Алис Сиболд
Очи от рая (14)

Четиринайсета глава

В продължение на цяла седмица Линдзи наблюдаваше къщата на моя убиец, използвайки собствените му методи.

Беше се съгласила да тренира една година с момчетата от футболния отбор, за да се подготви за предизвикателството, което мистър Деуит и Самюъл я насърчаваха да приеме — да се пребори за място във футболната лига на гимназиалните училища. Самюъл и помагаше, като тренираше заедно с нея, без всякаква надежда да пробие в лигата. Според собствените му думи, можеше да претендира единствено за титлата „най-бързото момче в шорти“.

Беше добър в бягането, но не го биваше да рита и да отнема топката, а понякога дори не можеше да я види, макар да беше под носа му. И така, докато тичаха из квартала, Линдзи всеки път оглеждаше тайно дома на мистър Харви, докато нищо неподозиращият Самюъл тичаше пред нея, задавайки темпото.

Скрит в зелената си къща, мистър Харви гледаше навън. Забеляза, че тя наблюдава дома му и започна да се изнервя. Беше минала вече почти година, а Салмънови продължаваха да душат наоколо.

Такова нещо му се беше случвало и преди — в други градове и щати. Подозираха го единствено роднините на жертвата. Беше се усъвършенствал да хвърля прах в очите на полицаите, като изобразяваше покорна невинност, проявяваше интерес към методите им и даваше безполезни идеи и съвети. Беше добро хрумване да подхвърли името на онова момче, Елис, пред Фенърман, а лъжата, че е вдовец, винаги вършеше работа. Във всички случаи представяше за своя „съпруга“ последната си жертва, споменът, за която все още му доставяше удоволствие, а подробностите черпеше от образа на майка си.

Всеки ден излизаше от къщи за един-два часа. Купуваше каквото му бе нужно и след това продължаваше с колата към Вали Фордж Парк, където обикаляше из павираните алеи. Често попадаше на групи ученици, дошли да разгледат къщата, в която бе живял Джордж Вашингтон, и параклиса, издигнат в негова памет. Интересът на децата към историята го умиляваше, приятно му беше да ги гледа как се взират съсредоточено в някой зид или греда, сякаш можеха да открият там сребрист косъм от перуката на Вашингтон.

Понякога екскурзоводите или учителите го забелязваха и въпреки приветливия му вид го поглеждаха въпросително — все пак беше непознат човек. За такива случаи той си имаше хиляди обяснения: „Някога и аз водех децата си тук“; „На това място се запознахме с жена ми“. Казаното винаги беше свързано с измисленото му семейство и жената насреща му отвръщаше с усмивка. Веднъж една привлекателна пълна жена се опита да го заговори, докато екскурзоводката от парка разказваше на децата за събитията от зимата на 1776 г.^[1] и Битката за Чатануга^[2].

Каза й, че е вдовец и спомена името на Софи Чикети, представяйки я като покойната си съпруга и единствената си истинска любов. Събеседничката му намери тази история за очарователна. Докато я слушаше да му дърдори за котките си и трите деца на брат си, които много обичала, той си я представяше мъртва на стола в избата си.

След този случай щом уловеше подозрителния поглед на някоя от учителките, той тихо се измъкваше и отиваше на друго място в парка. Наблюдаваше майките, които енергично бутаха пред себе си детски колички. Виждаше избягали от училище тийнейджъри, които се целуваха из неокосените поляни или по отъпканите пътечки сред тях. В най-високата част на парка имаше малка горичка, където понякога паркираше комбито си, оставаше на волана и наблюдаваше мъжете, които спираха до него и излизаха от колите си. Мъже в костюми по време на обедната си почивка, мъже с фланелени ризи и джинси, които бързо потъваха сред дърветата. Понякога поглеждаха въпросително към него. Ако бяха по-близо, щяха да видят през предното стъкло това, което виждаха жертвите му — дива, неудържима сласт.

 

 

На 26 ноември 1974 г. Линдзи видя, че мистър Харви излиза от зелената си къща и изостана от групата тичащи момчета. По-късно щеше да обясни, че е в месечно неразположение и никой нямаше да посмее да й каже нещо. Дори някои момчета тайно щяха да се зарадват на това доказателство, че непопулярният план на мистър Деуит да вкара момиче в регионалната лига никога няма да проработи.

Гледах сестра си с възхищение и почуда. Тя беше едновременно толкова много неща. Жена. Шпионка. Спортистка. Аутсайдер.

Вървеше, притиснала с ръка корема от едната си страна, все едно нещо внезапно я е заболяло, и когато момчетата започнаха да се оглеждат и да я търсят, им махна с ръка да продължат. Вървя така, докато те не завиха зад ъгъла. Имотът на мистър Харви беше ограден от високи борови дървета с гъсти корони, които никой не беше подрязвал с години. Приседна до един бор, все още преструвайки се на изтощена, и когато прецени, че е настъпил подходящият момент, се сви на топка, претърколи се между две дървета и зачака. На момчетата им оставаше още една обиколка. Видя ги да минават край нея и да пресичат пустеещия парцел по обратния път към училището. Най-после беше сама. Прецени, че разполага с четиридесет и пет минути, преди татко да започне да се чуди кога ще се прибере у дома. Бяха се договорили, че ако иска да тренира с отбора, Самюъл ще я изпраща до вкъщи и най-късно в пет ще си е у дома.

В небето през целия ден надвисваха тежки облаци и от есенния студ кожата на краката и ръцете й бе настръхнала. По време на кроса й ставаше горещо, но после в съблекалнята, която споделяше с момичетата от отбора по хокей на трева, трепереше от студ, докато не се пъхнеше под горещия душ. Но сега, свита на моравата пред зелената къща, тя беше настръхнала не само от студ, но и от страх.

Когато момчетата се скриха от погледа й, сестра ми пропълзя до страничния прозорец на мазето. Беше си намислила какво да каже, ако я хванат: че търси котенце, шмугнало се между боровете. Сиво, пъргаво котенце, което побягнало към къщата на мистър Харви и тя се втурнала след него, без да мисли.

В избата беше тъмно. Опита се да отвори прозореца, но той беше залостен отвътре. Щеше да се наложи да счупи стъклото. Мислите и препускаха, безпокоеше се, че ще вдигне шум, но вече беше късно да се отказва. Представи си как татко седи вкъщи и непрекъснато поглежда към часовника. Свали горнището на анцуга си и го омота около стъпалата си. Седна, подпря се на ръце, ритна прозореца три пъти с крака и накрая той се счупи с приглушен трясък.

Внимателно се промуши вътре и се смъкна надолу, търсейки опипом опора за краката си, но се наложи да скочи от близо един метър върху пръснатите по цимента стъкла.

Помещението беше подредено и чисто, не като нашето, където по пода се търкаляха купища кутии с надписи от рода на „Великденски Яйца И Трева“, „Коледна Звезда И Играчки За Елха“, които така и не бяхме върнали на полиците, които татко беше сковал.

Отвън в мазето нахлу студ и тя усети в тила си въздушно течение, което сякаш я тласкаше да се отдръпне от проблясващия полукръг, посипан със стъкло, и да влезе по-навътре. Видя креслото и малка масичка до него. Големия будилник със светещи цифри, поставен върху метална лавица. Искаше ми се да насоча погледа й към шахтата с костите на животните, но знаех, че ще ги помисли за моите, въпреки че можеше да нарисува очите на муха върху милиметрова хартия и мистър Бот й беше писал отличен по биология тази есен. Ето защо се зарадвах, че не се приближи до това място.

Не можех да се явявам на хората, да им шепна, да ги подбутвам или направлявам, но Линдзи почувства нещо, въпреки че беше съвсем сама. Въздухът на студената, усойна изба беше зареден с някакво напрежение и тя потрепери. Беше само на няколко крачки от счупения прозорец и знаеше, че на всяка цена трябва да продължи нататък, да се стегне и да се съсредоточи върху търсенето на улики. Точно тогава за миг си представи Самюъл, който тича напред и си мисли, че ще я види при последната си обиколка, но не я намира. Връща се в училище, но нея пак я няма и обзет вече от съмнения, все пак допуска, че може би е под душа и също отива да се изкъпе, а после, преди да предприеме нещо друго, я чака пред входа. Колко ли дълго щеше я чака? Измери с поглед стълбището до първия етаж, преди да поеме по него, и съжали, че Самюъл не е тук да я следва стъпка по стъпка, да движи ръцете и краката й вместо нея. Но тя нарочно не му беше казала какво смята да стори — не беше казала на никого. Това, което правеше, беше нередно — беше престъпление — и тя напълно го осъзнаваше.

Ако случайно се замислеше за това по-късно, тя би си казала, че е почувствала нужда от въздух и затова се е качила горе. Докато вървеше по стъпалата, по маратонките й полепнаха малки частички бял прах, но тя не ги забеляза.

Завъртя топката на вратата на мазето и се озова на първия етаж. Бяха минали само пет минути. Оставаха й още четиридесет или някъде там. През спуснатите щори все още проникваше светлина. Докато стоеше в колебание, макар че къщата беше същата като нашата, чу тупването на вечерния вестник на площадката пред външната врата и звънеца на колелото на вестникарчето.

Сестра ми си помисли, че ако огледа методично всички помещения, би могла да намери някаква улика и да отнесе трофея си на татко, който по този начин ще се освободи от мен. Вечното съперничество, дори между живи и мъртви. Видя същите сиво-зелени плочи на пода, каквито имаше и у нас, и си спомни как пълзеше след мен като бебе, а аз тъкмо се учех да ходя. После си представи как, още съвсем малка, бягам от нея с радостни викове в съседната стая и я дразня, а тя прави първите си самостоятелни стъпки в опита си да ме настигне.

Но къщата на мистър Харви беше по-празна от нашата, нямаше килимчета, които да й придадат топлина и уют. От плочите в коридора Линдзи стъпи на излъсканите чамови дъски в помещението, което у нас използвахме за всекидневна. Стъпките й отекваха из празния дом, звукът от всяко движение се връщаше обратно при нея.

Не можеше да спре спомените, нахлуващи в главата й. Всеки от тях се открояваше с болезнена яснота. Бъкли язди на конче върху раменете ми надолу по стълбите. Мама ме повдига, а Линдзи гледа със завист как протягам ръце към върха на елхата, за да сложа звездата. Пързалям се по парапета и я карам да направи същото. Двете молим татко да ни чете комикси след вечеря. Всички тичаме след Холидей, а той лае ли лае. И безбройните насилени усмивки по снимките от рождени дни и празненства. Двете сестри в еднакви жълти карирани рокли на Великден. Държим кошнички със зайчета и яйца, които сме боядисали собственоръчно. Краката ни са обути в лачени обувки с каишки и неудобни катарами. Устата ни боли от усилието да се усмихваме, докато мама успее да фокусира обектива. Снимките са малко мъгляви, очите на всички са червени. Но тези артефакти, заровени в паметта на сестра ми, щяха да бъдат недостъпни за следващите поколения, които нямаше да разберат какво е било, когато играехме у дома или се биехме кой коя играчка да вземе. Когато двете бяхме сестри.

И тогава тя зърна нещо. Гърба ми, който се скри в съседната тая. У дома там беше трапезарията, а тук помещението, в което той държеше завършените къщички за кукли. Отново бях дете и тичах пред нея.

Тя ме гонеше.

Хукна след мен из стаите на първия етаж и въпреки че усилено тренираше за футболната лига, когато пак се озова отново в антрето, едва си поемаше дъх. Главата й се маеше.

Спомних си какво казваше мама за едно момче на автобусната спирка, което беше все още във втори клас, но бе два пъти по-голямо от нас. „Не си знае силата, затова се дръжте настрани от него.“ Момчето прегръщаше като мечка всеки, който се държеше мило с него, а лицето му грейваше от простодушна обич, която извикваше в него непреодолимо желание да докосва другите. Преди да го преместят от редовното училище в друго заведение, за което никой не говореше, той беше вдигнал едно момиченце на име Дафни и я беше притиснал толкова силно, че когато я пусна, тя падна на пътя. Сега аз упорито се опитвах да проникна през границата, която ме отделяше от живите и да стигна до Линдзи, но изведнъж осъзнах, че вместо да й помогна, може да я нараня.

Сестра ми седна на широките стъпала в единия край на антрето и затвори очи, като в същото време се стараеше да диша нормално, за да реши какво точно да търси в къщата на мистър Харви. Чувстваше се като какавида, увита в нещо тежко, като муха, попаднала в мрежата на паяк, цялата омотана в здрави копринени нишки. Знаеше, че татко е ходил в царевичната нива, подтикван от сила, която сега беше завладяла нея. Искаше да му занесе улики, за да се изкачи по тях като по въжена стълба и да се върне при нея, да го снабди с факти, които да придадат тежест на твърденията му пред Лен. Вместо това се видя как полита след него в бездънна пропаст.

Оставаха й двадесет минути.

Сестра ми беше единственото живо същество в тази къща, но тя не беше сама и аз не бях единствената й компания. Когато Линдзи проникна в дома на моя убиец, неговата история и труповете на момичетата, чийто живот беше отнел, започнаха да се разкриват пред мен. Горе, в моята небесна сфера, аз започнах да изреждам имената им:

Джаки Майър, Делауеър, 1967 г. Тринайсетгодишна.

Преобърнат стол, до него на пода малка фигура в неестествена поза, само по тениска на черти и нищо друго. До главата й локва кръв.

Флора Ернандес, Делауеър, 1963 г. Осемгодишна.

Той искаше само да я докосне, но тя започна да пищи. Беше дребничка за възрастта си. Намериха по-късно левия й чорап и обувката. Тялото не беше открито. Костите й бяха заровени в мазето на един стар жилищен блок.

Лия Фокс, Делауеър, 1969 г. Дванайсетгодишна.

Уби я без много шум върху един покрит с калъф диван, захвърлен под една естакада. Заспа върху нея, унесен от монотонния шум на колите над тях. Бяха минали десет часа, преди някакъв скитник да почука на колибата, която мистър Харви беше сковал от стари врати. Чак тогава опакова багажа си и тялото на Лия Фокс и се махна оттам.

Софи Чикети, Пенсилвания, 1960 г. Четирийсет и девет годишна.

Даваше квартира под наем. Беше разделила на две мансардата, в която живееше, с гипсокартон. Той харесваше полукръглото прозорче, което се беше оформило по този начин, а и наемът беше нисък. Но хазяйката говореше прекалено много за сина си и упорстваше да му чете стихове от една книга със сонети. Той прави любов с нея в нейната част от мансардата, а когато започна да приказва, смаза черепа й и отнесе тялото й на брега на минаващата наблизо рекичка.

Лидия Джонсън, Окръг Бъкс, Пенсилвания, 1960 г. Шестгодишна.

Изкопа сводеста пещера в склона на един хълм близо до каменоломната и зачака да му излезе късметът. Тя беше най-младата му жертва.

Уенди Рихтер, Кънетикът, 1971 г. Тринайсетгодишна.

Чакаше баща си пред един бар. Изнасили я в храстите и я удуши. Този път, съвземайки се от ступора, в който обикновено изпадаше, чу някакви гласове. Обърна лицето на мъртвото момиче към себе си и когато гласовете се приближиха, захапа ухото й. „Извинявай, човече“, казаха двама пияни мъже, влезли в храстите, за да се облекчат.

Във въздуха пред мен заплува цял гробищен град, блъскан от студения вятър, в който убитите жертви навестяваха умовете на живите. Можех да видя как тези призрачни спомени нахлуват в ума му, но не ги гледах дълго, защото сестра ми се нуждаеше от моята помощ.

От момента, в който отново съсредоточих вниманието си върху нея, Линдзи се изправи. Заедно се изкачихме по стълбите. Тя се чувстваше като зомбитата във филмите, които Самюъл и Хал толкова обичаха да гледат. Пристъпваше несъзнателно, вперила безизразно очи пред себе си. Стигна до стаята, която у нас беше стаята на родителите ми, но не намери нищо. Огледа коридора. Нищо. След това влезе там, където в нашата къща беше моята стая, и се озова в спалнята на убиеца ми.

За разлика от другите помещения тук имаше доста повече вещи и тя много внимаваше да не размести нещо. Пъхаше ръката си между пуловерите, подредени в шкафа, надявайки се да намери нещо сред тях — нож, пистолет или химикалка, нагризана от Холидей. Не откри нищо. След това, чувайки някакъв шум, който не можа да определи, се обърна към леглото и видя скицника му в осветения кръг под нощната лампа, оставена включена на нощното шкафче. Пристъпи натам и отново чу някакви звуци, без да знае връзката между тях. Приближаваща кола. Скърцане на спирачки. Затръшване на врата.

Тя обръщаше листовете на скицника и гледаше скицираните скици с напречни греди и сглобки, кулички и подпори, мерки и бележки, които не й говореха нищо. След това, прелиствайки последната страница, й се стори, че чува отвън приближаващи се стъпки. Мистър Харви завъртя ключа в ключалката на входната врата. В този момент на листа пред себе си Линдзи видя скица, направена с молив. Беше малка рисунка на стъбла над някаква яма, встрани от нея се виждаше чертеж на лавица, отделно имаше скициран скрин и още нещо, което привлече вниманието й. Беше тъничък лист: „Царевичната нива на Столфуз“. Ако не беше чела статията във вестника, след като откриха част от ръката ми, нямаше да се чуди, че собственик на нивата е човек на име Столфуз. Тя прозря това, което исках да разбере. Бях умряла в тази яма. Бях крещяла, бях се борила, но не успях да се спася.

Тя откъсна листа. Мистър Харви беше вече в кухнята и си приготвяше нещо за ядене — сандвич с любимия му лебервурст и чаша от бяло грозде. Чу скърцането на дъска и замръзна. Ново скърцане и той се изправи. По гърба му преминаха тръпките на внезапна догадка.

Гроздето се разпиля по пода и той настъпи зърната с левия си крак, а горе сестра ми се спусна към алуминиевите щори и се опита да отвори заяждащия прозорец. Мистър Харви се втурна по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж, а в това време Линдзи разби стъклото, изпълзя върху покрива на верандата и се затъркаля надолу. Когато той изкачи стълбите и се завтече към спалнята, тялото на сестра ми се блъсна във водосточната тръба и тя се откачи. В момента, в който убиецът ми стигна до спалнята, сестра ми тупна долу сред храстите и боклуците.

Като по чудо изобщо не пострада. Беше цяла и невредима. И възхитително млада. Тя се изправи точно когато той се канеше да прескочи през прозореца, но се спря. Видя я да тича към бъзовите храсти. Избродираният с коприна номер на гърба й крещеше в лицето му: 5! 5! 5!

Линдзи Салмън с футболната си фланелка.

 

 

Когато Линдзи стигна до дома, завари Самюъл да я чака с родителите ми и баба Лин.

— Господи! — възкликна мама, която първа я видя през едно от малките квадратни прозорчета от двете страни на входната ни врата.

Тя й отвори, Самюъл изскочи навън и сестра ми се хвърли право в прегръдките му, без изобщо да погледне към мама и татко, който куцукаше към нея.

— Боже мой, боже мой! — отново възкликна майка ми при вида на драскотините и мръсотията по сестра ми.

Баба застана до нея.

Самюъл приглади косата на Линдзи с ръка.

— Къде беше?

Но Линдзи, която изглеждаше някак дребна и слаба за бушуващата в гърдите й буря, се обърна към баща ми. Този ден й завиждах, че е толкова пълна с живот.

— Татко?

— Да, скъпа.

— Направих го. Вмъкнах се в дома му. — Тя трепереше леко и се опитваше да сдържи сълзите си.

— Какво си направила? — сепна се мама.

Сестра ми изобщо не я погледна.

— Донесох ти това. Мисля, че е важно.

През цялото време беше държала рисунката смачкана на топка в ръката си. По тази причина й беше по-трудно да се приземи, когато скочи, но не я изпусна.

Една фраза, която татко беше прочел този ден, изплува в ума му. Изговори я на глас, гледайки Линдзи в очите:

— „Войната е състоянието, към което човек привиква най-лесно.“

Линдзи му подаде рисунката.

— Отивам да взема Бъкли — каза мама.

— Мамо, няма ли поне да погледнеш?

— Не знам какво да кажа. Баба ти е тук. Аз трябва да пазарувам, да сготвя пилето. Никой не мисли за къщата. Ние сме семейство, имаме и син. Тръгвам.

Баба Лин изпрати майка ми до задната врата, но не се опита да я спре.

След като мама излезе, сестра ми хвана Самюъл за ръка. В бележката, написана от мистър Харви, татко видя същото, каквото и тя — по всяка вероятност това беше проектът на лобното ми място. Той вдигна поглед и попита сестра ми:

— Сега вярваш ли ми?

— Да, татко.

Изпълнен с благодарност, баща ми реши да се обади по телефона.

— Татко — обади се сестра ми.

— Да?

— Мисля, че той ме видя.

 

 

Никога не съм била толкова щастлива и благодарна за това, че сестра ми не пострада през този ден. На връщане от наблюдателния си пункт в беседката треперех от страх, че там, на земята, могат да я загубят не само баща ми, майка ми, Бъкли и Самюъл, но че мога да я загубя и аз — което си беше чист егоизъм.

Франи се приближи към мен от ресторанта на самообслужване. Аз едва я погледнах.

— Сузи — заговори ме тя. — Трябва да ти кажа нещо.

Минахме под една от старомодните улични лампи, продължихме в тъмнината и тя ми подаде сгънат на четири лист хартия.

— Когато се почувстваш по-добре, виж това тук и отиди на мястото, което е посочено.

Два дни по-късно картата на Франи ме отведе в едно поле, край което често минавах. Въпреки че беше красиво, никога не бях ходила там. На картата с пунктирана линия беше обозначена една пътека. Трескаво търсех някаква пролука между безкрайните редове пшеница. И изведнъж го видях точно пред мен. Когато тръгнах през пшеницата към него, листчето хартия се разпадна в ръката ми и изчезна.

Пред мен се виждаше едно прекрасно старо маслиново дърво.

Слънцето беше високо, а около дървото мястото беше голо. Спрях за момент и видях, че пшеницата от другата страна се люлее, сякаш към мен се приближаваше някой, не по-висок от стеблата.

Беше дребничка за възрастта си, както и на земята. Маншетите и подгъвът на пъстрата и басмяна рокля бяха разръфани.

Спря пред мен.

— Идвам тук всеки ден — рече тя. — Обичам да слушам шумоленето.

Осъзнах, че край нас разлюляната от вятъра пшеница шуми.

— Познаваш ли Франи? — попитах аз.

Момиченцето кимна със сериозно изражение на лицето.

— Тя ми даде карта, за да намеря това място.

— Тогава сигурно си готова — каза тя, и тъй като се намираше в своята небесна сфера, започна да се върти, при което рокличката й се изду като балон. Седях на земята под дървото и я съзерцавах.

По едно време спря да се върти и останала без дъх, седна до мен.

— Името ми е Флора Ернандес — каза тя. — А ти как се казваш?

Отговорих на въпроса й и се разплаках, успокоена, че срещам друго момиче, което той бе убил.

— Скоро ще дойдат и другите — рече тя.

Флора пак започна да прави пируети, а в това време от всички посоки към дървото през пшеничената нива заприиждаха други момичета и жени. Болката ни преливаше от една към друга като вода от чаша в чаша. Всеки път, когато разказвах историята си, губех по малко от нея, малки капчици болка. В този ден разбрах, че искам да разкажа историята на моето семейство. Защото ужасът на земята е реален и хората го изживяват всеки ден. Ужасът е като цвете или като слънцето; не можеш да попречиш на цветето да разцъфти, нито пък на слънцето да грее.