Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (12)

Глава 12

Настъпи дълга тишина, нарушава единствено от бученето на далечния водопад.

Изражението на Рейф говореше ясно, че би било излишно да му задава въпроси. Лицето му беше толкова чуждо, както и когато разказваше как е повел хората си към ада.

Но все пак тя се ядосваше, че Рейф знае нещо относно нейните шест изгубени дни, но не иска да й каже.

— Защо? — обади се най-накрая тя. — Защо не искаш да ми помогнеш?

— Ти не си знаела, че Джак е мъртъв. Хората са ти го казали. Колко ти е помогнало това?

Алана се взираше в очите му.

— Но… — започна тя.

— Но нищо — прекъсна я той равно. — Като разбра, че Джак е мъртъв, това помогна ли ти да си спомниш нещо?

Алана стисна юмруци.

— Не — отвърна.

— А като се събуди в онази болница, насинена и окървавена, това помогна ли ти да си спомниш нещо?

Мълчание, после едно глухо:

— Не.

— А помогна ли ти това, че четеше за Джак във всеки вестник?

— Как разбра? — прошепна тя.

— В известен смисъл ти много приличаш на мен — каза просто той.

— Но ако ти ми кажеш онова, което знаеш, това ще ми помогне да разгранича действителността от кошмара.

— Лекарите не смятат така. Страхуват се, че бих могъл да ти кажа нещо, което не искаш да знаеш.

— Какво?

— Бих могъл да ти кажа, че кошмарите ти са фрагменти от истината.

 

 

Скали, лед и вятър, нещо я вдига, захвърля я в мрака. Тя пада, а долу я чакат скалите, чакат да я разкъсат, омразата да я разкъса.

 

 

Алана въздъхна и пребледня. Прегърна се, усетила как студът на кошмарите й я обзема и истината я смразява. Затвори очи, сякаш така би могла да прогони кошмара.

Тогава се запита дали ако спомените са това, което съзнанието й не иска да приеме, истината я преследва чрез кошмарите й, истината й казва: „Спомни си за мен.“

Рейф посегна към нея. Искаше да я прегърне и да я утеши.

Когато ръцете му я докоснаха, тя изохка и трепна.

Рейф веднага се отдръпна, но от усилието да се сдържа мускулите на долната му челюст се стегнаха. Погледна бледата кожа на Алана, черните й мигли, устните, изваяни за усмивки, но разтегнати в тънка линия от страха, пулса на шията й, биещ прекалено бързо.

Проклинайки наум, Рейф затвори очи. Докторите бяха прави. Нямаше да помогне с нищо, ако й каже.

Дори още по-зле, би могъл да й навреди.

В началото Рейф се страхуваше, че Алана ще си спомни прекалено бързо, преди да е успял да спечели отново любовта й. А сега се страхуваше, че тя няма да си спомни достатъчно скоро, че ще изгуби вяра в себе си и това ще я разбие.

Но въпреки това Рейф не можеше да й върне паметта, колкото и да му се искаше. Горчивината на тази мисъл направи бръчките покрай устата му по-дълбоки, по-сурови.

— Ако ти кажа всичко, което знам за онези шест дни, и ти ще спреш да се вцепеняваш, когато те докосвам, ще се кача на Броукън Маунтин и ще извикам истината — каза Рейф. Гласът му звучеше малко грубо от потиснатите чувства.

Алана не отговори нищо.

— За Бога, нима не ти е ясно, че бих направил всичко, за да те прегърна отново? — прошепна Рейф. — Толкова много те искам. Искам да те прегърна, да те утеша, да те обичам… а не мога. Всичко, което мога, е само да те наранявам отново и отново.

Ръцете му се свиха в юмруци. С бързо движение той се претърколи с гръб към Алана.

— Сякаш съм отново в Централна Америка — каза дрезгаво той, — само че е по-лошо, защото този път водя теб към ада и всяка стъпка, която правя, е съпроводена със знанието, че няма друг начин, зная го и се мразя. — Той се изсмя. — Исусе, не те обвинявам, че се свиваш всеки път, когато те докосна.

Чувството в гласа му извади Алана от дълбините на кошмара й така, както нищо друго не би могло да го стори. Тя знаеше какво е да се чувстваш объркан и безпомощен, да се мразиш, да се чувстваш така, сякаш всичко, което правиш, само стяга възела още повече.

Мисълта, че Рейф се чувства така заради нея, я изпълни с болка. Само през днешния ден Рейф й бе дал толкова много, смях и защита, търпение и компания, страст и най-вече — разбиране.

Тя може и да се упрекваше, че е слаба, може и да се ядосваше и да се отвращаваше от себе си… но Рейф не изпитваше подобни чувства.

Когато тя започваше да се мрази, той й говореше за силата, за слабостта и за оцеляването, за мъчението и повратната точка, през която минава всеки човек. Бе й разказал за своето време, прекарано в ада, и така я измъкна от дълбочините на собственото й отвращение към самата нея.

Рейф й бе дал надежда тогава, когато единственото, което имаше, беше кошмарът.

А тя се отдръпваше, когато той я докоснеше.

— Рафаел — прошепна тя и докосна ръката му.

Той не отговори.

Тя застана на колене и се надвеси над него, галейки с косите си врата му. Повтаряше името му отново и отново, една бавна молитва, която почти се превърна в песен.

Ръката й се премести надолу, опитвайки се да отпусне напрегнатите мускули на раменете и гърба му. Тъмният памук на тениската му й се струваше като кадифе. Започна да масажира скованата плът отдолу. Изпитваше толкова приятно усещане, като го докосваше — топлина и сила.

С въздишка Алана се наведе и докосна с устни тъмната линия, откъдето започваше косата му. Тилът му беше топъл и напрегнат, изкушавайки езика й да вкуси и проследи всеки напрегнат мускул, всяка жила.

Целуваше го леко, бавно, докато не се предаде на изкушението да докосне кожата му с езика си. Имаше вкус на сол и на мъж.

Зъбите й стиснаха леко. Той помръдна главата и раменете си бавно, увеличавайки натиска на зъбите й върху плътта си. Ръката й се плъзна по мускулите на гърба му.

Прииска й се да докосне и да се наслади на повече. Пръстите й се забиха в скованите мускули под ръката й, докато зъбите й опитваха мъжката сила на раменете му.

Рейф се надигна към докосването й като гладна котка.

Искреността на отговора му предизвика същото желание у Алана, желание, което само Рейф бе предизвиквал у нея. Искаше да легне до него, да прилепи тялото си към неговото, да усети страстта му да я обгръща така, както нейната обгръщаше него.

Но дори когато огънят я изгаряше, разтапяше я, Алана знаеше, че ако Рейф сключи ръце около нея, тя ще се вцепени. И така щеше жестоко да го нарани. А после отново щеше да се намрази.

— О, Рейф. — Гласът й се пречупи. — Какво ще правим?

— Това, което правим в този момент, ми се струва прекрасно.

— Но аз се страхувам, че ще се вцепеня.

Гласът й трепереше от страх и гняв към самата нея.

— Страхуваш ли се, когато ме докосваш? — попита Рейф.

Алана издаде някакъв странен звук, който би могъл да бъде и смях.

— Когато те докосвам, Рейф, все едно пея. Само че е по-хубаво.

Тя чу въздишката му и усети тръпката, преминала през тялото му.

— Тогава докосвай ме толкова, колкото ти се иска — каза просто той.

— Това не е честно спрямо теб.

Гърбът му се раздвижи под ръката й, подтикваше я да го изследва, казваше й по-ясно, отколкото думите, че той иска да бъде докосван от нея.

— Спомняш ли си, когато беше на деветнайсет? — попита той.

Ръката й се поколеба, после се плъзна нагоре към косата му. Пръстите й нетърпеливо търсеха топлината му под гъстите копринени кичури.

— Да — прошепна тя. — Спомням си.

— Тогава не възразяваше.

— Тогава не знаех какво ти причинявам. Не съвсем. Девствениците могат да са много жестоки.

— Аз оплаквах ли се? — попита Рейф. Смехът и спомените се долавяха в думите му.

— Не — отвърна тихо тя.

— Исках ли повече от това, което беше готова да ми дадеш?

— Не. Никога, Рафаел.

— И няма да го направя.

Рейф се претърколи по гръб и я погледна с очи, ясни като кехлибари, озарени от чувства и желание.

— Вярваш ли ми? — попита я.

— Да.

— Тогава докосвай ме.

— Въпреки че не мога да… — Гласът й изневери.

— Да — отвърна Рейф бързо, почти яростно. — Колкото искаш. Всичко. Нищо. Мечтаех за теб толкова отдавна, толкова дълго. Докосвай ме, цвете.

Ръцете й колебливо се надигнаха, за да докоснат лицето му. Устните й се допряха до неговите, докато пръстите й отново потърсиха копринените дълбини на косата му. Тя въздъхна, дъхът й се сля с неговия и тя отново усети топлината на устата му. Издаде някакъв гърлен звук, пропит от удоволствие, когато го вкуси с език.

Забравени усещания се надигнаха, събудиха се. Целувката се задълбочи в безкрайно чувствено свързване, докато те се отдаваха един на друг, мислейки само един за друг.

Най-после Алана вдигна устните си и го погледна с очи, които си спомняха страстта.

— Първия път, когато ме целуна така — прошепна, — си помислих, че ще изгубя съзнание. И сега бих могла да припадна.

— Страхуваш ли се? — попита я тихо Рейф, наблюдавайки я със замъглен поглед.

Тя се усмихна бавно и поклати глава.

— С теб не съществува опасност от падане. С теб съм безтегловна.

Тя се наведе и отново го целуна, наслаждавайки се на всеки миг, на всяка промяна в натиска на език в език, на топлината и на удоволствието от устните му, слети с нейните.

Ръцете й се измъкнаха от косата му, галейки го с нежни движения на пръстите. Едната й ръка се уви около врата му точно под ухото, а другата — надолу по ръката, само за да се върне, когато пръстите й потърсиха топлината на кожата му под късия ръкав на тениската.

Тя го галеше, шепнеше неразбираеми думи, когато усещаше как мускулите му се свиват под докосването й. Ръката й се плъзна по-високо и дланта й погали рамото под меката тениска. Рейф се надигна под милувката й, разкриващ колко много му харесва това.

Когато устните на Алана се отделиха от неговите и тя започна да си играе с мустаците му, с шията му и най-накрая — деликатно — с ухото му, от гърлото му се надигна дълбок звук. Тя му отвърна, като проследяваше извивката на ухото му с устни, галеше го с бавни, изучаващи движения на езика, които го накараха да се задъха.

— Спомням си как треперех първия път, когато направи това с мен — прошепна Алана. Топлият й дъх опари кожата му. — А ти спомняш ли си?

— Да — отвърна дрезгаво той. — Цялата настръхна.

— Като теб сега.

— Като мен сега.

Езикът й докосна шията му точно когато зъбите й се забиха в кожата му. Рейф премести главата си, подканяйки я да го захапе по-силно.

Той я бе галил така, когато бурята ги принуди да се усамотят в ранчото Броукън Маунтин. Захапването му предизвикваше съвсем лека болка, но я изпълваше с удоволствие, от което й омекнаха коленете.

Алана продължи милувката с устни надолу по врата му, докато зъбите й не стигнаха до тениската. Ръцете й се спуснаха надолу по гърдите му към топлата ивица кожа там, където блузата се бе измъкнала от дънките.

Когато пръстите й докоснаха голата кожа, Рейф се задъха. Той се попремести и ръцете му се раздвижиха.

Алана чакаше, вцепенена, да я прегърне.

— Всичко е наред — каза тихо Рейф. — Виждаш ли? Никакви ръце.

И това беше самата истина. Рейф се бе размърдал, но само за да пъхне ръцете под главата си, здраво преплел пръсти, борейки се с изкушението да я докосне така, както тя докосваше него.

Алана се усмихна и се отпусна.

— Това означава ли, че аз мога да продължа да те докосвам? — попита тя.

Той се усмихна леко и връхчето на езика му се показа между устните.

— А ти как мислиш? — попита с дълбок глас.

Одобрителният поглед на Алана обходи цялото му тяло — от гъстата му коса, надолу по цялата му дължина.

— Мисля — каза тя, — че е истинско чудо, че не съм те докосвала, докато станах на двайсет.

— А пък аз си мислех, че съм единственият, който заслужава медал.

— Това може би е вярно — призна Алана. Очите й блестяха, озарени от спомените за онази буря и леглото в къщата. — Не съм знаела какво изпускам. А ти си знаел.

— Не съвсем — каза тихо Рейф. — Ти беше уникална, сладка и дива, щедра като лятото. Ти ми се отдаде толкова пълно, че ме накара да разбера, че никога не съм правил любов с жена преди теб. Не съвсем. И никога не съм правил любов оттогава. Не съвсем.

— Рафаел — каза глухо Алана. Тази единствена дума беше изпълнена с удоволствие, болка и съжаление.

— Не те моля за нищо. Знам, че не си готова отново да ми се отдадеш. Но това не означава, че съм забравил какво беше между нас двамата някога… И как ще бъде отново. — Но не сега, не веднага — добави той едновременно със съжаление и сигурност в гласа. — Не очаквам това да стане сега. Достатъчно е, че ме докосваш, че си тук с мен, че си жива.

Алана усети топлината на кожата му под пръстите си, изкусителната, копринена линия от къдрави косъмчета под пъпа му и рязкото движение надялото му, когато пръстите й се пъхнаха под тениската. Проследи дългите мускули на тялото му от кръста до ребрата му.

Със затворени очи, усмихната, Алана се наслаждаваше на силата му и на леките движения на плътта му под дланта й. Пръстите й се вмъкнаха в косъмчетата на гърдите му, оживели от докосването до тялото му.

А Рейф я наблюдаваше, желаеше я.

Без да се замисля, Алана дръпна тениската му нагоре и чак когато я нави до подмишниците му, осъзна какво прави.

— Съжалявам — каза накъсано тя, все още със затворени очи. — Не помислих.

— А аз — да.

Гласът му беше дълбок, галещ.

— Какво си помисли? — прошепна тя. — Че съм истинска досада ли?

— Отвори очи и ще ти кажа.

Думите му бяха нежни като милувка, която я накара да потрепери.

Отвори бавно очи и видя ръцете си върху гърдите му, изненадващо бели на фона на почти черните косми по гърдите му. Пръстите й се извиха и ноктите й се забиха в плътта му.

— Какво си мислиш? — попита тя, гледайки го в очите, докато ноктите й се движеха с леки, чувствени движения.

— Мислех си за първия път, когато правихме любов. Когато разкопчах ризата си, ти ме погледна така, сякаш никога преди не беше виждала мъж, но аз знаех прекрасно, че си отрасла с трима братя. А сега — добави по-тихо, — ме гледаш по същия начин.

— Нима?

— Искаш ли да свалиш тениската ми? — попита я Рейф, впил поглед в очите й.

— Да.

Алана се наведе, за да го целуне по устните. Харесваше й да го усеща — силен и сладък, да отговаря на неговата топлина със своята. Почувства как устните му се усмихват под нейните, после езикът му се плъзна закачливо и тя се усмихна в отговор.

— Тогава какво чакаш? Свали я.

Докато говореше, той протегна ръцете си над главата.

Тя плъзна длани по тялото му, избутвайки тениската му нагоре по гърдите, над главата и ръцете му, докато блузата падна встрани, забравена. Тя си пое дълбоко въздух, после го изпусна в дълга въздишка, а дланите й се движеха свободно. Той изстена глухо, когато отново пъхна ръцете си под главата.

За миг Алана се поколеба, но тогава тялото му се изви чувствено, молейки да бъде погалено. Тя прошепна името му, когато се наведе и го целуна. Изгаряше от желание да усети езика му, преплетен с нейния. Дланите й бавно галеха гърдите му, милваха го, наслаждаваха му се. Когато ноктите й нежно докоснаха зърната на гърдите му, той потрепери. Пръстите й продължиха да го галят, после дръпнаха леко малките, твърди пъпки. Езикът му се движеше чувствено в устата й. Зави й се свят.

Алана се премести и потърси силните контури на раменете му, вкусваше го, захапваше го, целуваше го, докато устните й се плъзнаха надолу и откриха твърдите мъжки зърна. Зъбите й се сключиха леко около едното. Тя усети напрежението му, почувства как тялото му потреперва.

Спомените препускаха в главата й, изгаряха я.

— Смешно — промълви тя, търкайки бузата си в гърдите му, — никога не съм те смятала за наистина силен преди онази буря и първия път, когато правихме любов.

Рейф се усмихна, въпреки че пръстите му бяха толкова силно преплетени, че чак ръцете го боляха.

— Смятала си ме за слабак, нали? — Гласът му беше тих, но почти груб, изпълнен с желание и със смях едновременно.

— Слабак?

Алана се изсмя, преди да обърне глава и да започне да гали дългите мускули на тялото му с буза и ръка.

— Не. Но татко беше метър и деветдесет и пет, а братята ми надвишаваха метър и осемдесет на дванайсетгодишна възраст.

— И какво те привлече в такъв дребосък като мен?

Въпросът му бе задавен от стенание, когато връхчето на езика й подразни пъпа му.

— Отначало бяха очите ти — каза тя. Гласът й звучеше някак замаяно, докато галеше стегнатите мускули на корема му. — Като на кугуар, ясни като кехлибар и доста диви.

— И това те накара да пожелаеш да ме опитомиш?

— Не. Това ме накара да пожелая да подивея с теб.

Рейф стискаше ръцете си, докато пръстите му изтръпнаха. Опита се да каже нещо, но ръката на Алана се бе плъзнала от корема му надолу по силните му бедра. Рейф не можеше да мисли за нищо друго, освен за докосването й и за жестоката болка на желанието, нараснало толкова близо до ръката й.

— Но тогава не го знаех — продължи Алана, мачкайки силните мускули, които се движеха под пръстите й. — Не бих могла да го обясня с толкова много думи. Знаех само, че усещах някакво смешно, тръпнещо чувство вътре в мен всеки път, когато ме погледнеш по един особен начин.

— Какъв начин?

Рейф се стараеше да говори спокойно, въпреки желанието, което пулсираше в кръвта му.

— Начинът, по който ме гледаше, когато съблече мократа ми блуза и я закачи да съхне пред огнището. — Дъхът й беше като топла милувка върху голата кожа на корема му. — Начинът, по който ме гледаше, когато свали онзи подгизнал дантелен сутиен — прошепна тя. — А после ме гали, докато повече не можех да се сдържам. Помниш ли?

— Господи, да. — Рейф затвори очи. — Ти беше боса. Дънките ти бяха черни и мокри и очертаваха прекрасните ти крака и ханша ти… Знаеше ли, че ръцете ми трепереха, когато събличах блузата ти?

— Да — прошепна тя и стисна за миг кожата на бедрото му. — Аз също треперех.

— Беше ти студено.

— Така ли? — Тя отново се върна на пъпа му и леко захапа. — Изгарях, когато ме докосваше. Ръцете ти бяха толкова топли върху кожата ми.

— Нямах намерение да те събличам. Не и в началото. Но когато започнах, вече не можех да спра. Ти беше толкова красива, облечена само в светлината на огъня. Не можех да спра да те гледам, да те докосвам.

— Аз и не исках да спираш. Чувствах се като най-изключителната жена, която се е раждала някога, когато ме гледаше, когато ме целуваше, когато ме докосваше. А тялото ти ме омагьосваше.

Алана проследи с език ивицата кожа точно над колана на дънките му. Ръката й галеше бедрото му, наслаждаваше се на силата му, спомняше си.

— Когато най-накрая те докоснах — каза тя, — всичките ти мускули се напрегнаха. Усещането беше като за топла стомана под ръцете ми. Сега е същото.

— Алана.

Каза го, без да иска, думата се изтръгна от него, когато усети ръката й върху члена си.

— Тогава разбрах колко си силен — шепнеше Алана. — Вдигна ме на ръце, после ме плъзна бавно, съвсем бавно по тялото си. Толкова силен и същевременно толкова нежен. С очи на планинска котка и ръце на поет.

Устните й галеха кожата му, докато пръстите й разкопчаваха дънките и търсеха мъжествеността му под дрехите. И я откриха. Тя се задъха.

— А всичко останало — толкова мъжествено — довърши глухо тя.

Потърка бузата си в корема на Рейф, после обърна устните си към кожата му и го целуна бързо, пламенно.

— Алана — прошепна дрезгаво Рейф, докато се движеше несъзнателно, чувствено в ръката й. — Не мога да понеса повече.

— Тогава недей — каза просто тя.

Тя плъзна едната си ръка по напрегнатите мускули на неговата. Усещаше мъглата от страст и въздържание, увиснала над тялото му.

— Ти ми даде толкова много — каза тя. — Нека и аз ти дам нещо в замяна. Не е това, което и двамата искаме, но е всичко, което мога да ти дам сега.

Рейф затвори очи за миг. Знаеше, че ако я погледне, няма да успее повече да задържи пръстите си, сключени под главата.

Ръката й отново се раздвижи. Във вените му избухна огън, събра се под ръката й и той се заизвива под сладката болка на докосването й. Изстена гласно, дъхът му изсъска през стиснатите зъби.

— О, Господи… Недей!

— Рафаел, не мога да ти се отдам сега, но ти можеш да ми се отдадеш. Моля те, отдай ми се. Нека знам, че съм успяла да ти дам малко удоволствие. Имам нужда от това.

Гласът й беше дрезгав и настоятелен, докато търкаше бузата си в горещите му гърди.

Рейф отвори очи, които пламтяха.

— Погледни ме — каза й.

Алана вдигна глава. Той видя безмълвната молба в тъмните й очи, видя огъня и удоволствието, което предизвикваше всяко движение на ръката й, и разбра, че е била напълно откровена с него.

Той бавно отпусна пръстите си, но измъкна само едната си ръка, и то за да й я подаде. Когато устните й се притиснаха в дланта му, той я дръпна и устните й намериха неговите. Това, което започна като леко докосване, се задълбочаваше с всеки миг, докато се превърна в целувка на разтърсващо желание и чувственост.

И тогава той й се отдаде така свободно и щедро, както тя му се бе отдала преди четири години, в една къща, стопляна от огъня и любовта.