Алис Сиболд
Очи от рая (24)

Двайсет и трета глава

На следващата сутрин уханието на пая, който майка му печеше във фурната, се прокрадна по стълбището към стаята на Рей, където лежаха заедно с Рут. Целият им свят в миг се беше променил.

Бяха си тръгнали от автосервиза на Хал, като преди това се постараха да заличат всички следи от присъствието си. Мълчаха в колата, докато стигнаха до дома на Рей. По-късно вечерта Руана ги завари да спят, напълно облечени, сгушени един в друг. Беше щастлива, че Рей най-после си е намерил приятелка, макар и странна.

Към три през нощта Рей се размърда. Изправи се в леглото, загледа се в Рут, в дългите, източени крайници и красивото тяло, което бе любил, и внезапно усети прилив на благодарност и топлина. Протегна ръка да я погали и точно в този миг лъч лунна светлина се промъкна през прозореца, през който толкова години го бях наблюдавала да заляга над книгите си. Проследи лъча към осветеното място на пода и видя чантата на Рут.

Измъкна се от леглото, като внимаваше да не я събуди, и вдигна чантата. Вътре беше дневникът й. Извади го и започна да чете.

„По връхчетата на перата има въздух, а в основата им — кръв. Събирам кости. Иска ми се да отразят светлината подобно на късчета стъкло… и опитвам се да сглобя отново тези късчета, да ги скрепя здраво, за да могат убитите момичета да оживеят отново.“

Прескочи няколко страници и продължи да чете нататък:

„Станция на метрото Пен Стейшън, кабинка в тоалетната, борба, удар в умивалника. По-възрастна жена.

Жилище. Мъж и жена — съпрузи.

Покрив на МОТ Стрийт, тийнейджърка, застреляна.

Време — неизвестно. Момиченце се отправя към храстите в С. П. Бяла елегантна дантелена якичка.“

Стана му ужасно студено, но продължи да чете. Вдигна очи едва когато чу, че Рут се размърда.

— Имам толкова неща да ти разказвам — промълви тя.

 

 

Сестра Елиът помогна на баща ми да се намести в инвалидния стол, докато мама и сестра ми се суетяха наоколо и събираха жълтите нарциси, за да ги отнесат у дома.

— Сестра Елиът — обърна се татко към нея. — Няма да забравя добрината ви, но се надявам да не се видим скоро.

— И аз се надявам на същото — отвърна тя. Погледна към другите членове на семейството, които неловко стояха настрана. — Бъкли, ръцете на майка ти и сестра ти са заети. Ще трябва ти да се заемеш с инвалидната количка.

— Карай по-полека, Бък — каза татко.

Наблюдавах как четиримата се отправят по коридора към асансьора. Бъкли и татко бяха отпред, Линдзи и мама ги следваха. Ръцете им бяха пълни с нарциси, от чиито стебълца капеше вода.

Докато асансьорът се спускаше надолу, Линдзи беше приковала поглед в чашките на яркожълтите цветчета. Спомни си, че Самюъл и Хал бяха намерили жълти нарциси на царевичната нива в деня на първата възпоминателна церемония след смъртта ми. Така и не се разбра кой ги беше оставил там. Сестра ми погледна цветята, след това и мама се загледа в тях. Усети допира на тялото на брат ми, после премести поглед към татко, седнал в лъскавия болничен стол. Изглеждаше уморен, но щастлив, че се прибира в дома. Когато стигнаха фоайето и вратите се отвориха, знаех, че им е писано да останат сами, четиримата заедно.

Ръцете на Руана гъбясаха и се подуха от рязането и чистенето на ябълки. Заета с работата си, тя започна да повтаря наум думата, която беше избягвала години наред: развод. Имаше нещо в непохватната, но здрава прегръдка на сина й и Рут, което й помогна да се освободи. Вече не помнеше кога за последен път си е лягала заедно със съпруга си. Той се промъкваше в стаята като призрак и се мушкаше под завивките като призрак, почти без да направи и гънка. Не беше груб, както в случаите, които често показваха по телевизията и за които пишеха вестниците. Жестоко беше отсъствието му. Дори когато се прибираше, сядаше на масата и ядеше приготвената от нея храна, духом той не си беше вкъщи.

Чу шума от течащата вода в банята на горния етаж и почака да мине достатъчно време, преди да ги извика. Мама й се беше обадила тази сутрин да й благодари за информацията, която й бе дала по телефона, когато й звънна от Калифорния, и Руана реши да приготви за семейството ми един пай.

Връчи по чаша кафе на Рут и сина си и обяви, че вече е късно, и че иска Рей да я придружи до дома на Салмънови, за да им остави пая на стъпалата без много шум.

— Дий, конче! — вметна Рут.

Руана я изгледа изненадано.

— Извинявай, мамо — каза Рей. — Имахме много напрегнат ден вчера. — Макар че се питаше дали майка му изобщо би му повярвала, ако й кажеше какво се бе случило.

Руана взе от плота единия от двата пая, които беше опекла. От дупчиците в кората се носеше съблазнителен аромат.

— Закуска? — попита тя.

— Вие сте направо богиня! — каза Рут.

Руана се усмихна.

— Хапнете си, после се облечете и елате и двамата с мен.

— Всъщност аз трябва да отида до едно място, но по-късно пак ще дойда — каза Рут, като гледаше Рей.

 

 

Хал донесе комплекта барабани за брат ми. Бяха се разбрали с баба. Макар че до рождения ден на Бъкли, който щеше да навърши тринайсет години, оставаха още няколко седмици, той имаше нужда от тях. Самюъл остави Линдзи и Бъкли да отидат при родителите ми в болницата сами. За тях това щеше да е двойно завръщане у дома. Мама беше стояла при татко четиридесет и осем часа без прекъсване и през това време светът се беше променил — както за тях, така и за другите. Сега виждах, че той щеше да се променя пак и пак, и нищо не можеше да спре този процес.

— Знам, че не е редно да започваме толкова рано — рече баба Лин, — но вие какво ще пиете, момчета?

— Нали щяхме да пием шампанско — каза Самюъл.

— Ще пием шампанско по-късно — отвърна тя. — Сега ви предлагам аперитив.

— Мисля, че ще ти откажа — каза Самюъл. — Ще пийна нещо по късно, когато се прибере Линдзи.

— Хал?

— Ще уча Бък да свири на барабани.

Баба Лин им спести забележката, че всички известни джаз музиканти съвсем не са били трезвеници.

— Е, какво ще кажете за три чаши вода с искрящи кубчета лед?

Върна се в кухнята, за да приготви напитките. След смъртта си я обичах още повече, отколкото когато бях на земята. Искаше ми се да й го кажа точно сега, в кухнята, в момента, когато се отказа от аперитива си, но осъзнах, че пиенето бе част от онова, което бе тя. Ако то беше най-големият й грях на земята, то аз нямах нищо против.

Извади леда от фризера и го занесе на мивката. Сложи по седем кубчета във всяка от високите чаши. Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди. Нейната Абигейл се връщаше у дома. Нейната странна Абигейл, която толкова обичаше.

Вдигна очи и погледна през прозореца. Можеше да се закълне, че до крепостта, която Бъкли си беше направил в градината, седи момиче, облечено с дрехи, модерни във времето на нейната младост, и я гледа право в очите. След миг момичето изчезна. Баба разтърси глава. Денят беше много напрегнат, сигурно й се е привидяло. Реши да не казва на никого какво беше видяла.

Когато колата на татко сви към къщи, аз се замислих дали съм чакала точно това — вместо да дойдат при мен, близките ми да се приберат у дома и да се радват един на друг в мое отсъствие.

Беше късен следобед и в здрача баща ми изглеждаше някак по-дребен и слаб, но очите му излъчваха благодарност, каквато не бях виждала от години.

Мама от своя страна си мислеше непрекъснато, че вероятно няма да й е толкова трудно да си остане у дома.

Четиримата излязоха почти едновременно от колата. Бъкли изскочи от задната седалка и се втурна да помогне на татко, може би не защото той толкова се нуждаеше от помощ, колкото, за да го изолира от мама. Линдзи погледна към брат ни над покрива на колата. Беше запазила навика си да не го изпуска от поглед. Чувстваше се отговорна, точно като брат ми и баща ми. Обърна се и видя, че мама я гледа с озарено от жълтите нарциси лице.

— Какво има?

— Ти си абсолютно копие на баба си по бащина линия — каза мама.

— Помогни ми за багажа — помоли сестра ми.

Двете отидоха до багажника, а Бъкли поведе татко към къщи.

Линдзи се втренчи в тъмния багажник. В главата й се въртеше само един въпрос:

— Ще го нараниш ли отново?

— Ще направя всичко възможно, за да не го нараня — отговори мама. — Но този път няма да давам обещания.

Линдзи вдигна очи и срещна предизвикателния й поглед. Същият предизвикателен поглед, като погледа на детето, пораснало изведнъж в деня, когато полицаите съобщиха, че са открили много кръв в земята и че тяхната дъщеря/сестра е мъртва.

— Знам какво направи тогава.

— Хубаво, че ми каза.

Сестра ми вдигна чантата.

Изведнъж се разнесоха крясъци. На верандата изскочи Бъкли.

— Линдзи! — закрещя той, напълно забравил за сериозната роля, която изпълняваше до момента. Лицето му сияеше. — Ела да видиш какво ми е донесъл Хал.

Той заудря по барабана. Удряше и удряше, и удряше. След пет минути единствено Хал продължи да се усмихва. За всички останали беше ясно какво ги очаква в бъдеще — непрекъсната тупурдия.

— Мисля, че сега е моментът да го запознаем с четките за ударни инструменти — отбеляза баба Лин.

Хал се съгласи с нея.

Мама подаде нарцисите на баба Лин и побърза да се качи на втория етаж под предлог, че има нужда от един душ. На всички беше ясно къде отива, в бившата ми стая.

Застана до вратата, сама, все едно се беше изправила на брега на Тихия океан. Мебелите, с изключение на люлеещия се стол на баба ми, бяха същите.

— Обичам те, Сузи — рече тя.

Бях чувала тези думи от устата на татко толкова пъти, че сега се шокирах. Бях чакала, без да осъзнавам, да ги изрече мама. Нужно й беше време да разбере, че тази любов няма да я съсипе, и аз й дадох това време, можех да й го дам, защото при мен времето беше в изобилие.

Забеляза една снимка на стария ми скрин. Баба Лин беше дала да я сложат в позлатена рамка. Първата снимка, която направих на Абигейл — тайният й портрет, заснет преди семейството й да се събуди и преди да си сложи червило. Сузи Салмън, фотограф на дивата природа, беше уловила една жена, зареяла поглед отвъд утринната мъгла над моравата.

Използва тоалетната, пусна шумно водата и разрови хавлиените кърпи. Веднага разбра, че ги е купувала майка й. Кремави — нелеп за кърпи цвят, и с монограми, което е не по-малко нелепо, помисли си мама. Но след това се засмя на себе си. Каква и беше ползата от политиката на „изгорената земя“ през всичките тези години? Майка й си падаше по чашката, но умееше да обича; беше суетна, но и надеждна като скала. Не беше ли време да остави на мира не само мъртвите, но и живите и да се научи да ги приема такива, каквито са?

Аз не бях в банята, нито във ваната или в крана на чешмата. Не надничах към нея от огледалото над главата й и не подскачах, придобила микроскопични размери, по четките за зъби на Линдзи и Бъкли. Необяснимо как, болката за близките ми и въпросите „Щастливи ли са?“, „Ще останат ли родителите ми заедно?“ „Ще се научи ли Бъкли да споделя?“ „Ще се излекува ли баща ми напълно?“ вече не ме измъчваха така силно и ми се искаше те да не тъгуват толкова много за мен. Макар и да знаех, че болката все пак ще си остане. Както и тяхната скръб. Завинаги.

На първия етаж Хал беше хванал китката на Бъкли, който държеше четката за ударни инструменти.

— Просто минаваш леко по барабана.

Бъкли го направи и погледна към Линдзи, която седеше на дивана срещу него.

— Супер, Бък — каза тя.

— Като гърмяща змия.

Хал хареса сравнението.

— Точно така — съгласи се той и се замисли дали да не сформира своя джаз банда.

Мама се върна долу. Влизайки в стаята, тя срещна погледа на баща ми. Опита се да му обясни с жестове, че е добре, просто и трябва време да свикне с въздуха, както при голяма надморска височина.

— Внимание, внимание! — провикна се баба от кухнята. — Заемете местата си, Самюъл има да направи едно съобщение.

Всички се засмяха и се наместиха по-удобно. Преди да са се затворили в себе — беше им трудно да бъдат заедно, въпреки че го искаха — Самюъл влезе в стаята заедно с баба Лин. Тя носеше поднос с чаши за шампанско, които трябваше да бъдат напълнени в подходящия момент.

Той хвърли бърз поглед на Линдзи и каза:

— Лин ще ми помогне с наливането.

— Спец е по тази част — обади се мама.

— Абигейл? — чу се отново гласа на баба.

— Да?

— Радвам се да те видя.

— Давай, Самюъл — намеси се татко.

— Искам да кажа, че съм щастлив да бъда тук заедно с всички вас.

Но Хал познаваше брат си.

— Давай, ораторе. Бък, удари барабана за кураж.

Този път Хал остави Бъкли да се справи без негова помощ.

— Искам да кажа, че съм щастлив, че мисис Салмън си е у дома и че мистър Салмън също си е у дома, и че имам честта да се оженя за красивата им дъщеря.

— Добре казано! — възкликна татко.

Мама стана и взе подноса от баба Лин, после заедно раздадоха чашите.

Гледах как семейството ми пие шампанско и си мислех, че животът им се върти около моята смърт, разделен на „преди“ и „след“. Но когато Самюъл се осмели да целуне Линдзи пред цялото ми семейство, аз видях, че се откъсват от нея и поемат по своя път.

Това бяха скъпите за мен кости, които растяха, съединяваха се и запълваха празнината, останала след моята смърт — връзки, понякога крехки, понякога изградени на висока цена, но в повечето случаи прекрасни. Това се случи, след като си бях отишла. Започнах да виждам нещата по начин, който ми позволи да приема света, въпреки че мен ме нямаше в него. Събитията, породени от моята смърт, бяха само костите, които един ден щяха да се покрият с плът и да се превърнат в тяло. Цената на това вълшебно тяло беше моят живот.

Татко гледаше дъщерята, изправила се пред него. Дъщерята сянка вече я нямаше.

След като Хал му обеща да го научи как да работи с палките, Бъкли ги прибра заедно с четката и седмината се отправиха към масата, на която Самюъл и баба бяха подредили хубавия сервиз, за да поднесат нейния специалитет — замразени макарони на фурна на „Стуфърз“ и замразен чийзкейк на „Сара Лий“.

— Навън има някой — каза Хал, съзрял мъжка фигура през прозореца. — Това е Рей Сингх!

— Отвори му — каза мама.

— Отива си.

Всички, освен татко и баба, които останаха в трапезарията, тръгнаха след него.

— Хей, Рей — извика Хал, като отвори вратата и едва не стъпи върху пая. — Спри!

Рей се обърна. Майка му го чакаше в колата, без да е угасила двигателя.

— Не искахме да ви безпокоим — каза Рей на Хал.

Всички бяха вече на верандата — Линдзи и Самюъл, Бъкли и една жена, която той разпозна като мисис Салмън.

— Това Руана ли е? — извика мама. — Моля те, покани я да влезе.

— Наистина. Това е чудесно — каза Рей, но остана на мястото си. Питаше се вижда ли Сузи това?

Линдзи и Самюъл се отделиха от групата и тръгнаха към него.

Междувременно мама стигна до колата. Облегна се на прозореца и поговори с Руана.

Рей видя, че майка му отвори вратата и се запъти към къщата.

— Със сина ми ще хапнем само малко пай, нищо друго — каза тя на мама, докато вървяха по пътеката.

— Доктор Сингх на работа ли е? — попита мама.

— Както обикновено — отвърна й Руана.

Гледаше Рей, който заедно с Линдзи и Самюъл влезе вътре.

— Елате да попушим от ароматизираните цигари.

— Непременно — каза мама.

— Добре дошъл, Рей. Заповядай, седни — каза татко, като го видя да влиза във всекидневната. В сърцето му имаше специално място за момчето, което беше обичало дъщеря му. Междувременно Бъкли седна на стола до баща ми, преди някой друг да го изпревари.

Линдзи и Самюъл донесоха два стола от всекидневната и се настаниха до бюфета. Руана седеше между баба и мама, а Хал — сам в единия край на масата.

Разбрах, че няма да усетят кога съм си отишла, както понякога не усещаха, че упорито се нося из въздуха в някоя от стаите. Бъкли ми говореше и аз му отговарях, понякога дори несъзнателно. Явявах им се във всяка форма, в която искаха да ме видят.

А ето я и нея отново. Вървеше сама из царевичната нива, докато всички други, които обичах, се бяха събрали заедно в една стая. Тя винаги щеше да ме усеща и да мисли за мен. Разбирах това, но вече нищо не можех да направя. Рут беше обсебено от духове момиче, а сега щеше да бъде обсебена от духове жена. В началото случайно, а сега вече съвсем съзнателно. Историята на живота и смъртта ми се беше превърната в нейна история, в нейна власт беше дали да я сподели.

* * *

Руана и Рей се канеха да си тръгват, когато Самюъл спомена за къщата в неоготически стил, която с Линдзи бяха открили сред дърветата край Шосе 30. Описа я подробно на Абигейл и призна, че там е решил да предложи на Линдзи да се оженят и да живеят в нея. Тогава Рей внезапно попита:

— Къщата не е ли с голяма дупка в тавана на задната стая и разкошен еркерен прозорец?

— Да — отговори Самюъл.

Забелязал безпокойството на баща ми, той добави:

— Всичко може да се поправи, мистър Салмън. Гарантирам ви.

— Неин собственик е бащата на Рут — каза Рей.

За момент настъпи тишина. После той продължи:

— Теглил е кредит и купува стари сгради, които още не са обявени за разрушаване. Иска да ги реставрира.

— Господи! — каза Самюъл.

В този момент аз изчезнах.