Стивън Кинг
Бележки след залеза (8)

Денят на дипломирането

Години наред след една катастрофа през 1999 вземах антидепресанта доксепин — не защото бях изпаднал в депресия (мрачно каза той), а понеже се предполагаше че лекарството облекчава хроничната болка. И наистина ми подейства, обаче през ноември 2006, когато заминах за Лондон за представянето на „Романът на Лизи“, почувствах, че е настъпил моментът да захвърля илача. Не се консултирах с лекаря, който ми го предписа — просто престанах да го пия. Страничните ефекти от внезапното спиране бяха… интересни^[1].

В продължение на седмица, щом затворех очи, виждах ясни панорамни изображения като във филм: гори, поля, хълмове, огради, железопътни линии, работници с кирки и лопати, ремонтиращи някакъв път… после кадрите отново се повтаряха, докато заспях. Не ми хрумваше сюжет, свързан с тях, виждах само невероятно подробните изображения. Честно казано, дори малко ми докривя, когато престанаха да ме спохождат. Освен това сънувах поредица от ярки сънища, предизвикани от липсата на медикамента. Един от тях — грамаден облак във формата на гъба, разпростиращ се над Ню Йорк, стана сюжет на този разказ. Написах го, макар да си давах сметка, че образът е експлоатиран в безброй филми (и телевизионни сериали), понеже сънят притежаваше прозаичността на документалистиката. Подобно на „Сънят на Харви“ настоящият разказ е по-скоро запис под диктовка, отколкото художествена измислица.