Стивън Кинг
Велотренажор (6)

VI. Един малко неочакван край

И все пак получи още един шанс.

Тази вечер за пръв път ясно чу бумтене на двигател зад себе си и тъкмо преди да зазвъни алармата, трискоростният „Роули“ внезапно хвърли удължена сянка на пътя пред него — сянка, каквато можеше да се получи само от автомобилни фарове.

След това алармата на часовника се задейства. Не се чуваше обаче дрънчене, а някакво приглушено мелодично пърпорене.

Камионът се приближаваше. Сифкиц дори не се обърна, за да се убеди в предположението си — виждаше как сянката непрекъснато се удължава. През нощта, докато се въртеше в кревата си и не можеше да заспи заради трескавото усещане, че се е отървал на косъм от смъртта, той си помисли: „Не е нужно човек да се обръща и да гледа злия демон, който дебне отзад.“ Виждаше сянката, която се удължаваше и потъмняваше.

„Побързайте, господа, време е“ — помисли си и затвори очи. Още чуваше тихото успокояващо мъркане на алармата. Със сигурност не се беше усилило, усилило се беше бумтенето на двигателя на камиона. Вече го настигаха. Дали изобщо щяха да си губят времето в разговори? Нямаше ли шофьорът просто да натисне газта до тенекията? Щяха ли да го прегазят?

Той не си направи труда да отвори очи и да провери дали още е на пътя, или вече се е върнал в сутеренната ниша. Вместо това стисна още по-силно клепачи, съсредоточи се в бръмченето на алармата и този път накара бармана да извика нетърпеливо: „Побързайте, господа, време е!“

Ненадейно изпита облекчение, защото бученето на двигателя заглъхваше, а звъненето на часовника се усилваше, превръщайки се в характерното упорито дрънчене. Щом отвори очи, той видя изображението на пътя, а не самия път.

Сега обаче небето беше черно, червенината се беше стопила с падането на нощта. Пътят беше облян в светлина, а сянката на велосипеда (трискоростния „Роули“) се простираше върху асфалта, посипан с опадали листа. Той спокойно можеше да си каже, че е разглобил велотренажора, после в състояние на транс е коригирал рисунката на стената. Знаеше обаче, че нищо подобно не се е случило, и то не само защото ръцете му не бяха изцапани с боя.

„Това е последният ми шанс — каза си. — Последният ми шанс да избегна края, който всеки очаква от подобна история.“

Беше твърде уморен и разстроен, за да се захване с демонтирането на велотренажора. Утре щеше да свърши тази работа. Утре сутринта, веднага след ставане. Сега единственото му желание беше да се махне от това ужасно място, където реалността се беше протъркала до скъсване. След като взе твърдо решение, някак си се дотътри до кашона от портокали и изключи алармата. Беше облян в пот, онази смрадлива пот, която избива не толкова от физическо натоварване, а когато човек го е страх. След това се качи в спалнята си и се просна на леглото. Дълго време не можа да заспи.

На другата сутрин не взе асансьора, а слезе пеш по стълбите, вирнал глава и с решително изпънати рамене като всеки човек с мисия. Без да обръща внимание на часовника, отиде право при велотренажора, клекна и взе отвертката. Мушна я в един от винтовете, прикрепващи левия педал…

… и в следващия момент отново летеше с бясна скорост по пътя, а усилващата се светлина на фаровете му вдъхваше усещането, че е на тъмна сцена, озарявана от един-едничък прожектор. Двигателят на камиона работеше неравномерно, освен това бучеше твърде силно (явно имаше някакъв проблем с гърнето или ауспуха). Очевидно приятелят Фреди не го поддържаше, пък и как да го поддържа, след като погасяваше ипотека, купуваше храна и плащаше на зъболекаря за скобите на дечицата си, а в края на седмицата вече не получаваш заплата.

„Имах един шанс. Снощи имах един шанс, но го пропуснах. Защо? Защо, след като знаех какво ще се случи? Понеже някак си те ме принудиха. Да, принудиха ме! Ще ме прегазят като куче насред пътя.“

Само че камионът не го прегази. Профуча край него, левите колела заподскачаха в задръстената от листа канавка, накрая го засече и му блокира пътя.

Изпаднал в паника, Сифкиц забрави какво му каза баща му, когато донесе велосипеда вкъщи: „Когато спираш, Ричи, удари контра и едновременно стисни ръчната спирачка, за да блокираш предното колело. Иначе…“

Сега положението беше иначе. В паниката си Сифкиц сви юмруци, рязко стисна лявата спирачка и блокира предното колело. Велосипедът подскочи и го изхвърли от седалката. Той полетя към камиона, зървайки надписа „Липид“ на вратата. Протегнатите му ръце се блъснаха в платформата и изтръпнаха. Той се изтъркаля, а след миг се запита колко счупвания е получил.

Вратите на кабината се отвориха и сухите листа запукаха под тежките обувки на мъжете. Сифкиц не вдигна поглед. Чакаше да го сграбчат и да го изправят на крака. Никой обаче не посегна към него. Листата миришеха на изсъхнала канела. Съдейки по шума от стъпките, той стигна до извода, че мъжете го заобикалят. След това листата внезапно спряха да пукат.

Той се надигна и погледна ръцете си. Дясната му длан беше ожулена, а лявата му китка вече започваше да се подува. Въпреки това не му се вярваше, че е счупена. Първото, което забеляза, след като се огледа, беше велосипедът, почервенял под светлината от стоповете на камиона. Беше красив, когато баща му го докара вкъщи. Сега не изглеждаше красив. Предното колело беше изкривено до неузнаваемост, задната гума почти се беше отделила от джантата. За пръв път Сифкиц изпита чувство, различно от страх. Почувства гняв.

Изправи се, въпреки че краката му се подкосяваха. Погледна към мястото, откъдето беше дошъл, и видя дупка в реалността. Беше някак си органична, все едно той гледаше през отвора на трахеята си. Краищата й потрепваха и тя непрекъснато променяше формата си. От другата й страна трима мъже бяха заобиколили велотренажора в сутеренната ниша, позите им бяха на хора, които се канят да свършат някаква работа. Чудеха се откъде да започнат.

Внезапно Сифкиц осъзна как е избрал тъкмо тези имена за мъжете. Беше фасулско, толкова лесно, че и олигофрен щеше да се досети. Берковиц, онзи с шапката с надпис „Липид“, всъщност беше серийният убиец Дейвид Берковиц — основна тема във всички вестници по времето, когато Сифкиц заживя в Манхатън. Фреди беше Фреди Албимарл, негов съученик от гимназията. Бяха се сприятелили по една-единствена причина — и двамата мразеха училището. А Уилан? Художник, който е срещал на някоя конференция? Майкъл Уилан? Мичъл Уилан? Сифкиц не си спомняше много добре името, но знаеше, че той си пада по фентъзито — дракони и прочие. Двамата бяха ударили по няколко питиета в един хотелски бар, разказвайки си истории за комично-ужасния свят на филмовите афиши.

Оставаше само Карлос — човекът, който се самоуби в гаража си. Ами да! Той беше версия на Карлос Делгадо, известен още като Голямата котка. Сифкиц от доста време следеше представянето на „Торонто Блу Джейс“, защото не искаше да бъде за „Янките“ като всички почитатели на бейзбола от Ню Йорк. Котката беше сред малкото звезди на „Торонто“.

— Аз ви създадох — изграчи Сифкиц. — Сглобих ви от спомени и от резервни части!

Разбира се, че беше така. А и не му се случваше за пръв път. Момчетата от рекламата за чипс например — беше поискал от рекламната агенция да му предостави фотографии на четири момчета, а след това просто ги беше нарисувал. Майките им бяха подписали необходимите документи — обичайна практика за този бизнес.

Берковиц, Фреди и Уилан не показаха, че са го чули, само шепнешком размениха няколко думи помежду си, после Уилан се отдалечи от нишата, а Берковиц приклекна до велотренажора. Грабна отвертката и за нула време свали левия педал. Сифкиц продължаваше да стърчи насред пустия път и да се взира през органичната дупка. Берковиц подаде отвертката на Фреди Албимарл, който също като Ричард Сифкиц свиреше на тромпет в бездарната училищна група. Вярно, че бяха некадърни, но се справяха сравнително добре с рока. В гората забуха бухал. Звукът предизвикваше усещане за неописуема самота. Фреди се захвана с другия педал, междувременно Уилан донесе френски ключ. Сърцето на Сифкиц се сви.

Докато ги гледаше, му хрумна, че човек трябва да се обръща към професионалист, ако иска работата да е свършена качествено. Берковиц и хората му не се мотаеха. За по-малко от четири минути велотренажорът се превърна в две колела и три разглобени секции на рамата, подредени така старателно на циментовия под, че приличаха на начертана схема за разглобяване.

Берковиц пусна винтовете и болтовете в джобовете си и те се издуха така, сякаш бяха натъпкани с дребни монети. След това той погледна многозначително Сифкиц, с което го вбеси още повече. В мига, в който работниците минаха през дупката, навеждайки глави, за да не се ударят в горния й край, ръцете на Сифкиц се свиха в юмруци. Лявата му китка запулсира от болка.

— Знаеш ли какво? — озъби се на Берковиц. — Мисля, че не можеш да ме убиеш. Защото какво ще стане с теб тогава? Та ти си само един… подизпълнител.

Берковиц невъзмутимо го изгледа изпод козирката на шапката си.

— Аз ви създадох — продължи Сифкиц и започна да ги посочва един по един с показалеца си. — Ти си серийният убиец! С теб свирехме в училищната група! Не можеш да изсвириш ми бемол дори ако животът ти зависи от това! А ти си художник, който си пада по дракони и омагьосани девици!

Работниците от компания „Липид“ изобщо не се трогнаха.

— А теб кой те е създал? — попита Берковиц. — Замислял ли си се някога по въпроса? Нима твърдиш, че е невъзможно да съществува един по-голям свят там някъде? Може би предполагаш, че си само случайна мисъл, хрумнала на безработен счетоводител, който седи в кенефа и чете сутрешния вестник.

Сифкиц понечи да възрази, но нещо в погледа на Берковиц го накара да преглътне възражението. Очите на майстора сякаш казваха: „Давай! Питай! Ще ти кажа повече, отколкото искаш да узнаеш.“

— Защо не ми даваш да тренирам? — извика Сифкиц. — Искаш да умра на петдесет ли? Мамка му! Що за човек си ти, бе?

— Не отбирам от философия, братле — обади се Фреди. — Знам само, че камионът плаче за ремонт, а пък аз нямам пукната пара.

— Едното ми дете има нужда от ортопедични обувки, а другото трябва да ходи на логопед — добави Уилан.

— Работягите от Бостън имат една поговорка — намеси се Берковиц. — „Не убивайте работата, оставете я сама да умре.“ Само за туй те молим, баровецо. Остави ни да си бачкаме и да си изкарваме хлебеца.

— Това е абсурдно — промърмори Сифкиц. — Напълно…

— Изобщо не ми пука какво мислиш, гадняр такъв! — изкрещя Фреди. Сифкиц забеляза, че онзи е на път да се разплаче. Противопоставянето явно изнервяше не само него, но и работниците от „Липид“. Този факт много го стресна. — Не ми пука за теб. Ти си едно нищо. Не бачкаш, само се шляеш. Да не си посмял да ми вземеш хляба! Чуваш ли! Да не си посмял!

Той сви ръцете си в юмруци и застрашително тръгна към Сифкиц. Берковиц го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Не ни нрави мръсно, човече — обади се Уилан. — Живей си живота и не ни се бъркай, става ли?

— Остави ни да си бачкаме — повтори Берковиц. Сифкиц си спомни откъде познава тази фраза. Беше чел „Кръстникът“ и беше гледал всички филми, заснети по сценариите на автора. Възможно ли бе тези хора да използват думи или фрази, които не са в речника им? Едва ли. — Не накърнявай достойнството ни. Мислиш ли, че можем да рисуваме като теб? — Той се изсмя. — Ако нарисувам котка, ще трябва да напиша отдолу „котка“, та да разберат хората какво е туй чудо.

— Ти уби Карлос — рече Уилан. Сифкиц може би щеше да се ядоса, ако в гласа на работника се долавяше укор. Само че тонът му изразяваше само тъга. — Опитахме се да го окуражим, да го убедим, че всичко ще се оправи. Той обаче нямаше силна воля, не ни повярва. Изгуби надежда. — Уилан замълча и се загледа в тъмното небе. Двигателят на камиона работеше неравномерно. — Нямаше почти нищичко, което да го крепи. При някои хора е така, нали се сещаш?

— Чакайте да се разберем. Искате да… — подхвана Сифкиц.

— Не убивай работата — намеси се Берковиц. — Само това искаме. Остави я да си умре сама.

Сифкиц осъзна, че вероятно може да изпълни молбата му. Едва ли щеше да му е трудно. Някои хора, щом хапнеха една поничка, след това непременно трябваше да изплюскат всичките. Той обаче не беше от тези „търбуси“, така че нямаше да има никакъв проблем.

— Добре — промърмори. — Защо пък да не опитаме? — В този момент му щукна една идея. — Дали ще мога и аз да получа такава шапка? — Посочи шапката на Берковиц.

Бригадирът се поусмихна. Усмивката озари лицето му само за миг, но изглеждаше по-искрена от онази, с която съпроводи разясненията си за това какво ще се случи, ако нарисува котка.

— Може да се уреди — заяви.

Сифкиц си помисли, че сега онзи ще му подаде ръка, само че се излъга. Онзи го измери с поглед за последен път и тръгна към на камиона. Другите го последваха.

— След колко време ще стигна до извода, че всичко това не се е случвало? — промърмори Сифкиц. — Ще се убедя, че сам съм разглобил велотренажора, защото… не знам… може би защото ми е писнало от него.

Берковиц спря, хванал дръжката на вратата, и се извърна.

— След колко време искаш да стане? — попита.

— Не знам. Хей, тук е хубаво, нали?

— Открай време е хубаво. — Открай време идеално поддържаме шосето. Говореше така, сякаш се оправдаваше, но Сифкиц предпочете да пренебрегне извинителния му тон. Каза си, че дори въображаемият човек си има гордост.

Постояха известно време на пътя, който той напоследък възприемаше като Голямата трансканадска изгубена магистрала — доста претенциозно наименование за малък горски път. Никой не обели и дума. Бухалът отново се обади от гората.

— На открито, на закрито, все ни е тая — промълви Берковиц, отвори вратата на кабината и седна зад волана.

— Грижи се добре за себе си — обади се Фреди.

— Но не се престаравай — добави Уилан.

Камионът направи обратен завой и потегли в посоката, откъдето беше дошъл. Дупката в реалността вече я нямаше, но Сифкиц не се притесняваше. Не смяташе, че ще срещне затруднения при връщането. Берковиц не се опита да заобиколи трискоростния „Роули“, а мина през него, довършвайки една работа, която на практика вече беше свършена. Спиците на велосипеда се скъсаха, издавайки пронизителен звук. Габаритите на камиона започнаха да се смаляват в далечината и не след дълго изчезнаха зад един завой. Известно време Сифкиц чуваше бумтенето на двигателя, но скоро и то заглъхна.

Той седна на пътя, после се просна по гръб и притисна до гърдите си китката си, пулсираща от болка. На небето нямаше нито една звезда. Беше капнал от умора. „Не заспивай, от гората може да изскочи някоя мечка и да те разкъса“ — помисли си, но все пак заспа.

Когато се събуди, видя, че лежи върху циментовия под в сутерена. Частите на велотренажора се въргаляха около него. Часовникът върху кашона показваше 8:43. Някой от работниците очевидно беше изключил алармата.

„Сам съм го разглобил — каза си той. — Това е моята история и ако се придържам към нея, не след дълго ще си повярвам.“

Докато прекосяваше фоайето на сградата, осъзна, че е гладен. Помисли си, че може да отиде в ресторанта на Дугън и да си поръча парче ябълков пай. Ябълковият пай не беше толкова нездравословен, нали? Когато стигна там обаче, реши да хапне и сладолед.

— Какво пък толкова — каза на сервитьорката. — Веднъж се живее, нали?

— Е — отговори тя, — индийските философи са на друго мнение, но изборът си е ваш.

След два месеца Сифкиц получи колет.

Беше излязъл да вечеря с агента си (в ресторанта си поръча риба със зеленчуци, но и крем брюле) и когато се върна, колетът го чакаше във фоайето. На пакета нямаше нито марка, нито печат на пощенската компания, виждаше се само надпис с разкривени печатни букви: РИЧАРД СИФКИЦ. Незнайно защо той си помисли, че пратката е от човек, който ако нарисува котка, ще трябва да напише отдолу „котка“, за да се знае какво е изобразеното животно. Занесе кутията в ателието си и я отвори с ножчето, което понякога използваше в работата си. Под топката хартия, поставена за уплътнение, се мъдреше чисто нова шапка с козирка. На етикета вътре пишеше „Произведено в Бангладеш.“ Над козирката беше щампована думата „Липид“. Буквите бяха яркочервени като артериална кръв.

— Какво е това липид? — попита той ателието си, като въртеше нервно шапката в ръцете си. — Нещо, което се съдържа в кръвта, нали?

Пробва шапката. Отначало го стягаше, но след като нагласи пластмасовата лента отзад, нещата се оправиха. Застана пред огледалото в спалнята и не се хареса. Свали шапката, изви козирката и отново се взря в огледалото. Така беше много по-добре. Щеше да изглежда направо страхотно, ако вместо официалните дрехи навлечеше изцапаните си с боя дънки. Щеше да заприлича на истински бачкатор… какъвто всъщност и беше, независимо какво си мислеха някои хора.

Свикна да слага шапката, когато рисува. Най-обикновен навик, като например да си почива през уикендите и да яде пай със сладолед в четвъртък вечер. Каквото и да твърдяха индийските философи, Ричард Сифкиц вярваше, че се живее само веднъж. Следователно човек можеше да си позволи по малко от всичко.