Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Stationary Bike, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Стивън Кинг. Малко след залеза
Американска. Първо издание
Превод: Весела Прошкова, Адриан Лазаровски, Стефан Георгиев
Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова
Коректор: Джени Тодорова
Художник: Димитър Стоянов — ДИМО
ИК „Плеяда“, София, 2009 г.
ISBN: 978-954-409-294-8
История
- — Добавяне
IV. Човекът с пушката
Беше най-реалистичният сън от четиринайсетгодишната му възраст, когато три-четири пъти в една нощ получи спонтанни оргазми, наричани мокри сънища, и стъпи на пътя към физическата зрелост. Досега не беше сънувал подобен кошмар, всички останали бледнееха в сравнение с него. Най-ужасяващо беше усещането за обреченост, преминаващо като червена нишка през съня, който бе и странно ефимерен; той знаеше, че сънува, но не можеше да се изплъзне. Сякаш беше впримчен в страховита паяжина. Знаеше, че се върти в леглото си, но не можеше да се добере до онзи Ричард Сифкиц с глупавите шорти, заместващи долнището на пижама, който трепереше и беше плувнал в пот.
Видя възглавница и бежов телефон, прорязан от пукнатина. После коридор с картини, на които знаеше, че са изобразени жена му и трите му дъщери. После кухня и микровълнова печка, на екранчето й примигваше 4:16. На кухненския плот стоеше купа с банани (които го изпълниха с тъга и страх). Остъклен коридор. Там, опряло муцуна на лапите си, лежеше кучето Пепе. Животното не вдигна глава, само извъртя очи и те се превърнаха в противни белезникави полумесеци, прорязани от червени жилки. В този момент Сифкиц заплака насън, осъзнавайки, че всичко е загубено.
Сега беше в гаража. Усещаше миризма на машинно масло. И на изсъхнала трева. В ъгъла стоеше косачката — същински градски фетиш. Той виждаше старото менгеме на тезгяха и дървените стърготини. И килера. На пода бяха кънките на дъщерите му. Връзките им бяха бели като ванилов сладолед. Подредени старателно, инструментите му висяха по стените. Градински сечива, които използваше в двора. Обичаше да работи там…
(Карлос. Аз съм Карлос.)
На най-горният рафт, за да не я достигнат момичетата, лежеше пушка 36-ти калибър. Почти забравена, не беше използвана от години. До нея имаше и кутия с патрони, толкова потъмняла, че надписът „Уинчестър“ едва се четеше. В този момент Сифкиц осъзна, че е влязъл в мозъка на потенциален самоубиец. Мъчеше се или да възпре Карлос, или да избяга от него. Само че нито едното, нито другото му се удаваше. Усещаше, че леглото е съвсем близо — отвъд паяжината, в която се беше оплел, и въпреки това не можеше да стори нищо.
Сега отново стоеше до тезгяха, а пушката беше заклещена в менгемето. Кутията с патроните и ножовката бяха на отсрещната маса. Той беше отрязал цевта на пушката, защото така щеше да свърши работата по-лесно. В кутията имаше две дузини патрони — зелени дундьовци с месингови дъна и когато Карлос дръпна затвора, не чу изщракване, а цъкане; изпита странно усещане в устата, вкусът беше, като че беше погълнал дървени стружки, по езика му сякаш беше полепнало нещо мазно, гърбът го болеше, болеше го като… СЕМ — с тези графити с приятелите си тийнейджъри украсяваше фасадите на изоставените сгради, а и не само на изоставените (СЕМ означаваше Си Ебало Майката), само че вече не беше на работа и нямаше кой да му плати болничните. Джими Берковиц го беше съкратил, за да прави икономии, затова Карлос Мартинес не можеше да си позволи наркотиците, които мъничко облекчаваха болката, не можеше да си позволи физиотерапията, която мъничко облекчаваше болката, не можеше да плаща ипотеката… Oy, caramba — едно време възкликваше така на шега, обаче сега не му беше до шеги — oy, caramba, щяха да му вземат къщата, и то само пет години преди последната вноска, si, si, señor, щяха да му прилапат къщицата, и то заради онзи мръсник Сифкиц, заради него и заради шибаното му хоби да поддържа пътища. Спусъкът на пушката напомняше полумесец, което му напомни за неописуемите полумесеци в забелените очи на Пепе.
Сифкиц се събуди, плачеше и трепереше, главата му висеше от леглото и почти допираше пода. Той изпълзя от спалнята и се повлече към статива под капандурата. На половината път осъзна, че може да ходи.
Картината, изобразяваща пустия път, още стоеше на статива. Беше подобрената и почти завършена версия на проекцията в сутерена. Без да се замисля, той я захвърли встрани и на мястото й постави лист кадастрон. Сграбчи каквото му попадна под ръка (в случая една химикалка) и започна да работи. Рисува часове наред. По едно време (смътно си спомняше този момент) му се припика, но само регистрира как топлата струя се стича по крака му. Не престана да плаче, докато не завърши картината. След това се отдръпна назад и огледа творението си.
Изобразил беше гаража на Карлос през една октомврийска утрин. Пепе, наострил уши, стоеше отпред, явно привлечен от изстрела. Карлос го нямаше на картината, но Сифкиц знаеше къде е трупът му — вляво, точно до тезгяха. Жена му щеше да чуе изстрела, ако си беше вкъщи. Ако я нямаше, щяха да изминат час-два, преди да намери мъртвеца.
Под скицата Сифкиц беше надраскал „Човекът с пушката“. Не си спомняше да го е правил, но това със сигурност беше неговият почерк, а и названието подхождаше на изображението. Въпреки че на него нямаше нито човек, нито пушка.
Той седна на канапето и обгърна с длани главата си. Дясната го болеше ужасно, защото не беше свикнал да работи с химикалка. Каза си, че просто е имал кошмар и че картината е резултат от този кошмар. Каза си, че няма никакъв човек на име Карлос и никаква компания „Липид“, че всичко е плод на въображението му, възбудено от глупавата метафора на доктор Брейди.
Сънищата по принцип избледняват, но тези образи — напуканият бежов телефон, микровълновата печка, купата с бананите и очите на кучето, бяха все така ясни. Дори по-ясни от преди.
Беше решил да не се занимава повече с проклетия велотренажор. Даваше си сметка, че е твърде близо до границата на лудостта. Ако продължеше по същия начин, нищо чудно да се стигнеше дотам да си отреже ухото и да го изпрати или на приятелката си (нямаше такава), или на доктор Брейди. Ами да, докторът беше виновен за състоянието му.
— Край с тъпия велотренажор — избърбори, без да вдигне глава. — Може да се запиша на фитнес, но с този шибан уред вече приключих.
Само че не отиде на фитнес и след като в продължение на една седмица не прави физически упражнения (ходенето пеша не го задоволяваше, защото по тротоарите имаше твърде много хора), започна да се изнервя. Копнееше за спокойствието по пътя за Хъркимър. Не беше спазил срока за завършване на последния си проект — илюстрация а ла Норман Рокуел за една компания за чипс, поради което личният му агент и от рекламната агенция здравата го нарязаха. За пръв път се издънваше така.
А най-лошото беше, че го мъчеше безсъние.
Споменът за кошмара вече не беше толкова натрапчив и той реши, че го подклажда само изображението на гаража на Карлос, което му се пулеше от статива. Подклаждаше го както струя нафта подклажда огъня. Той обаче не можеше да се реши да унищожи картината (беше много сполучлива), затова я обърна към стената.
Същия следобед се качи на асансьора, слезе в сутерена и възседна велотренажора. Щом погледна проекцията на стената, стационарният велосипед се превърна в стария трискоростен „Роули“ и той поднови пътуването на север. Опита се да си внуши, че усещането как някой го преследва е следствие от кошмара и от трескавите часове, прекарани пред статива. Самозаблудата свърши работа за известно време. Поне спеше нощем и работеше върху текущите си ангажименти.
Завърши картината, на която се виждаше как няколко момчета похапват чипс, и я изпрати по куриер. На следващия ден получи чек за десет хиляди и двеста долара, придружен с бележка от агента Бари Касълман, която гласеше: „Поуплаших се, скъпи.“ Сифкиц си помисли: „Не си единственият, скъпи.“
Следващата седмица на няколко пъти се замисля дали не трябва да сподели с някого за приключенията си под червеното небе. И всеки път отхвърляше тази идея. Можеше да каже на Труди, ако беше жива. От друга страна, ако тя беше жива, нямаше да се докара до това положение. Идеята да сподели преживяванията си с Бари беше абсурдна, а с доктор Брейди — плашеща. Брейди начаса щеше да му препоръча някой добър психиатър.
В деня, в който получи чека, Сифкиц забеляза, че изображението в сутерена се е променило. Тъкмо нагласяваше алармата на часовника, нещо го накара да се приближи до проекцията. В едната си ръка държеше кутийка диетична кока-кола, в другата — малкия часовник. В джоба на вехтата му риза бяха скътани няколко овесени бисквити. Имаше някаква промяна в изображението, но в първия момент той не можа да определи каква е. Той затвори очи и отброи до пет (стар трик за пречистване на съзнанието), след това рязко ги отвори. Отвори ги толкова широко, че заприлича на карикатурно изображение на изплашен човек. Този път веднага забеляза промяната. Нямаше го яркожълтото петно с форма на елипса до вратата към парното отделение. Беше изчезнало също като бирените кутийки преди време. Освен това цветът на небето беше по-наситен, по-тъмночервен. Слънцето клонеше към залез. Нощта се спускаше над пътя за Хъркимър.
Сифкиц си помисли, че трябва да прекрати тази дивотия. Утре. Може би вдругиден.
Възседна велосипеда и потегли. Откъм гората долиташе сънно цвъртене на птици, очакващи нощта.