Алис Сиболд
Очи от рая (25)

Кости

Човек не забелязва как ни напускат мъртвите, когато наистина решат да си отидат. Така и трябва. Най-много да чуе шепот или вълна, чийто шепот постепенно заглъхва. Бих направила следното сравнение. Представете си, че в университетска аудитория или театрален салон седи жена, която никой не забелязва, докато не си тръгне. Само хората, седнали близо до вратата като баба Лин, я виждат да излиза. Останалите усещат единствено необясним полъх в затвореното помещение.

Баба почина няколко години по-късно, но все още не съм я виждала тук. Представям си я как седи в нейното небе и пие ментови джулепи в компанията на Тенеси Уилямс и Дийн Мартин. Но рано или късно пътищата ни ще се пресекат, сигурна съм в това.

Да си призная честно, все още понякога се измъквам, за да наблюдавам семейството си. Не мога да се въздържа. Те също понякога си мислят за мен. Не могат да не го правят.

След сватбата си Линдзи и Самюъл отидоха в празната къща на Шосе 30 и пиха шампанско. Клоните на високите стари дървета се бяха промушили през прозорците на горния етаж и те се настаниха под тях със съзнанието, че скоро ще трябва да ги отрежат. Бащата на Рут се съгласи да им продаде къщата, при условие че Самюъл я заплати с труда си като негов пръв помощник и реставратор. В края на лятото мистър Конърс, Самюъл и Бъкли разчистиха имота и докараха една каравана, която през деня беше работното място на Самюъл, а през нощта — кабинет на Линдзи.

В началото им беше доста неудобно. Нямаше вода, нито електричество и се налагаше да ходят при едните или другите родители, за да се къпят. Линдзи се отдаде на научните си занимания, Самюъл — на издирването на дръжки за вратите и шнурове за лампите в неоготически стил. Всички се изненадаха, когато се разбра, че Линдзи е бременна.

— Виждаш ми се напълняла — подсмихваше се Бък.

— Виж ти, кой ми го казва — отвръщаше му Линдзи.

Татко си мечтаеше, че някой ден може би ще накара друго дете да заобича корабите в бутилки. Знаеше, че това ще му донесе както радост, така и скръб, защото винаги щеше да му напомня за мен.

Да ви кажа, тук е много красиво и безопасно, както един ден сами ще се убедите. Но небето не само е защитено, в своето милосърдие то е много далеч от грубата реалност. Ние се забавляваме.

Вършим дела, които изумяват хората, но са ни благодарни. Например градината на Бъкли, в която една година всички засадени растения изведнъж избуяха и разцъфтяха. Направих го заради мама. Тя остана у дома и един ден отново прояви интерес към градината. Цяло чудо е това, което направи с всички цветя, билки и напъпили бурени. Самата тя пък, след като се завърна, не спря да се чуди на превратностите на съдбата.

Мама и татко предадоха нещата ми и тези на баба Лин за благотворителна разпродажба.

Винаги споделяха един с друг, когато ме усетеха край себе си. Да бъдат заедно, да мислят и да си говорят за мъртвите, се превърна в част от живота им. А аз слушах как брат ми Бъкли удря барабаните.

Рей стана доктор Сингх, „истинският доктор в семейството“, както Руана обичаше да казва. Все по-рядко попадаше на случаи, които да отхвърли с лека ръка. Въпреки че беше заобиколен от мастити практици и теоретици, за които всичко на този свят беше или черно, или бяло, той смяташе, че е напълно възможно появата на странници пред умиращия да не се дължи на инсулт. Както и че е напълно възможно да е нарекъл Рут с моето име и всъщност наистина да е правил любов с мен.

В моменти на съмнение винаги се обаждаше на Рут. Тя беше заменила малката си стаичка със също толкова миниатюрно ателие в Долен Ийст Сайд. Рут, която все още се опитваше да опише кого е видяла и какво е преживяла. Рут, която искаше всички да повярват в това, което тя знаеше — че мъртвите наистина ни говорят и се носят сред живите, сливат се и се смеят с нас. Те са кислородът, който дишаме.

Сега съм на едно място, което наричам моето широко небе, защото в него са не само най-обикновените ми желания, а и всички останали, от най-скромните до най-възвисените. Думата, която дядо използваше, е „комфорт“.

Тук има торти и възглавници, и цветове в изобилие, но в цялата тази пъстрота има и тихи местенца, където можеш да отидеш, да хванеш някого за ръката и да мълчиш. Без нищо да обясняваш, без нищо да искаш. Просто изживяваш себе си. В това широко небе пироните са с плоски глави, а младите листа са покрити с нежни власинки; тук можеш да препускаш бясно с увеселително влакче, да яхнеш изпуснато топче, което пада и увисва във въздуха и те отвеждат някъде надалеч — там, закъдето не си и мечтал в своето малко небе.

* * *

Един следобед гледахме заедно с дядо какво става на земята. Наблюдавахме как птиците прехвърчат от връх на връх, избирайки най-високите борове в Мейн, кацахме, излитахме и отново кацахме заедно с тях. Завършихме наблюдението си в Манчестър, в една закусвалня, която дядо помнеше от времето, когато бе пътувал по Източния бряг по работа. Беше много западнала през изминалите петдесет години, затова си тръгнахме. Но в последния момент нещо ме накара да се обърна и видях мистър Харви, който слизаше от един автобус.

Той влезе в закусвалнята и си поръча кафе. На пръв поглед в него нямаше нищо особено. За страничния наблюдател беше съвсем обикновен човек, като изключим очите му, но вече не носеше контактни лещи и никой не си даваше труд да погледне през дебелите стъкла на очилата му.

Една по-възрастна сервитьорка тъкмо му подаваше пластмасовата чаша с горещо кафе, когато чу звънчето на вратата и усети във въздуха хлад.

Беше една тийнейджърка, която през последните няколко часа седеше в автобуса на няколко седалки пред него, слушаше уокмена си и пригласяше на познатите мелодии. Изчака я на барплота, докато излезе от тоалетната и я последва навън.

Тръгна след нея по мръсния сняг покрай закусвалнята и зави зад козирката на автобусната спирка, където нямаше вятър и момичето можеше да си запали цигара. Приближи я. Тя дори не трепна. За нея той беше просто един зле облечен старик.

Прецени обстановката наум. Снегът и студът. Стръмната урва точно пред тях. Гората от другата страна. След това я заговори.

— Дълго пътуване — каза той.

Тя го погледна така, като че ли не можеше да повярва, че говори на нея.

— Ммм, да.

— Сама ли пътувате?

Точно тогава ги забелязах. Бяха се надвесели над главите им и образуваха дълъг ред. Ледени висулки.

Момичето угаси цигарата на тока на обувката си и се обърна да си върви.

— Гаден дъртак — изсъска тя и побягна.

В следващия миг една висулка се откърти и падна. Ледената тежест го удари по главата, той залитна и падна в урвата. Минаха седмици, преди снегът да се разтопи и да открият трупа му.

А сега нека ви разкажа за един специален човек:

Линдзи си направи градина в двора. Виждах я как скубе бурените около цветята. Пръстите й помръдваха в гумените ръкавици, докато си мислеше как да помогне на пациентите, които минаваха през кабинета и всеки ден, да изиграят картите, които животът им е раздал, как да облекчат болката си. Спомням си, че често от съзнанието й убягваха най-простите неща. Мина доста време, докато се сети, че когато работехме нещо по двора, винаги настоявах да кося тревата от вътрешната страна на оградата, за да мога да си играя с Холидей. Проследих мислите й и разбрах, че след една-две години, когато окончателно стегнат къщата и оградят двора, ще вземе куче за детето си. После си помисли, че сега има специални машини и подрязването на живия плет от стълб до стълб става за минути — на нас тази работа ни отнемаше часове, през които не спирахме да мърморим.

Самюъл излезе и се запъти към Линдзи. В ръцете си носеше моята пухкава любимка, родена десет години след моите четиринадесет години на земята. Казваше се Абигейл Сузан. За мен беше малката Сузи. Самюъл я остави на едно одеяло близо до цветята. А сестра ми, моята Линдзи, ме остави в спомените си, където ми беше мястото.

* * *

В една малка къща, на около осем километра оттам, един мъж показа гривната ми с амулети на жена си.

— Виж какво намерих в стария индустриален парк. Един от строителите ми каза, че там разриват всичко с булдозерите. Страхували се да няма други ями като онази, в която потънаха колите.

Жена му наливаше вода от чешмата, а той прехвърляше едно по едно малкото велосипедче, балетната пантофка, кошничката с цветя и напръстника. Подаде изцапаната с кал гривна на жена си, която сложи чашата с вода пред него.

— Това малко момиче трябва да е вече голямо — каза тя.

Почти.

Не съвсем.

Желая на всички ви дълъг и щастлив живот.