Стивън Кинг
Велотренажор (3)

III. По пътя за Хъркимър

През есента на две хиляди и втора, една година след срутването на кулите-близнаци, Ню Йорк се връщаше към леко параноична версия на нормалното съществуване… само дето в Ню Йорк леко параноично означаваше нормално.

Ричард Сифкиц се чувстваше по-нормален и по-щастлив от всякога. Животът му беше подреден и хармоничен. Сутрин работеше по някоя от текущите поръчки и така изкарваше достатъчно, за да се издържа, освен това напоследък поръчките май се увеличаваха. Вестниците тръбяха, че икономиката отива на зле, но за Ричард Сифкиц — художник на свободна практика, икономиката си беше съвсем наред.

Продължаваше да обядва в ресторанта на Дугън, намиращ се на съседната пряка, но вече си поръчваше салата, не двоен чийзбургер като преди, а следобед работеше върху новата картина — детайлизирана версия на проекцията в сутерена. Картината, изобразяваща работната група на Берковиц, беше преместена встрани и покрита с вехт чаршаф. Повече не му трябваше. Целта му беше да пресъздаде по-правдоподобно пътя за Хъркимър, който бе нарисувал на стената в сутерена, но без работниците. Защо да не са си отишли? Нали напоследък сам поддържаше пътя? Точно така, при това се справяше отлично. В края на октомври отново си изследва холестерола при доктор Брейди и числото беше отпечатано в черно, а не в червено. 179. Лекарят беше възхитен, нещо повече — дори му позавидя.

— По-добър е от моя — каза. — Взел си нещата присърце, а?

— Май да.

— И биреното ти шкембенце почти се е стопило. Тренираш ли?

— Старая се — отвърна Сифкиц, без да се впуска в подробности. Тренировките му вече бяха странни — поне така биха ги определили някои хора.

— Ами тогава се фукай. Това е моят съвет.

Сифкиц се усмихна, но не взе присърце съвета.

Вечерите, които бяха четвъртият етап от ежедневието му, гледаше телевизия или четеше книга (вместо бира пиеше доматен сок) и се чувстваше уморен, но доволен от себе си. Лягаше си с един час по-рано отпреди и допълнителната почивка му се отразяваше много добре.

Най-важен беше третият етап от ежедневието му — времето между четири и шест следобед. През тези два часа въртеше педалите на велотренажора, придвижвайки се по синята криволичеща линия между Пъкипси и Хъркимър. На подробната карта бяха дадени местните названия на пътя — Олд Райнбек Роуд, Каскейд фолс Роуд, Удс Роуд. Северно от Пенистън пътят дори се наричаше Дъмп Роуд — шосето към бунището. Той помнеше как в началото петнайсетте минути въртене на педалите му се струваха цяла вечност. Сега обаче се случваше да се насилва да спре след втория час. Накрая си купи часовник с аларма и го нагласи да звъни в шест часа. Агресивното дрънчене беше достатъчно силно да го… ами…

Да го събуди.

Не можеше да повярва, че заспива, докато върти педалите със скорост от двайсет и четири километра в час, но изпитваше страх от алтернативата, а именно, че започва да полудява по пътя за Хъркимър. Или пък в сутерена на жилището си в Сохо, ако това звучеше по-добре. И че халюцинира.

Една вечер, докато щракаше дистанционното на телевизора, попадна на предаване за хипнозата. Интервюираха мъж, който се представи като хипнотизатора Джо Сатъри, и твърдеше, че всеки човек ежедневно се подлага на самохипноза.

— Използваме я сутрин, за да се настроим за работа; използваме я, когато се опитваме да схванем съдържанието на някоя книга или филм; използваме я, за да се приспим вечер.

Изглежда, най-много си харесваше последния пример. Обясни надълго и нашироко модела, който „успелите спящи“ следват вечер:

— Проверяват дали са заключени вратите или си наливат чаша вода, казват кратка молитва или медитират.

Сравни тези действия с похватите, използвани от хипнотизаторите, както и със своите подходи — броенето в обратен ред и убеждаването на субекта, че му се спи. Сифкиц се хвана за това твърдение като удавник за сламка, решавайки, че е в състояние на лека хипноза, докато върти педалите на велотренажора.

Защото през третата седмица, прекарана пред проекцията на стената, той вече не беше в нишата на сутерена. През третата седмица на практика беше на пътя за Хъркимър.

С удоволствие въртеше педалите по черния път, виещ се през гората, вдъхваше уханието на боровете, чуваше крясъците на враните и шумоленето на сухите листа. Велотренажорът се беше превърнал в трискоростния велосипед „Роули“, подарен му, когато беше на дванайсет години и живееше в покрайнините на Манчестър, Ню Хемпшир. Разбира се, докато навърши седемнайсет и взе шофьорска книжка, смени още няколко велосипеда, но без съмнение този беше най-хубавият. Пластмасовата поставка за чаши се превърна в нескопосан, но ефикасен метален пръстен, в който вместо „Ред Бул“ имаше кутия студен чай „Липтън“. Неподсладен.

По пътя за Хъркимър винаги беше краят на октомври и винаги един час преди залез-слънце. Въпреки че той въртеше педалите по два часа (всеки път часовникът с алармата и километражът на уреда потвърждаваха това) слънцето не променяше положението си. Проблясваше между дърветата, като че ли беше заковано, и винаги хвърляше еднакво дълги сенки, докато той преминаваше по пътя и изкуственият вятър отмяташе косата от челото му.

Понякога на кръстопътищата имаше табели, прикрепени за дърветата. На една пишеше „Каскейд Роуд“, на друга, надупчена от куршуми, се мъдреше надпис „Хъркимър — 190 километра.“ Надписите винаги отговаряха на информацията, посочена в подробната карта, която той беше прикрепил с кабарчета на стената на нишата. Вече беше решил да стигне до канадската пустош, без дори да спре да си купи сувенири. Там пътят свършваше, но това не представляваше проблем, защото си беше купил атлас с подробни карти на източната част на Канада. С тънък син молив щеше да си начертае свой път, и то с много завъртулки. Завъртулките удължаваха разстоянието.

Стига да поискаше, можеше да стигне чак до Северния полюс.

Една вечер, след като алармата на часовника го извади от транса, той се приближи до проекцията, наклони глава и дълго се взира в нея. Всеки друг не би забелязал нещо особено: отблизо ефектът от подсилената перспектива се губеше и неопитното око виждаше само цветни петна — светлокафявото на пътя, тъмнокафявото на купчините сухи листа, сивкавозеленото на боровете, яркожълтото на слънцето вляво, намиращо се в опасна близост до помещението с котела на парното. Сифкиц обаче виждаше всички подробности на картината. Вече беше запечатана в съзнанието му и не се променяше. Освен когато въртеше педалите на велотренажора, но дори и тогава долавяше голяма прилика. Което беше чудесно. Тази прилика беше неговият пробен камък, начин да се убеди, че всичко това е само сложна главоблъсканица, нещо, прикачено към подсъзнанието му, което можеше да изключи, когато си поиска.

Беше занесъл в сутерена кутия с бои и сега, без да се замисля много-много, той добави към пътя още няколко кафяви петна. Смеси кафявото с черно, така че цветът да стане по-тъмен от този на изсъхналите листа. Отстъпи назад, огледа творбата си и кимна. Промяната беше малка, но много съществена.

На следващия ден, докато взимаше един завой с трискоростния си „Роули“ (вече беше на по-малко от сто километра от Хъркимър и само на сто и двайсет от канадската граница), на пътя му се изпречи голям елен и впери в него изплашените си кадифени очи. Вирна бялата си топчеста опашка, изсипа купчина изпражнения и се шмугна обратно гората. Сифкиц продължи по пътя, но заобиколи изпражненията, за да не изцапа гумите на велосипеда.

Вечерта изключи алармата и се приближи до картината на стената. Извади от задния джоб на дънките си голяма кърпа и избърса потта от челото си. Сложи ръце на кръста си и критично разгледа творбата си. После с обичайната си увереност (все пак упражняваше тази професия почти двайсет години) заличи изпражненията и ги замести с няколко ръждясали кутийки от бира, несъмнено захвърлени от човек, тръгнал на лов за фазани или диви пуйки.

— Тези си ги пропуснал, Берковиц — промърмори, сядайки да изпие една бира вместо натурален сок. — Утре ще ги събера, но да не се повтаря повече!

На следващия ден обаче видя, че няма да му се наложи да заличи от картината бирените кутийки, защото вече ги нямаше. За миг страхът го прободе в корема като затъпен кол — нима като сомнамбул беше слязъл в сутерена и бе грабнал терпентина и четката, а после беше забравил какви ги е вършил? Яхна велотренажора и не след дълго караше старичкия си „Роули“, вдъхваше миризмата на чисто, лъхаща от гората, и се наслаждаваше на полъха на вятъра, който отмяташе косата от челото му. И все пак май именно през този ден започнаха промените. Тогава ли усети, че не е сам на пътя към Хъркимър? В едно беше сигурен — ден след изчезването на бирените кутийки сънува ужасен кошмар, после нарисува гаража на Карлос.