Стивън Кинг
Бележки след залеза (9)

Н.

Този разказ е най-новият в сборника и се помества за пръв път. Сюжетът е силно повлиян от „Великият бог Пан“ от Артър Мейкън^[1] — роман, който (подобно на „Дракула“ от Брам Стокър) кара читателите да си затворят очите за доста тромавата проза и неумолимо задълбава в най-големите им страхове. Колко безсънни нощи е предизвикал? Един бог знае, но аз съм живото доказателство за въздействието му.

Според мен в хорър жанра „Великият бог Пан“ е еквивалент на големия бял кит Моби Дик и рано или късно всеки писател, който приема насериозно въпросната литературна форма, трябва да се подхване тази тема с пълното осъзнаване, че действителността е крехка и прозирна, а истинската реалност отвъд е бездънна бездна пълна с чудовища. Възнамерявах да се опитам да съчетая темата на Мейкън с идеята за обсесивно-компулсивното разстройство (доскоро наричано натраплива невроза)… отчасти защото смятам, че всеки човек в една или друга степен страда от ОКР (кой от нас поне веднъж не се е връщал от път да провери дали е изключил фурната или котлона?) и отчасти защото това психично състояние почти винаги присъства в историите за ужаса. Сещате ли се поне за един прочут разказ на тази тема, в който не се съдържа идеята за връщане към всичко омразно и противно? Вероятно най-уместният пример е краткият разказ „Жълтите тапети“^[2] от американската писателка Шарлот Пъркинс Гилман.

Ако сте го изучавали в колежа, вероятно са ви казали, че разказът е феминистки. Донякъде е вярно, но същевременно това е история за съзнание, рухващо под тежестта на натрапчивите мисли. Същият елемент присъства и в моя разказ Н.