Стивън Кинг
Велотренажор (2)

II. Велотренажор

Беше прочел някъде (вероятно върху картонче, закачено на конеца на пакетче чай), че най-доброто упражнение за онези, които искат да отслабнат, е да се хванат с две ръце за масата и да се отблъснат от нея. Не се съмняваше в истинността на това твърдение, но с течение на времето все повече се убеждаваше, че неговата цел не е свалянето на килограми, нито пък „напомпването“ на мускули, въпреки че можеха да бъдат странични ефекти. Продължаваше да мисли за тружениците на обмяната, описани от доктор Брейди — обикновени хорица, които се опитваха да си вършат работата, но не получаваха подкрепа от него. И как да не мисли за работягите, след като по час-два на ден рисуваше самите тях и отрудените им делници.

Често си фантазираше за тях. Представяше си началника им Берковиц, който мечтаеше някой ден да притежава собствена строителна фирма, Фреди, собственикът на камиона („Додж Рам“), който се мислеше за печен дърводелец. Карлос — онзи с дископатията. И Уилан, който си падаше малко кръшкач. Задачата им беше да го предпазват от сърдечен удар и инсулт. Налагаше им се да разчистват мръсотията, която валеше от червеното небе, преди да е блокирала пътя към гората.

Седмица, след като започна работа по картината (и седмица преди да реши, че вече е завършена), Сифкиц отиде в магазин „Боговете на фитнеса“ на Двайсет и девета улица и след размисъл дали да избере бягаща пътека или степер (атрактивен, но пък твърде скъп), в крайна сметка купи велотренажор, като плати четирийсет долара отгоре, за да му го сглобят и доставят.

— Използвай го всеки ден в продължение на шест месеца и нивото на холестерола ти ще спадне с трийсет пункта — заяви продавачът — мускулест младеж с тениска с логото на фирмата. — Гаранция, братле.

Сутеренът на сградата, в която живееше Сифкиц, беше грамадно сумрачно помещение, озвучавано от бученето на парния котел и разделено на килийки, обозначени с номерата на апартаментите и претъпкани с непотребните вещи на обитателите. В дъното обаче имаше ниша, която по чудо беше почти празна. Като че ли беше чакала тъкмо Сифкиц. Той каза на хората от фирмата да монтират уреда върху бетонния под срещу гола бежова стена.

— Ще слагаш ли телевизор тук? — попита единият.

— Не съм сигурен — отговори Сифкиц, въпреки че вече беше взел решение.

До завършването на картината въртеше педалите по петнайсетина минути дневно, знаейки, че това време вероятно не е достатъчно (макар че със сигурност беше по-добре от нищо), но си даваше сметка, че засега няма да издържи повече. Не че се уморяваше, за петнайсет минути дори не се изпотяваше. Просто му доскучаваше. Шумът от свистенето на педалите, съчетан с монотонното бучене на парното, бързо започваше да му лази по нервите. Защото осъзнаваше какво всъщност прави — пътува за никъде в сутерена, осветяван от две голи крушки, които хвърлят сенки на стената пред него. Разбираше още, че положението ще се подобри, щом завърши картината в жилището си, и започне другата тук, долу.

Другата всъщност беше копие на първата, но я нарисува много по-бързо, не беше нужно да изобразява Берковиц, Карлос, Фреди и Уилан кръшкача. Работниците вече си бяха тръгнали и той само нарисува на стената тесния път, като подсили перспективата, така че щом се качеше на велосипеда, пътят сякаш започваше да се отдалечава от него, навлизайки в зелено-сивата гора. От този момент въртенето на педалите престана да е толкова отегчително, обаче след няколко дни той осъзна, че не е завършил картината, защото онова, което правеше, още беше само упражнение. Първо, предстоеше да нарисува червеното небе, но това беше фасулска работа. Искаше му се да добави още детайли към банкетите от двете страни на пътя, както и някакви боклуци по тях, което също беше лесно (и забавно). Истинският проблем не беше с картината. Нито с тази, нито с другата. Проблемът беше, че нямаше цел, а тренировката само заради самата тренировка открай време го дразнеше. Да, физическото упражнение може би подобряваше здравето, но само по себе си беше безсмислено. Дори екзистенциално. Фитнесът беше само за осъществяване на спонтанно хрумване — например ако на купон засукана мацка от някое списание за изкуство ти подхвърли, че май си отслабнал. И въобще не беше свързано с истинската мотивация. Сифкиц не беше толкова суетен (нито толкова загорял за жена), че да има достатъчно стимули. Накрая щеше да му писне и да се върне към навика си да се тъпче с понички. Не, сам трябваше да определи къде е пътят и накъде води. Тогава щеше да си представи, че тръгва по него. Идеята го въодушеви. Може би беше глупаво, дори смахнато, но за него тази тръпка, макар и слаба, беше от голямо значение. А и не беше нужно да казва на никого какво ще прави, нали? Разбира се, че не. Можеше дори да си купи пътна карта и ежедневно да отбелязва на нея какво разстояние е изминал.

Не беше интроспективен тип, но докато се връщаше от книжарницата с пътен атлас, пъхнат под мишницата, той се запита какво го е въодушевило толкова. Умереното ниво на холестерола ли? Едва ли. Проповедта на доктор Брейди за това колко трудна става борбата с килограмите, щом човек прехвърли четирийсетте? Може би, но не дотолкова. Дали пък вече не беше готов за промяна? Май да.

Труди беше починала от левкемия (ненаситният рак беше изял червените й кръвни телца) и Сифкиц беше до нея в болничната й стая, когато тя напусна този свят. Помнеше колко дълбоко беше последното й дихание и как мършавите й гърди се бяха надигнали за последен път. Сякаш Труди знаеше, че идва краят и че това ще е последната й глътка въздух. Още си спомняше звука: „Ааааааах!“ И как след това гърдите й не помръднаха. Донякъде през последните четири години и той беше съществувал в същата бездиханна празнота. Чак сега вятърът започваше да издува платната на живота му.

Имаше обаче и още нещо, и то по-важно — работниците, които доктор Брейди беше извикал, а Сифкиц беше нарекъл Берковиц, Уилан, Карлос и Фреди. На доктор Брейди не му пукаше за тях, за него тружениците на метаболизма бяха само метафора. Задачата му беше да накара пациента да обърне малко повече внимание на здравето си, нищо повече — метафората му не се различаваше от тази на майката, която казва на детето си, че джудженцата ще излекуват ожуленото му коляно.

Сифкиц обаче не се бе съсредоточил в…

„Не ме е грижа какво ще стане с мен — каза си, докато ровеше за ключа от външната врата. — Никога не ми е пукало. Интересувам се от онези хорица, смазани от безкрайната работа. И от пътя. Защо се претрепват да го разчистват? Накъде води?“

Той реши, че пътят води към Хъркимър — градче до канадската граница. На картата на щата Ню Йорк откри тънка синя линия, която започваше от Пъкипси (намиращ се на юг от столицата на щата), и след дълго криволичене стигаше до Хъркимър. Триста и двайсет, може би дори пет хиляди километра. Той намери по-подробна карта и с кабарче отбеляза началото на пътя на стената редом с… как се наричаха тези рисунки? Стенопис не беше точната дума. В крайна сметка избра думата проекция.

Същия ден се качи на стационарния велосипед и си представи, че зад него е град Пъкипси, а не старият телевизор, пренесен тук от собственика на апартамент №2, купчината куфари от апартамент №3 и покритият с брезент кросов мотоциклет на човека от номер четири. Пред него се простираше тесният селски път, изобразен на атласа като тънка криволичеща линия, която в подробната карта вече имаше название — Олд Райнбек Роуд. Той нулира километража на велотренажора, втренчи се в боклуците, струпани в ъгъла, и си помисли: „Това е пътят към доброто здраве. Запомни този факт и вече няма да се питаш дали не си превъртял след смъртта на Труди.“

Само че сърцето му биеше по-бързо от нормалното (сякаш вече беше започнал да върти педалите), освен това изпитваше усещането, което изпитват повечето хора, преди да предприемат пътуване към място, на което ще се запознаят с нови приятели и дори ще преживеят вълнуващи приключения.

Над дисплея на велотренажора имаше поставка за чаши и той затъкна вътре кутийка „Ред Бул“ — напитка, смятана за енергийна. Носеше вехта спортна риза с къси ръкави и шорти, чието предимство беше, че имаха джоб. Вътре беше пъхнал две бисквити от овесено брашно със стафиди. Нали лекарите твърдяха, че овесът и стафидите разграждат липидите.

Което го подсети за момчетата от компанията „Липид“ — работният им ден беше приключил. На другата картина, онази в апартамента му — безполезна, непродаваема и нехарактерна за него, те още се трудеха, но тук, долу, вече се бяха качили на камиона на Фреди и бяха потеглили обратно към… към…

— Към Пъкипси — каза той. — Слушат местната радиостанция и пият бира. Днес… между другото, какво работихте днес, момчета?

Някой му прошепна:

— „Монтирахме дренажни тръби. Придошлата река за малко не отнесе пътя край Прайсвил. След това се чупихме по-рано.“

Добре. Много добре. Сега нямаше да му се наложи да слиза от велосипеда и да заобиколи пеш наводнения участък от пътя.

Ричард Сифкиц се втренчи в стената и завъртя педалите.