Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (11) (Документална повест за Костадин Велков)

11.

На 27 януари 1969 г., в обявения час пред трибуната в една от залите на Висшия институт за физическа култура „Георги Димитров“ застана спокойно мъж на тридесет и пет години. Имаше светли очи, възруса коса и хармонична стойка на лекоатлет. От него лъхаше сила и благородство.

Ректорът на института го представи на присъстващите и след необходимата академична процедура му предостави възможността да прочете своя автореферат по защитата на приетата от академичния съвет негова дисертация.

В разпратените покани и отпечатаните обяви се съобщаваше, че старши асистент при Катедрата по лечебна физкултура и медицински надзор Борис Соколов ще защити дисертация на тема „Развитие на компенсаторните възможности на долните крайници при висока двустранна ампутация на горните крайници, постигнати чрез лечебната физкултура“.

Аспирантът започна да чете с плътен и самоуверен глас, в който звучеше мъжественост, енергичност и онази сърдечна топлота, които ни заставят да вярваме на такива хора. Ръцете му бяха здрави, творчески ръце на ваятел, и от едрите му тренирани пръсти се излъчваше едновременно сила и сръчност.

Още от самото начало ясната му мисъл на млад учен съсредоточи изцяло вниманието на аудиторията върху извършеното от него научно изследване. То завладяваше не само със своята прецизност и научна обоснованост като експеримент, но и вълнуваше с удивителните си резултати, свързани с необикновената биографична повест на един нещастен младеж.

Соколов четеше и цялата аудитория следеше с нарастващ интерес проблемите, възникнали във връзка с рехабилитацията при ампутацията и на двете ръце и ролята на лечебната физкултура като основа на рехабилитацията при тези случаи на тежка инвалидност.

— Научната концепция — изтъкна Соколов, — въз основа на която се изгражда моята програма за лечебни физкултурни упражнения, се основава на голямата пластичност на кората на главния мозък. При инвалидите с висока ампутация на ръцете една голяма част от най-важния анализатор — двигателния, прекъсва завинаги изпращането на импулси към кората на главния мозък. По пътя на системното упражняване с физически упражнения мозъчните клетки в нея, останали без ефектор, или други се насочват да ръководят и контролират долните крайници, които трябва да заместват функциите на ръцете.

Физическите упражнения повишават възбудимостта на кората на главния мозък и правят протичането на условните рефлекси в нея по-пълноценно.

Долните крайници по пътя на съответно системно трениране показват тази удивителна способност да се приспособяват към новите волеви изисквания, които им поставят най-съзнателните отдели на главния мозък. Специално съставените физически упражнения, приложени под формата на системни тренировки, изменят функцията на двигателния апарат, едни мускули увеличават своята контрактилна способност, други се удължават, обемът в движенията на ставите се увеличава до такава степен, че долните крайници започват да извършват движения, неприсъщи на тях. Нещо повече, движенията на краката започват да стават почти равностойни на тези, извършвани от ръцете. Чрез физически движения и упражнения много от мускулите на ходилата, които при обикновени условия почти бездействат, се привеждат в активно действие, което е крайно необходимо за формиране на нови двигателни навици и умения. Освен това при различните манипулации с пръстите на краката се привежда в действие и кожният анализатор, който е в най-тясна връзка с мускулния. Това дава възможност кожната сетивност и в областта на пръстите на краката да се упражнява, тренира и доближава по усетливостта на пръстите на ръцете.

Стремежът на тези болни за оздравяване е неразривно свързан с волево напрежение, което способства за мобилизиране на резервните фактори на организма, отстранява психогенните задръжни процеси и други физиологични отклонения. Положителните емоции, от друга страна, стимулират различните физиологични механизми и в същото време отвличат болния от болезнените преживявания, което има важно значение за успеха на лечението и способства за трудното приспособяване на долните крайници към функции, присъщи на ръцете.

Интересът нарасна още повече, когато той започна да излага своята методика за приспособяване на краката като заместители на ръцете. Особен интерес предизвика методиката на обучение на инвалида при хранене, бръснене, приспособяване на краката като хватателни органи при упражняване на съответна трудова дейност, при писане с молив и писалка, после е пишеща машина и особено при подготовката му за квалифициран умствен труд.

Това не бяха само научни хипотези, а въз основа на научни концепции, чрез научно обоснована методика бяха постигнати удивителни резултати, които вълнуваха не само със своята хуманност, но и с мащаба на тяхното социално значение. И това не беше само Костадин Велков, а редица още като него. И най-важното: радостните постижения въз основа на разработената от младия учен методика щяха занапред да служат като научнообосновано средство за възвръщане към самостоятелен и общественополезен живот на хора, които са се родили или при нещастни случаи са останали без ръце.

За непознаващия лечебната физкултура, особено в подобни тежки случаи, оставаше неизвестен онзи душевен синхрон, онази действена двустранна психологическа връзка, които са необходими, за да се включат в действие вярата, волята и постоянството на обучавания инвалид.

Колко често продължителността и трудността при упражненията за приспособяване на краката — на техните мускули, сухожилия и нерви, на пръстите и развиване чувствителността им — поставя на изпитание съзнанието, волята и постоянството на инвалида. Необходими са много душевни сили, фин психологически усет и педагогически такт, за да се поддържа волята и вярата в очакваните постижения, за да се създават у него навици и съответните рефлекси. За това, разбира се, не се говореше в автореферата. То можеше да се прочете само в подтекста на дисертацията. От нея ставаше ясно за всички, че младият учен се беше посветил всеотдайно на хуманната си професия за възстановяване не само на физическото, но и на душевното здраве на хората, за да се върнат в трудовите делници със самочувствието, че и те са необходими на обществото. Това можеше да потвърди и Костадин Велков, който седеше съсредоточен сред слушателите в залата и отново преживяваше всички мъчителни изпитания през изтеклите години.