце на кръста и наведена чорлава глава. Приближи се към него, все още обвита в уханието на „Джорджо“, извиращо от жената в зелено, която се отправи към стаичката за пощата.

Дмитри вдигна глава и тя му благодари за помощта при нанасянето. Преди няколко дни бе пуснала в ръката му два пъти повече, отколкото на портиера.

— Радвам се — каза той с усмивка, от която бузите му заприличаха на ябълки. — Надява се всичко по ваш вкус, госпожице Норис.

— Така е. — Погледна надолу към новата мраморна плоча. — Добре изглежда.

Дмитри поклати глава.

— Не. Управител каже много светъл. Виждате ли? Наоколо не е толкоз светло, а тук много светло. Ще каже, че е лошо. — Въздъхна.

— Разликата е съвсем незначителна.

— Мислите ли? — Тъмните му очи се спряха на нея.

— Ще гласувам „за“. И още веднъж благодаря.

— Радвам се, госпожице Норис. Моля, винаги ако имате проблеми, обаждайте се.

Отиде до вратата и я дръпна към себе си. Високият мъж, който беше в асансьора, чакаше такси под ръба на козирката над входа, докато непознат портиер надуваше свирката и махаше към колите, които се носеха по булеварда. Задържа вратата и даде път на човек с посивяла коса, облечен в тениска с лика на Бетховен. Той хвана бравата и я загледа с потънали в тъмни кръгове очи. Тя му се усмихна, обърна се и тръгна към ъгъла на Деветдесет и втора и Медисън.

Щом спря на светофара, светна зелено. Пресече Медисън и тръгна по другия тротоар, като надникна в някакъв ресторант, казваше се „Сарабет“, до него имаше вход на хотел, наречен „Уелс“, следваше друг ресторант — „Айланд“, с широко отворени за мекото време витрини. Влезе в магазина „Патрик Мърфи“.

В тесните пътеки между отрупаните почти до тавана рафтове успя да намери храна и панерче за котката, кисело мляко и плодови сокове, препарати за миене и почистване. Цените бяха по-високи, отколкото във Вилидж, но това не я смути. Беше решила след четирийсетата си година само да си угажда. Върна се към щанда за сладолед и си купи шоколадов.

Докато насочваше количката към по-късата от двете опашки пред касите, до нея се появи мъжът в бетховенова тениска, с кошница в ръка. Беше видимо прехвърлил шейсетте. Косата му приличаше на рошава сива грива. И Бетховен беше посивял от пране на фона на червеникавата фланелка. В кошницата се мъдреха един сапун и няколко консерви сардина.

— Здравейте — кимна й пипкавият купувач. Може пък да беше ходил и някъде другаде.

— Здравейте. Минете пред мен.

— Благодаря — отвърна той и я заобиколи, когато тя издърпа количката си, за да му направи път. Обърна се и я погледна. Беше малко по-нисък от нея. Обградените му с тъмни сенки очи светнаха. — Не се ли нанесохте днес? — Гласът му бе малко дрезгав.

Тя кимна.

— Казвам се Сам Йейл. Добре дошли на тринайсет нула нула. Отвратително число, дори годината е била кошмарна.

— Кей Норис — представи се с усмивка тя и се помъчи да се сети къде е чувала или срещала това име.

— Онзи ден донесохте една картина — продължи той, като се опря на щанда. — Да не е Хопър?

— Де да беше — отговори тя и бутна количката зад него. — Рисувал я е художник на име Цвик, голям почитател на Хопър.

— От прозореца на третия етаж ми се видя хубава. Живея в три Б.

— Художник ли сте?

— Де да бях — промърмори тон и се обърна. Пресегна се и остави кошницата на щанда пред касиерката.

Кей намести количката до щанда и започна да я разтоварва, докато Сам Йейл (къде ли беше срещала това име?) плащаше сапуна и сардините.

Той стоеше до изхода с плика „Обичам Ню Йорк“ и наблюдаваше как касиерката пресмята покупките й, връща рестото и поставя всичко в два плика.

Когато излязоха, уличните лампи светеха под виолетовото небе. Движението беше задръстено от коли, отчаяно свирещи клаксони. Тротоарът гъмжеше от народ.

— Предполагам, че жена, която наема фирмата „Превоз — жени“ да й пренася багажа, предпочита да носи сама торбите си. Или греша?

— В момента не грешите — усмихна се тя.

— И аз нямам нищо против…

На път към ъгъла тя се загледа в тесния, рязко контрастиращ с околните къщи небостъргач на номер тринайсет нула нула. Виолетовото небе се отразяваше в двата реда прозорци на тясната фасада. Намери своя на предпоследния етаж.

— Какъв огромен трън в очите — изхриптя Сам Йейл.

— Съседите трябва да са били очаровани.

— Бориха се години срещу строежа.

Изгледа го в профил. Носът му бе сплескан от старо счупване, а по четинестата буза пъстрееха светли белези. Зачакаха на светофара.

— Името ви ми се струва познато.

— Велики боже — възкликна той, загледан в светофара. — Трябва да имате невероятна памет. Бях режисьор в телевизията през „Златния век“. Когато беше черно-бяла и се излъчваше на живо от Ню Йорк. — Погледна я. — Сигурно сте гледали от кошарката си.

— До шестнайсетгодишна въобще не ми разрешаваха да гледам. Родителите ми преподаваха английска литература.

— Не сте загубили много. „Кукла“, „Фран“ и „Оли“. Всичко останало е прехвалено. Което не значи, че не е по-добро от днешните буламачи.

Светофарът се смени. Тръгнаха да пресичат.

— Сетих се — засмя се тя. — Поставили сте една пиеса с Теа Маршъл. — Той спря и се втренчи в нея. Спря и тя. — Гледах я миналата година на запис в Музея на радиото и телевизията. Бяха ми казвали, че приличам на нея. — Около тях бързаха хора. — Все пак не е нужно да ставаме жертва на автомобилна катастрофа.

Стигнаха тротоара.

— Приликата е голяма. Дори в гласа.

— Аз не мога да я открия. Е, може би малко… — Застана на улицата. — Затова ли ме проследихте?

Той кимна, ветрецът си играеше с посивялата му грива и я рошеше във всички посоки.

— Не се тревожете, няма да ви досаждам. Просто исках да ви видя отблизо. Теа не беше великата ми любов или нещо подобно. Просто по стечение на обстоятелствата често съм работил с нея.

Наближиха козирката.

— От какво е умряла?

— Паднала е по стълбите и си е счупила врата.

Тя въздъхна и поклати глава. Високият, слаб и очилат портиер на средна възраст бързаше към тях.

— Здравей, Уолт — рече Сам Йейл.

Уолт пое пликовете й, докато му се представяше.

— Трябва да отскоча до „Фелдман“ — поясни Сам Йейл. — А коя пиеса гледахте?

— Действието се развиваше в някаква вила на плажа. Играеше и Пол Нюман, около двайсет и две годишен.

— „Прикованият Наутилус“?

— Да.

Той кимна.

— В предаването „Часът на Ю Ес Стийл“ на Тад Моузъл. Не беше лоша там.

— Прекрасна беше. И всички бяха добри. Въобще постановката ви ми се стори искрена и вълнуваща.

— Благодаря. — Усмихна се. — Доскоро.

Обърна се и излезе.

— Доскоро.

Проследи с поглед как тръгва нагоре по улицата. Вървеше с отсечени крачки, обут в черни еспадрили и джинси, с избеляла червеникава тениска. Тръгна през фоайето. Уолт подпираше отворената врата на асансьора със сивия си униформен гръб. Държеше двата плика с една ръка и я гледаше.

— Извинявай. — Забърза към левия асансьор, като разкопчаваше портмонето си.

Той внесе пликовете и ги сложи на пода до вратата.

— Благодаря. — Засмя се и му протегна ръка.

Уолт се изправи, светлината открои бръчките на лицето му, отрази се в очилата с тънки железни рамки и скри напълно очите му. Пое ръката й.

— Благодаря, госпожице Норис — проговори с учудващ за слабата си фигура звучен и дълбок баритон. — Радвам се, че се настанихте при нас.

Отстъпи.

— Благодаря, Уолт, и аз се радвам. — Натисна бутона на двайсетия етаж.

Вратата се затвори.

Загледа се в сменящите се над нея числа.

Сам Йейл… Интересен. И забавен.

Най-малко на шейсет и пет години.

 

 

Обади се на родителите си и на Боб и Кас да им съобщи, че вече се е настанила и е много доволна. Изяде едно ягодово кисело мляко, загледана в блестящите небостъргачи до реката и в колите, които пъплеха долу, на улицата. Приличаха на кибритени кутийки. Беше отворила двете крила на прозореца с по няколко сантиметра. Звуците на движението долитаха като приятно, чисто градско жужене, особено в сравнение със скърцането и грохота, които се носеха под прозорците на стария й апартамент, който се намираше на втория етаж.

Изми се, сложи в касетофона първата касета на „Домби и Син“ в изпълнение на Джон Гилгуд и започна да разопакова кашоните в спалнята. Чувстваше се напрегната, без да знае защо.

 

 

Дори Кей Норис с меднокафявите очи (много по-зашеметяващ цвят от зеления, който беше очаквал), дори Кей Норис с бялата кожа и гарвановочерната коса, дори Кей Норис с разкопчаната до пищния бюст риза и апетитно впитите джинси, окачваща рокли в дрешника и подреждаща чекмеджета, след известно време започна да му омръзва. Гласът на Джон Гилгуд и „Домби и Син“ също не действаха ободряващо.

Остави я на втория голям монитор, като намали звука на едно и прегледа другите. Въртеше се с креслото от екран към екран и посръбваше от празничния джин с тоник.

Половината не бяха вкъщи, излезли или за вечерта, или за целия шибан уикенд. Другите се въртяха из кухните, гледаха телевизия или четяха.

Позяпа как семейство Грюън спори за знаците, които си даваха при игра на бридж. Дейзи беше против, а Глен настояваше. Франк щеше да идва да играе заедно с годеницата си.

Понаблюдава Руби, която снимаше Джинджър.

Марк се прибра с цветя — добър, но закъснял с цяло денонощие ход.

Гледаше как специално извиканият от Йошивара прислужник подрежда ниска, тъмна маса за двама. Кей редеше обувки на пода на дрешника. И двамата стояха на колене, въпреки различните си национални култури. Сполучлива находка.

Послуша разговора на Стефан с някакъв пожарникар от Синсинати, който се обаждаше във връзка с обявата. Лиз разказваше на майка си последните клюки от „Прайс Уотърхаус“.

Невероятно! Във фоайето влезе доктор Палм и кимна на Джон на път за асансьора. В петък вечерта? Преди слънчев уикенд през сиромашкото лято? Някой сигурно беше страшно закъсал. Но кой ли? Нина? Хю? Мишел? Или пък чичо доктор бе рошил да си поживее?

Кей още подреждаше обувки. Включи на първи монитор кабинета на доктор Палм, усили звука и се изправи. Протегна се, та чак ставите му изпукаха, и занесе празната чаша в кухнята. Влезе в банята.

Стоеше и мислеше за нея. Възстановяваше цветния й образ.

Вдигна ципа на джинсите и пусна водата в черната тоалетна чиния.

Върна се в кухнята и си наля още малко джин с тоник, този път по-разреден. Вслушваше се в поскърцването на кожения стол на доктор Палм и чу щракването на касетата в касетофона. Докато разбъркваше питието си с дръжката на вилица, погледна през коридора към монитора. Тя стоеше до нощното шкафче, притиснала към бузата си бяла телефонна слушалка. Хвърли вилицата върху струпаните в умивалника чинии и забърза обратно. Усили звука на две и включи връзката с телефона, докато се отпускаше в затопленото кресло.

— … невъзможно, по дяволите — прогърмя мъжки глас и той намали звука, — да поговорим няколко минути насаме! Толкова много ли искам?

 

 

Когато затвори телефона, часовникът показваше девет часа и петдесет и три минути. Тя се тръшна по гръб на леглото, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Премигна няколко пъти. Лежеше с ръце на челото, втренчена в миниатюрното си отражение, което се мержелееше на тавана в центъра на полилея.

Браво, малката.

Край. Веднъж и завинаги.

Полежа още малко, посегна към нощното шкафче и събра мокрите хартиени кърпички. Стана и тръгна към банята, като си издухваше носа. Хвърли ги в черната тоалетна чиния и пусна водата, върна се до черния умивалник и се наплиска със студена вода. Взе сапуна и яростно натърка лицето си.

Докато се бършеше, се огледа в огледалото.

Браво и на теб.

И въобще стига работа за днес.

Обади се на Рокси, но чу телефонния секретар.

— Не се тревожи — каза тя. — Ще ти разкажа утре. Сега изключвам телефона.

Смени Дикенс с концерт на китара в изпълнение на Сеговия. Сложи на леглото чисто нови, приятно ухаещи чаршафи — комплекта на жълти цветчета.

Отиде в кухнята и опита шоколадовия сладолед. Вкусно. Бръкна в шкафа под умивалника, извади гъбата и препарата за чистене и влезе в банята.

Затърка голямата черна вана от горе на долу, като се навеждаше и пресягаше да разнесе навсякъде обилната пяна. Хвана крана „Ар Деко“ и пъхна пръсти в отвора. Напръска със струята заоблените черни стени и ги изплакна. Пяната се смъкна в хромирания ръб на канала.

Опита температурата на водата върху китката си и започна да пълни ваната. Изстиска от тубата витаминозен шампоан и погледа как пяната бухва и се разстила. Намали осветлението на тавана (колко са хубави тези лампи) до слаб отблясък върху черното стъкло и порцелана.

Съблече се в спалнята на тъмно, щорите на прозореца бяха вдигнати. Далечната грамада светлини, които блещукаха в мрака, беше Сентръл Парк Уест. Езерото се открояваше като безформено черно петно.

Отвори лявото крило на прозореца, дръпна с две ръце бронзовата рамка и го изтегли на около трийсет сантиметра по заяждащата релса, която беше на височината на коляното й. Топъл ветрец погали голото й тяло. Като никога прогнозата за времето се оказваше вярна.

Далече под нея (беше изчислила, че е четиринайсет етажа по-ниско) острата готическа игла на Еврейския музей стърчеше самотно, осветена от прозорците на околните къщи.

Усмихна се на кукленската постройка.

Височините не я смущаваха. Кабинетът й в „Дайадъм“ беше на четирийсет и осмия етаж, а една от стените му беше стъклена от пода до тавана.

 

 

За кой ли път (и по-яростно от всякога) се наруга наум, че не е сменил облицовката на баните с бяла. Или може би сива, което щеше да е най-подходящо. Когато купуваше сградата, се поколеба, защото черните облицовки бяха вече поръчани, а полковникът се кълнеше, че системата „Такаи Z/3“, която току-що бе пусната на пазара, може да улови вестникарски шрифт на светлината на свещ. А и щеше да му бъде трудно да обясни на „Едгар и сие“, които и без това го смятаха за откачен, защо предпочита да загуби двайсет хиляди долара внесен депозит, за да смени цвета на баните. Тъй че останаха черни — представата на Бари Бек за луксозен дизайн.

Между черните стени, слабото осветление и пяната нямаше да може да различи дори слон.

Освен ако…

Настрои яркостта на максимум, в замяна на което загуби контраста. Всичко потъна в сива мъгла, образът стана по-лош от този на стар лампов телевизор. И все пак колко красива беше — легнала във ваната, с опряна на ръба до стената глава, със затворени меднокафяви очи. От време на време краката й се показваха над водата. Или само пръстите. По движението на пяната се познаваше, че си нрави лек подводен масаж, просто така — за отпускане след дългия ден на пренасянето и гадостите, с които я беше облял Джеф.

На два пъти погледна към него (към отражението си в лампата, разбира се). Първия път се усмихна и леко махна с ръка. Направо щеше да падне от стола. Помаха й и той: „Здрасти, Кей“, с третия джин в ръка. Втория път бавно поклати глава, втренчена в него.

Беше я пуснал и на двата монитора, а доктор Палм и Хю остави да се записват, не обичаше да си раздвоява вниманието. Роки снощи беше заминал за Чикаго на сватбата на племенника си, тъй че можеше да се съсредоточи изцяло върху нея.

Не, не изцяло. По-късно трябваше да надникне в апартамента на Роки. Без да пие повече. Твърдо. Беше златен случай — може би щеше да успее да се добере до календара със срещите му и да разбере най-сетне налегнала ли го е параноя, или не.

Ръката й изплува от пяната и замасажира шията с леки потупвания, пренесе ги отстрани на врата. Бълбукането на водата звучеше кристално ясно. Някъде отдалеч се чуваше вентилатор и мелодия на китара. Сеговия?

Намръщи се. Вероятно още мислеше за оня скапаняк Джеф. Как е могла да живее с него цели две години? Тази мисъл го влудяваше, въпреки че бе виждал Бабет, Лорън и други жени да се примиряват със същите свинщини. За Бога, Кей…

Облегна се, протегна крак и заопипва с него под пулта. Подхвана кожената възглавница и я придърпа към себе си. Кръстоса крака отгоре и размърда босите си пръсти. Пийна една глътка, без да откъсва очи от жената на мониторите. Постави чашата в скута си, мокрото й дъно притисна космите на краката му.

Беше се съблякъл заедно с нея.

Засмука късче лед, все тъй вторачен. Кей на двата монитора!

Неописуемо…

 

 

… бързите пръсти по струните на китарата, уханието на бор, шепотът на пяната… меката, гореща вода, самата тя, толкова гладка в нея…

И все пак нещо я тревожеше…

Усещането за някакво пропуснато послание. За нечии странни вибрации, насочени към нея по-рано през деня, преди да се обади Джеф, вибрации, които беше твърде забързана да долови…

Дали не идваха от Сам Йейл? Когато беше спрял на средата на улицата и я гледаше с недоспалите си очи? Дали не лъжеше, за чисто професионалните си отношения с Теа Маршал? В един готически роман или в трилър би могъл да…

Всъщност единственото странно нещо у него беше, че живее именно тук — на 1300 Медисън Авеню. Застаряващите режисьори с избелели тениски и джинси обитаваха евтини стаички в Уест Сайд, Вилидж или Сохо заедно с актьори, актриси и писатели. Какво търсеше в лъскавия небостъргач в баровския квартал Ийст Сайд? Кога беше спрял да режисира? И защо?

Ами Пит Хендърсън? Кой нормален човек пазаруваше в петък сутринта?

Разбира се, може би работеше нощем или вкъщи, може да беше в отпуск или да е спечелил на лотария. Какъвто и да беше случаят, той си оставаше сладур с тази сияйна усмивка, с живите сини очи и червеникавокестенявата коса. Нищо чудно, че излъчваше вибрации, беше млад и впечатляващ като заместник-редактор. Де да беше петнайсет години по-възрастен… Или поне десет…

А може би я тревожеше бегачът с вдигнатата качулка, който я наблюдаваше крадешком, без да спира да тича на място? Беше го погледнала съвсем бегло, но забеляза, че е привлекателен — с високи скули и пясъчноруси мустачки. Типичен кореняк от графство Марлборо. Сто на сто беше женен или обратен.

Или пък Уолт, когато му беше дала бакшиша? С онези скрити зад дебелите стъкла очи…

Е, поне сигналите на русата жена от фирмата за превози бяха недвусмислени…

Намести се под пяната.

Може би я смущаваше това, че е сама… Фелис я нямаше, не познаваше жива душа наоколо, първа нощ в нов апартамент. На горния и долния етаж — непознати, в съседство — непознати. („В. Трависейно“ гласеше табелката на двайсет А. Виктор? Виктория?)

Седна и се облегна с ръце от двете страни на ваната. Погледна лампата на тавана, бледото петно в тъмния й ирис, дребничката фигурка, разположена в него.

Издуха пяната от гърдите си — първо от лявата, сетне от дясната. Твърдите им зърна настръхнаха. Хвърли поглед към малката чернокоса фигурка…

Вдигна крак над водата, като наблюдаваше миниатюрното краче на тавана, от петата й капеше пяна… Опъна го в шпиц… наблюдаваше го…

Докосна с палец върха на хромирания кран „Ар Деко“…

Смъкна се под водата и разруши островчетата от пяна.

Дали пък не се нуждаеше от… все пак премахваше напрежението…

 

 

Направи така, че да свършат заедно.

Великолепно беше.

Макар и като заместител…

Пое дъх, проснат на креслото. Единият му крак бе опрян върху кожената възглавница, а другият — на пода. Ръката му беше пълна с хартиени кърпички и топла течност.

Постоя така да си оправи дишането, докато я гледаше да прави същото в осеяната с пяна вода. Двойничките се обърнаха към стената със затворени очи, излагайки на показ профила на Теа Маршъл. Двойно по-хубаво…

Не биваше да се среща повече с нея.

Вече знаеше. Не възнамеряваше да…

Случайно — да, но иначе трябваше да я отбягва.

Вече знаеше.

Не можеше да забрави Наоми.

Наистина. И още се чувстваше скапан.

Стана, без да изпуска кърпичките и всичко, което беше в тях. И Кей се бе раздвижила. Двойничките стояха прави и се сапунисваха под мишниците.

Отиде в банята. Хвърли кърпичките в черната тоалетна чиния и пусна водата. Поклати глава и въздъхна.

Трудно щеше да се примири само да я гледа…

Сега, когато я беше видял жива и цветна…