Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (16)

Глава 16

Алана усети тръпката, която премина през него при думите й. После почувства движението на силните му мускули, когато той се обърна в ръцете й и я погледна в очите. Наблюдаваше я, чакайки и най-малкия знак за страх, и тогава и той я прегърна.

Ръцете му се стегнаха бавно, неизбежно, придърпаха я към тялото му. Прегръщаше я със силата и желанието, които толкова много се бе опитвал да скрие от нея.

Алана наклони леко глава назад и го загледа през полуспуснати клепачи. Устните й се отвориха, жадни за целувката му.

Със сподавен стон, Рейф сведе глава и взе това, което му се предлагаше, търсейки мекотата на устата й с мощни, нетърпеливи движения на езика си. Настойчивостта на целувката му накара главата й да се наклони още повече назад, но тя не се възпротиви.

Напротив, притискаше се към него с безкрайна радост, отдаваше се на силата му. Усещаше, че той я изпитва, опитва се да разбере дали няма да се вцепени, опитва се да го узнае, докато все още беше в състояние да се спре и да я пусне.

Рейф се размърда в прегръдката й, задържайки главата й в сгъвката на лакътя си. Тя отвърна с тихо стенание и почти неуловими движения на тялото си, които го възбудиха още повече.

Въпреки страстта и силата на прегръдката му, той внимаваше да не я повдига. Не искаше да изпитва и двамата чак до такава степен, защото вече знаеше, че не би могъл да я пусне.

Бе мечтал за нея прекалено дълго, а това сега толкова много приличаше на мечтите му — бунгало, огън и нейното сладко, страстно отдаване в ръцете му.

— Не се страхуваш — промълви той до устните й, като молеше и настояваше едновременно.

— Не се страхувам от теб.

Алана бавно раздвижи глава, триейки мокрите си устни в неговите; наслаждаваше се на топлината и на живота в него.

— Ти никога не си бил този, от когото се страхувам — прошепна тя.

Алана усети как силните му ръце се плъзгат нагоре към шията й, проследяват златната верижка, която някога й бе подарил, усети малко загрубелите му пръсти, които се спряха на пулса върху нежната й кожа. Тя въздъхна и се отпусна още повече.

Устните му се плъзнаха надолу по шията й, докато езикът му докосна пулса й толкова нежно, че би могъл да преброи забързаните удари на сърцето й. Ръката му се плъзна под халата и хвана едната гърда, а пулсът й се ускори още повече.

— Да — каза дрезгаво Рейф. — Това е моята мечта. Твоят отговор, твоето желание, зърното ти, надигащо се под дланта ми, копнеещо за докосването ми.

Тялото й се сгуши в неговото; наслаждаваше се на силните мускули на бедрата му на топлината му, на материята на пуловера му под дланите й. С тихо стенание тя плъзна ръце към главата му и зарови пръсти в косата му.

— Самур — въздъхна тя. — Гъста, мека и копринена.

Раздвижи чувствено пръстите си и потрепери, когато Рейф се надигна към тях, а цялото му тяло се стегна до нейното.

— Искам да те почувствам върху себе си — каза Алана. — Целия. С цялото си тяло.

— И това ще стане — обеща той.

Той захапа шията й в милувка, която не беше нито съвсем нежна, нито съвсем дива.

— Ти цялата — прошепна той. — И аз целият.

Прегръдката му стана по-нежна. Сигурността, че Алана няма да избяга, му върна голяма част от самообладанието. Вече не се чувстваше принуден да краде каквото може от нея, преди тя да започне да се страхува.

Алана не се отдръпваше от силата му. Напротив, приближаваше се с всеки дъх, с всеки удар на сърцето, с всяко докосване.

С бавни движения, Рейф развърза колана на халата, после го съблече с ръце, които се наслаждаваха на удоволствието на момента и на жената, която му се отдаваше, усмихната.

Когато Рейф пусна халата на леглото, индиговата му материя проблесна подканващо на светлината на огъня. Той не забеляза. Виждаше единствено Алана и меката, дълга до пода, нощница с цвета на гора по здрач.

Мънички сребристи копченца блестяха, отразявайки танца на пламъците, и изкушаваха пръста на Рейф да проследи блестящите кръгчета от деколтето до бедрата й. Ръката му се спря върху копчетата, нежно галейки леката заобленост на корема й, преди да продължи по-надолу.

Когато погали мекия хълм в началото на бедрата й, дъхът й спря. Ласката му стана по-силна; притискаше тънката нощница до скритите й извивки, хващаше ги в ръка. Тя изстена и ноктите й се забиха в раменете му.

Рейф се засмя тихо и в този смях прозвучаха и усещане за победа, и страст. И тогава и той изстена, когато копринената топлина на Алана се надигна към него, заливайки го като слънчеви лъчи при изгрев.

— Съблазняваш ме без никаква милост. — Гласът му беше дълбок.

— Кой само го казва! — отвърна с треперещ глас Алана.

Пръстите на Рейф бавно се върнаха нагоре по линията мънички копчета и спря точно под вдлъбнатината на шията й. Опита се да разкопчее първото копче.

Но то беше много малко, много упорито, а ръката му едва ли можеше да се нарече сигурна, защото всеки дъх, който си поемаше, беше изпълнен с усещането за първичния парфюм на желанието на Алана.

— Тази нощница би могла да постави на изпитание и търпението на светец — промърмори Рейф.

Алана склони глава и устните й докоснаха леко пръстите му. Зъбите й се сключиха леко около едното кокалче. Езикът й се плъзна между пръстите му, като галеше чувствителната кожа.

— Не ми помагаш много — отбеляза той.

— Деколтето е достатъчно широко, затова никога не разкопчавам копчетата.

— Но аз толкова пъти съм мечтал как те събличам бавно, толкова бавно…

Когато Алана вдигна поглед, Рейф се усмихваше, но едновременно с това беше напълно сериозен. Пламъкът в очите му я караше да се чувства приятно отмаляла.

— Смятам да се насладя на всяко копче, Алана. На всяка нова частица от тялото ти, която то ще ми открие. И когато свърша с това, ще ти се наслаждавам, облечена единствено със светлината на огъня.

Пламтящото обещание в погледа му предизвика ответен огън и в нейното тяло.

— В началото въобще няма да те докосвам — продължи той, докосвайки леко с опакото на пръстите си меките устни на Алана. — Ще те гледам и ще си спомням за онова време, когато можех да те видя само в мечтите си. И за това съм мечтал — една мечта в мечтата.

Алана потрепери. Галеха я не само ръцете му, галеха я и думите му.

Рейф видя тръпките на тялото й, усети топлото докосване на дъха й до пръстите си. Сложи и двете си ръце на линията с копчета, но се разсея, когато гърдите й се потъркаха в чувствителната кожа от вътрешната страна на китките му.

Усещането беше толкова приятно, че Рейф не можа да устои на изкушението да прокара леко китките си по меките й извивки. Гърдите й се променяха под ласките му, докато зърната настръхнаха под нощницата.

Рейф склони глава и докосна връхчето на едната гърда със зъби. От реакцията на Алана му се прииска да изпъшка от удоволствие и първично желание. Искаше да разтвори меките й бедра и да почувства копринената й топлина върху себе си.

Но искаше и мечтата си. Искаше я дори повече от другото.

Ръцете му неохотно се върнаха върху малките копчета. Разкопча ги едно по едно, докато кожата на Алана заблестя в тъмнозелените гънки на нощницата. Очите й също блестяха, тя се задъхваше.

Рейф целуна сатенената мекота на кожата й, следвайки отвора на нощницата с устни. Бавно, чувствено, езикът му се плъзгаше по тялото й, следвайки копчетата, които се отдръпваха, за да я открият за ласките му. В тишина, натежала от възможности, Рейф вкусваше топлината и сладостта на мечтата си.

Спря се, за да се наслади на едната гърда, после на другата, галейки я с език и зъби, докато Алана застена и пръстите й се вплетоха безпомощно в косата му. После продължи надолу. Ръцете му вече бяха по-малко сигурни, дишането — учестено, вкусът и усещането за Алана го поглъщаха целия, докато страстта се събираше бързо между бедрата му.

С бързо, леко движение Рейф коленичи пред Алана и се зае с остатъка от копчетата, които скоро бяха разкопчани. Той леко дръпна нощницата. За миг меките гънки очертаха всяка женствена извивка по начин, от който му спря дъхът. Най-накрая, неохотно, нощницата се плъзна на пода, разкривайки тайните на тялото й.

В продължение на няколко секунди Рейф просто я гледаше. Кожата й беше огряна от светлината на огъня и от страстта. Гърдите й се надигаха леко и връхчетата им блестяха от влагата, оставена от устата му. Наситеният контраст между тъмните й зърна и блестящата кожа задържа очите му за дълго, след което той погледна изкусителния черен хълм под тънката й талия.

Когато езикът му подразни пъпа й, а ръцете му намериха стегнатата извивка на ханша й, тя се олюля към него, шепнейки името му. Той затвори очи, за да позволи на уханието и усещането за нея да проникнат в него, да го излекуват и възпламенят едновременно.

Бе мечтал за това толкова пъти — да я докосва, докато отмалее дотолкова, че да не може да стои на краката си, а после да я отнесе в леглото, галейки я интимно, докато тя започне да вика от желание.

Но сега Рейф се страхуваше да я вдигне, да я понесе. Страхуваше се, че това ще разбие на парчета и мечтата му, и действителността.

Устните му докоснаха корема й, отново се насладиха на мекотата на гърдите й — напрегнати и порозовели под ръцете му. Сън и действителност се смесиха в страстта, която негодуваше срещу въздържанието, което си налагаше Рейф.

Той бързо се изправи, без да обръща внимание на силните тласъци на кръвта във вените си, на ноктите на желанието, впиващи се в плътта му. С нетърпеливи ръце той съблече своите дрехи и ги захвърли встрани.

Алана си пое рязко дъх и Рейф се обърна към нея. Изведнъж се бе изплашил, че тя ще се вцепени при вида на очевидното доказателство за желанието му.

Той застана неподвижно, ако се нямат предвид тръпките на желанието, пробягващи по тялото му, желание, което се увеличаваше с всеки изминал момент. Алана го гледаше по същия начин, по който той гледаше нея — с първичен копнеж, желание и нежност. Очите й отразяваха пламъците, когато го докосна с треперещи ръце. Желаеше го толкова много, че цялото й тяло трепереше като трепетлика на вятъра.

Пръстите й се плъзнаха от раменете към бедрата му и това докосване почти унищожи самообладанието му. Той позволи за миг на пръстите й да проследят твърдите очертания на желанието му и да преброят тежките удари на пулса му, после обаче хвана ръката й.

— Не — каза дрезгаво.

— Но…

— Ако ме докоснеш отново, ще загубя контрол. Нека този път аз те докосвам. Следващия път ще можеш да ме дразниш, докато полудея, но не и сега. Този път толкова много прилича на мечтите и сънищата ми. Този път ще направя всичко възможно, за да не те дръпна и да те обладая ей тук, на пода.

Алана затвори очи. Знаеше, че ако го погледне сега, няма да се въздържи и ще го докосне. Тя се обърна с грациозно движение и легна на леглото. Чак тогава отвори очи и погледна мъжа до себе си — Рейф, залян от светлината на пламъците, с очи от разтопено злато, най-красивото нещо, което някога бе виждала. Когато заговори, гласът й прозвуча като тиха, дрезгава песен:

— Тогава ела да помечтаем заедно, Рафаел.

Той легна на леглото и я прегърна. Държеше я така, сякаш очакваше нещо да я изтръгне от ръцете му, да сложи край на съня, да го пробуди изпълнен с копнеж и отчаяние, всичко да се повтори отново — сънят, превръщащ се в кошмар наяве.

Алана усети как устните му търсят нейните, усети силните му ръце около себе си, усети мъжката сила на тялото му, твърдостта и желанието му, и отвърна на прегръдката му, притискайки се към него с всички сили.

След известно време Рейф си пое дълбоко въздух и я пусна.

— Съжалявам. Не съм искал да ти причиня болка — каза той, докато я целуваше нежно, вкусвайки я след всяка дума, неспособен да стои далеч от нея за по-дълго от секунда.

— Не си ми причинил болка.

Рейф я докосна нежно. Ръката му трепереше, докато се движеше от слепоочието към устните й. Затворила очи, тя се движеше слепешком под него, търсеше отново прегръдката му, усещането за топлина и сила на тялото му до нейното.

Със сподавен стон Рейф хвана ръцете й. Целуна дланите им, захапа леко пръстите й, засмука нежно китката й и вътрешната част на ръката. Тя се движеше несъзнателно под него. Искаше повече от тези леки, дразнещи ласки.

Рейф се засмя тихо и я погледна със замъглен кехлибарен поглед. Погали тялото й едва ли не успокоително, а когато заговори, гласът му бе станал дълбок, дрезгав от спомените и желанието.

— Отначало — каза той, — след като ме измъчваха, мечтаех само за отмъщение. Кръв, смърт, дяволски смях. Но по-късно… — Главата му се сведе, колкото езикът му да докосне връхчето на едната й гърда. — По-късно обаче омразата вече не беше достатъчна, за да ме поддържа жив. Тогава започнах да мечтая за теб, да те сънувам — дълбоки сънища, чак до дъното на съзнанието ми, сънувах те с цялото си същество.

Зъбите му се сключиха леко, дръпнаха, после той пое зърното й в устата си, езикът му започна да го гали, докато тя не извика името му.

— Да — прошепна той, галейки с мустаците си втвърденото зърно, докато тя не започна да трепери. — Чувах те да ме викаш, когато ми се искаше да умра, да ме викаш и да плачеш… и така продължавах да живея… и да сънувам.

Думите му бяха още един вид милувка, проникваща до душата й, докато ръцете и устните му се движеха бавно по нея.

Силните му пръсти галеха корема й, бедрата й, намагнетизирваха кожата й, докато тя се задъха. Когато бузата му се плъзна нагоре по бедрото й и докосна черното снопче косми, тя проплака името му. Ръцете му галеха извивките на краката й, натискаха леко, молеха безмълвно. Краката й се разтвориха под докосването му, давайки му още едно измерение на съня му.

Когато Рейф усети очакващата го топлина и влага, ръката му потрепери. Тя беше дори по-мека от съня му, по-гореща, по-гостоприемна. Пръстите му се плъзнаха по нея, разтваряйки я с нежна милувка.

Алана се опита да каже името му, но успя единствено да изстене, докато той я галеше непрестанно, разказвайки й за съня си, за красотата й, докато тя се движеше несъзнателно, безпомощно, и се притискаше към ръката му.

Когато устните му я докоснаха, за да я вкусят, тя се отказа от опитите си да заговори, да мисли. Цялото й тяло се потопи в пламъци.

Рейф се движеше бавно. Покриваше тялото й със своето, плъзгаше се в нея, изпълваше я и тя се взриви под него. Неподвижен, съсредоточен, той слушаше звуците на екстаза й — по-хубави от съня му, по-диви, по-горещи, по-сладки.

И тогава самообладанието му изчезна напълно. Той влезе в горещата й влага, плъзна се бавно, после все по-бързо и по-бързо. Тя викаше името му с дрезгав глас, стегна се около него, прегърнала го с всички сили.

Движеха се заедно, извиваха се, споделяха всеки удар на сърцата си, всяко удоволствие, докато и двамата не можеха да понесат повече. Рейф извика и й се отдаде в същия миг, в който тя се отдаде на него и на нажежения екстаз, който бяха създали двамата.

Най-после можеха да се насладят на тишината и спокойствието, които следват подобно пълно отдаване.

Мина много време, преди Алана да се размърда и да погледне към Рейф. Той я наблюдаваше с премрежен поглед, който си спомняше всяко докосване, всеки вик, всяко движение, всичко.

Тя се усмихна и погали мустаците му с пръсти, които още трепереха.

— Обичам те, Рафаел Уинтър.

Рейф я придърпа към тялото си малко яростно, като човек, който не може да повярва, че не сънува.

— И аз те обичам, Алана. Ти си част от мен, част от душата ми.

Целуна клепачите и бузите й, ъгълчетата на усмихнатите й устни и усети как тя отвръща на целувката му.

— Веднага щом слезем от планината — продължи Рейф, — ще се оженим. Но като се замисля… защо ще чакаме? Ще се обадя по радиото и ще накарам Мич да запали хеликоптера и да доведе някой служител…

Рейф усети промяната у Алана, как напрежението заема мястото на блаженството. Той надигна глава и погледна в тъмните й, разтревожени очи.

— Какво има, цвете? Певческата ти кариера ли? Можеш да живееш с мен и да пишеш песни, нали? А ако искаш да правиш турнета, то тогава ще ходим на турнета.

Алана отвори уста. Думите не идваха. Но за сметка на тях сълзите стегнаха гърлото й.

— Бих искал да имаме деца, между другото — добави усмихнат Рейф. — Момчета, тромави като мен, и момичета, грациозни като теб. Но нямаме бърза работа. Можеш да правиш каквото искаш, стига да се омъжиш за мен. Не мога отново да те пусна да си отидеш.

— Рафаел, любов моя… — Гласът й се пречупи и под клепките й бликнаха сълзи. — Още не мога да се омъжа за теб.

— Защо?

Рейф я погледна с потъмнели очи. Там, където доскоро бе горяла страстта, сега имаше само сенки.

— Защото от смъртта на Джак е минал само месец ли? — попита направо Рейф. — Този брак е бил грешка. Да се преструваш, че жалееш, би било истински фарс.

— Джак няма нищо общо с това.

— Тогава…

Алана докосна устните му с нежните си пръсти, за да го накара да замълчи.

— Искам да бъда жената, която ще ти роди деца — каза тихо тя. — Искам да живея с теб и да те обичам до смъртта си и отвъд нея, защото не мога да си представя някога отново да остана без теб.

Рейф хвана ръката й и целуна дланта й. Устните му останаха дълго върху кожата й. Той понечи да я придърпа в прегръдката си, но спря.

Тя продължаваше да говори тихо:

— Но не мога да се омъжа за теб, преди да се уверя, че няма да се разбивам на хиляди парченца при всяка буря. Не мога да се омъжа за теб, докато видът на някой едър, русокос непознат ме кара да изпадам в паника. Не мога да се омъжа за теб, докато не съумея да дойда при теб цяла, сигурна в себе си, в здравия си разум.

Алана го усети как се отдръпва целия, не само ръката му, видя го в присвиването на очите му и в безизразната маска, която зае мястото на лицето, което доскоро бе толкова живо, озарено от любовта му към нея.

— Докато не си спомниш какво се е случило на Броукън Маунтин ли? — попита той.

— Да. Преди да се омъжа за теб, трябва да мога да се доверявам на себе си — каза тя, молейки го да я разбере.

— Да се довериш на себе си… или на мен? — попита отново той.

Кехлибарените очи, които я наблюдаваха, бяха далечни, студени като гласа му, непоказващи нищо от болката, която му струваха тези думи.

— На теб имам по-голямо доверие, отколкото на себе си — каза Алана.

Гласът й беше напрегнат, почти накъсан, а очите й тревожно разглеждаха лицето му.

— Тогава довери ми се, че знам кое е най-доброто за нас — каза той. — Омъжи се за мен.

Алана поклати безпомощно глава, чудейки се как би могла да накара Рейф да разбере.

— Стига толкова за доверието, а? — Гласът му беше леден.

— Аз ти имам доверие!

— Да. Разбира се. — Той промърмори нещо. — Е, поне знам колко дълго си останала до водопада днес. Достатъчно дълго, за да чуеш Стан. Достатъчно дълго, за да му повярваш. Достатъчно дълго, за да убиеш една мечта.

— Не! — каза бързо Алана. — Не съм повярвала на Стан. Ти не си такъв. Не би могъл да убиеш Джак по този начин!

Смехът на Рейф беше хриплив, едва ли не брутален звук, който сякаш я прободе в сърцето. Със злобно проклятие той скочи от леглото и започна да се облича.

Когато дръпна ризата си, хармониката падна от джоба му и издрънча на пода. Светлината на пламъците пробяга по лъскавата сребриста повърхност на инструмента.

Той се наведе, взе я, взира се в нея известно време, после я хвърли на леглото.

— Рейф?

— Вземи я. Сувенир от един сън — каза грубо той и нахлузи ботушите си. — На мен повече няма да ми трябва.

Алана взе хармониката. Не разбираше, не знаеше какво да каже, страхуваше се въобще да каже нещо.

Но когато Рейф отвори вратата и понечи да тръгне навън в нощта, Алана стана бързо от леглото и го прегърна, за да го спре.

— Рейф, обичам те — каза с устни, притиснати в стегнатите мускули на гърба му, вкопчила се в него с всичките си сили.

— Може би е така. Може би точно затова си забравила.

Рейф понечи да тръгне, но Алана не го пускаше.

Болката, дошла с отказа й да се омъжи за него, го дълбаеше отвътре, търсеше начин да излезе. Той се дръпна от ръцете й и се обърна към нея. Върху лицето му ясно личеше болката… и гневът. Но въпреки това, когато заговори, гласът му беше толкова овладян, че му липсваше всякаква интонация.

— Опитах се да бъда такъв, какъвто ме искаше, цвете. Опитах всичко, за което се сетих, за да те измъкна от изолацията ти. Утешавах те по всеки възможен начин. Но това не беше достатъчно.

Гласът му загрубяваше с всяка дума, изплъзвайки се от контрола му. Да вижда Алана пред себе си сега — толкова прекрасна, толкова недостижима, да я изгуби отново…

Той издаде някакъв дрезгав звук и затвори очи, за да не я докосне, за да не я прегърне, да разрови отчаяно пепелта на невъзможните си мечти.

— Колкото и добре да бях подготвил примамките си, ти не ги искаше достатъчно, за да ми се довериш. Най-накрая опитах дори музиката. Не бях свирил на хармоника от деня, в който разбрах, че си се омъжила. Бях свирил прекалено често за теб, казвайки ти с музика онова, което никога не бих могъл да изразя с думи. След като разбрах, че си се омъжила за Джак, само мисълта да докосна хармониката, ме караше да ослепявам от ярост.

— Рафаел… — започна Алана, но той не й позволи да говори.

— Музиката винаги е била неустоима за теб. Затова взех тази красива, жестока хармоника и те повиках с нея.

По миглите й заблестяха сълзи.

— Да.

— И ти дойде при мен.

— Да.

— Ти пя с мен.

— Това беше първият…

Но Рейф не спираше да говори и гласът му беше толкова тъжен, колкото и лицето му.

— Ти прави любов с мен по-страхотно, отколкото в мечтите ми. Но това не беше достатъчно, за да ми се довериш. Нищо няма да е достатъчно за теб.

— Това не е вярно!

— Това, което е вярно, е, че ти може би никога няма да си спомниш какво се е случило на Броукън Маунтин. А дори и да успееш…

Рейф сви рамене и не каза нищо повече.

Бузите й бяха облени в сълзи. Ръцете й се протегнаха към него.

— Не — каза почти нежно той. — Отстъпи встрани, за да не може да го стига. — Не мога повече да те наранявам, Алана. Свободна си.

Замръзнала от шока, Алана гледаше как Рейф се обръща и си тръгва от нея, как Рейф преминава от сребристата лунна светлина в тъмните сенки, как се движи грациозно като вятъра, как я оставя сама с ехото на болката й.

И неговата.

— Рафаел…!

Не получи отговор.