Айра Левин
Кулата на ужасите (4)

Глава четвърта

Едгар не можеше да не се обади.

— По дяволите, какъв катастрофален късмет!

— Нали? Просто не мога да повярвам — каза той и спря звука на телевизора срещу леглото. — Разговарял съм с него няколко пъти в асансьора. Изглеждаше приятен човек.

Остави дистанционното на нощното шкафче и взе пластмасова чашка с надпис „Обичам Ню Йорк“. Задържа слушалката с рамо, докато наместваше възглавницата под гърба си.

— И да се случи точно в ден без никакви други събития!

— Ще отшуми. — Намести се. — Както стана след случая с Рафаел. — Пийна кафе.

— Все пак има разлика. Това е не четвърта, а пета злополука и жертвата не е домоуправител, а доста известен писател. Сградата ще стане… съвсем непривлекателна. Неприятно ми е да ти натяквам, но те предупредих да не даваш апартаментите под наем. Ако ги беше продал, сега нямаше да ти пука. В известен смисъл.

— Знам, знам. — Гледаше рекламата на някакъв прах за пране без звук. — Съжалявам, че не те послушах. — Отпи от кафето.

— Предполагам, че си прочел вестниците.

— Още не. Снощи легнах много късно и не съм станал. — Остави чашката и взе дистанционното.

— На първа страница на „Поуст“ с гигантски букви пише „Връх на ужаса“ и е поместена снимка в ракурс от долу на горе. „Нюз“ предпочита „Небостъргач на ужасите“ със същата снимка. „Таймс“… а ето — на страница трета Б: „Писател — пети смъртен случай в сграда в Горен Ийст Сайд“. Но скоро ще загреят, че Конахей беше репортер при Мерил Линг и вероятно още утре ще поправят грешката си и ще го изнесат на първа страница.

— Ще отшуми. — Натискаше с палец бутоните на дистанционното и отхвърли едно след друго някакво детско предаване, реклама за сапун, горили в джунглата: — Просто пукотевицата ще продължи няколко дни повече.

— Телефоните не спират да звънят. „Кой е собственик на корпорацията? Как се чувства?“

— Гадно, как иначе?

— Настоятелно предлагам, а и всички тук са съгласни, да извикаме веднага специалист по връзки с информационните средства.

— За какво? — Не спираше да натиска бутоните. — Да даде пресконференция? Само ще раздуха работата.

— Не, не. Точно обратното, ще охлади интереса. Специалист, който бързо ще отклони вниманието на журналистите в друга посока.

Седна и попита:

— Познаваш ли човек, който може да го направи?

— Споменаха ми две имена. Скъпи са и вероятно няма да можем да оформим заплащането им по банков път, но смятам, че ще съумеем да убедим данъчните власти в неотложността на разхода.

— По дяволите данъчните власти, заеми се веднага с тях. Едгар, идеята е бижу. Господи, в какъв свят живеем.

— Радвам се, че не възразяваш.

— Как бих могъл? Действай!

Затвори телефона, поседя за момент и се усмихна. Изключи телевизора. Отметна одеялото и стана.

Приближи се до прозореца и отвори цялото дясно крило. Пое свеж въздух през ноздрите и се изправи на пръсти.

Издиша, като барабанеше с юмруци по голите си гърди.

 

 

Алекс не можеше да не се обади.

— Разтревожих се, като разбрах. Познаваше ли го?

— Не.

— Ама и списъка си го бива — самоубийство, свръхдоза кокаин…

— Алекс, работя.

— Извинявай. Просто исках да чуя как си.

— Добре съм. С венци от чесън по прозорците и разпятие под ръка.

— Какво?

— Нищо.

Звънна и Рокси.

— Боже, колко жалко. — Опита се да я ободри. — Май се е занимавал не с каквото е трябвало.

На вратата позвъня Вайда Трависейно — наконтена до съвършенство и силно парфюмирана. Държеше с лакираните бледорозови нокти на палеца и показалеца си деколтето на силно прилепнала по тялото й бродирана рокля от кремав сатен. Успяла беше да закопчае едно-две копчета на гърба, но лакът й бе започнал да се лющи.

Кей я заведе в кухнята до бялата флуоресцентна лампа, наведе се и започна да закопчава ситните бисерни копчета. Вайда стоеше неподвижна и опипваше лака на ноктите си. Фелис, след като подуши копринените й чорапи й получи потупване по гърба, се зае с рибата си.

— Красива бродерия. От Индия ли е?

— От Китай. Имаш ли от този лак?

— Не, съжалявам. — Закопча още едно копче — Къде отиваш?

— На някаква вечеря в „Плаза“ с много тостове… И губернаторът ще бъде. Ужасно, нали? Имам предвид Шиър! Говорих с него преди няколко месеца в асансьора! Мъкнеше саксия с някакво огромно растение. Беше го купил от уличен базар на Трето Авеню. — Въздъхна. — Само като си представя как е лежал толкова време сварен. Така се изрази оня по телевизията, сварен. — Русият шлем се обърна. — Надявам се, че не ти е бил близък или нещо такова…

Тя се усмихна, докато пъхаше следващото копче в сатенената примчица.

— Не.

— Бедничкият…

Фелис излезе в антрето, седна и започна да се мие.

— Познавах и Наоми Сингър — рече Вайда и си пипна нокътя. — Кей закопча още едно конче. — Посещавахме един и същи курс по самозащита срещу изнасилване. Няколко пъти се връщахме заедно. Била ли си там? На Лексингтън.

— Ходила съм само на концерти.

— Организират и най-различни курсове. Онзи беше еврейски, но всеки можеше да се запише.

— Трябва да е била много нещастна…

— Ами, нямаше такъв вид, но предполагам, че обикновено е така. Просто кипеше от енергия. Беше твоя тип — с черна коса и обло лице, но не толкова хубава и по-ниска. От „Боостън“. Ти откъде си?

— От Уичита.

— Аз пък съм отвсякъде. Баща ми е генерал-майор във Военновъздушните сили.

— В „Таймс“ не пишеше нищо за съдържанието на прощалното й писмо…

— В „Поуст“ публикуваха част от него. Била в депресия. От всичко — околната среда, расизма, ядрените оръжия… Освен това имала приятел в Бостън, с когото се разделила. Та и той бил замесен. — Въздъхна. — Дмитри беше уплашен до смърт.

— Защо?

— За една бройка да падне върху него. Тъкмо лъскал онези неща… пилоните, които поддържат козирката пред входа. Тогава още беше портиер, домоуправител беше Рафаел. Паднала е точно до него, целият е бил в кръв. Управата го изпрати на свои разноски за цяла седмица в Дисниленд, заедно с жена му и децата.

— Браво на управата.

— А, тук никак не са стиснати. Иначе при толкова трупове всички ще избягат. Кой би продължил договора си? — Поклати глава и въздъхна. — „Връх на ужаса“… Божичко, чувствам се като във филм на Джейми Лий Къртис.

Кей закопча най-горното копче и се засмя.

— Готово, Джейми Лий. — Отстъпи крачка назад. — Тръгвай и носи много здраве на губернатора. Изглеждаш фантастично.

 

 

В стаичката за пощата я чакаше луксозно опакован пакет, адресиран с калиграфски почерк от място, наречено „Викториана“ на Източна Осемдесет и девета улица. Имаше размери на кутия за обувки, беше тежичък, с красиво отпечатан етикет „Ар Нуво“. Докато пътуваше нагоре с мъжа с козята брадичка от дванайсетия етаж и семейна двойка японци на средна възраст, които слязоха на шестнайсетия, гадаеше кой и какво й изпраща.

„Кой“ се оказаха Норман и Джун. На плътната кремава картичка, увенчана с емблемата на „Дайадъм“, с едрия закръглен почерк на Норман беше написано: „Безоблачно небе, ярки звезди, много щастие. Обичаме те. Норман и Джун“.

„Какво“-то беше великолепен телескоп от мед с две секции, които се отваряха на четирийсет и петдесет сантиметра, поставен в пластмасова опаковка и увит с тъмносиня мека хартия. Окулярът беше гравиран с Камбаната на свободата, името Синклер и годината хиляда осемстотин деветдесет и трета.

Започна да гледа от прозореца — влекач теглеше шлеп нагоре по реката, бяла яхта се носеше по течението. Колите на моста Трайборо. Прозорците на небостъргачите, през част от които надничаха телескопи на триножници. Почувства се като арабски звездоброец. Усети допир по коляното. Фелис мъркаше, скокнала на перваза на прозореца.

Отиде на битака на Двайсет и шеста улица с Рокси и Флетчър и си купи два калаени свещника. Посетиха възстановките на „Ани Хол“ и „Манхатън“ и вечеряха в китайски ресторант.

Изчете един добър ръкопис. Ходи на фризьор и си подстрига и изми косата. Обядва в „Сезоните“ с Флорънс Лиъри Уинтроп. На масата на Шиър седеше съвършено непознат човек. Присъства на съвещание на ръководството на издателството.

Домашният й ден тази седмица се падна в сряда. Времето беше отвратително — ситен дъжд се сипеше върху кафявия парк, оловносивото езеро, иглата на върха на Еврейския музей и унилите градинки между черните покриви на каменните къщи наоколо. Нищо не изглеждаше по-добро от стоенето вкъщи въпреки битката с обърканите стрелки и разкривения почерк по страниците от ръкописа на Флорънс.

Сузана чистеше кървавите петна от сакото за езда на Дерек и това я наведе на мисълта, че моментът е извънредно удобен за пране — машините в сутерена бяха свободни и нямаше да чака ред. Часът беше три и двайсет и пет. Остави Сузана на грижите й и извади натъпкания с дрехи и други неща за пране панер от шкафа за бельо. Фелис надникна в антрето да види какво става. Събра кърпите от банята и кухнята, измъкна праха за пране от шкафа под умивалника и няколко двайсетачета от чашката с Мики Маус.

Когато внесе в облицованата с бели плочки перачница препълнения панер с кутията прах за пране отгоре, от една сушилня срещу вратата се обърна Пит еди-кой си с червеникавокестенявата коса и се зазяпа в нея. От ръката му към панера висеше нещо жълто.

— Здравей — каза тя, отиде встрани и стовари панера върху първата пералня. От другия край на подредените до стената машини се чуваше приглушено бучене и светеше червена лампичка. Отгоре беше оставен празен панер.

— Здравей. — Гласът му прокънтя, засилен от ехото на плочките. — Как си?

— Добре съм. — Веднага съжали, че не е гримирана въпреки младенческата му възраст. — А ти?

— И аз — отвърна Пит… да, Хендърсън. — Подреди ли се вече?

— Горе-долу. — Не можа да не отговори на сияйната му усмивка. Зелената тениска и джинсите, които носеше, страшно му отиваха. Извърна се и отвори капаците на две перални. Извади филтрите и каза:

— Оборудването е супер. Въобще всичко в сградата е първокласно.

— Замислено е като за частни апартаменти. — Говореше, загледан в сушилнята.

— За мен е по-добре, че не са.

— И за мен.

Сложи настрана праха за пране и започна да изпразва панера — цветните неща в едната пералня, белите — в другата.

— Чудно, защо ли са реши ли така?

— Предполагам, че търсенето на луксозни апартаменти е намаляло.

— Все пак при толкова вложени средства… Знаеш ли кой е собственикът?

— Не. Знам само имената Макевой и Кортез, на които изпращам чековете за наема. — Въздъхна и ехото отново прокънтя. — Първите ти дни тук май не бяха особено радостни.

— Меко казано.

— А какво ще кажеш за журналистите? Може би се раждат нормални хора, но рано или късно превъртат. Истински пирани. Като в роман за Джеймс Бонд — ръфат всичко, каквото им попадне.

— Канеше се да пише книга за телевизията — продължи тя и сложи чифт джинси при цветните дрехи. — За начините, по които влияе върху живота ни. Интересно дали е смятал да се спре и на това, което превръща журналистите в пирани.

— Познавахте ли се? — Застана с лице към нея.

— Бегло. — Извади носна кърпички от джоба на една риза. — Запознахме се случайно.

— Темата изглежда интересна. Като дете гледах непрекъснато телевизия, а сега само вземам касети под ваем, и то рядко. Смяташе ли да пише как видеокамерите промениха ситуацията?

— Вероятно. Не сме обсъждали подробности. Говорихме едва няколко минути.

— Все пак това, че го познаваш, прави нещата още по-лоши.

— Разбира се. Определено. — Сложи ризата в едната пералня, кърпичката — в другата.

— Говорил съм с него няколко пъти в асансьора — за времето и тям подобни. Чел съм и книгата му за компютрите.

— Аз също. Как я намираш?

Помълча, сбърчил вежди.

— Хубава е. Стори ми се добре написана, но някак си ме подразни. — Погледна я. — Работя в компютърния бизнес. Няма никакви причини за подобна параноя. Компютрите са машини и нищо повече. Машини, които бързо обработват данни.

— Не може да става и дума за параноя. В тях са стаени реални опасности.

— Преувеличил ги е на десета степен.

Тя се извърна. Извади с две ръце от панера чаршафите на жълти цветчета и ги сложи в пералнята с белите неща.

— С какво се занимаваш?

— Програмист на свободна практика. Давам консултации на различни фирми, предимно финансови, и съм съставил няколко игри, част от които се продават на пазара. — Затвори вратичката на сушилнята. — А ти?

— Редактор съм. В „Дайадъм Прес“.

— Искаш ли някаква закуска? Или захарна пръчка? — Запъти се към автоматите в другия край на перачницата, като я гледаше през рамо.

— Не, благодаря. — Усмихна му се и се съсредоточи в прането. Сортира последните кърпи и покривки. Пусна монетите в отвора.

— Знаеш ли, че има и котешки храни?

— Не. — Отвори кутията с праха.

— И изкуствени кокали за кучета. Чудно как няма семе за папагали. — Автоматът изгърмя и нещо падна.

Тя се сепна, остави кутията със стабилизатора, от която сипваше при цветните дрехи, и се обърна. Загледа го внимателно, докато се приближаваше към нея, отваряйки някакво пакетче. Усмихна й се.

— Видях те в събота сутринта да купуваш котешки консерви в „Мърфи“.

— Тъй ли?

— Не бях сам и затова не ти се обадих.

Тя се успокои и продължи да слага стабилизатора. Пит се облегна на работещата през две машини пералня.

— Мъжка ли е или женска?

— Женска. Рижа на петна.

Отвори пакетчето с пуканки.

— Откъде си? — Наля белина в машината с белите дрехи.

— От Питсбърг. Тук съм от пет години. Искам да кажа в Ню Йорк. В сградата живея от три. — Предложи й пуканки, живите му сини очи я проучваха настойчиво.

— Не, благодаря. — Усмихна се, затвори белината и я сложи в панера. — Аз съм от Уичита. Тук съм от… Боже мой, кога станаха осемнайсет години!

— Разбрах, че си някъде от Средния запад. По говора, много е приятен.

Погледна го и взе една пуканка.

— Благодаря.

Сложи обратно филтрите в двете перални и затвори капаците.

— Сложѝ си противогаза — промърмори той, загледан през рамото й. Докато извръщаше глава, усети аромат на „Джорджо“.

Едрата жена с черния бретон от осмия етаж спря на вратата под видеокамерата. Носеше тъмни очила, гердан от кехлибар и черна рокля с дълги ръкави. Зад нея някакъв мъж вкара велосипед в асансьора. Кимнаха й и казаха:

— Добър ден.

Тя им отвърна и отиде към автоматите, високите токчета на черните й обувки тракаха по покрития с линолеум под. Вълна от „Джорджо“ удави мириса на прах за пране и белина.

Пит подуши въздуха и се ухили. Засмя се и тя и започна да подбира двайсетачета. Той се отстрани от пералнята, на която се облягаше — лампичките бяха угаснали, и тръгна към сушилните. Откъм автоматите звъннаха монети, чу се бучене и нещо падна.

Кей пусна центовете и се вгледа в бутоните за избор на програма.

Влезе пълна мургава жена с червена блуза, виолетова пола и кафяви подпетени пантофи. Подуши въздуха, намръщи се и тръгна към пералнята, на която допреди малко се беше облягал Пит. Взе панера и отвори капака.

— Точно навреме идвате. Току-що свърши.

Жената се обърна и я погледна неразбиращо.

— А?

— Току-що се изключи. Сега. Край. — Посочи машината.

— Ah, si — каза жената с усмивка. Изтегли омотаните дрехи и ги тръсна в панера. — Si, veinticinco minutos. Exactamente. Veinticinco minutos^[1].

— Двайсет пет.

— Si.

— Благодаря.

Натисна бутоните и пералните забучаха. Взе кутията и панера.

— Чакай малко — прошепна Пит, застанал до нея с панера си с чисти дрехи, загледан към фоайето.

Тя се престори, че търси нещо, докато непобедимият „Джорджо“ влезе в асансьора и вратата се затвори.

— Трябва да има тръбопровод директно от завода производител — отбеляза Пит, когато влязоха в бежовото фоайе.

— Това е „Джорджо“. Илюстрация на мисълта, че много хубаво не е хубаво. — Докосна бутона между вратите. Числата отгоре се сменяха — две стана едно, четири стана пет.

Вратата към стълбището вдясно от асансьора се отвори и във фоайето влезе Тери, облечен с мокра черна мушама. Усмихна им се и се запъти към перачницата. От помещението за велосипеди излезе мъж с мокро жълто пончо и каска в ръка. Затвори мрежестата врата и им кимна. Кимнаха и те.

Изтри с ръка влажните си руси къдрици и я тръсна към пода.

— Вали ли още? — поинтересува се Пит.

— По-силно отпреди — отговори мъжът. Беше едър, около трийсет и пет годишен.

Вратата на левия асансьор се отвори.

— Ще натиснеш ли за тринайсетия? — Пит влезе след нея с панера в ръце. Тя докосна двайсет и тринайсет. Мъжът с пончото беше за шестнайсетия.

Асансьорът тръгна. Мълчаха. Жената слезе.

— Радвам се, че се видяхме — каза Пит, когато вратата се отвори на тринайсетия етаж.

— И аз — усмихна се тя.

Мъжът с пончото слезе на шестнайсетия.

Продължи сама с кутията прах в ръка. Погледна видеокамерата в ъгъла. Когато деветнайсет стана двайсет, извади ключовете си.

 

 

В петък покани на вечеря неколцина приятели и колеги от „Дайадъм“ плюс Рокси и Флетчър. Не можеха да нахвалят апартамента, Фелис и сокола на Рокси, погледаха един след друг с телескопа, попийваха водка, сода и бяло вино, коментираха последните слухове, кризата в Близкия изток, списъка на книгите за пролетта.

— Какъв красив полилей! — възхити се Джун, докато се хранеха. — Твой ли е?

Всички погледнаха нагоре — тя и десет-дванайсет души, насядали в хола, с чинии пиле със салата и чаши вино в ръка.

— Не, на сградата е — отговори тя от възглавницата до масичката за кафе. — Тук всичко е първокласно. Сградата е била планирана за разпродажба на апартаментите, но тайнственият й собственик е решил да ги дава под наем. Никой не го познава, крие се зад някаква адвокатска фирма в центъра. Предполагам, че е абсолютен досадник, но за мен е същински Дядо Коледа.

— Пилето е фантастично — обади се Норман.

— Взех го от „Петак“.

— Все някой трябва да го познава — заяви Гари.

Тя пийна вино.

— Фирмата, която поддържа сградата, не го познава. Контактува с адвокатите.

— Какво чудно има в това — рече Тамико. — Нека си го кажем направо — сградата не се ползва с добро име.

— Е, да, но той се крие от самото начало.

— Купил я е от Бари Бек — обясни Джун. — Не съм и сънувала, че някога ще дойда тук. Какво ще кажеш, Норман? Колко сме се борили срещу строежа!

— Ние сме активисти на „Сивитас“ — обясни Норман. — Това е организация, която се стреми да защити района и да го опази от прекомерно застрояване. На това място имаше две красиви каменни къщи. Загубихме битката, но спечелихме войната поне срещу стъклените небостъргачи. Забраниха ги един месец след изливането на основите на този.

— Във всеки случай строителството наистина е висока класа — установи Стюарт. — От съседния апартамент не се чува нито звук, а видях, че и там влизат гости. Моят апартамент е в нова сграда, строена за даване под наем, и чувам как съседите натискат бутоните на телефона.

— Защо все пак апартаментите се дават под наем — зачуди се Тамико, — щом е строена по стандарти за частна сграда?

— И за мен е неразбираемо — отвърна Кей, докато обикаляше хола да им допълва чашите с вино. — Тази мисъл просто не ме напуска. Говорих с Джо Хардинг от счетоводството — тя инвестира в недвижими имоти. Каза ми, че пазарът на апартаментите под наем от години е по-неустойчив от този на частните. Обадих се на жената, която ме разведе из жилището, и леко я подпитах. Тъкмо тя нарече собственика досадник, но единственото, което знае за него, е, че е мъж, защото адвокатите го наричали „кучия му син“, Фелис! Слез оттам! Веднага! Тормози ги за поддръжката, отхвърля перспективни наематели без никакъв повод… Флетчър? Още мъничко? Държи се, сякаш живее тук, но защо би се установил в тристаен апартамент, когато не може да няма поне петдесет милиона? Уенди?

— Тук може да има pied-à-terre^[2] — предположи Стюарт, — а да живее на още шест места.

— Възможно е — наля вино в чашата на Уенди, — но жената се оплаква от непрекъснат тормоз.

— Вероятно Бари Бек го познава — отбеляза Джун.

— Или посредникът. Казва се Микеланджело — добави Норман. — Бек му я продаде, преди да я довърши.

— Всъщност това не ме интересува чак толкова — напълни чашата на Гари. — Допускам, че е някакъв откачен и има право на уединение. Благодарна съм му. Вземете си още от пилето.

Гледаше със зяпнала уста. Поклати смаян глава.

Насили се да се усмихне. Не биваше да губи чувство за хумор.

Точно тя ли трябваше да е първият човек от толкова време насам, който се сети да огледа зъбите на харизания кои и да задава въпроси, на които шефовете й отговориха на момента и я насочиха право към Микеланджело… Не можеше да се отрече, че ситуацията е комична.

„Досадник“, „кучи син“… Просто да се пукнеш от смях.

Наблюдаваше как внася ягодовия мус и го слага на масата. Замисли се — дали един ден все пак нямаше да го открият.

Възможно беше. Зачуди се защо досега не бе включвал в сметките си подобна вероятност. На вратата се звъни и някакъв смачкан тип ала Коломбо казва: „Извинете за безпокойството, бихте ли ми отделили малко време? Трябва да ви задам няколко въпроса за смъртните случаи в сградата…“

Отпусни се. Без паника. Тя нямаше да рови. Не го ли бе заявила сама?

Освен това Микеланджело бе в Бимини, ловеше риба и се чукаше с новата си млада жена. Дори папата да го извика на разпит, не би обелил дума. Не биваше да се поддава на тази параноя.

Стана и си взе още една бира. Откри в хладилника някакви остатъци от пиле.

Покапваше пред мониторите, без да сваля очи от гостите, които пиеха вино, опитваха с лъжичките ягодовия мус и ахкаха и охкаха от възторг. Браво на нея.

Погледа гостите на Вайда и на семейство Стангърсън.

Крис съобщаваше новината на Сали.

Стефан убеждаваше Хенк.

Кей изпращаше в антрето добрите стари Норман и Джун.

Спокойно. Не се тревожѝ.

Не беше ли казала, че има право на уединение?

— Съжалявам, че не съм дошъл, преди да дойдат гостите — извини се Дмитри.

— Няма нищо. — Заведе го в спалнята. — Долу, Фелис! Бързо долу!

— Вчера в парното имаше наводнение — заобяснява Дмитри, докато тръскаше на височината на рамото си някакъв спрей със зелена капачка.

— Ужас!

— Вече всичко е наред. Скоро ще изсъхне. Какъв хубав ден! — Остави спрея на перваза до бюрото и дръпна с две ръце дясното вътрешно крило на прозореца. Плъзна го на десетина сантиметра. Премести се и направи същото с лявото крило. — Няма проблеми.

Тя кръстоса ръце и започна да ги гърка, защото настръхнаха от студения въздух. Гледаше втренчено как Дмитри, облечен със сива риза и лъскав кафяв панталон, тръска спрея и сваля капачката. Дали смазването на заяждащи прозорци не му напомняше за скока на Наоми Сингър и падането и до краката му? Каква глупачка… Щом толкова бе приритала, защо не беше скочила от прозореца на спалнята?

Но той изглеждаше невъзмутим — наведе се и започна да пръска вътрешната релса, като се приближаваше към нея. Отдръпна се навътре до дрешника и го запита:

— Какво е това?

— Силиконова смазка. — Продължи да пръска в обратна посока.

Фелис скочи на перваза и се надвеси навън, изгърби се и размаха черното връхче на опашката си, докато Дмитри остави спрея и хвана рамката.

— Не… — Тя пое Фелис с две ръце, вдигна я нагоре и я обърна с лице към себе си. Приближи я към очите си, лапичките й се разпериха безпомощно във въздуха. — Не! — Натърти думата, като я гледаше право в издължените зелени очи. — Н. Е. Тук не се надвесваме през прозорците. Въпреки деветте живота. Ясно ли е? Не и не! Разбра ли?

Фелис я гледаше, тя пък погледна Дмитри.

Беше все така невъзмутим — плъзгаше стъклото към нея. Кей отстъпи назад, притисна Фелис до рамото си, целуна я и започна да я милва.

— Чух, че собственикът на сградата бил голям досадник.

Фелис мъркаше. Дмитри започна да пръска другата половина на релсата.

— Познавам Мийлс, не собственика.

— Кой Мийлс?

— Господин Мийлс, управителят. Знаете господин Мийлс. — Тъмните му очи се спряха върху нея.

— Получих писмо от него. Хареса ли мрамора във фоайето?

— Да! Голяма изненада беше. Мраморът бил добър. — Остави спрея, дръпна стъклото към себе си и го раздвижи напред-назад. — Ето. Няма проблеми. — Бутна няколко пъти прозореца от край до край.

— Браво — каза тя. Фелис усили мъркането. Тупкаше я по гърба и гледаше как Дмитри пръска външната релса. — Дмитри… Чудя се… Господин Мийлс казвал ли ти е някога… да обръщаш по-голямо внимание на някого от наемателите, да го изслушваш и да правиш каквото ти каже?

— Да. Тя…

— На жена ли?

— На вас.

— На мен?

Той кимна и сложи спрея на пода.

— Когато подписахте договора. — Издърпа външното стъкло към себе си.

— Когато подписах договора ли? — Изтегли и вътрешното стъкло. Погледна я.

— И не познавате господин Мийлс?

— Не.

Дмитри сви рамене.

— Каза ми: „Прави всичко да се чувства добре. Полагай особени грижи.“ — Вдигна спрея и го разтръска.

Смъкна Фелис от рамото си и я пусна на килима.

— Сигурен ли си, че е говорил за мен?

— „Госпожица Норис“ — продължи той, докато пръскаше средната част на външната релса. — „Нанася се в двайсет Б. Прави всичко да се чувства добре. Полагай особени грижи.“

— Не ти ли го казва винаги когато някой…

— Не. Никога. Само за вас.

— Как е възможно?

Бутна няколко пъти и двете крила от край до край. Поправи и прозореца в хола.

Отстъпи от протегната й с бакшиш ръка.

— Не, не. Моля ви. Беше ми приятно. Не.

Тя не настоя.

Зае се да довърши чистенето.

Обади се Уенди да й благодари. Обсъдиха колко по-добре изглежда Джун и поумуваха какво ли става между Тамико и Гари.

Звънна и Тамико. Поговориха за Стюарт и Уенди.

Следващата беше Джун. След малко общи приказки тя рече:

— Слушай, Джун, все пак искам да разбера кой е собственик на сградата. Би ли ми дала телефона на шефа на строителната фирма или на посредника? А може и на двамата.

— Да. Сигурна съм, че в „Сивитас“ ги има.

— Ще се обадя в понеделник и на управителя, но той работи в една стая с жената, с която вече разговарях, и вероятно не знае повече от нея. Не виждам как биха помогнали и адвокатите. Във всеки случай в понеделник ще поговорим пак. Дотогава не предприемай нищо.

— Защо промени решението си?

Разказа й.

— Изумително! Като в „Хазаинът на Лидия“.

— Хазаинът е на Оливия, а докторът е на Лидия.

— Все едно. Искаш ли да дойдеш да поиграем карти утре следобед? Предсказват лошо време. И Пол ще бъде.

Решиха да се уговорят допълнително.

 

 

Браво, Дмитри.

Не, браво на теб, че не забрави да кажеш на Едгар да полагат особени грижи за нея. Сякаш иначе щяха да я обиждат или да я блъснат по стълбите.

Вече нямаше съмнение какво трябва да прави. И то ще не ще, преди понеделник сутринта.

След като Едгар щеше да мълчи като гроб, а Бари Бек наистина не знаеше, тя щеше да се свърже по телефона направо с Доминик Микеланджело. Той можеше и да си затрае, но имаше вероятност да започне да се лигави: „Явявали ли сте се някога по телевизията? Гласът ви е на същинска красавица…“ Особено ако го намереше с чаша в ръка, което напоследък май бе обичайното му състояние. „Наистина ли не сте участвали в телевизията?“

А пък тя щеше да се зачуди защо ли се е пенсионирал едва на четирийсет и няколко години и е отишъл да живее в Бимини…

Трябваше да го направи още днес. Защото утре следобед можеше да отиде на карти и да остане за вечеря.

Чувстваше, че част от него иска точно това. Знаеше и точно коя част. Не можеше цели три години да наблюдава психоаналитик от ранга на доктор Палм и да не понаучи нещичко и за себе си.

Тя просто не му оставяше друг избор. Щом разбереше за камерите, щеше да вдигне врява до Бога — човек с нейните принципи нямаше да се остави да бъде купен. И после — край. Щяха да му лепнат дори инфаркта на Брендън. Е, един повече, един по-малко…

Проявяваше здрав разум, не параноя.

Не губеше самообладание. Докато тя свърши с чистенето и отиде на пазар, прехвърли в ума си всички варианти на поведение.

Прославеният баща на Дейзи се беше върнал от Вашингтон и обсипваше нея и Глен със задкулисна информация за близкоизточната криза. Не можеше да се съсредоточи, не си направи труда дори да ги запише.

Избра най-добрия начин за действие. Започна да обмисля детайлите. Стараеше се да остане спокоен.

Излезе и направи някои покупки. Бързаше нагоре по Медисън с надеждата, че няма да я срещне.

Изпревари я и успя да я види, като се върна.

Тя седеше на бюрото и се приготвяше да започне работа над ръкописа, с който се занимаваше цяла седмица.

Сложи бутилката в хладилника.

Наблюдаваше. Чакаше.

Когато часовниците им показаха пет часа и осем минути, тя свърши поредната глава и той набра номера й. Фелис дремеше в средата на леглото. Наблюдаваше ги на монитор едно, монитор две беше изключен.

Когато й каза кой се обажда, бе извърнала лице към прозореца и не можа да види изражението й. Не я остави да проговори.

— Извинявай, че те безпокоя, но искам да ти кажа нещо, което не е за телефона. Във връзка със сградата. Мога ли да те видя за няколко минути?

— Сега ли? — Извъртя стола, закрепи очилата в косата си, загледана във Фелис, която се изтягаше на леглото.

— Ако е удобно…

— Ами да…

— Мога ли да се кача?

Фелис се отправи към нея и тя доближи стола до леглото.

— След десет минути. — Фелис скочи в скута й. — Ох, котката скочи върху мен.

— Навън, тоест горе, светът е джунгла — усмихна се той. — Благодаря.

— Доскоро.

Затвориха телефона.

Той пое дъх. Издиша, докато я наблюдаваше как завърта стола обратно, слага очилата на бюрото и гали Фелис по гърба.

— Мдааа… — проточи тя. — Интересно…

— Ти го рече.

Кей изгаси настолната лампа и спусна блестящия капак на бюрото. Изправи се и Фелис се търкулна на килима. Тръгна към дрешниците, като разкопчаваше ризата си.

Преобличаше се заради него. Много мило…

Огледа покритите си с лекета джинси.

Нямаше да е зле и той да се преоблече.