Стивън Кинг
Велотренажор (1)

I. Тружениците на метаболизма

Една седмица след основния медицински преглед, който Ричард Сифкиц отлагаше цяла година (ако беше жива, жена му щеше да каже, че се е мотал не една, а три години), доктор Брейди го повика да обсъдят резултатите. Тъй като не усети тревожни нотки в гласа на лекаря, той отиде с готовност на срещата.

Резултатите бяха представени в цифров вид и отпечатани на официална бланка на Градската болница в Ню Йорк. Само една от графите беше в червено. Сифкиц не се изненада, че там пише „холестерол“. Числото, което изпъкваше заради червения цвят (очевидно избран нарочно), беше 226.

На Сифкиц му се искаше да разбере дали това е лош показател, но се запита дали да започне разговора с глупави въпроси. Помисли, че числото нямаше да е в червено, ако всичко беше в нормите. Останалите стойности очевидно бяха добри или най-малкото приемливи. Тъкмо затова бяха отпечатани в черно. Само че не беше дошъл да говори за тях. Лекарите са заети хора. Нямат време да спестяват лошите новини на пациентите. Затова вместо да дрънка глупости, той попита зле ли е с холестерола.

Доктор Брейди се облегна на стола си и сплете пръсти на невероятно мършавите си гърди.

— Да ти кажа право — подхвана, — тази стойност не е толкова лоша. — Той вдигна показалец. — Като се има предвид как се храниш.

— Знам, че съм прекалено пълен — смирено промърмори Сифкиц. — Смятах да започна диета. — В действителност изобщо не беше имал подобни намерения.

— Ще ти кажа и друго — продължи Брейди. — Не си прекалено пълен. Като се има предвид как се храниш, разбира се. А сега ме слушай внимателно, защото само веднъж изнасям подобна лекция на пациентите си. По-точно на мъжете. Защото стане ли дума за наднормено тегло, жените направо ми проглушават ушите. Ако им позволя, де. Готов ли си?

— Да. — Сифкиц се опита да му подражава и да сплете пръсти на гърдите си, обаче откри, че не може. Онова, което откри (по-точно преоткри), беше, че има цици. Доколкото знаеше, „стандартната екипировка“ на мъжете, наближаващи четирийсетте, не включваше подобни атрибути. Отказа се от сплитането на пръсти и отпусна длани на скута си. Колкото по-скоро започнеше лекцията, толкова по-скоро щеше да приключи.

— Ти си на трийсет и осем години и си висок малко над метър и осемдесет — подхвана лекарят. — Теглото ти би трябвало да е около осемдесет и шест килограма, а холестеролът — 190. Преди много време, говоря за седемдесетте години на миналия век, не се смяташе за толкова страшно стойността на холестерола да е 240, само че тогава още беше разрешено да се пуши в чакалните на болниците. — Той поклати глава. — Връзката между високия холестерол и сърдечните заболявания беше съвсем очевидна. С течение на времето стойност 240 беше отречена като нормална. Ти си от хората, които имат добър метаболизъм. Не страхотен, а добър. Точно така. Колко често се храниш в „Макдоналдс“ и други закусвални? Два пъти седмично ли?

— Май един път — промърмори Сифкиц. Истината обаче бе, че посещаваше веригите за бързо хранене между четири и шест пъти седмично. Без да се броят спонтанните отскачания до „Арбис“ през почивните дни.

Доктор Брейди вдигна ръка, сякаш за да каже: „Ти решаваш.“ Сифкиц се сети, че това всъщност е мотото на закусвалнята „Бъргър Кинг“.

— Е, със сигурност се храниш някъде, както показва кантарът. В деня на прегледа тежеше сто и един килограма — числото приблизително отговаря на нивото на холестерола ти.

Сифкиц потръпна и лекарят се поусмихна, но поне усмивката му беше съчувствена.

— Ето как е протекъл животът ти досега — продължи Брейди. — Годинките напредват, а ти си продължил да се тъпчеш така, все едно си тийнейджър. Благодарение на сравнително добрата ти обмяна досега тялото ти се е справяло. За да е по-разбираемо, ще си представим, че процесът на обмяната се осъществява от група работници — мъже с дочени панталони и боти „Док Мартенс“.

Сифкиц си помисли: „По-разбираемо за теб. За мен е тъмна Индия.“ Междувременно погледът му непрекъснато се стрелкаше към черното число 226.

— Тяхната работа е да улавят всичко, което пускаш в хранопровода си, и да го разпределят. Една част препращат в различните производствени цехове, останалото изгарят. Ако им изпращаш прекалено големи количества, те не могат да се справят и напълняваш. Тъкмо това се е случвало, макар и постепенно. Ако не предприемеш някакви мерки обаче, процесът ще се ускори. Причините са две. Първо, сега производствените съоръжения в тялото ти се нуждаят от по-малко гориво. Второ, тружениците на метаболизма — мъжагите с дочени панталони и татуировки по ръцете, остаряват. Вече не са ефективни като преди. Все по-бавно сепарират храната, която трябва да се пренасочи за изгаряне. А и понякога роптаят.

— Роптаят ли? — облещи се Сифкиц.

Доктор Брейди, който още беше сплел пръсти на хилавите си гърди, кимна. („Гърди на туберкулозен. Със сигурност няма женски цици“ — хрумна на Сифкиц.) Хрумна му още, че главата на диетолога е като на невестулка — зализана, с пронизващи очи.

— Точно така. Мърморят си под нос: „Тоя няма ли да се спре за малко? Да не ни мисли за супермени? Защо не ни остави да си починем?“ А симулантът — във всяка бригада има такъв, вероятно ще каже: „Какво му пука за нас? Та нали той е шефът?“ И рано или късно ще постъпят като всички бачкатори, когато работата е твърде тежка, а нямат нито един ден почивка, камо ли платен отпуск — ще станат небрежни, ще се размотават и ще се излежават. После някой ще напусне, накрая ще дойде ден — разбира се, ако живееш достатъчно дълго, когато друг няма да се яви на работа, защото е получил сърдечен удар.

— Прекрасно. Защо не изнасяш лекции? Може дори Опра Уинфри да те покани в предаването си.

Доктор Брейди отпусна ръце и се приведе над бюрото. Изгледа пациента, изражението му беше, меко казано, мрачно.

— Изправен си пред избор, а моята задача е да те накарам да го осъзнаеш. Или ще си промениш навиците, или след десет години пак ще дойдеш при мен, но със сериозни здравословни проблеми — затлъстяване, диабет, разширени вени, язва и много по-висок холестерол. Още можеш да избегнеш строгите диети, липосукцията или инфаркта. След време ще стане много по-трудно. Щом прехвърлиш четирийсетте, играта загрубява. Тогава, Ричард, килцата ще започнат да ти се лепят по задника като мухи на лайно.

— Изискана фраза. — Сифкиц избухна в смях. Не можа да се въздържи.

Брейди не се засмя, но поне се поусмихна и се облегна назад.

— Няма нищо изискано на мястото, към което си се запътил. Лекарите обикновено не говорят за тези неща, както щатските полицаи не споменават отрязаната глава до мястото на катастрофата, или за овъгленото дете, което са открили в гардероба, след като свещичките на коледната елха са подпалили къщата. Обаче ние, лекарите, отлично познаваме прекрасния свят на дебелаците, познаваме жени с плесени в гънките от тлъстина, защото от години не са се къпали като хората, и вонящи мъже, обвити от смрад, понеже от десетилетия не са си избърсали задника както трябва.

Сифкиц потръпна и махна пренебрежително.

— Не казвам, че ще стигнеш дотам. В повечето хора сякаш е вграден някакъв ограничител. Има обаче известна доза истина в онази поговорка за гвоздеите в ковчега. Имай го предвид.

— Непременно.

— Добре. Изнесох ти своята лекция, проповед или каквото там се получи. Повече няма да те убеждавам да хванеш правия път и да не прегрешаваш. Ще кажа само, че оттук нататък съдбата ти е в твоите ръце.

През последните дванайсет години Сифкиц отбелязваше в данъчната си декларация, че е художник на свободна практика, но не се мислеше за човек със силно развито въображение и откакто завърши университета Дъпол, не бе рисувал картина (нито дори скица) за собствено удоволствие. Занимаваше се с дизайн на корици на книги, плакати за филми и рекламни брошури, много негови илюстрации бяха поместени в различни списания. Беше автор и на една обложка на компактдиск (за „Мърлячите“ — група, която много харесваше). Беше се зарекъл обаче повече да не се занимава с обложки, защото детайлите на завършения продукт можеха да се видят само с лупа. Само в този случай донякъде се доближи до истинското изкуство.

Попитаха ли го коя от работите си харесва най-много, вероятно щеше да се затрудни. Ако го попритиснеха, може би щеше да отговори, че харесва тичащата по тревата руса жена, която беше рисувал за реклама на омекотителя „Пухчо“, но дори и това щеше да е лъжа, просто опит за отбягване на въпроса. Не беше от художниците, които имаха (или изпитваха потребност да имат) любими творби. От доста време не бе хващал четката, за да нарисува нещо, което не му е възложено. Обикновено се ръководеше от подробните указания на рекламодателя или от снимки (тъкмо такъв беше случаят с тичащата по тревата жена, която очевидно беше щастлива, че е преборила статичното електричество, причиняващо залепване на дрехите за тялото).

И въпреки че вдъхновението е запазена марка за гениите — Пикасо, Ван Гог, Салвадор Дали, то понякога осенява и обикновените хора, макар и веднъж в живота. Сифкиц се качи на градския автобус (не притежаваше кола) и докато зяпаше през стъклото (листът хартия с изследванията беше сгънат на четири и мушнат в задния му джоб), откри, че погледът му непрекъснато се спира на екипите, които се трудеха край пътя — работници с каски, понесли кофи и дъски на някаква строителна площадка; работници от електрическата компания, които се суетяха около оградена с жълта лента шахта; трима мъже, сглобяващи скеле пред витрината на универсалния магазин, и четвърти, който говореше по мобилния си телефон.

Полека-лека в съзнанието му се зароди картина, която искаше да се появи на бял свят. Влезе в таванския апартамент в Сохо, който му служеше и за ателие, и веднага се приближи до разхвърляното си работното място под капандурата, без си направи труда да вземе от пода пощата си. Всъщност хвърли сакото си върху пликовете и брошурите.

Поспря колкото да хвърли поглед към подпрените в ъгъла грундирани платна, но се отказа от тях. Избра парче бял кадастрон, взе молива и се захвана за работа. Измина един час, през който телефонът иззвъня два пъти. И двата пъти Сифкиц остави телефонния секретар да запише съобщенията.

През следващите десет дни ту зарязваше работа, ту отново започваше да рисува, но се захвана още по-здраво, щом се убеди, че картината се получава, и когато му се стори уместно, прехвърли скицата на платно с размери метър на метър и двайсет. Най-голямото платно, което беше използвал от десетилетие.

На картината бяха изобразени четирима работници с дънки, памучни якета и вехти кубинки, застанали край тесен път, излизащ от гъста гора (пресъздал я беше чрез различни оттенъци на тъмнозеленото и сивото, насложени бързо и с въображение). Двама държаха лопати, третият носеше две кофи, а четвъртият се канеше да си тикне назад шапката — жест, който съвсем точно пресъздаваше умората му и нарастващата му убеденост, че никога няма да свършат този обект и че всъщност в края на работния ден има повече работа, отколкото в началото. Този човек с износена бейзболна шапка с надпис „Липид“ беше началникът на бригадата и тъкмо казваше на жена си по телефона: „Прибирам се скъпа, не, не искам да излизам, не и тази вечер, уморен съм, утре ще започнем по-рано. Момчетата мрънкаха, но ги навих.“ Сифкиц нямаше представа откъде са му известни тези подробности, но така или иначе знаеше, че работникът с кофите се казва Фреди и че камионът, с който бяха дошли на работа, е негов. Беше паркиран вдясно от картината, виждаше се само част от сянката му. Единият от мъжете с лопатите — Карлос, имаше дископатия и ходеше на масажи.

Не се виждаше какво работят мъжете (обектът се намираше вляво от картината), но си личеше, че са изтощени. Сифкиц обичаше да набляга на детайлите (изобразяването на гората като зелено-сиво петно изобщо не беше в стила му) и всяка черта на лицата на работниците изразяваше умората им. Впечатлението се подсилваше и от петната пот по яките на ризите им.

Небето над тях беше обагрено в странен яркочервен цвят.

Разбира се, той знаеше какво е изобразено на картината и защо цветът на небето е толкова особен. Тружениците бяха онези, за които му беше говорил лекарят, и то в края на работния им ден. В реалния свят извън странното червено небе работодателят им Ричард Сифкиц беше хапнал преди лягане (може би парче кейк или поничка, изровена от дълбоките запасите) и беше положил главата си върху възглавницата. Което означаваше, че най-сетне работниците можеха да си отидат вкъщи. А щяха ли и те да вечерят? Да, но нямаше да преядат като него. Щяха да са прекалено уморени да се натъпчат, ясно си личеше по израженията им. Вместо да се наплюскат, хората от компания „Липид“ щяха да си вдигнат краката на стол и да погледат телевизия. Може би щяха да задрямат, а когато се събудеха след няколко часа, на екрана щеше да се мъдри Рон Попийл^[1] и да показва на възхитените зрители най-последното си изобретение. Щяха да натиснат дистанционното и да се дотътрят до леглото, събличайки се пътьом, без дори да погледнат дали са изключили апарата.

Всичко това и беше на картината, и го нямаше. Сифкиц не беше обсебен от творбата си, но разбираше, че в живота му има нещо ново, нещо хубаво. Нямаше представа какво ще прави с творбата си, след като я завърши, а не му и пукаше. Засега само му харесваше да става сутрин и да я поглежда (още полузаспал), докато издърпва от задника си боксерките „Биг дог“. Вероятно накрая щеше да я нарече някак си. Беше обмислил и отхвърлил названия като „Време за вечеря“, „Толкова за днес“ и „Берковиц казва: «Толкова за днес».“ Берковиц беше шефът, бригадирът, човекът с моторолата и с шапката с надпис „Липид“. Нито едно название не подхождаше на картината, което беше съвсем нормално. Щеше да му хрумне спонтанно… като прещракване в главата му. Нямаше закъде да бърза. Дори не беше сигурен, че най-главното е картината. Откакто работеше по нея, беше свалил седем килограма. Може би това беше главното.

А може би не.