Григор Угаров
По следите на заточеника (5)

II

„Севастопол“ пореше водата. Над безкрайния воден простор летяха албатроси, рееха се буревестници. Зад кърмата се точеше дълга ивица от кипяща пяна.

Матросов, все така спокоен, с присвити вежди и набръчкано чело, стоеше на командния мостик и напрегнато гледаше с бинокъл хоризонта. Но зад неговото сурово и строго наглед лице живееше друг човек — добър и кротък, с бащински чувства към подчинените. До капитана живият и чевръст Чиркасов неспокойно сновеше и боботеше с плътния си бас.

Двама матроси, голи до кръста, свободни от вахта, играеха карти под сянката на платната. Край тях боцманът Никита Степанич, червенокос старец с малки подвижни очички и сиво пашкулче на брадата, чистеше нова, къса драгунска винтовка. Той си тананикаше някаква песничка. Често поставяше винтовката пред себе си, гледаше блясъка на стругованата стомана и явно се наслаждаваше на оръжието. Вземаше го, притваряше едното си око и гледаше в цевта срещу слънцето. Равният му, малко пресипнал глас шуртеше като вода, която се промушва из гъста тръстика:

Под брезичката я чакаше,

чакаше я вече часове…

— Бавен ход! Дръж ляво! — гърмеше басът в говорната тръба.

Корабът се провираше между остри и ръбести коралови рифове.

— Още ляво! — чуваха се отсечени команди. — Правоо!

Павел се взираше в отворената карта. Червеното моливче описваше в синьото графическо изображение на океана тъничка крива черта.

Край него картоиграчите сърдито крещяха:

— Пика! Дай пика!

— Не, дяволе, поп имам!

Павел сгъна картата, мушна я в джоба и заслуша разгорещените матроси.

— Ето ти попа! И без това не обичам царете и поповете!

— Така! Така! — изсумтя къдрокосият с надупчено от шарка лице и цръкна плюнката през редките си зъби. После чукна лулата о нокътя на палеца си и се загледа през борда. — Я виж, братко, Коморските острови!

— Стигнахме Коморите! — с облекчение въздъхна другият.

В далечината земята се очертаваше като тъмно туловище на кит, който се извлича из морските дълбочини.

Павел си спомни — на тези острови, пръснати из водната шир, континента и остров Мадагаскар, някога Силва Порту бе свалил испанските пирати.

Павел вторачено следеше тъмната крива ивица на земята, когато към него се приближи Матросов.

— Е, географе, промушваме се вече из гробището! — спокойно каза той и отвори лъскавата капачка на лулата си. — Скоро ще стъпим на суша! Ще вземем прясна вода!

— Къде ще спрем? — попита Павел и погледна обветреното лице на капитана.

— В Мозамбик! — отвърна Матросов и замислено поглади меката си брада.

Матросов и Павел се облегнаха на борда и запушиха. Свободните матроси кърпеха дрехите си, печаха се на слънце, а Домбо, легнал по корем, притиснал късче хартия, усърдно плюнчеше някакво химическо моливче и пак рисуваше знаци, с които белите си говорят като с живи хора. Щом забеляза Матросов и Павел, които оживено разговаряха, той скочи засрамен и се скри в люка.

 

 

Слънцето залязваше. Над хоризонта горяха огненочервени пламъци. Залезът сякаш къпеше океана с разтопена мед. Дори лицето на Матросов доби цвят на бакър.

После внезапно, както става обикновено в тая част на земята, настъпи тъмна южна мощ.

Но това не трая дълго. Звездите заблестяха, едри и искрящи. Изгря голяма пълна луна. Върху неравната водна повърхност пламнаха милиони огньове. Някъде те светеха като разхвърляни по водата пламъчета, другаде — като трептящи ивици. Виждаха се гъсти стада от медузи, разтворили широки светли звънци, обсипани с блестящи искри.

Океанът се заливаше от фосфоресциращи светлини. Беше тихо. Чуваше се само трептящият звук, който предизвикваха хвърчащите риби. Няколко от тях удариха Павел по лицето и паднаха на палубата. Той улови една. Крилатата рибка бе дълга една педя, с половин педя размах на крилете. Червено-зеленикавите й люспици лъщяха на лунната светлина.

Тези нещастни водни обитатели, постоянно преследвани от хищници, прелитаха наведнъж понякога до двеста метра. При всеки свой полет те се стремяха да попаднат върху гребена на най-голямата вълна и като се отблъскваха с помощта на опашката, продължаваха своя полет. Нощем, както пеперудите, помамени от светлината, удряха се о мачтите и въжетата на кораба и падаха върху палубата.

 

 

Вятърът се усили. Надигнаха се вълни. Заплющяха платната. Въжетата се изпънаха, мачтите заскърцаха, а корабът с още по-голяма бързина се понесе напред. Успоредно на китобоя летеше някакъв морски хищник с много дълги гръдни плавници с бели краища — навярно бе особен род акула^[1].

В тоя миг долетяха звуци на хармоника, последвани от разнежени мъжки гласове. Матросов се поспря и се усмихна:

Веселяци са нашите момчета! — И тръгна към каюткомпанията.

Матросите, свободни от вахта, седяха един до друг и пееха. Млад момък с пълно розово лице, украсено с лунички, разтягаше хармоника и изтръгваше сякаш от сърцето си всеки звук. Пъргавите му пръсти чевръсто шареха по седефените копчета. Моряците, зажумели, леко се поклащаха в такт с песента и пееха тихо, с чувство. В средата, заслушан в музиката, Чиркасов дърпаше обичката си.

В каюткомпанията беше душно. Сини кръгове дим плуваха под тавана.

Матросов седна. Разкопча се, прокашля се да очисти гърлото си, прегърна хармониста и пусна своя бас в общия поток.

Старинната руска песен, която разказваше за смели мореплаватели, оставили жени, деца и любими годеници, развълнува Павел. Тя докосна с нежните си парливи нотки неговото сърце. След малко тихо, на пръсти, влезе негърчето. Щом видя Павел, то отиде при него, кръстоса крака и седна по турски на пода. Павел видя как Домбо се поклаща в такта на музиката и тананика песента, като се мъчи да подражава на матросите, а черните му пръстчета подръпват струната на маримбата…

Нощта беше ясна. С мек галещ блясък искреше Южният кръст.

III

Колкото да беше весело и разнообразно на кораба, все пак дните и нощите, които бавно се точеха, дотягаха. Дори океанът и небесната синина станаха досадно еднообразни. В такива скучни часове Павел се прибираше в каютата, викаше Домбо и двамата сядаха пред масичката. Павел хващаше черната ръка на негърчето и белият лист се изпъстряше с колелца, лулички и ченгелчета. После географът вземаше книга да чете, а Домбо сам се опитваше да пише, но това за него беше много трудна работа.

Постепенно тайнствените колелца, лулички и ченгелчета станаха нещо просто и разбираемо за Домбо. Той вече не питаше защо географът гледа в белите листове и си говори, като че ли говори с друг бял човек.

Една сутрин, съвсем рано, когато на изток из океана изплува червеното кълбо на слънцето, Домбо притича в малката сивогълъбова каютка и възбудено заговори:

— Хамба, ела! Вика Чиркасов!

Павел се изкачи на палубата. Чиркасов стоеше на борда сам и се взираше в морето. Павел се приближи и също загледа напред. На няколко мили от кораба той забеляза дълги огнени ивици.

— Вижте нашите спътници! — посочи нататък Чиркасов. — Тръгнаха вече! — Щурманът захапа накриво луличката си и се усмихна.

— Какво е това? — попита Павел.

— Акулички, братко! — отвърна Чиркасов, смукна от лулата, подръпна сребърната паричка и добави: — Ех, какви хищници са те, същински тигри! Тежко на водолазите. Всяка година в Панамския залив загиват десетки ловци на бисери! Особено са настървени акулите в Калифорнийския залив! Приближават се съвсем до брега и като вълци нападат!

Андрей Чиркасов замълча, загледан в ивицата, която описа широк кръг и се проточи право към кораба.

— Настървени са, вижте, Балванов! — посочи приближаващите се акули щурманът, като не откъсваше поглед от това място. — А ти виждал ли си акула? — попита той. — Но жива, ей така!

— Не, за пръв път пътувам в океан!

— Какъв звяр е тя, братко, какъв звяр! — поклати глава Чиркасов и продължи: — Видях една осем-десет метра дълга, а тежи повече от петстотин килограма! В устата си има шест реда триъгълни, остри и наръбени зъби! Пък е бърза, ловка, каква сила, братко — ураган! Никак не е чудно, че някой си Брюхер намерил в стомаха на такава акула в Марсилия два сафрида и един човешки труп, цял, с дрехите и часовника в джоба! Френски матроси разправяха как такъв един хищник скочил и захапал един моряк за крака!

Чиркасов се увлече да разказва най-невероятни истории, когато Домбо изкрещя:

— Хамба, виж тама-тама!

И без да откъсва очи от това, което бе открил, посочи вляво недалеч от кораба.

— Ой, тама-тама! Хамба, гледай! — подскачаше Домбо и сочеше нещо.

Чиркасов и Павел рязко извърнаха глави. Домбо не бе излъгал. На петдесет метра навътре в морето наистина пореше водата голяма „водна хиена“, както я наричат матросите. Тя идваше като че да потвърди думите на Чиркасов и всякак се мъчеше най-добре да се представи: като разсичаше водата, правеше бързи завои, ловко маневрираше, а когато съзреше да плуват по водната повърхност остатъци от кухнята, извръщаше се и на слънцето блясваше сребристият й люспест корем. Само извърната по корем, акулата можеше да налапа плячката.

Веднъж Павел стреля по една акула, която следваше кораба. При изстрела акулата дори не трепна, но изглежда, че куршумът я улучи, защото над водата се появи продълговато червено петно. Цял час се влачи хищникът подир китобоя и най-сетне се загуби. Сигурно нямаше повече сили.

Наближаваха остров Мафия, недалече от африканския бряг, включен в английското владение Танганайка. Ярко се очертаваха вече силуетите на кокосовите палми. Времето беше горещо. Духаше слаб вятър, но барометърът бързо падаше.

Задаваше се буря. Скоро вятърът се усили до осем бала^[2].

Матросите бързо работеха. Затягаха илюминаторите, затваряха вратите, люковете, трюма. Барометърът продължаваше да спада. Вълните се покриха с бяла пяна. Вятърът късаше платната, огъваше мачтите, ревеше в ушите на вахтените, мъчеше се да ги свлече от палубата. Вълните връхлитаха, разбиваха се в корпуса. Китобоят се катереше по гребените, заставаше на „кантар“, катурваше се с носа надолу и се заравяше в пяната на следващия вал.

Дъждът плющеше и тъмната му завеса покриваше простора. Трещяха гръмотевици. С трясък падаха сандъци в трюма, плъзгаха се и се удряха един о друг. Вече всеки човек от екипажа беше на крак. Вахтените изчакваха вълните, които се плискаха по палубата, прибягваха с викове.

Морето не се укротяваше. Вълните блъскаха кораба като гранати с огромна сила, пукаха се, разбиваха се на пяна, ревяха зловещо.

Макар в тези места да не се намираха на стража спасителни кораби със специално построени океански буксири, с мощни машини и помпи, никой от екипажа на „Севастопол“ не изпадна в паника. Една воля тук подчиняваше матросите. Две очи им вдъхваха сигурност и вяра — това бе капитанът на славния китобой.

Всеки човек от командата на „Севастопол“ бе опитен, сръчен и мъжествен. Неведнъж екипажът се бе притичвал на помощ на пострадали параходи при буря. Много пъти мощните спасителни кораби се приближаваха до „такъв удавник“, но водеха дълги пазарлъци и накрая, недоволни от предлаганата сума, се отдръпваха. Такива „спасители“ принадлежаха обикновено на американски, английски или холандски фирми, дежуреха на най-опасните участъци и само при добро заплащане се притичваха на помощ. Много често собственикът на потъващия кораб предпочиташе да вземе застраховката, вместо да спаси кораба. В такива случаи най-малка грижа имаше той за екипажа, застрашен от сигурна смърт. Затова руските матроси наричаха тези кораби „чакали“…

 

 

Случваше се понякога да пътуват с дни, а наоколо да не се мерне жива душа — нито албатрос, нито морски орел, нито буревестник, нито дори акула. Накъдето да погледнеше Павел — пуст морски простор. В такива дни той ставаше мълчалив и замислен, седеше в каютата, пишеше по цели часове, чертаеше някакви географски схеми. Домбо крадешком надничаше вътре и щом съгледаше хамба над масата, на пръсти се отдръпваше, сядаше на стълбичката и свиреше тихичко на маримбата.

Един ден Домбо предпазливо влезе и едва чуто пошепна, като хитро примижаваше с очи:

— Хамба, появили се кимо-кимо! Много кимо-кимо!

— Кимо-кимо? — загледа го изпитателно географът. — Какво е това кимо-кимо?

Домбо прехапа устни. Замисли се. Помъчи се да си спомни същата дума на португалски, но той не владееше много добре чуждия език. Тогава започна да си служи с мимики, разперваше ръце, издаваше някакъв крясък, който наподобяваше крясъка на птица.

Павел се досети и извика:

— Чайки?

Домбо се усмихна и повтори:

— Чаки, чаки, хамба!

— Не чаки, а чайки!

— Чаики — пак неправилно изговори думата негърчето.

Наистина около кораба летяха ята бели чайки, изпълваха въздуха с див възбуден крясък. Някои бяха накацали по въжетата на дълги бели броеници. Павел изтича навън, но още не бе се появил на палубата, говорната дудка го посрещна с радостно известие.

— Мозамбик! Мозамбик!

В пълен ход корабът се спускаше на юг. Барографът^[3] чертаеше лека лъкатушна линия.

След два часа Павел забеляза далече от брега върволица от туземски пироги^[4]. Щом корабът навлезе в залива и остана в дрейф^[5], туземците го обкръжиха. Те се надпреварваха да предлагат услугите си на матросите. Изпечените им черни тела блестяха на южното слънце като намазани с катран. Както във всяко пристанище по африканското крайбрежие и тук се проявяваха изкусни плувци — хвърлената монета те улавяха във водата с бързината и ловкостта на циркови акробати.

Някои предлагаха тръстикови кошници с цветни кантове, шарени кутии, рогозки, палмово вино, украшения от раковини и кръгли бамбукови столчета.

Корабът остана недалеч от брега. Матросов забрани на екипажа да слиза на сушата. Само хората, заети с попълване на запаса от прясна вода и храна, се качиха на лодките.

Сам Матросов поведе снабдителите. Той покани Павел да го придружи, но при тръгването го спря — по крайбрежието върлувала епидемия.

 

 

На обяд Матросов повика Балванов в капитанската каюта. Пред каютата го посрещна Домбо. Негърчето с мимики предупреди за някакви хора, които чакали вътре. Наистина в каютата седяха двама непознати посетители. Единият — нисък и шкембест, с топчесто затлъстяло лице, а другият — висок, кокалест, сух и мършав, с дълга пепелява брада, облечен в дрипи. Вместо обувки на краката си бе завързал две парчета кожа. Из дрипите се показваха косматите му маймунски гърди. Над лявата му вежда имаше белег от рана във форма на конска подкова. Лицето му бе продълговато, набръчкано, с гърбав нос, а под редките му орусели вежди светеха неспокойно две малки, с остър пронизващ поглед очички.

Матросов представи гостите на географа. Шкембестият човек с дебелия врат и потънали в мазнини очи, беше кръчмар в Мозамбик. В неговата кръчма всяка година отсядал капитанът и се снабдявал с провизии. При него попаднал дългобрадият корабокрушенец Симоне Алварц. Когато кръчмарят научил от капитана маршрута на кораба, поискал да вземат нещастния човек.

Симоне Алварц имал плантация в Западна Африка, но я продал и със спечелените пари решил да се прибере в Португалия. Но корабът една нощ бил настигнат от ураган и потънал. Почти всички станали жертва на корабокрушението. Само няколко души се спасили. Между тях бил и Алварц.

Цели пет години той скитал от остров на остров, докато се добрал до Мозамбик. Тук намерил сънародник, който го задържал при себе си, хранил го и обещал да му помогне.

Симоне Алварц имал желание да се върне обратно в Западна португалска Африка и да разработи нова плантация, за да възстанови загубеното състояние, а след това да се прибере в родината си. Матросов на драго сърце се съгласил да приеме пътника, още повече, че ще бъде другар на географа при пътуването.

Павел изслуша капитана и се вгледа в Алварц. Матросов го попита съгласен ли е да приеме непознатия за спътник.

— Добре! Щастлив случай! Той е опитен, познава пътя! Ще ни бъде водач! — отвърна Павел и подаде ръка на корабокрушенеца.

Той не подозираше в този момент с какъв човек ще навлезе дълбоко в непознатите земи.

Симоне Алварц премига с тъмните си живи очички, зарадван, широко се ухили, като откри единствения си преден зъб, и падна на колене пред Матросов.

— Много съм щастлив, сър! — зашептя той на английски език с писклив, малко престорен глас — Вие спасявате от глад един корабокрушенец! Бог да ви закриля! Аз съм нещастен човек!

Матросов, изненадан от това, направи гримаса. Хвана го под мишница и го повдигна.

— Станете, Алварц! — подкани го той. — Оставете боговете на мира! Човек трябва да има достойнство! Какво правите? Аз не заслужавам поклон и сълзи!

— Ах, капитане, каква човещина проявявате! — говореше корабокрушенецът и търкаше насълзените си очи. — Не знам как бих ви се отплатил!

Симоне Алварц се надигна, прибра парцаливите поли на дрехата си, съшита от насмолен брезент. Отново постави вместо шапка на главата си парче цветна материя. На тънката жилеста шия, с изпъкнала като шип адамова ябълка, се люлееше малка кожена торбичка, вързана с тънки ремъчки. Такъв висок, кокалест, с дълга до кръста рядка брада, той наистина приличаше на изстрадал човек.

Тлъстият кръчмар остана много доволен. Благодари на Матросов, мушна в ръцете на Алварц бутилка ром и си излезе.

Малко преди корабът да вдигне котва, Симоне Алварц вече лежеше по гръб на голите дъски до фокмачтата, подложил ръце под главата си. Домбо няколко пъти минава и заглежда корабокрушенеца. Накрая Алварц го наруга и му се закани с юмрук.

— Какъв тоз човек, хамба? — попита вечерта негърчето.

— Непознат! Ще върви с нас! Ще ни бъде водач! Знаел пътищата!

Домбо уплашено втренчи очи в географа и недоволно поклати глава:

— Лошо човек! Лошо бял! — заключи той.

— Как пък го позна? — засмя се Павел. — Нещастен човек! Корабокрушенец!

Домбо не каза как го бе пропъдил португалецът. Само плахо го изгледа още веднъж и недоволен нацупи устни.

Павел не обърна внимание на думите му. Пошегува се с него, после го хвана за ръка и го поведе към каюткомпанията да вечерят…

IV

Корабокрушенецът Симоне Алварц обикновено лежеше под фокмачтата, мрачен, мълчалив, загледан в безкрайния морски простор. Не говореше с екипажа. Свит в дрипите си, той приличаше на някакъв звяр, измъкнат от бърлогата си. От време на време бъркаше с дългите си като клечки пръсти в кожената торбичка и ровеше дълго в нея. Умърлушен, с изпъкнали ребра и мътни очи, Алварц наистина приличаше на човек, претърпял корабокрушение и напълно разорен. Павел предполагаше, че това е последствие от тежките душевни преживелици. В трапезарията идваше последен и сядаше на крайчеца на масата. Само когато Павел отидеше при него, той живо и пъргаво, не за годините си, ставаше.

Добрата храна и почивката бързо възстановиха силите му. За един месец той се съживи, тялото му като че ли се заглади. Кожата по лицето му се изопна и стана по-свежа. Домбо странеше от него. Но и Алварц гледаше на негърчето някак враждебно. Дори веднъж той така грубо дръпна Домбо, че разпра кожения му набедреник. Домбо се наежи като зверче, прониза го със свиреп поглед и нещо сърдито изкрещя на родния си език. Тъкмо в това време се появи Павел. Алварц се стресна, смути се, но бързо се овладя, престорено се засмя и показа оголените си челюсти, в които стърчеше единственият му черен гнил зъб.

— Пошегувах се с дивака, сър! — заговори забъркано той на английски език.

— Каква шега? — възмутен го сряза географът. — Разпрахте му набедреника! После, да се разберем, на кораба няма диваци!

— Моля за извинение! — виновно разпери ръце Алварц.

Павел го изгледа навъсено.

— Този дивак е мой другар! — предупреди го той. — Аз държа за него! Забранявам ви да го наричате с обидни думи! И повече не се шегувайте по този начин!

— Разбирам, сър! Моля — угоднически кимна глава португалецът.

Домбо държеше в ръка парцалчето от набедреника си и презрително наблюдаваше португалеца.

— Хамба Балвана, този лошо човек! — оплака се той, когато се отдалечиха.

— Не е лош, приятелю, той се шегува! — опита се да го успокои Павел.

— Лошо шегува! — отвърна Домбо.

Макар и да говореше на Домбо така, за да изглади неприятното впечатление, Павел виждаше в постъпката на португалеца подчертана ненавист към черните. Той беше наблюдавал вече много сцени на жестоко измъчване на негри в пристанището Дюрбан, където ги товареха като добичета. А в порт Елизабет един холандец преби до смърт с камшик двама негри, наети при него като слуги.

Но най-жестоката сцена бе залавянето на избягали туземци от синджира на роботърговеца. Това бяха чернокожи, закупени преди влизане в сила международния договор за забрана на търговията с роби, укрили се в джунглите. Дълго време те скитали по туземските пътеки, промушвали се между дърветата, минавали из непроницаемата завеса на папратите, хранели се с плодове и уловена риба. Съвсем изтощени, болни и останали сухи скелети, били заловени от някакъв фермер. Той ги наел да му работят в плантацията до появяването на новата луна.

Животът при фермера не се различавал много от живота в гъстия тропически лес. Оскъдната храна, милиардите москити, туземската проказа и лишенията бяха направили от тези хора жалки същества.

Когато спря китобоят в Дюрбан, тези скитници, жители на далечни селища навътре в континента, представляваха най-печална картина — те едва пристъпваха от слабост. Само в очите им все още блещукаше светлината на живия човек. Пушеха „чамба“ — коноп. Те молеха да ги вземат на кораба, без да знаят, че той имаше съвсем друг рейс. Няколко старци все още носеха желязна халка на врата, спомен от времето, когато са били в синджира на робите. Халките прежуляха вратовете им и Чиркасов нареди на бордовия механик да ги счупи.

 

 

За европейските заселници в колониите туземците бяха нещо като работен добитък, нищожни същества, които всеки можеше да използва, а когато го изтощи, да го остави, да се погаври, да го бие, а много често в раздразнение „белият господар“ си служеше с револвера, без някой да му търси сметка. Негрите бяха беззащитни. Никакъв закон не ги закриляше. Властта на белите ги бе осъдила на мъченически живот…

 

 

След случката с разпрания набедреник Алварц се опита да се сдружи с Домбо. Доброто незлобиво сърце на негърчето бързо се промени. Но и това нещо имаше своя цел. Веднъж Павел видя Домбо в ръцете с паница чорба и хляб. Той го спря и попита къде ги носи. Оказа се, че негърчето носеше храна на Алварц.

От няколко дни гой го използвал като слуга: карал го да му носи храната в кабината, да краде цигари от географа и да му ги дава, да взема скришом от готвача тлъсти пържоли. Павел забрани да му прислужва повече. Той не каза нищо на странника, а и Алварц се престори, че нищо не знае, дори не разпита негърчето за случилото се.

Една седмица след това Павел повика Домбо в каютата. Негърчето както винаги влезе на пръсти. Географът беше улисан в работа и не го забеляза. Домбо видя върху масичката разглобен пистолет. Павел съсредоточено се занимаваше с оръжието. Дори не дигна глава. Сглобяваше някаква част, но пружината постоянно отскачаше. Чак когато Домбо провря малката си ръка и притисна пружината, Павел дигна очи и се усмихна:

— А, ти си тук! Дръж здраво!

Домбо помогна и с другата ръка.

След няколко минути пистолетът, добре почистен и смазан, вече лежеше в кожения кобур, а Павел изтриваше ръцете си с парцал. Той остави парцала и се обърна към негърчето:

— Дай сега твоя пистолет! От влагата оръжието бързо хваща ръжда! Трябва редовно да се смазва! Ти почиства ли го?

Домбо не отвърна. Само премига смутено.

— Сложи пистолета на масата! — настоя географът.

Негърчето потрепна, наведе глава и виновно загледа в краката си. Павел го стрелна с очи и по лицето му премина тревога. Негърчето се държеше като човек, когото са хванали в кражба.

— Дай пистолета! — извика му строго географът и попипа набедреника, но под него нямаше никакъв пистолет, само стоеше празният кобур.

Домбо не издържа. Разтрепери се, закри очи и се разплака. Изхвръкна навън и след малко пак се върна. Лицето му бе съвсем разстроено. Павел го хвана за раменете и го сложи на стола.

— Кажи, къде е пистолетът? — попита го меко.

Домбо смотолеви неуверено.

— Падна в морето!

Павел скочи и го загледа изпитателно, но Домбо закри очите си и цял се разтърси от плач. След дълго увещаване той призна — срещу пистолета Алварц му дал вълшебен талисман — една кама със седефена дръжка, която ще пази него и географа от злия дух. В същото време го научил да излъже, че е загубил оръжието. Павел го изпрати да върне камата и да си прибере пистолета, без да обажда, че това е станало по негово настояване.

Когато се върна, Домбо цял сияеше от радост, очите му блестяха. Павел не го разпитва повече. Взе пистолета, разглоби го на масата и го покани да почисти всяка част с парцалче.

През цялото време те говореха за друго. Павел искаше Домбо бързо да забрави случката, за която негърчето вече дълбоко съжаляваше.

Тая постъпка на корабокрушенеца още повече усили съмнението у географа, че той има за спътник човек, на когото не бива много да се доверява. Това го караше да го следи, внимателно да го подпитва и да стои нащрек. Никак не бе чудно в лицето на Алварц да се криеше избягал престъпник от някой затвор или човек, който е излежавал досега наказание в португалска колония. Обикновено португалското правителство изпращаше осъдените на каторга в най-отдалечените колонии. Така се отърваваше от тях, а те в туземските страни разработваха земи, изтласкваха негрите и ставаха колонизатори.

V

Един ден Чиркасов, като подръпна по навик сребърната си обичка, съобщи:

— Наближаваме Добра Надежда!

— Нос Добра Надежда — изненадан повтори Павел. — С една дума — остава още малко!

— Стига нашият „Севастопол“ да мине благополучно тоя проклет нос! — поклати загрижено глава щурманът. — Ах, какво опасно място е то!

Тревогата на Чиркасов се оправда. По небето се носеха тъмни облаци, които се виеха на пръстени и с бързината на птици прелитаха над кораба. Морето сърдито ревеше. Вятърът пищеше в рангоута^[6] и опъваше до скъсване въжетата. Върху китобоя бясно връхлитаха вълни.

„Севастопол“ умело маневрираше около най-южната точка на Африка, като използваше попътния мусон. Целият екипаж, вдигнат под тревога, стоеше на стража.

Матросов, в черна защитна мушама с качулка, неотстъпно стоеше на командния мостик. При всеки порив на вятъра мушамата се разтваряше като крила, дългата му брада се развяваше през рамото. Малко понаведен напред, вкопчил се в перилата, той спокойно оглеждаше кипящата вода, притиснал луличката между кътниците си, очите му се присвиваха и около тях се появяваха цели кръгове от ситни бръчици.

Неговите, къси, строги, отсечени команди като че ли се изстрелваха от картечен пистолет. Но в тях матросите, които стояха неотстъпно до платната, долавяха сигурност и увереност.

— Сваляй горните платна! — предаде говорната тръба.

В следващата секунда заповедта беше изпълнена.

— Спокойно работете! — допълни гласът от тръбата.

А в същия миг вятърът ревеше зловещо и напираше в долните платна. Корабът се люшкаше на една и друга страна, като че ли губеше равновесие. Шест души кормчии на щурвала, под средната част на мостика, с напрегнати сурови лица стояха над кормилото и зорко държаха посоката.

Минаваха часове… Силата на вълнението не отслабваше. Само за миг вятърът стихваше, после започваше още по-зловещ вой, вълните връхлитаха яростно върху палубата.

Корабът скачаше от вълна на вълна като мидена черупка, разсичаше гребените, полягаше на една страна. Мачтите се огъваха. Скърцаха бимеите^[7] и каютните прегради.

— Дръж по-надясно! По-далече от брега! — кънтяха думите на Чиркасов.

— Дясно! Още дясно!

Кормчиите, с неимоверни усилия отправяха кораба надясно. Чиркасов, целият облян в солена вода, с мокра брада и мустаци, наведен към Матросов, се мъчеше да надвика вятъра. В тоя миг той забеляза нещо и тревожно втренчи очи към кърмата. Капитанът се наведе още по-напред.

— Акули! — посочи щурма път.

— Цяла глутница хищници! — добави Матросов.

— Чакат плячка!

— Да прощават! — сдържано се усмихна Матросов и лицето му леко пребледня, изопна се и сякаш замръзна.

Акулите кръжаха около китобоя. Те се появяваха ту от едната страна, ту от другата, показваха грамадните си хищни глави над водата. След известно време изчезнаха някъде. Но Павел не ги видя. Домбо се притискаше до него, потреперваше от страх. Симоне Алварц, прегърнал колене, седеше на своето място и се озърташе неспокойно, притискайки с едната си ръка малката кожена торбичка, преметната през шията му.

При появата на акулите той скочи уплашен, падна на колене, дигна ръце нагоре, закри очите си и глухо заплака. Един млад матрос, на име Чигарков, който стоеше на няколко крачки от него, притича, дръпна го за ръкава и му заговори:

— Какво ти стана, Алварц! Не се бой, братко!

Португалецът се раздрусваше цял.

— Загиваме! — глухо изпъшка той, задавен от сълзи, и като погледна със зачервените си подпухнали очи матроса, посочи с ръка зад борда и добави: — Акулите винаги налитат на мърша!

Чигарков се изсмя в лицето му и махна с ръка:

— Остави акулите, Алварц! Как го измисли?

После младият матрос потърси с очи нещо и продължи:

— Ти гледай нашия Матросов! Дори си подсвирква с уста — значи, няма опасност! Нашият капитан не ще ни даде на хищниците! Не е свикнал той да храни акулите с човешко месо!

И матросът посочи командния мостик, където капитанът в черната си защитна мушама, малко приведен напред, висок и внушителен, приличаше в тоя момент на излята бронзова статуя.

Чигарков отново застана на пост при платната си, а корабокрушенецът, втренчвайки малките си лъскави очички в капитана, остана с грозно зяпнала уста.

Когато бурята утихна, щурманът Чиркасов със запалена луличка, бодър и развеселен, влезе в каютата на географа. Като потриваше ръце и лукаво премигваше, забоботи:

— Отмина щормът^[8], братко! Сега дори щурманът може да си почине мъничко! Ох, тежко беше, Балванов! Но се измъкнахме без повреди! Юнаци са нашите момчета! И китобойчето си го бива!

И като щипна по бузата негърчето, попита:

— Е, Домбо, уплаши ли се?

Домбо срамежливо го погледна, наведе глава и отвърна:

— Страх беше, щурман! Много страх!

Чиркасов се засмя с глас, седна, притъпка луличката си с пръст и заговори:

— Е, тогава никак не е чудно, че в далечни времена една нощ край нос Добра Надежда минавал холандски кораб. Също такава буря го настигнала. Вълните бясно ревели, мусонът пищял зловещо в платната! Уплашили се матросите. Паднали на колене, прочели молитва горките, пак станали и затичали объркани от мачта на мачта, от платно на платно. „Да спрем в пристанището!“ — молели те капитана. Но той ги гледал мрачен и мълчалив и само поклащал глава.

Чиркасов смукна от лулата и се усмихна хитро:

— Такива са си капитаните от край време, братко! Упорити и не слушат никого! Може би едно рядко изключение в историята прави нашият Матросов!

Той се прокашля, задавен от дима, и продължи:

— Бурята се усилвала все повече и повече. Холандският кораб се люшкал като пиян! Вълните се хвърляли като акули на палубата и къпели в потоци вода бедните матроси! Небето ставало все по-мрачно, тайнствено и зловещо. Светкавици браздели небосклона, плющял дъжд. Матросите разбрали — ще загинат. За стотен път молели капитана да се отправят към брега, но той навъсено ги поглеждал и поклащал глава.

Чиркасов помълча, въздъхна и с тих глас продължи:

— Изведнъж бурята налетяла с ужасна сила, разбила мачтите и подгонила кораба по широкия океан! Сега той нямал вече ни платна, ни мачти, ни кормило! Нощта станала още по-черна и страхотна! Корабът се понесъл с бясна бързина напред и досега пътува без път и без посока. Само понякога в тъмна мощ той се мярка на матросите като призрак и мигом изчезва в мрачината!… Така се е създала легендата за Хвърчащия холандец.

Чиркасов помълча, пусна кълбо дим и замислено завърши:

— Кой знае, Павлуша, може да го срещнем някъде! А може всеки кораб да стане Хвърчащия холандец! Нищо чудно! Морето е коварно!

VI

След като преминаха благополучно нос Добра Надежда, Алварц се оживи. Сега той постоянно вървеше по стъпките на географа и дърдореше:

— Вижте, там се носи жълт прах. В пустинята Налеиб има ураган!

И Алварц дълго словоохотливо разправяше за платообразните възвишения, които се очертаваха по крайбрежието; за планините Еренге, Аус, Омотаке, Карас, изградени от пясъчници и конгломерати. Реките през дъждовния период прииждали, изскачали от бреговете и заливали долините, но през сухия период пресъхвали до капка. Някъде навътре се намирал Людериц, район, в който най-много се добивал елмаз.

— Вие географ ли сте? — внезапно попита веднъж Алварц.

— Да, географ!

— О, вие идвате в истинска съкровищница! — с въздишка добави португалецът. — Освен богата сбирка може да имате и пълен джоб. Каква разкошна природа ще ви предложи тази част на континента! Искате ли да се върнете богат? Стига да ме послушате! Тук има неизползвани цели области земя. Плодородната почва плаче за добър стопанин!

Павел го погледна под око.

— Какво искате? — продължаваше да дърдори Алварц. — Безплатна земя, безплатни работници! Богатство!

— За каква земя говорите? — прекъсна го слисан Павел.

— В тая част на континента все още няма много плантатори! А почвата е много добра! Диваците сами ще ви разработят земята без пари!

Павел го изгледа навъсено.

— Аз не съм тръгнал да заграбвам земята на африканските племена! — произнесе той възмутен. — Нито искам да заробвам негрите!

Алварц хитро притвори лявото си око и се засмя:

— Но кой говори за такова нещо? Диваците не могат да използват земята сами! Не умеят! А лесно ще ви се подчинят! Имате оръжие!

— Нямам грабителски намерения, португалецо! — прекъсна го географът възмутен. — Аз съм учен и моята цел е друга! Стига!

Симоне Алварц се смути, сви се гузно, поглади брадата си, повдигна очи към географа, цръкна плюнка и добави:

— А нима един учен трябва да бъде бедняк! — разсъждаваше той посвоему. — На вас ви трябват много, много пари!

— Аз получавам пари за моя труд!

— Но те не стигат! Как ще подредите живота си?

— Е, тогава да ограбя негрите ли? — иронично попита Павел.

Алварц разпери ръце и отчаяно поклати глава.

В тоя миг Павел Балванов помисли за баща си. Той може би бе попаднал на такъв човек. Тежко му! Ето пред себе си виждаше жив събрат на онези непознати търговци-авантюристи, които за зрънце диамант са готови да убият човека. От тоя момент португалецът му стана особено противен.

Корабът бързо се „изкачваше на север“, както казват матросите, като държеше курс близо до крайбрежието.

VII

Зелената ивица земя вече десети ден се проточваше край брега.

Тя приличаше на обрасла с трева пътечка между сивите скалисти възвишения и синия морски простор. Зад крайбрежието се издигаха Снежните планини. Спускаха се тебеширени тераси. Реките ги просичаха с дълбоки проломи. Някъде навътре бе Планината на гениите или Мулонго Замби, с вулканически кратер. Всеки три-четири часа кратерът бълваше дим и разнасяше серни изпарения.

Когато корабът премина южния повратен кръг — Тропика на Козирога, — матросите забелязаха край брега някакви тъмни точки. Отдалеч те приличаха на стадо китове, струпано в малък залив. После ясно се очертаха корпусите на военни кораби. Един клипер^[9] с голям наклон на мачтите бързо се измъкна от залива и тръгна в открито море. През зрителното поле на далекогледа Павел видя, че това е германски патрулен кораб с няколко оръдия. Клиперът посрещна „Севастопол“, направи кръг и тръгна успоредно с него.

— Германски лешояди, братко! — загледан в пушеците, каза възмутен Чиркасов.

Павел чу оръдейни залпове и трепна.

Чиркасов присви сърдито очи и продължи:

— Прочистват колонията! Добре слугуват на Бисмарк, този стар звяр! Преди няколко години тук беше мирно и тихо! Но някакъв бременски търговец Людериц, авантюрист, се поразходил из Ангара-Пекена и заграбил областта! Сега канцлерът разширява колонията!

Щурманът плю с отвращение и запали цигара.

— Значи, Африка е нещо като двор без кучета! — като на себе си каза Павел Балванов, но в гласа му трептяха тревожни нотки. — Всеки нахълтва и граби!

— Да, да, сполучливо се изрази, братко! — кимна Чиркасов.

— А бушмените? — изведнъж попита Павел.

— Бушмените не се шегуват! Почесват ги, дето не ги сърби! Но нямат оръжие, горките — въздъхна щурманът.

Над крайбрежните гори се извиваха кълба дим. Оръдейните гърмежи глухо тътнеха. Домбо, облегнат на борда, подпрял брадичката си с юмрук, уплашено се взираше в далечината и се ослушваше. Алварц се изтягаше под мачтите и свиваше цигара.

 

 

След два дни той отново се раздърдори:

— Е, сър, вече сме в границите на Ангола! Скоро ще стъпим на суша! Първи португалците открили тази земя преди четири века! Внукът на стария Диаш, откривателя на нос Добра Надежда, Паулу Диаш, още в 1574 година стъпил на брега и я изучил! Втори път се върнал с титлата „завоевател, колонизатор и губернатор на Ангола“. Тогава племената влизали в негритянската държава Конго…

Този разказ интересуваше географа и макар скрибуцащият глас на португалеца да дращеше ухото му, той търпеливо слушаше, без да го погледне нито веднъж. Алварц смукна дим и продължи:

— Някога ковачът Мусури или Мбумбу-Мбулу станал вожд на племената амбаду, основал града Гола-ан-Денго, а после цялата страна се нарекла А-Нгола! А вие нищо ли не сте чували за „Човекът, който разбива камъните“? — попита накрая Алварц, като плюнчеше цигарата и хитро премигваше.

— Не, какъв е този човек?

— О, сър, това е твърде интересно за вас като географ! — угоднически се усмихна и подръпна брадата си Алварц.

Той искаше да блесне със своите знания пред Павел, затова разпалено говореше:

— „Човекът, който разбива камъните“ на анголски значи Мбула Матади! През 1665 г. вождът Не-Нлаза или Антонио I издал манифест за освобождение на негрите! Какъв кураж, сър! С копие и стрели срещу винчестерки и топове! Диви са си негрите!

— Е, продължавай! — нетърпеливо го прекъсна Павел.

— Но какво — нашите ги разбили край Мбиуле! Туземците не останали мирни. Някаква черна маймуна — негърката Анна Зинги Мбанди Нгола, събрала туземците и дигнала въстание! Някои като вас я наричат африканската Жана д’Арк! Но това, сър, е пресилено!

— Какво е станало с въстанието? — попита Павел.

— Освободили се, дяволите! Жена ги освободила! Но за малко! Нейният приемник Джас Арек се подчинил на португалците! Толкоз, сър!…

Симоне Алварц млъкна и пусна кълбо дим.

Павел Балванов замислено загледа в далечината. С този разказ Алварц стана още по-съмнителен. Той не беше прост човек. Говореше като добър познавач на историята.

— Кога ще спрем в Бенгуела? — след кратко мълчание попита Павел.

— Сега минаваме Мосамедес! Черните го наричат Ангро де Негро! След две денонощия пристигаме!

Павел закрачи по палубата. В душата му се надигаше тревога пред неизвестността. Сега всяка минутка му се струваше дълга, мъчителна.

VIII

На третия ден, когато над крайбрежието се спускаше лилава здрачина, която като прозрачна мрежа обвиваше горите, Симоне Алварц притича при Балванов.

— Пристигаме, сър! Това е наша страна!

— Какво говориш? — учудено го погледна географът.

— Не се ли досещате, сър? Това е португалска колония! Тук всеки португалец се чувства като у дома си! От днес, все едно, вие сте мой гост! А всеки дивак е мой слуга!

Павел, навъсен, сурово го погледна, извади паспорта си, отвори го и го пъхна в ухиленото лице на брадатия човек.

— Прочетете!

Алварц надникна учудено, премига смутено, лицето му побледня. Опита се да се усмихне, но само изкриви уста.

Така минаха миг-два. Павел го наблюдаваше начумерен. Португалецът бързо се съвзе, престори се на развълнуван и зарадван:

— А, значи, сънародник! Щастлив съм, много съм щастлив, че мога да ви бъда полезен!

— Къде сте роден? — попита го Павел.

Алварц се смути и се забърка.

— Лисабон! Но оставете това! Аз съм скитник и от малък не съм се връщал в този град!

Павел се усмихна. „Наистина Домбо има право да подозира този човек! — мислеше в същото време той. — Навярно е каторжник, изпратен в Западна Африка да излежава наказание! Може би е заемал държавни постове, после хванат в крупни афери и осъден! След това се отдал на грабеж! Разработил плантация, наел негри, забогатял и решил да се прибере със спечеленото! Все пак той ще пътува с нас, защото познава добре страната и ще ни бъде полезен!“

В тоя момент притича негърчето. То беше много оживено. Щом го видя, Алварц смръщи вежди.

— Хамба, вика капитана! — каза Домбо.

— Добре, приятелю! — отвърна Павел.

 

 

Матросов седеше в каютата, наведен над някаква разтворена карта, захапал лулата, и пускаше гъсти кълба дим. Той изглеждаше все така мрачен на пръв поглед, затворен в себе си, мълчалив.

Щом влезе Павел, капитанът стана и го посрещна.

— Балванов, скъпи мой, скоро ще се разделяме! — заговори той, като въртеше около пръста си къса сребърна верижка.

— Да, каза ми португалецът! — отвърна Павел и седна.

Матросов му предложи цигара и продължи:

— Смятам, че имаш нужда от пушка! — И той се обърна, взе една нова къса и лъскава винчестерка, подпряна до стената, и му я подаде. — Вземи я! Предстои ти опасен път!

— Аз имам два пистолета! — отвърна географът.

Но капитанът настоя:

— Вземи това оръжие, Павлуша! То не прави засечки! Готвачът ти приготви храна за десет дни! През това време все ще убиеш някакъв дивеч! Но се пази, скъпи приятелю! В тая страна белите хора са по-опасни и от свирепите зверове!

Павел разбра за какво намеква Матросов, а когато очите му се присвиха и усмивката угасна в косматата къделя на брадата, той знаеше вече, че става дума за Симоне Алварц.

След това Матросов се наведе над картата.

— Ето, корабът се намира на това място! — посочи той с лулата. — Това е пристанището Бенгуела! Каква посока ще вземеш!

— Източна! На триста мили навътре ще пресека река Кубангу! Оттам ще тръгна малко на юг и ще навляза в изворния басейн на Замбези! Някъде там ще търся хаубау и мукасекерите! Имам карта и компас!

— Какво друго ти е нужно? — попита накрая Матросов.

— Нищо друго! Пътувам с верен човек! — отвърна Павел и кимна към негърчето, което плахо надничаше в каютата.

Като видя, че става дума за него, Домбо уплашено попита:

— Хамба Балвана, какво прави с мен капитан?

— Капитан! — засмя се Павел. — Нищо, приятелю! Аз казах, че двама ще пътуваме! Ти ще бъдеш водач! Нали знаеш да стреляш? — попита накрая Павел, като извади пистолета си от жълтия кожен кобур.

— Знае добре стреля! Мен учил Гонсалви! О, бум, бум! Добре стреля! — бързо заговори негърчето и потупа дръжката на пистолета си, която стърчеше над набедреника.

Капитанът и Балванов се спогледаха и се засмяха.

Здрачаваше се. Корабът бавно навлизаше в залива, осеян с опасни подводни рифове. Около тях водата се разбиваше и образуваше бели венци от пяна. Беше рисковано да се навлиза по-навътре, затова Матросов заповяда да пуснат котва далеч от пристанището.

IX

Едва на сутринта Павел Балванов можа да разгледа от кораба града и околността.

Хълмистият масив, по който бе разположен Бенгуела, го правеше особено живописен. Къщичките кокетно надничаха между зелените корони на големи южни дървета. На самия нос се издигаше старинната цитадела „Сан Филип“, строена през 1617 година. Все още блещукаше на слънцето непресъхналата рекичка Кавако, северно от града, а на южната страна се издигаше укрепен военен форт. Из зеления масив на горите криволичеха отъпкани пътечки — единствените „търговски пътища“ на туземците. Слънцето къпеше с мека утринна светлина широките чадъри на палмите, короните на огромните кедрови дървета и стари мангри. За пръв път Павел видя прочутите галерийни гори.

Имаше отлив и ясно личаха корените на мангровите дървета. При прилив те потъват и стъблата им се подават над водата. Въздушните им корени бяха дебели и толкова високи, че човек можеше да мине, възседнал африкански бик. Сега те стърчаха над повърхността, извиваха се в чудновати фигури. И на тези живописни и редки представители на растителния свят семената приличат на стрели. При падане, благодарение на собствената си тежест, те се забиват и по този начин се самозасаждат. Други видове мангрови дървета връзват плодове, големи колкото човешка глава.

Няколко туземци сечаха стъбла от „бузунгу“^[10] в блатисто място, близо до самия бряг. Други пък заграждаха водата, поемаха отсечените растения и ги хвърляха в заграденото място. Растенията имаха розови и гладки цветове, островърхи блестящи листа, кафява кора, покрита с бели петна.

Всеки на мястото на Павел, който оглеждаше групата, би се досетил, че туземците ловяха риба, като хвърляха отровни растения. Същите тези отровни растения много пъти бяха спасявали корабокрушенците от гладна смърт. Те им помагаха сред морето да си наловят риба…

Над залива летяха птици. Лек бриз шумолеше в платната, вълнуваше горите, които като тъмнозелен килим покриваха брега и високите тераси.

Но колкото да бе живописно на пръв поглед това място, то бе наречено от португалските заселници „ада на земята“.

Може би имаха право, но Павел сега не мислеше за името на местността. Той нервно крачеше по палубата в ръка с бинокъл, спираше се, взираше се през окуляра в околността, погледът му бягаше по туземската пътека, която изрязваше гората като дълбок тесен улей.

Все още корабът стоеше в дрейф, леко поклащан от мъртвото вълнение. В прозрачната вода плуваха като сини лампички с абажури стада от медузи. Водата кипеше от малки рибки. Като жълти тюфлеци леко се люлееха цели острови от красиви водорасли.

По въжетата кацаха ята от кресливи чайки и гларуси. Домбо ги гонеше. Павел не можеше да ги слуша. Само когато крилатите бъбрици се пръснаха с тревожен писък, той се спря и дигна глава. На десния борд се трупаха матроси и следяха някаква грамадна птица на острия коралов риф. Чайките летяха и кръжаха над нея. На рифа бе кацнал албатрос. Този горд морски великан, който не обича сушата, сега разтваряше широките си крила, пощипваше перата си и спокойно следеше чайките. Когато една се дигна с риба в човката, албатросът издаде остър писък, размаха крила, подгони чайката и улови във въздуха рибата, която бе изтървала. След това полетя навътре в океана.

Откъм пристанището приближиха две туземски пироги с черни гребци. На кърмата в първата лодка седеше човек с широка тръстикова шапка.

Лодките спряха на два сажена^[11] от кораба!

— Желаете ли носачи? — проточено извика на португалски човекът с тръстиковата шапка.

— Колко вземате? — попита Павел.

— Ще се пазарим! — отвърна той, после направи с двете си ръце фуния на устата и добави: — Мога да ви продам двама дивака!

— Не, не купувам живи хора! — отвърна географът.

— Както искате! — добави търговецът. — Ще ви чакам на пристанището! Търсете Людиц Бар!

Домбо наблюдаваше крадешком лицето на географа. Когато лодките се върнаха обратно, той замислено каза:

— Лошо човек, хамба! — После с момчешка самоувереност добави: — Аз нося багаж!

— Прав си, Домбо! — отвърна Павел. — Ние ще си носим багажа!

В това време към тях се приближи Матросов.

— С щурмана решихме да слезем сто мили на юг! Бенгуела гъмжи от каторжници и съмнителни търговци! Опасно е за вас!

— Не познавам тоя град! Но първата среща с португалеца потвърди това! — замислено добави Павел.

След половин час корабът дигна котва и се отправи на юг. Матросов и щурманът с насочени бинокли търсеха удобно място за спиране. Към пет часа те забелязаха подковообразна лагуна. Входът на лагуната бе разделен на две от коралов риф. Кормчията насочи кораба най-напред към скалата, след това започна маневра да я заобиколи. Чиркасов измери дълбочината с лота на Уилям Томсон^[12]. Дълбочината беше около двадесет метра. Корабът описа полукръг около скалата и навлезе през тесен провлак в лагуната. Скоро настъпи безветрие. Платната увиснаха. Но сега дойде на помощ, парният котел. Моторът започна да пулсира отвътре като голямо сърце. Корабът отново тръгна. Вълните се разбиваха в твърдата скала на рифа и образуваха широк сребрист пръстен. Слънчевите лъчи се пречупваха в пяната и ослепително блестяха. Там сякаш имаше вихрушка, която въртеше милиони лъскави мушици. Корабът спря недалече от сушата. Край брега растеше гъста мангрова гора. През нея се спускаше тесен изсечен улей.

— Съвсем на място, географе! — извика щурманът и попипа обичката си. — Там виждам пътека!

— Това е пристан за туземски лодки! — допълни друг.

— А лодки не виждам! — обади се готвачът, който се приближи до борда. — Може би е място за водопой на животните!

Повикаха Симоне Алварц. Попитаха го какво значи тази просека в гората, но той сви рамене:

— Не познавам това място! Аз съм идвал в пристанището Луанда! Може би е изоставена пътека!

Матросов мушна между кътниците си малката извита луличка, свали бинокъла и като примижаваше на слънцето, предложи:

— Да разузнаем! — И се обърна към щурмана: — Жук и Чигарков!

След една минута двамата матроси се изпънаха като струни пред него.

— Прескочете с лодчица до това място! — заповяда Матросов и посочи брега. — Вземете оръжие!

Двамата се завъртяха, тракнаха с токове. А след малко една четириместна лодка пореше вече тихите води на лагуната. Целият екипаж стоеше на борда. Никой не видя кога Симоне Алварц се бе приближил към трупата и бе застанал зад Домбо с очи, впити в подутината на набедреника му. Той се наведе и надникна отгоре. Едва сега забеляза грапавата дръжка на пистолета. Като че ли искаше да се увери, че пистолетът на Домбо си е на мястото. Алварц бързо се отмести, отиде при задния нос на кораба и започна да обува подарените му от Чиркасов подковани обувки. Матросите правеха усилия да скочат на сушата. Алварц под око погледна към групата и забеляза Матросов и Павел, които стояха един до друг с приближени глави и тихо, почти шепнешком разговаряха.