Стивън Кинг
Велотренажор (5)

V. Отначало става и с отвертка

През следващите пет-шест дни времето, което Сифкиц прекарваше върху велотренажора (трискоростния „Роули“ от детството му), беше изпълнено както с чудесни, така и с ужасяващи преживявания. Чудесни, защото никога не се беше чувствал по-добре. Беше във възможно най-добрата форма за мъж на неговата възраст. Със сигурност имаше професионални атлети в по-добра кондиция от неговата, но на трийсет и осем години те вече бяха към края на кариерата си. И каквато и радост да изпитваха от отличната си физическа форма, тази радост неизбежно беше помрачена от наближаването на края. За разлика от тях Сифкиц можеше още четирийсет години да рисува рекламни брошури. Стига да поиска. Още петдесет години дори. Пет поколения състезатели по американски футбол и четири по бейзбол щяха да дойдат и да си отидат, а в това време той щеше да си стои спокойно пред статива и да рисува корици на книги, реклами за автокозметика и фирмени символи.

Само че…

Само че хората, които са запознати с този тип истории, не биха очаквали точно такъв край, нали? Нито пък самият той.

Усещането, че някой го преследва, се засилваше от ден на ден, особено след като махна последната подробна карта на щата Ню Йорк и я замени с първата от канадските. Използвайки синята химикалка (същата, с която нарисува „Човекът с пушката“), той начерта лъкатушещо продължение на пътя за Хъркимър. Вече му се налагаше да върти по-бързо педалите. Често поглеждаше назад и се обливаше в пот. При приключване на упражненията беше толкова задъхан, че едва събираше сили да слезе от велотренажора и да изключи алармата.

Поглеждането назад сега му се струваше интересно. Първоначално щом се извърнеше, виждаше нишата и вратата към лабиринта от мазета. Виждаше и часовника, поставен върху празен кашон от портокали, онзи часовник, който отброяваше минутите, оставащи до шест часа. След това някакво червеникаво петно скриваше всичко, а когато се разнесеше, зад гърба на Сифкиц се появяваше пътят. Виждаха се пожълтелите листа на дърветата (вече не толкова ярки заради падащия здрач) и потъмняващото червено небе. По-късно той изобщо не забелязваше сутерена, щом се извърнеше назад. Единственото, което очите му различаваха, беше пътят, водещ обратно към Хъркимър.

Много добре знаеше какво ще се появи зад гърба му — фарове.

По-точно — фаровете на камиона на Фреди. Защото възмущението на Берковиц и хората му се беше превърнало в гняв. Чашата беше преляла след самоубийството на Карлос. Те го смятаха за виновен и затова го преследваха. А щом го настигнеха, щяха…

Какво? Какво щяха да направят?

„Ще ме убият — отчаяно си помисли той и продължи да върти педалите. — Не се прави, че не разбираш. Спипат ли те, това ще ти е краят. Яко си закъсал, според картата наблизо няма нито град, нито дори село. И да си скъсаш гласните струни от викане, пак няма да те чуе никой освен мечките и елените. Така че ако забележиш светлина или чуеш бръмчене на двигател (нали разбираш, има вероятност Фреди да кара със загасени фарове), няма да е зле веднага да се прибереш вкъщи, независимо дали е иззвънял часовникът или не. Чиста лудост е да останеш тук.“

Само че обратният път го затрудняваше. При включването на алармата велосипедът „Роули“ си оставаше велосипед поне още трийсет секунди. Пътят си оставаше път, а не съвкупност от цветни петна върху стената. Дори самата аларма звучеше някак приглушено. Хрумна му, че след време звукът й ще започне да му се струва не по-силен от този на пътническите самолети, летящи високо в небето.

Добил беше навика да затваря очи, а след това рязко да ги отваря. Тази хитринка засега вършеше работа, но той се съмняваше, че ще е за дълго. А след това какво? Да прекара нощта в гората, взирайки се в пълната луна, която прилича на кървясало око?

Не, онези щяха да го настигнат много преди това. Въпросът беше дали той щеше да им позволи да го хванат. Невероятно, но се колебаеше по този въпрос. Малко го беше яд на тях. Искаше му се да се изправи срещу Берковиц и другите от бригадата и да ги попита: „Какво очаквахте да направя, а? Да продължа да се тъпча като преди, да поглъщам поничка след поничка, докато дренажната тръба се запуши? Това ли искате?“

Същевременно осъзнаваше, че е лудост да им се противопостави. Да, беше в прекрасна форма, но пък те бяха трима. Пък и кой можеше да каже дали госпожа Карлос не им е дала пушката и не им е заръчала: „Хванете онова копеле и не забравяйте да му кажете, че първият куршум е от мен и момичетата!“

Спомни си за един свой приятел, който през осемдесетте се беше преборил с кокаиновата си зависимост. Той казваше, че първото, което трябва да се направи, е да се отървеш от белия прах. Да, човек винаги можел да си купи още, сега тази гадост се продава на път и под път, обаче това не е извинение да я държиш вкъщи, за да ти е под ръка, когато волята ти отслабне. В крайна сметка човекът беше изхвърлил в тоалетната запасите си от кокаин, а тръбичката за смъркане беше отишла на боклука. Въпреки че не сложи край на проблема си, все пак постави началото на края му.

Една вечер Сифкиц грабна отвертка и слезе в сутерена. При все че имаше намерение да разглоби велотренажора, той нагласи алармата за шест следобед. Просто му беше станало навик. Часовникът и бисквитите от овесено брашно бяха част от такъмите му — предмети, с които правеше хипнотични движения. След като превърнеше уреда в купчина части, щеше да изхвърли часовника в боклука. Точно както онзи негов приятел беше изхвърлил тръбичката си за смъркане на кокаин. Щеше да изпита тъга, разбира се. Малкото вярно часовниче със сигурност не беше виновно за идиотската ситуация. И въпреки това щеше да го прати на боклука.

„Престани да хленчиш и се дръж като истински мъж“ — така в детството му взаимно се окуражаваха приятелчетата му.

Забеляза, че уредът се състои от четири основни елемента, и разбра, че ще му е нужен френски ключ, за да го разглоби изцяло. Никакъв проблем. Отначало ставаше и с отвертка. С нея щеше да откачи педалите, а след това да помоли интенданта на сградата да му даде назаем френски ключ.

Опря коляно на пода, пъхна отвертката в първия винт… и се поколеба. Зачуди се дали приятелят му не е смръкнал една последна магистралка, преди да изхвърли коката в тоалетната. Ей-така, заради доброто старо време. Можеше да се обзаложи, че го е направил. Така приятелят му е щял да позасити малко наркотичния си глад и да улесни изхвърлянето. Ако покараше малко, нямаше ли да повиши нивото на ендорфините си и да направи така, че да не се чувства толкова потиснат? Нямаше ли да му е по-трудно да си представи как Берковиц, Фреди и Уилан пият бира след бира в някой крайпътен бар, как вдигат тостове в памет на Карлос и как се поздравяват взаимно за начина, по който са отупали копелето?

— Ти си луд — измърмори, приготвяйки се да отвие винта. — Давай да приключваме.

Завъртя веднъж отвертката. Не беше трудно. Човекът, който беше затягал винта, очевидно не си беше давал много зор. В този момент обаче овесените бисквити се размърдаха в джоба му и Сифкиц се сети колко са вкусни, когато човек върти педалите. Просто отместваш от ръкохватката дясната си ръка, пъхаш я в джоба, изваждаш бисквитата и отхапваш. Накрая пийваш няколко глътки студен чай. Идеална комбинация. Толкова е хубаво да караш велосипед и едновременно да си похапваш. А тези гадове искаха да го лишат от удоволствието!

Пет-шест завъртания на винта, дори по-малко, и педалът щеше да падне на циментовия под. След това щеше да се захване с другия… и да продължи да си живее живота.

„Не е честно — помисли си. — Само още едно каране. Ей-така, заради доброто старо време.“

Прекрачи рамката на велосипеда и намести стегнатия си задник на седалката. Помисли си: „Все такива неща се случват в този тип истории, нали? Краят винаги е един и същ. Някакъв смотаняк казва, че това ще е последният път и че никога повече няма да прави подобно нещо. Така е, наистина, но се обзалагам, че на хората им се разминава в реалния живот. Обзалагам се, че винаги им се разминава.“

Нещо му подсказваше, че реалният живот никога не е бил точно такъв. Това, което вършеше, и онова, което преживяваше, нямаше нищо общо с разбирането му за реален живот. Той прогони тези мисли.

Вечерта беше прекрасна за каране на велосипед.