Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (8)

Глава 8

През останалата част от прехода Алана и Рейф яздеха един до друг, когато тясната пътека го позволяваше. А когато не беше възможно, Алана минаваше първа. Когато парчета от кошмара оживяваха около нея, тя поглеждаше през рамо, за да се увери, че зад нея язди Рейф, а не Джак.

Фрагментите от кошмара и спомена идваха неочаквано, без никаква последователност, тормозейки Алана, защото нямаше как да бъде сигурна кое е истински спомен и кое — фалшив кошмар. Когато чу гневния вик на Джак, не знаеше дали той идва от далечното или от близкото минало, дали думите не са продукт на собствения й мозък, опитващ се да запълни шестте липсващи дни.

Понякога нямаше никакво съмнение. Вятърът, брулещ трепетликите, потрепването на жълтите листа, песента, надигаща се в гърлото й…

Те бяха истински. Тях ги бе чувала преди, бе ги виждала преди, бе ги усещала преди, но си ги спомняше чак сега. Тя и Джак бяха спрели за почивка при второто езеро, ей там, до морените. Пиха кафе и гледаха как пъстървата подскача в тюркоазените води на езерото.

И тогава вятърът отново се изви, движейки се като меланхолична ръка над езерото, превръщайки отраженията в хаос, донасяйки миризмата на върховете и на буря.

Джак бе наблюдавал как облаците се събират над главите им. Усмихваше се. И тогава каза…

Какво каза, питаше се Алана. Нещо за земята. Нещо… Да, точно това: „Винаги съм си мислил, че тази земя става за нещо. Просто никога не съм знаел за какво точно.“

И тогава се изсмя.

Треперейки, Алана придърпа въображаемо яке върху раменете си. Сид се препъна леко и трусът я върна в действителността.

Алана охлаби юздите, давайки на коня повече свобода. Погледна през рамото си. Рейф беше там, яхнал едрия си жребец, с прихлупена срещу вятъра шапка. Усети бързия му поглед, притеснението му за нея. Махна му леко, за да го увери, че е добре.

Върнаха се други фрагменти от спомени — чаткане на копита, виене на вятър, леден дъжд. Един спор…

Тя и Джак спореха за нещо. Бурята. И риболовния лагер. Тя искаше да останат в лагера при Петте езера, докато бурята премине. Джак отказа, въпреки че петте сгради на риболовния лагер бяха изоставени и изглеждаха така, сякаш никой не е влизал в тях от години.

В крайна сметка победи Джак, но само защото Алана не можеше да понася гледката на най-голямото си щастие, застанало с празни очи и празно, с изкъртени врати на къщите, с покрити с мъртви борови иглички веранди.

Накъдето и да се обръщаше, виждаше сянката на Рейф. Всеки дъх, който си поемаше, й напомняше за първия път, когато прави любов с него там, в най-голямата сграда, а бурята приближаваше и ги заобикаляше. Но тогава не се бе страхувала. Беше трепереща трепетлика, а Рейф — планинският вятър, който я гали.

Сид изпръхтя и Алана отново бе изтръгната от миналото. Боб стоеше пред нея, яхнал голямата кобила, която му беше любимка.

— Всичко ли е наред! — попита брат й.

Тъмният му поглед обхождаше лицето й, търсеше и намираше следи от напрежение.

— Да — каза глухо Алана.

— Не ми изглежда така — каза той с прямота, която можеше да си позволи само един брат.

— Спомням си някои неща. Дребни неща.

— Това е страхотно!

— О, нима? — бързо възкликна тя, но добави с извинителен тон: — Съжалявам. Разбира се, че е така.

— Каза ли на Рейф за това?

Преди Алана да успее да отговори, Боб отново заговори. Думите му звучаха въодушевено:

— Той беше прав! Той каза, че ще си спомниш, ако дойдеш тук и си сигурна, че си в безопасност. А докторът не му позволи да отиде в Портланд, защото…

— Бурдет!

Гласът на Рейф изплющя като камшик и прекъсна забързания монолог на брат й.

Боб се стресна, после сякаш се ужаси.

— О, Господи, този път наистина я оплесках. Проклета да е голямата ми уста.

Рейф го изгледа с присвити очи.

Алана погледна от Рейф към Боб с въпросително изражение. Рейф знаеше, че ще трябва да отговори на тези въпроси, но тя още не беше готова да чуе отговорите им. Затова той започна внимателно да подбира истините и полуистините си:

— Казах ти, че се осланях на някои хора да те доведат тук.

Алана кимна неуверено.

— Тъй като Мери не можеше да стане готвачка на малката ни експедиция, аз се сетих за теб. Това щеше да е прекрасна възможност да те върнем вкъщи, където ти е мястото. — Рейф погледна към Боб и попита с тих, студен глас: — Не беше ли така, Бурдет?

— Точно така! — съгласи се Боб с облекчение. — Сестричке, ти не си бясна, нали? Искам да кажа — относно връщането ти вкъщи? Ние искаме само това, което е добро за теб.

Алана въздъхна, обзета от обичта, която изпитваше към брата, който рядко запазваше мислите си в тайна.

— Не, братче, не съм бясна. Може би — добави тя с кисела усмивка, — не съм дори луда.

Боб рязко си пое дъх.

— Алана, какво, по дяволите, те накара да си помислиш, че си луда?

— А ти как би нарекъл състоянието на някого, който бяга изплашен от шест липсващи дни?

— Бих го нарекъл шок — намеси се Рейф. — Инстинкт за самосъхранение. С една дума — не лудост, а разум. — Погледна от Алана към Боб. — Да отидем в лагера. Тази буря няма да ни чака безкрайно.

В гласа му прозвуча припряност, която не позволяваше спорове. Той не искаше Алана да бъде връхлетяна от бурята на открито. Не сега. Тя беше извън равновесие, лесно се стряскаше, беше прекалено изморена. Прекалено уязвима.

Имаше нужда от почивка, не от събуждане на кошмарите и ужаса. Беше достатъчно това, че започна да си спомня. Повече от достатъчно. Той не искаше миналото да се надигне и да прекъсне тъничката нишка на доверие, която бе започнала да ги свързва.

Не искаше тя да си спомня прекалено много толкова скоро. Ако го стореше, то тогава щеше да я изгуби отново. Само че този път нямаше да има никаква надежда. Тя щеше да е загубена за него безвъзвратно, завинаги.

„Не си спомняй всичко, цвете! — молеше се безмълвно Рейф. — Не още. Дай ни време отново да се обичаме.“

— Движение, Бурдет — каза Рейф на глас. — Бурята няма да ни чака.

При тези думи на Рейф, Боб подкара коня си в бърз ход към къщите. Рейф се надяваше, че бързата езда ще успее да задържи съзнанието на Алана в настоящето и няма да я връща в кошмара, който той толкова често виждаше в очите й.

Дори и след като стигнаха лагера, Рейф продължи да я наблюдава незабелязано, докато Алана приготвяше вечерята. Но не откри никакви признаци, че бурята, вилнееща отвън, я безпокои.

След вечерята Боб и Стан отидоха в бунгалото на Джанис, за да поиграят покер и да поговорят. Алана не отиде. Стараеше се да прекарва възможно най-малко време в близост до Стан.

Рейф също отказа предложението да поиграят карти. Извини се с това, че трябва да прави изкуствени мухи за утрешния риболов. Но се съмняваше, че е успял да заблуди Боб, а беше напълно сигурен, че Стан не му е повярвал. Циничният блясък в очите на едрия мъж говореше ясно, че разбира добре, че Рейф иска да остане насаме с Алана.

След като Алана подреди масата за утрешната закуска, Рейф излезе, за да изключи генератора за през нощта. Когато се върна, жълтото му яке блестеше от капчици дъжд. Досега бурята се проявяваше само в лек дъжд и далечен тътен на гръмотевици.

Алана запали лампата в кухнята, докато Рейф закачаше якето си на една кука на външната врата.

— Надявам се, че клиентите ни нямат нищо против керосинените лампи — каза Алана.

— Стига да виждат картите, няма да има никакъв проблем. Освен това, така ще си легнат навреме. Пъстървата излиза рано. Ако искаш да я хванеш, най-добре ще е също да станеш рано.

Очите му с цвят на уиски прецениха умората, изписана върху лицето й.

— Сигурно ти се иска да си лягаш — каза Рейф.

— Още дори не се е стъмнило съвсем — възрази тя въпреки умората, която я бе обзела.

Не искаше да остава сама. Не още. Не и когато над дърветата блестят светкавици и отекват гръмотевици.

— Няма да се стъмни напълно докъм десет — отвърна Рейф. — А това е доста късно, ако човек трябва да стане в пет, за да приготви закуската. Знаеш ли какво, аз ще направя закуската утре. Ти си поспи.

— Не — бързо каза Алана. — Ти също нямаш вид на човек, който си е отспал. Освен това дойдох тук, за да готвя, и точно това ще правя. Ако се изморя много, ще подремна утре следобед.

Рейф понечи да възрази, но се въздържа и въздъхна дълбоко.

— Светлината ще ти пречи ли, ако продължа да работя още малко? — попита я.

Алана погледна нагоре към спалнята, която представляваше само половин втори етаж. Едната „стена“ на стаята беше просто лакиран дървен парапет, чието предназначение беше човекът горе да не падне на пода в дневната, ако стане от леглото. Имаше завеси, но ако се спуснеха, до горе нямаше да стига приятната топлина от огнището. Въпреки че беше едва първата седмица на септември, нощите на почти две хиляди метра надморска височина бяха доста студени.

— Няма да ми пречиш — каза Алана. — Сега винаги спя на светната лампа.

Рейф отново щеше да каже нещо, но се отказа. Само я погледна с очи, които виждаха всичко, приемаха всичко, дори страха й. Мисълта, че той не се отдръпна от нея, нито я съдеше, помагаше на Алана поне малко да възприема ирационалните си чувства.

— Лягай си, Алана. Ако имаш нужда от нещо, аз ще бъда в долната спалня. А също и Боб, ако не остане да играе карти до среднощ като някой млад глупак. — Рейф се обърна към трапезарията и добави: — Има достатъчно топла вода за една баня.

Мисълта за вана, пълна с изпускаща пара вода, накара Алана да затвори очи и почти да изстене от удоволствие.

— Гореща баня. По дяволите. Точно така си представям живота при полеви условия — каза тя.

Рейф се обърна към нея усмихнат и се облегна на вратата между дневната и трапезарията.

— От това, което ми е казвал баща ми, баба ми и майка ми са се чувствали по същия начин.

— А ти?

— Аз не се тревожа толкова за горещата вода — провлече той. — Единственото, което ме безпокои, е този проклет шумен генератор. Що се отнася до почивката, за мен това тук е като дом. Отне ми много години и болка, за да го осъзная, но си струваше.

Рейф бавно огледа къщата, наслаждавайки се на пъстрите индиански одеяла и медните лагерни лампи, на кожените мебели и на огнището, достатъчно голямо, за да влезе в него изправен човек. Лукс и простота, съчетани в едно. Генераторът осигуряваше електричество за хладилника, за водната помпа и за лампите. Кухненската печка, която също така топлеше вода, беше на дърва.

Липсваше единствено телефон. Баща му се бе погрижил за този проблем, като донесе тук радио на къси вълни и инсталира предавател на близкия връх. Но по традиция радиото се използваше само при спешни случаи.

Алана наблюдаваше безмълвно Рейф, долавяйки удоволствието му от заобикалящата го среда. Удоволствие, което тя също споделяше. Тя се бе влюбила в тази къща и останалите бунгала още първия път, когато ги видя. Двамата с Рейф се бяха надпреварвали с бурята, но тя ги застигна. Пристигнаха тук подгизнали, но засмени.

Би трябвало и да им е студено, но ярките потоци страст, които бликаха от тях, прогонваха студа. Той запали огън в огнището, за да изсушат дрехите си, после я заведе в спалнята горе и й показа един друг вид огън и красотата, която могат да си дадат мъж и жена, които се обичат.

Алана премига и се върна в настоящето, вземайки със себе си от миналото частица от онази топлина. Рейф я наблюдаваше така, сякаш знаеше какво си мисли.

Или може би Рейф също си спомняше една буря, едно легло и жената, която обичаше, горяща от страст в ръцете му.

— Подредил съм нещата ти в банята — каза той.

— Благодаря — отвърна Алана с дрезгав глас.

Рейф кимна и се обърна, оставяйки я сама.

Банята я отпусна, отне умората от тялото й и напрежението от ума й. Когато облече дългата, мека памучна нощница и се качи в спалнята си, Рейф не се виждаше никъде.

Огънят в огнището бумтеше. Самото легло също беше затоплено. Тухлата все още беше топла, завивките — отметнати, подканящи я да се пъхне в тях и да заспи дълбоко.

— Рафаел — каза тихо тя, макар да знаеше, че той не може да я чуе. — О, Рейф, защо трябва да е толкова късно за нас двамата?

Не получи отговор, освен ако самото легло не беше отговорът — един мост между миналото и настоящето, обещание за топлина и сигурност.

Алана съблече халата си с въздишка и се пъхна под завивките, вдигна ги до брадичката си е се сгуши в рая, който й бе приготвил Рейф. Сънят дойде бързо.

Както и сънищата.

Когато бурята навън се усили, сънищата се превърнаха в кошмари. Около нея се образува езеро… леко замъглен пейзаж, като вода, надигната от вятъра. Лъскава морена стои изкривена, смее се.

Джак се смее и смехът му е по-студен и от вятъра.

Дъждът вали и се смее, показва ледените си зъби, залива скалите и дърветата, докато не се образува още едно езеро. Малко, идеално, съвсем реално, с изключение на сенките на ужаса, промъкващи се през дърветата.

Ръцете на Джак се протягат към нея, думите му й говорят за желание, очите му — за смърт. Джак я държи, въпреки борбата й, а после идва болката, болка и ужас и писъците й, разкъсали света.

 

 

Алана се събуди. Сърцето й биеше лудешки, бе обляна в студена пот. Дишаше накъсано. Бе разпознала третото от Петте езера в кошмара си, но не и другото — красивото езеро, обградено от ужас.

Джак също беше по-различен, желание и смърт, слети в едно. Един нов кошмар, ужасна смесица от днешните спомени и… какво?

Истина? Въображение? И двете? Нито едното? Въпросите изпълваха ума й. „Джак ме искаше, да, но само като другата половина от дуета «Джак и Джили». Той не ме желаеше като жена“.

А ако е било така, това не би имало значение. Аз не го желаех. Не съм желала никой мъж, освен онзи, когото обичах и не можех да имам. Рафаел Уинтър. Това не се харесваше на Джак, но в крайна сметка го прие… след като му казах, че ще го напусна, ако отново ме докосне.

„За това ли сме спорили на Броукън Маунтин?“

Треперейки, Алана прегърна тялото си с ръце и се опита да се върне в настоящето. Всичко беше толкова отдавна, на далечната страна на шестдневната пропаст в мозъка й, която би могла да бъде и цяла вечност.

Толкова далеч и толкова безполезна. Джак беше мъртъв, а тя — не. Не съвсем. Не можеше да пее, не можеше да понася да бъде докосвана, не можеше да обича. Но беше жива.

А също и Рафаел Уинтър.

Светкавица освети тихо стаята, заливайки всичко в сенки на сивото и толкова искрящо бяло, че трябваше да присвие очи. След нея дойде и гръмотевицата, но някак далечна. Бурята се отдалечаваше надолу по планината.

Алана си пое дълбоко въздух и се отпусна, опитвайки се да заспи. Знаеше, че е безполезно. Тялото й беше прекалено заредено с адреналин след кошмара, за да може да заспи веднага.

Тя стана, почти не усещаше студа. Дългата зелена нощница стигаше до глезените й. Отиде до ръба на пода, до парапета. Мъничките сребристи копчета върху нощницата блестяха като дъждовни капчици на слабата светлина, идваща от дневната.

Под Алана, седнал пред масата, Рейф работеше тихо. Беше с гръб към нея, затова тя не можа да разбере какво точно прави.

Алана се поколеба. Изведнъж се стресна от нова светкавица. И тогава бързо слезе по стълбите. Часовникът на полицата показваше малко след единайсет.

Въпреки че Алана би могла да се закълне, че не е вдигнала никакъв шум, Рейф разбра, че е слязла.

— Седни на оня стол, до огъня — каза той, без да вдига поглед.

Алана взе стола и седна, като внимаваше да не застава между лампата и Рейф. Той бе съсредоточил вниманието си върху една мъничка кука. Внимателно, спокойно, той привързваше парченце кожа към кукичката.

На меката светлина очите му бяха почти златни, а миглите и косата му — почти черни. На върха на носа му бяха кацнали очила с рогови рамки и сякаш придаваха още по-голяма важност на работата му. Той усука още веднъж конеца, направи възел, дръпна леко и го преряза.

— Има два начина да се лови пъстърва на муха — каза Рейф. — Единият е да привлечеш пъстървата, показвайки й нещо, което не е виждала никога преди, нещо лъскаво, но не и страшно. Като това.

Рейф отвори малка метална кутия. Вътре бяха наредени прикрепени към кукички мухи, забити във вълнения плат на дъното. Мухата, която избра Рейф, беше дълга почти колкото палеца му. Цветовете бяха ярки, пъстра комбинация от синьо, жълто и розово.

— Ето, Боб направо се кълне в тази Прекрасна лейди — каза той и върна внимателно мухата в кутията. — Признавам, че и аз съм я използвал един-два пъти, когато риболовът хич не вървеше и бях опитал всичко, освен „Дюпон“.

— Какво е това Дюпон?

— Динамит — отвърна сухо той. — Прекрасната лейди е малко прекалена, но все пак е по-спортсменска от него.

— И върши ли работа? — попита Алана, загледана в играта на светлината върху космите на ръката му.

— Само при Боб. — Рейф се усмихна накриво. — Когато аз я използвам, направо можеш да чуеш как пъстървите се кикотят из цялото езеро.

Алана се усмихна и почти забрави да подскочи, когато отново проблесна светкавица, изпълвайки стаята с искрящо бяла светлина. Дълбокият, спокоен глас на Рейф караше нощните й страхове да намаляват.

— А какъв е другият начин за риболов с мухи? — попита тя.

— При него естествените условия се имитират толкова точно, че пъстървата не може да направи никаква разлика.

Гласът му беше спокоен, но някак уверен, успокоителен, сякаш бе усетил страха, принудил Алана да стане и да дойде при него. Той остави мухата, която бе завързал току-що, и взе вече завързана кукичка.

— По това време на годината обикновено са останали само големи, по-тъмни на цвят насекоми — каза Рейф.

— Повечето от по-дребните буболечки са загинали след сланите. Есенните ми мухи не са много, затова реших да си направя малко тази вечер.

Докато говореше, пръстите му ровеха из различните кутийки. В движенията му нямаше и намек за бързане или нервност. Не показваше никакво нетърпение или раздразнение. Ако нещо не се получаваше, просто започваше отначало със сигурни пръсти и спокойно изражение.

С очи, по-тъмни от нощта, Алана наблюдаваше всяко негово движение. Беше запретнал ръкавите на тъмносиния си пуловер над лактите. Мускулите на ръцете му се стягаха и отпускаха. Под кожата вените изпъкваха като тъмно кадифе, подканяха пръстите й да докоснат тази мрежа на живота.

— Много е важно да наподобиш истинската околна среда съвсем точно, ако искаш да изкараш пъстървата от дълбините на езерото или реката, където ловиш — каза Рейф, докато привързваше парче червен конец към тялото на кукичката.

— Защо? — попита тихо Алана.

— Там долу, където се крият, е много тихо, спокойно, безопасно. Но безопасността не е достатъчна за живите твари. Те имат нужда от нещо повече. Имат нужда от докосването на слънцето. Поне — добави той, усмихнат — специалните твари.

Алана гледаше лицето му с широко отворени очи. Усещаше как думите му прогонват страха й, проникват дълбоко в нея, обещават й нещо, за което нямаше думи, само песен, която не можеше да бъде изпята.

— Затова моята задача е да изкуша някоя специална пъстърва да излезе от своите безопасни, стерилни дълбочини — продължи Рейф. — А за да го направя, трябва да знам какво става около рибата. Ако летят кафяви мухи, то тогава моята специална пъстърва няма да обърне никакво внимание на черните ми буболечки, независимо колко добре са направени и завързани. Нали разбираш — добави тихо той, — моята специална пъстърва не е глупава. Тя е уникална, силна и предпазлива. Но копнее за слънцето.

Рейф продължаваше да работи, пръстите му се движеха внимателно, докосваше крехките перца деликатно.

Алана затвори очи, когато спомените се разбудиха. Зарадва им се така, както цветята се радваха на слънцето. Рейф я бе докосвал така първия път, силата му се смекчаваше от мисълта за нейната невинност.

И тя бе отвърнала с въздишка, притискайки се към него, към пръстите му, докато устните му докосваха гърдите й като перце и тя запя любовната песен, която беше името му. Той й бе отговорил, ръцете му я галеха, докато загуби представа за всичко друго, освен за него, докато не чувстваше нищо, освен екстаза, разтърсващ тялото й, докато тя пееше името му.

И тогава той влезе в нея. Движеше се бавно, докато тя не разбра какво е да умреш и да се родиш отново в ръцете на мъжа, когото обичаш.

Да бъде докосвана отново така, нежно…

Алана потрепери вътрешно, бузите й се зачервиха леко.

Рейф вдигна поглед и забеляза розовината, обляла лицето й, и ускорения пулс, който биеше точно над извивката на нощницата й. За миг ръцете му се вцепениха и очите му се замъглиха.

Но бързо успя отново да се съсредоточи върху работата си, защото знаеше, че времето още не е дошло. Трябваше да бъде търпелив, в противен случай тя отново щеше да се изплаши и да се отдръпне от спомена, от живота.

От него.

Алана отвори очи и загледа Рейф. Искаше да го докосне, да усети косите му под пръстите си, да помилва кожата му.

Но ако го направеше, той щеше да й отвърне по същия начин, щеше да я докосне, а тя — да се изплаши. А после щеше да се намрази заради страха си.

— Татко никога не използва мухи — каза внезапно Алана, намерила безопасна тема за разговор. — Само червеи и блесни. Риболовни пръчки. С това съм отгледана.

— Много хора ги предпочитат. — Гласът му беше спокоен, безизразен.

— Но ти — не, така ли?

Рейф се усмихна леко, докато завързваше друго парченце кожа върху кафявото телце на мухата.

— Аз предпочитам специалната риба, онази — срамежливата, която се крие дълбоко в тайните места, известни само на пъстървата. Да изкуша тази пъстърва да излезе от дълбините на слънчевата светлина, изисква да приложа цялото си умение, търпение и уважение.

Той вдигна едно перце и го обърна на светлината, наслаждавайки се на играта на цветовете.

— Но не е ли по-лесно да риболовстваш надълбоко, вместо да се опитваш да изкушиш пъстървата да излезе на повърхността? — попита Алана, като го наблюдаваше внимателно.

— По-лесно е, да. Но лесните неща имат толкова малка стойност. — Рейф я погледна над тъмните рамки на очилата. Очите му бяха златисти, горещи като пламъка в лампата. — Пъстървата трябва да иска рибаря — продължи той. — Иначе това си е съвсем обикновен лов. Аз искам да направя стръв толкова идеална, че само някоя много специална пъстърва да я лапне.

— И да умре. — Гласът й беше почти дрезгав.

— Не — каза много тихо Рейф. — Моите куки нямат зъбци.

Очите й се разшириха. Тя погледна към кукичките на масата, към завършените мухи и към онези, които току-що бе започнал. Кукичките наистина нямаха зъбци, които да разкъсват плътта. Тя погледна отново в кехлибарените му очи и усети как дъхът й спира в гърлото.

— Искаш ли да се научиш как да ловиш риба на муха? — попита той.

Докато чакаше отговора й, Рейф вдигна едно златисто перо от фазан на светлината и го заразглежда.

— С моите две леви ръце… — смутолеви Алана.

Рейф се засмя тихо и поклати глава.

— Въобще не е така.

Тя протегна ръце, сякаш за да докаже думите си. Той бавно прокара перото от китките към дланите, а след това по пръстите й; галеше я нежно като въздишка, виждаше отклика й в лекото треперене на пръстите.

— Всичко им е наред на ръцете ти — каза той. — Грациозни, дълги и много, много чувствителни.

Дъхът й спря в гърлото, когато видя изражението му. Знаеше, че той си спомня как го е докосвала, спомня си чувствения контраст между ръцете й и мъжествените очертания на тялото му, топлината и удоволствието, които му бе давала.

— Ще ти хареса — продължи бавно Рейф. — Обещавам ти.

— Аз… да — каза бързо Алана, преди отново да е започнала да се страхува. — След закуска?

— След закуска.

Рейф върна вниманието си върху кукичката.

— Ще можеш ли да заспиш — попита я тихо, — или може би искаш да поседя на леглото ти известно време?

Той вдигна поглед и улови нейния.

— Няма да те докосвам, освен ако сама не го пожелаеш — продължи той. — И не очаквам да го пожелаеш.

— Знам — каза тихо Алана.

Тя му имаше доверие.

Тази мисъл изпрати лъч светлина в тъмната дупка, която страхът и амнезията бяха издълбали в дълбините на мозъка й.

— Имаш ли нещо против да останеш при мен? — прошепна тя. — Само за няколко минути? Знам, че е детинско…

— Значи в такъв случай и двамата сме деца — прекъсна я Рейф, — защото предпочитам да седя при теб, отколкото да бъда сам.

Алана докосна мустаците му с пръсти.

— Благодаря ти.

Докосването беше толкова леко, беше по-скоро въображаемо, отколкото истинско. Но въпреки това тя го усети с цялото си тяло.

Както и той. Очите му се замъглиха.

— Удоволствието е мое — каза той и отмести погледа си, защото не искаше Алана да види в него желанието му. — Качвай се горе, преди да ти е станало студено. Аз ще разчистя тук.

— Мога ли да ти помогна?

— Не. Ще ми отнеме само минутка.

Алана се поколеба, но се обърна, когато Рейф започна да подрежда нещата си в различните кутийки.

Но когато вече не го гледаше, Рейф вдигна поглед. Без да помръдва, той съсредоточи цялото си внимание върху Алана, която се изкачваше нагоре по стълбите.

Лъскавата й черна коса улавяше светлината от лампата и блестеше. Зелената й нощница се поклащаше покрай краката й, разкривайки женствените й извивки. Голите й стъпала изглеждаха малки, грациозни, странно уязвими.

Безмълвно, диво, Рейф проклинаше Джак Рийвс.