Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (7) (Документална повест за Костадин Велков)

7.

Болницата. Повече от половин година, която изглеждаше безкрайна, прекара той из болници. Колко болки, колко страдания изтърпя и колко човешка загриженост и съчувствие срещна там. Той видя как упорито се бореха лекарите със смъртта, какви чудеса вършеха хирурзите и как въпреки всичките им усилия смъртта побеждаваше понякога. На втория месец от постъпването в болницата в Тутракан, когато беше вече в съзнание и започна да приема храна, докараха един тракторист, който се бе обърнал с трактора си в някаква долчинка. Беше в безсъзнание и веднага го оперираха. Операцията продължи шест часа. Когато го върнаха в стаята, беше пожълтял като смъртник и само хъркаше. Така прекара цели три дни, през които лекарят и сестрата не се отделиха от леглото му. На четвъртия ден дойде в съзнание. Позна жена си, която, облечена в болнична престилка, неотлъчно седеше край леглото му. Трактористът беше само на 30 години. Усмихваше се, печално примирен, на младата си жена и я гледаше с трескави очи, без да може да отмести поглед от нея. Сякаш сега откриваше колко е хубава и колко му е свидна. Прошепна й, че му е по-леко, и я попита как са децата. Имали две деца, и двете момченца — едното на седем, а другото на пет години. Поиска да ги види. Доведоха децата. Те гледаха уплашено пребледнелия си баща, целият омотан в бинтове. Майка им ги накара да го целунат. Приближиха се плахо едно след друго, тя ги приповдигаше и целунаха безмълвни баща си по брадясалите му скули. После се прилепиха жално до просълзената си майка и не сваляха разширените си от страх и мъка очи от баща си.

През нощта трактористът умря. Костя се бе унесъл в болезнена дрямка. Раните все не заздравяваха и не му даваха покой с изгарящата си болка, която не му позволяваше нито да заспи дълбоко, нито да си отдъхне. Изведнъж се сепна от плача на жената на тракториста. Когато отвори очи, той я видя коленичила до леглото му, прихлупила лице в коравата бледа длан на мъжа си, и неудържимо ридаеше. Болните от другите легла също плачеха, като мълчаливо триеха сълзите си с длан. Някой беше позвънил. Дотича разтревожен дежурният лекар, съпроводен от сестрата. Провери пулса, преслуша сърцето, обърна клепките му и надникна в безжизнените му очи. След това, мрачен и тежко уморен, прегърна жената през раменете и я изведе навън. Шест часа той се беше борил за живота на тракториста. Сега се чувстваше сломен и победен от смъртта.

След малко дойдоха двама санитари с носилка. Положиха на нея починалия, покриха го цял с един чаршаф и го изнесоха.

Едва след втория месец Костя започна да слиза от кревата и прикрепян от майка си, започна да възстановява ходенето. Отначало му се виеше свят, краката не се подчиняваха. Обичаше да седи на пейката под старата липа и притворил очи, да слуша шума, който се носеше наоколо. В този многолик шум той усещаше как тупти животът за разлика от смъртта, която си представяше там, долу, под земята, като вечен мрак, вечна тишина и неподвижност. Дишаше с наслаждение свежия летен въздух и усещаше как цялото му същество се стреми към живота, към хората с техните радости и скърби. Тук, в болницата, той за първи път разбра колко нещастия и колко страдания имаше в живота. Тук идваха осакатени при различни злополуки, болни от различни болести, понякога безнадеждно болни. И всеки се стремеше с всички сили към живота, особено безнадеждно обречените.

Бавно и мъчително зарастваха раните. При превръзките въпреки забраната на лекаря той извръщаше глава и гледаше кървящите рани при шевовете, изтичащата през дренажа слуз и кръв, а понякога и гной. Почистването на раните и тяхната обработка го измъчваха до премаляване. Всяко полъхване на въздуха върху кървящите рани му причиняваше болка, като че ли го близваше пламък. Понякога му призляваше от това, но той хапеше устни до кръв и не викаше, само глухо стенеше. Това му спечели сред болничния персонал името на храбро момче с мъжка издръжливост, но само той си знаеше как адски болеше и как му се искаше да закрещи с цяло гърло.

Към края на третия месец в болницата навърши 14 години. Храната и разходките възстановяваха постепенно силите му, затова лекарите отстраниха майка му. Отначало се изплаши. Как ще живее без помощта на майка си? Сред чужди и непознати хора, сред страдащи и безпомощни като него?

И тук именно той отново се срещна с човешката доброта и отзивчивост, които завинаги щяха да стоплят душата му. Той щеше често да повтаря по-късно като съдия думите на Виктор Юго: „В този свят има едно нещо, пред което сме длъжни да се преклонни — гения, и едно нещо, пред което трябва да паднем на колене — добротата!“

Незарастващите рани наложиха да го преместят в окръжната болница в Русе.

В голямата болница, където имаше повече болни и повече хора, които се грижеха за тяхното оздравяване, имаше едновременно и повече страдания, и по-сложни взаимоотношения. Той срещна тук толкова човешка отзивчивост и доброта, че за цял живот щяха да го стимулират и да го правят устойчив пред отчаянието и злината. Защото само онзи, който може да обича горещо доброто, е способен от цялата си душа непримиримо да ненавижда злото.

Първият човек, който го приласка още от самото начало и го обгради с майчини грижи, бе медицинската сестра Данка, която обслужваше тяхното отделение. Тази мила тридесетгодишна жена с две деца проявяваше удивителен усет не само към обикновените физически страдания на болните, но и към тяхното душевно състояние. В тези дни Костя още не бе изживял тежката психологическа травма от сполетялата го беда и в душата му се таеше нарастващият смут, че занапред го очаква само безрадостен живот на пълен инвалид. Сестра Данка със своята сърдечна отзивчивост веднага откри този смут у момчето още през първите дни от настаняването му в тяхното хирургическо отделение. Тя го съзираше в онази тиха тъга, която са таеше в хубавите му тъмнокафяви очи, в сдържаността, в скръбния му и завистлив поглед, който често впиваше в ръцете на здрависващите се. Тя съзираше, че неговата свенливост открива пътя към самотата.

Момчето често седеше вечер безмълвно на леглото и се вслушваше в тайнствения шепот, който нахлуваше през отворения прозорец и му напомняше за големия град. То си представяше в тези часове как здравите и пълноценни хора сега се забавляваха или спяха спокойно след радостния си труд. Тогава в наранената му душа се надигаше завист към всички, които с шепите на здравите си ръце гребяха ненаситно от радостите на живота.

Случваше се, че през нощните дежурства сестра Данка го заварваше седнал така и унесен в нерадостните си мисли, той дори не я забелязваше. Тогава тя се приближаваше до леглото му и ласкаво го погалваше по косата.

— Защо не спиш? — шепнеше тя. — Нарушаваш болничния ред.

— Не ми се спи, сестра. Пък едни хъркат, други стенат… И мъката не ми дава покой. Защо ме лекуват? Кому съм нужен? Дайте ми повече от приспивателното, че да не се събудя никога вече!…

Сестрата го оставяше за малко и обикаляше легло след легло в стаята. На едного от болните оправяше завивката, на други възглавницата, на трети даваше вода или лекарство според разписанието и отново се връщаше при момчето.

— Ела да си поговорим, щом не ти се спи. — И тя го отвеждаше в дежурната стая. Там беше светло, чисто и тихо. През отворения прозорец се лее сънен шепот заедно с ароматната прохлада, лъхаща от градината. Долу някъде, по измъчените води на Дунава, лъхтеше ритмично влекач, помъкнал след себе си верига от шлепове, а на пристанището и корабостроителницата скърцаха тежки кранове. Сестрата настаняваше удобно своя гост в старото плетено кресло, като подпъхваше зад гърба му възглавница, а сама уморено се присвиваше на леглото, без да сваля топлите си очи от него.

В тези нощни часове, когато цялата болница притихваше, Костя разкри постепенно пред сестрата всички свои сложни преживявания на смут, мъка, отчаяние и надежди.

Сестрата слушаше съсредоточено момчето и го оставяше да изплаче мъката, набрала се в душата му, както влагата в облак, без да му се натрапва със своето съчувствие и съвети. Тя разбираше, че у него трябва да се възвърне вярата в живота, да се укрепи разколебаната му обич към хората и повеждаше разговор за човешките страдания и радостта от тяхното преодоляване.

След такива разговори момчето се успокояваше, някаква неясна, но окриляща надежда стопляше душата му и приглушаваше отчаянието. Ставаше му по-леко и то заспиваше дълбоко целебен сън.

В деня на празника Девети септември, когато над града се носеше музика, песни и многохилядна възбудена глъч, сестра Данка посети Костя с мъжа си и двете си деца — момиче в трети клас и седемгодишно момче.

Костя бе изненадан и се смути много. Момичето му поднесе голям букет от цветя, отгледани в тяхната домашна градина, а мъжът голям плик с круши. Сестра Данка бе приготвила домашни курабии. Постла една салфетка на шкафчето и ги изсипа върху нея, за да може да се угощава сам.

Когато си отидоха, той ги изпрати до портала и стоя там, докато изчезнаха зад ъгъла, където му махнаха усмихнати с ръка.

След десетина дни, един свободен от дежурство неделен ден, сестра Данка заведе Костя у тях на гости. На обед го настани до себе си и докато се угощаваше сама, съвсем непринудено хранеше и него. Той се почувства неусетно сред тези мили хора, така прости и естествени в своите обноски, като сред свои и разбра, че не само кръвното родство и взаимните интереси могат да заставят хората да се чувстват близки. Това бяха човешката доброта и душевно благородство. И без да усети, започна да се обръща към нея с думите „лельо Данке“. Скоро и децата започнаха да го назовават „бати Костя“.

След няколко дни сестрата го запита:

— Костя, искаш ли довечера да идем на опера?

Момчето се смути и я изгледа плахо. То бе слушало оперна музика по радиото, но какво точно е опера, то нямаше представа. От профкомитета бяха купили билети за колективно посещение на операта.

— Аз взех и за теб билет. Ще отидем цялото семейство. Д-р Тодоров ти разрешава. Довечера, като наближи времето, ще минем да те вземем.

Когато се настаниха в театъра, Костя седна между сестра Данка и дъщеря й Ценка. Момичето разтвори пред него програмата за предстоящото представление и те прочетоха, че ще бъде представена операта „Севилският бръснар“ от Джоакино Росини. Костя беше възбуден и нетърпеливо поглеждаше към завесата. Обстановката в театралния салон, многобройната публика, просвирването на инструментите от оркестрантите, огромната надиплена завеса, чудните полилеи, които висяха от тавана с десетките си лампи и кристали — всичко това беше така необикновено, така интересно и възбуждащо.

И ето, лампите угаснаха постепенно, в салона настъпи здрач, публиката се смълча и диригентът застана пред оркестъра. След жизнерадостната увертюра зазвуча прочутата опера.

Костя следеше с увлечение хитрините на този дяволит бръснар и за първи път след ампутацията на ръцете му се смя от сърце. Арията на клеветата на Дон Базилио го удиви и за първи път почувства низостта на клеветата, която по-късно щеше на няколко пъти да прекоси с горчилката си пътя му.

След свършване на представлението всички го изпроводиха до болницата. Така за първи път в своя живот Костя бе заведен на опера от медицинската сестра Данка, която сама не допускаше каква изтънчена деликатност и благородна отзивчивост притежава.

Мъжът й, обикновен шлосер, от когото лъхаше метална сила и жизнерадост, се държеше като приятел с Костя. Когато се движеха, той обикновено водеше момчето си за ръка, а него прегръщаше през рамо. Тогава момъкът чувстваше топлината на неговата корава работническа ръка и това събуждаше някаква смътна увереност в неговите сили. Тази непринудена бащинска прегръдка му внушаваше ново самочувствие. Излизаше, че хората не само не се смущаваха от неговия недъг, но го чувстваха като свой човек, а това значеше твърде много за него, твърде много! Тогава и бъдещето, мисълта за което непрестанно го гнетеше, не изглеждаше така мрачно и безнадеждно.

И сега, след толкова години, той често си спомня за тези хора и разказва на мнозина с неугасваща признателност, която при него наистина се бе превърнала в спомен на сърцето:

— Мога ли да забравя през тези четири месеца, които прекарах в окръжната болница, докато напълно заздравяха раменете ми, д-р Тодоров, който тогава завеждаше хирургическото отделение. Той намираше време всеки ден да ме навести. Сериозен и сдържан, той подбираше най-мъдрите думи, които проникваха дълбоко във формиращото се у мен съзнание. Като ваятел той извайваше у мен със съдействието на всички останали нова психика, нова душевност, по-дълбока и по-съвършена. Сега разбирам, че той е вършел всичко това целенасочено, използвайки лекарския си авторитет. С мен разговаряше като с приятел, макар че бях едва навършил 14 години. Мога ли да забравя сръчните ръце на д-р Обретенов, който продължи с такова старание да лекува раните ми, да забравя тревогата му, която той така старателно скриваше, като виждаше, че раните трудно зарастват поради някаква необяснима продължителна инфекция.

А д-р Стойчев? Той се зае наново да ме ограмотява:

— Като излезеш от болницата, трябва да продължиш образованието си. Ти трябва да завършиш поне гимназия. Можеш да станеш добър учител. Твоето мъжество и старание ще вдъхновяват и възпитават учениците в издръжливост и постоянство при преодоляване трудностите не само в учението, но и в живота. Затова ти е необходимо да привикнеш сам да пишеш и четеш.

Той беше също хирург и не познаваше физкултурната медицина. Затова предложи да се приуча да пиша с уста. За целта ми набави един дървен удължител за молив, каквито тогава се употребяваха. Захапах аз така удължения молив и започнах бавно да изписвам чертички, колелца, а сетне и букви. Изискваше от мен и да рисувам, като ми набавяше подходящи цветни картички с репродукции. За по-голямо удобство нареди да ми изработят малка катедра с наклонена дъсчена подставка, която санитарките наместваха до леглото, и аз пишех и рисувах старателно. Започнах да чета и книги, които ми носеше сестра Данка, като прелиствах страниците със захапания удължител, в който приятелите ми от болничната стая пъхваха молив с гумичка на края. Така аз започнах самостоятелно да чета. Четенето ме отвличаше от нерадостните мисли и болките, то ме обогатяваше с нови знания за живота и отношенията между хората. Интересуваха ме, като всеки младеж на моята възраст, увлекателните приключения, нашето историческо минало, пътеписи и мемоари на участници в съпротивата. Но все повече ме интересуваха отношенията между хората. Как ще ме приемат те? Как се отнасят към недъгавите като мен? И как трябва аз да се държа с тях, за да ме приемат като равен на тях, без да проявяват онова унизяващо състрадание, което все по-болезнено възприемах и което щеше да ме следва неотстъпно в живота.

Един ден по време на следобедната почивка сестра Данка влезе в болничната стая с някаква книга в ръка.

Приседна тихо до мен на леглото и ми показа заглавната страница — това беше „Как се каляваше стоманата“ от Николай Островски.

— Ето, Костя, книга, от подвига на чийто герой трябва да се учиш, а героят е самият автор на книгата. Ние я прочетохме с мъжа ми и сме плакали… Прочети я внимателно и вземи пример от неговото мъжество и обич към хората! В нея ще намериш мисли, които ще те окрилят при преодоляване на трудностите, които ще срещаш на всяка крачка в живота. Като я прочетеш, ще ми разкажеш впечатленията си, а сега почивай.

Обзе ме неспокойно любопитство.

Веднага, след като тя си отиде, се зачетох и четох целия следобед и вечерта, докато ми се скараха другите болни.

Цели три дни през всички свободни от визитации, прегледи и превръзки, от процедури и храна часове четях със задъхващо увлечение.

При разходките преразказвах на другите болни, които не бяха чели книгата, а които я бяха чели, с удоволствие се вслушваха в моя неспокоен преразказ.

След като прочетох книгата, цяла седмица ходех печален и замислен, но в душата ми се появи топлината на новородена надежда, на разгаряща се вяра. Бях намерил мисълта, която светна в мъглата на моето отчаяние и се превърна във вдъхновяваща сила. Аз не знаех тогава, че тази мисъл вече вдъхновяваше милиони хора по света.

Тази мисъл гласеше: „Най-скъпото за човека е животът. Той му се дава веднъж и затова трябва да го изживее така, че да не му е мъчително болно за безцелно пропилените години, да не го гори позорът за подло и дребнаво минало, а като умира, да може да каже: целия си живот и всичките си сили отдадох на човечеството. И трябва да бързаме да живеем, защото нелепата болест или някоя трагична случайност могат да прекъснат живота ни!“

Повтарях я винаги, когато се сблъсквах с хорската несправедливост, с пошлостта, с хилядите трудности, които щяха да ме съпътстват на всяка крачка.

Шепнех я с признателност към нейния автор и при всеки успех, при всяка следваща победа щях да я пришепвам на всеки, който свеждаше глава пред трудностите и отчаянието…