Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (3) (Документална повест за Костадин Велков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Петко Здравков. Необикновената повест на един съдия

Документална повест за Костадин Велков

Рецензент: Иван Мартинов

Редактор: Малинка Блъскова

Художник: Петър Рашков

Художествен: редактор Иван Стоилов

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Българска, второ издание. ЛГ 1.

Тематичен номер: 23/953 17/1012–4–82.

Дадена за набор на: 11.I.1982

Подписана за печат на: 29.IV.1982

Излязла от печат на: 28.V.1982

Поръчка: 32

Формат: 70×100/32

Тираж: 60 000

Печатни коли: 16

Издателски коли: 10,37

УИК 10,20

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

3.

В болничната стая имаше четири легла. При едно от тях седеше приведена скромна селска жена, облечена в бяла болнична престилка. В цялата й поза имаше безкрайно отчаяние.

През отворения прозорец надничаше акация, чийто ефирен аромат се смесваше с миризмата на йодоформ, кръв и страдания. Навън настъпваше пищна с багри и изпълнена с живителен трепет юнска утрин.

Долу проблясваха спокойно водите на величествения Дунав. Утрото багреше с оранжевосинкави оттенъци гладката му повърхност, по която запъхтян влекач мъкнеше срещу течението тежко натоварени шлепове. Неговото проточено басово изсвирване прозвуча като печална въздишка, каквато се откъсваше от време на време от гърдите на момчето, унесено в трескава полудрямка под влияние на инжектирания морфин. Жената, приведена над него, потрепваше при всеки стон, сякаш стенеше нейната душа.

Това момче бе Костадин Велков, а жената край леглото му — неговата майка.

Тъпата болка в двете рамена гореше изтощително като незагасваща жарава. Имаше чувството, че и двете му ръце са стегнати до посиняване отдире на гърба му и са изтръпнали от непоносима болка. А преди два дни ги бяха ампутирали и двете, до раменете, но той все още не можеше да осъзнае това с помътненото си от морфин съзнание, което на болезнени приливи и отливи ту го спохождаше, ту изчезваше, като потъваше в някаква бездна, изпълнена със задушаваща го мъгла, и той стенеше, без да осъзнава къде се намира и какво става с него.

Майка му слагаше от време на време мокра кърпа на челото му и като я снемаше, галеше с огрубялата си ръка мъртвешки бледото му лице, шепнейки думи, които само една майка може да намери в такива мъчителни часове.

От вратата надникна предпазливо дежурната медицинска сестра, която бе присъствала на операцията и която всички наричаха леля Минка, макар че бе едва на тридесет години. Майката трепна и се обърна. Сестрата пристъпи плахо и съчувствено застана до леглото. Двете жени си размениха скръбни погледи. Оперираният юноша, омотан в бинтове до кръста, сякаш се бе смалил. Сестрата се наведе и леко прилепи устни до влажното му слепоочие. Там слабо пулсираше искрата на живота. Костя отвори мъчително очи и пред помътения му поглед се бялна като мъгла миришещата на белина престилка на сестрата. После усети устните на жената на слепоочието си и почувства лек приятен гъдел от къдрицата й, подала се изпод касинката й. Той разбра, че е сестрата, и се опита да й се усмихне, но съзнанието му отново пропадна в бездната на задушаващата го тежка мъгла.

Започваше болничното ежедневие в малката провинциална болница. Постепенно се пробудиха останалите болни, които простенваха и се надигаха плахо, да зърнат живо ли е момчето от кревата при прозореца. Като съзираха уморено приведената над него жена в бяла престилка, която нежно изтриваше лицето му с влажна кърпа, те се отпускаха с облекчение на леглата си, като си кимаха окуражително.

Възрастният в ъгъла се изкашля и дрезгаво прошепна на съседа си:

— Ще издържи! Ще издържи, ви казвам, ние, селяните, сме жилави… От земята, гдето я оплождаме с оранта и сеитбата всяка година, произлиза нашата жилавост.

В коридора се чуваха стъпки. Санитарката, която миеше пода, се скара някому. Млада жена се изсмя. От високоговорителя се разнесе музика.

След малко започна утринната визитация. Провеждаше я д-р Обретенов — енергичен, тридесет и две годишен, висок, мургав мъж, който бе командирован тук временно от окръжната болница. Асистираше му местен ординатор и медицинската сестра леля Минка.

Д-р Обретенов, сериозен и съсредоточен, се отправи най-напред към леглото на юношата. Прекара ръка, която миришеше на карбол, по бледното лице на момчето, улови го за брадата и разтърси леко главата му, за да го разсъни.

— Добро утро, Костя! Познаваш ли ме? Как прекара нощта?

Момчето Отвори бавно очи, взря се в него и се опита да му се усмихне, като прошепна едва чуто:

— Много ме болят ръцете, много боли… — и простена. — И все тая мъгла. Искам да седна малко.

Лекарят се наведе, пъхна внимателно под гърба му ръка и го изправи, като го изтегли към облегалката на леглото. Сестрата сръчно подпъхна двете възглавници зад гърба на момчето, което въздъхна облекчено, но след малко по челото му изби студена пот, очите му се премрежиха и то сведе безпомощно глава.

Д-р Обретенов леко го напляска по бузите с двете си ръце:

— Не така! Не така… Не се отпускай. Погледни ме! — и му повдигна брадичката. — Ха така. Какъв си мъж, та кимваш като някаква изнежена госпожица.

Момчето се свести и отново му се усмихна.

— Сестра, я постави термометъра между краката му, за да проверим температурата. — И той проследи с ординатора кривата на болничния картон, като си размениха някакви латински термини.

— Сега сърцето? — прилепи плътно слушалката върху белия бинт, опасващ плътно гърдите на момчето. — Добре. — После прилепи устни към влажното и хладно слепоочие на оперирания. Под изпитателните му устни пулсираше все така упорито младият живот, който не искаше да отстъпи юношата на смъртта.

Това беше първата такава операция, която бе извършил младият хирург. Сега, без да се издава, се вълнуваше за живота на момчето повече, отколкото за всички останали, оперирани от него, макар че разбираше, че животът тепърва разкриваше пред него своята безпощадност. Огледа крадешком бинтовете на раменете. Под тях се тъмнееха кървави петна.

Майката стоеше встрани и отпуснала печално ръце, наблюдаваше прегледа. Тя с готовност би дала, като повечето майки, да отрежат и двете й ръце, стига да можеше да се спасят ръцете на милото й чедо. Сега стоеше вцепенена и нямаше сили дори да заплаче, дори да запита ще оживее ли момчето й, а навън чакаха посърнали старият и дъщеря й Петранка, която през тези петнадесет дни не се отделяше от болницата…

— Добре! — изправи се лекарят. — Сърцето бие като на ергенче. Да видим сега температурата. — И температурата не е лоша. — Предписа вместо морфин за обезболяване — новалгин и камфор за поддържане на сърдечната дейност, като обърна внимание на сестрата да продължи редовно изкуственото му хранене чрез инжектиране на серум. След това отново положи оперирания да легне.

— Засега ти стига. Лежи спокойно и се радвай на хубавия летен ден. Като те заболи много гърбът, ще помолиш леля Минка да те поизправи да поседиш. Слушай как пеят птичките и ще ти бъде по-леко. — Потупа го ласкаво по бузата, смигна му закачливо и едва тогава отмина към другите болни, които, притихнали, следяха прегледа на момчето, което бяха обикнали още от първия ден на постъпването му в болницата, потресени от неговото нещастие и нечовешките му страдания.

Зашеметяващите болки и полусънното състояние, в което го държеше морфинът, не му позволяваха още да проумее цялата тежест на загубата. Това щеше да стане по-късно и щеше да го хвърли в неизбродимата тъмнина на отчаянието.