Григор Угаров
По следите на заточеника (15)

II

В синия здрач се очертаваха планински хребети с тъмни петна по тях.

От всяка височина Павел се взираше в далечината и търсеше с жаден поглед страната на хаубау. Непознатата страна притегляше ума и сърцето му, както самотният остров в морето притегля корабокрушенеца.

От девойката нямаше и следа. Павел не осъждаше недоверието й към него. Малко ли туземци бяха загинали от куршума на белия човек. Маванда също падна, простреляна от вражески куршум. Защо да вярват на него? Туземците още не разбират, че и между белите има лоши и добри, както има лоши и добри между черните хора. Но туземците рядко са срещали добрите бели. А душата на човека не е отпечатана на лицето му! Те имат право да бъдат предпазливи и зорко да следят всеки бял човек, който навлиза в страната им.

Може би още дълго Павел щеше да размотава нишката на своите мисли, ако Капоко не спря изведнъж и, не загледа подозрително назад.

— Хумба-хумба! — уплашено извика той и тихо предупредително изсвири с уста.

Лицето му изведнъж се промени, чертите му се изостриха, той цял се превърна в слух. Попипа копието, рязко обърна глава, загледа младите негри, които се бяха спрели и също наблюдаваха нещо.

— Хумба-хумба! (Слонове!) — повториха шепнешком Хама и Лия.

Наистина от възвишението се спускаше един голям слои и едно малко като топка слонче. Те бяха доста далече, но това съвсем не бе утешително.

Слонът бе едър, доста стар, покрит с тъмнокафява броня. Той пристъпваше тежко, размахваше дългия си хобот, късаше върховете на акациите, но погледът му бе вперен напред. Малкото припкаше около него, навираше се под корема му, почесваше се о тънките стъбла на младите дръвчета, откъсваше по някой лист, изоставаше назад и след това бързо догонваше стария слон.

Негрите, събрани накуп, тревожно си шептяха нещо и един по един измъкваха асагеите от набедрениците си.

Павел махна с ръка и заповяда по туземски:

— Онай мана! (Да вървим!)

Никой не се помръдна. Негрите погледаха пушката, после кобура и презраменната паласка с патроните.

— Хамба — извика един нискоръст младеж с големи продупчени уши без обици, с халка, прокарана през носната преграда. — Имаш ли много невидими стрели?

— Имам! — отвърна Павел. — За какво са ти стрели?

— О, на хамба ще трябват много невидими стрели! Идва страшният хумба-хумба!

— Страхливец! — с укор махна ръка географът. — Животните търсят по-добра паша! Те не преследват нашата група!

— Хумба-хумба вървят по нашите стъпки! — настоя негърът. — А сърдитият хумба-хумба е опасен!

Вместо отговор Павел се засмя, потупа го по рамото и му посочи пътеката. Негърът нерешително пристъпи. Останалите младежи наместиха багажа на главите си и един след друг също закрачиха.

Вървяха бавно и мълчаливо. Негрите на всяка крачка се извръщаха и тревожно гледаха назад.

III

Над осиротялата степ стенеше горещ вятър, въртеше стълбове суха трева, прахоляк и жълти листа, откъснати от самотните баобаби. Слънцето жареше. Изгорелите мочурища приличаха на хлътнали хълбоци. Палмовата гора и долината бяха останали зад диплите на голите скали.

Пътечката капризно криволичеше между пожълтели стръкове трева, прецъфтели мимози и пълзящи листа на велвичии. Храната отново бе на привършване. На два пъти негрите изравяха обли като картофи грудки от зама. Макар плодовете да разхлаждаха като чаша сироп в непоносимия пек, все пак не бяха достатъчни. Край купчинка храсти се показаха сърповидни рога на антилопи. Чу се тропот на копита и след миг антилопите удариха на бяг. Павел ги изпрати с два изстрела, но не улучи нито една. Още не бяха потънали в долчинката, разнесе се мучене на див бивол. Почти веднага след това се чу рев на лъв.

Негрите като по даден знак налягаха, оставиха багажа и приготвиха копията си. Павел залегна до един храст и притисна пушката до рамото си. Десет чифта очи сега се впиха напред, без да трепнат. Капоко, прилепил ухо до земята, напрегнато слушаше. Отново се чу рев, придружен от непознат крясък. Стрелите трептяха на опънатите лъкове.

Слабият ветрец, който духаше сега насреща, донесе звънко чаткане на копита по твърдата земя. Негрите се разшаваха и се спогледаха смаяни. Тракане на копита, рев на лъв, крясък, а все още не се мяркаше нито птица, нито животно.

Може би лъв е нападнал стадо гну, антилопи или газели? А може някоя антилопа да е намушила свирепия звяр и сега двамата умират, без да могат да се освободят един от друг? Но нито антилопите, нито белогривестият гну издават крясък. Звукът идеше иззад височинната, отвъд храсталаците. Гну или антилопа, все едно, трябваше да падне мъртво, защото в кожените торби нямаше троха таро, а нито млечният сок от кокосовите орехи, нито корените на зама, нито баобабовата каша можеха да наситят десет гладни гърла!

Капоко крадешком погледна своите другари и пръв запълзя напред, като все повече обтягаше лъка. Павел седеше на едно коляно с готова за стрелба пушка.

Изведнъж прокънтя нов тропот от копита, като че ли препусна конен разезд, и над тревата се показа ято угоени щрауси, но щом забелязаха хора, птиците свиха на изток и над саваната се понесе тревожен крясък. Павел стреля два пъти в ятото. Изплашените щрауси бързо се понесоха напред. Цял сноп стрели заблестяха на слънцето и изсвистяха във въздуха. Негрите се втурнаха след птиците. Павел стреля още един път, изкачи се на височинката, но ятото вече се бе отдалечило на цяла миля. Нито един щраус не бе убит. Да се преследват, беше немислимо. Това можеше да стане само с кон или бик, както правят кафрите. А най-сполучлив е ловът с примамване.

Но сега всяка възможност беше пропусната. Негрите се бяха спрели и вторачено се взираха в храсталаците, където все още се мяркаха птичите глави. Тъкмо в тоя момент Домбо забеляза някакво животно на мястото, дето бяха лежали щраусите. То търкаляше един пепеляв камък като голяма топка. С един изстрел географът го улучи и то падна в тревата. Оказа се, че е малка африканска лисица. В това време негрите, ухилени до уши, размахваха над главите си три големи щраусови яйца. Лисицата бе търкаляла едно от тях към някой камък, за да го пробие. Яйцата имаха пепеляви твърди черупки и всяко беше голямо колкото двадесет яйца от кокошка.

Напалиха огън под сянката на една акация, а когато се разгоря жар, Капоко проби яйцата отгоре и ги зарови. После отряза една тънка пръчка от акация, обели кората й и започна да бърка щраусовите яйца.

Негрите оживено разговаряха около случката. Капоко, клекнал край огъня, хитро се усмихваше.

— Аз познавам хаба! — говореше той. — Отначало се изплаших! После слушам, не хумба-хумба! О, това хаба!

Докато се печаха яйцата, негърът разказа за един лов на щрауси. Отишли в саваната. Щраусите обичали сол, затова често пасели около солените блата. Капоко и старият Кабанга стигнали до едно солено езеро, скрили се и зачакали. Чакали, чакали, най-сетне щраусите пристигнали. Един бил ранен и съскал като гъсок. Старецът не ги посрещнал веднага с асагея. Изчакал ятото да се напие с вода, защото след водопоя щраусите ставали по-тежки и тромави и по-лесно се биели. Кабанга бил облечен в одрана щраусова кожа. Безшумно се измъкнал из тръстиката и закрякал. Щраусите не подозирали нищо и доверчиво го приели в ятото си. Кабанга се приближил до най-тлъстия щраус, с един удар го свалил на земята и му прерязал гърлото с изострен като бръснач кремък.

От кожата му ушил на Капоко ново, красиво празнично муканзо. В търбуха на угоения щраус намерили две малки пилета, шепа семена, крехки корени от растения, трески от бамбук и няколко парчета от кожени торбички. Ненаситната птица поглъщала всичко, каквото й попаднело.

След закуската Капоко разсече черупките на щраусовите яйца и така приготви за пътниците шест кръгли блюда за ядене.

IV

Духаше североизточен вятър. Но сега въздухът бе пропит с мирис на влага и озон. За пръв път се чуваше далечно глухо бучене. През нощта в планината бе паднал първият дъжд. Над земята бяха надвиснали като млечна пяна неподвижни сребристобели облаци. Слънцето трептеше по тънките им корнизи и в пролуките наливаше розова мъгла. Рядко някъде се виждаше късче синьо небе.

Пътниците пъплеха по една височина. Някъде отдалече долитаха глухи тътнежи. Павел тревожно се ослуша и викна на туземците да ускорят крачките си. Грохотът на гръмотевиците известяваше, че бе минал сухият период и скоро ще настъпят проливните дъждове, реките ще изпълнят бреговете, блатата ще се наводнят и пътуването ще стане още по-трудно.

Но като се ослушваше и гледаше назад с бинокъла, географът забеляза на две-три мили отново слона с малкото. Опасността, която преди му се струваше невероятна, сега вървеше по стъпките му. Туземците имаха право. В тоя момент Павел си спомни за убитата слоница в гората. Още тогава Кабанга предрече това отмъщение. Той познаваше нрава на свирепите и отмъстителни животни. Навярно слонът се бе лутал дълго, докато открие следите на пътниците. Вятърът беше поутихнал, но изостреният слух на Капоко долови яростно фучене.

— Да бягаме в гората, хамба! — предложи негърът. — Хумба-хумба наближава!

— Никаква гора не виждам наблизо! — взирайки се напред, отвърна Павел.

— Зад баира трябва да има гора!

Момъкът излезе прав. Зад височината наистина се откри гъста гора. Негрите затичаха. Капоко смени копието с асагей. Чу се свиреп рев, който сякаш тласна групата като силна въздушна вълна. Нямаше вече лъжа — слонът вървеше по стъпките на групата. От мощното му гърло всяка минута се изтръгваше страшен рев.

Когато групата навлезе в гората, слонът вече препускаше в галоп, като подхвърляше нагоре задница. Павел тичаше цял облян в пот. Под краката му се сипеха валчести дребни камъчета и пясък. Той настигна Домбо в окрайнината на гората. Негърчето объркано обикаляше и оглеждаше дърветата.

— Качи се на хлебното дърво! — посочи му географът гъстите клони на дървото.

— А хамба какво прави? — като се катереше, попита Домбо. — Хумба-хумба ще го разкъса!

— Аз ще намеря място! По ти бързай! Няма време за губене.

Павел още не беше възседнал дебелия клон на баобаба и разгневеният великан като вихър връхлетя в гората; няколко дървета се събориха с трясък. Въздухът се изпълни със зловещ рев, нестихващ трясък и прашене на сухи клони.

Павел следеше всяко движение на грамадното разярено животно. По съседните дървета бяха се накачили младите негри. Скоро под короната на баобаба се появи слонът. Павел видя как той натисна с гърдите си огромното дърво, но то не трепна. Само долният клон глухо изскърца. От хобота на слона се изля като от маркуч силна струя вода и пяна. Павел направи опит да се запази, но животното го забеляза, потрепна с уши, отстъпи, хоботът му се изправи нагоре като грамаден обелен клон, последва свиреп рев върху дънера на баобаба. Предните крака на слона потънаха до колене в земята, хоботът му нервно се изви. Павел стреля веднъж, втори път. Зад перестите уши на животното бликна кръв. То потрепери мъчително, изрева хрипкаво и продължително. Хоботът му изригна фонтан от кървави пръски.

Павел притаи дъх. Ръката му със светкавична бързина дърпаше затвора и изстрел след изстрел разтърсваше гората. По слабините на животното накацаха стрели и асагеи, едно копие дълбоко се вряза в хълбока му. В тоя миг една човешка фигура бързо притича и заби харпуната на асагея в областта на корема. След това с бързината на катерица отново се намери на баобаба. Последва продължителен тъжен рев, глухо хъркане, от хобота на слона се плисна нова кървава струя… После животното коленичи и се търколи като ударено от гръм, поръси с кръв преплетените клони и бързо притихна.

— Хумба-хумба убит! — радостно изкрещя някой наблизо.

Павел разкърши рамене, облегна се, окачи пушката на един клон и скочи на земята. Цялото му тяло като че ли бе вцепенено от напрежение. Домбо, свит на топка в короната на баобаба, все още гледаше като уплашено маймунче. Щом съгледа географа, той ловко се спусна по една лиана.

— Хумба-хумба е мъртъв! — извика той, гледайки отдалеч убития слон.

Почти в същото време туземците закрещяха и се втурнаха към окрайнината на гората. Павел погледна след тях. Малкото слонче с бясна скорост препускаше обратно по пътеката, подмяташе задница и смешно подскачаше. То беше отишло доста далече и нямаше никаква надежда да го догонят скоро, затова го оставиха. Върнаха се и заобиколиха убития слон, който лежеше прострян край баобаба.

След няколко часа, нахранени, весели и бодри, с добре препечени късове месо в кожените торби, пътниците се проточиха по пътеката. Като излизаха на отсрещната височина, те видяха слончето, нападнато от цяла глутница хиени. Хищниците стръвно се хвърляха към него, но разяреното малко животно пъргаво се въртеше и ги отблъскваше с якия си хобот — неговото единствено оръжие. Нямаше как да му помогнат. Слончето отстоеше на разстояние повече от един пушечен изстрел. Все пак Павел стреля, но хищниците, подушили плячка, не се изплашиха…

Над гората се понесе туземска песен. С тържествени звуци певците славеха своята страна и храбрите мъже, които могат да убият хумба-хумба.

V

Спускаха се по стръмна пътечка между бели като вар голи скали, когато пред групата заблестя красив облак, отразил всички цветове на дъгата. Кълбовидното сияние ярко се открояваше над скалите, сякаш там се люлееше някакъв вълшебен балон.

Такъв облак някога бе видял и пътешественикът Ливингстон на река Замбези. Племето матока го наричало „матотьона“ — гърмящия дим, а други „шонгус“ — кипящ казан. Ливингстон, възхитен от красотата на водопада, му дал името Виктория.

Силно вълнение обхвана географа. В картата на Симоне Алварц на това място бе отбелязан пролом на река… Зад кривата линия на реката бе страната на хаубау… Скоро заблестяха на слънцето разпенени потоци вода, които падаха от високи прагове. Над пролома изригваше цял фонтан от цветни, искрящи капчици. Павел се спря смаян. Водопадът бучеше и огласяше околността с непрестанен шум. Залязващото слънце къпеше разбитата на пяна вода с ярка светлина. Над тебеширените скали пламтеше красив цветен пояс.

Павел с мъка откъсна погледа си от приказната гледка и потърси негрите. Но какво бе неговото учудване от това, което видя. Туземците дигаха копията във въздуха, допираха ги до челата си и от гърдите им се изтръгваха тъжни викове:

— Тала Монгонго!

Павел се приближи до тях.

— Защо се плашите? — попита учуден.

Негрите мълчаливо отпуснаха копията, но не снемаха очи от водопада. Капоко посочи скалите и плахо отвърна:

— О, хамба, там живеят злите духове! Всяка прашинка на това място е омагьосана! Само ако ни докосне, ще умрем!

— Какво говориш? — засмя се географът. — Това е река като всички реки!

Но Капоко не се съгласи.

— Това не е река! — уплашено зашептя момъкът. — Там живеят злите духове! Те ще ни умъртвят и след това ще ни пъхнат в големите си лули!

Павел се усмихна отново, но изведнъж лицето му стана строго и сериозно. Той хвана Капоко за ръката и му посочи водопада:

— Ти си умен момък! Не бива да се страхуваш! Там няма никакви зли духове! Водата пада от високата скала и се разбива на пяна! Затова така бучи и се пръска на прах!

Негърът се вгледа с уплашени очи във водопада. Ослуша се, въздъхна и недоверчиво повдигна очи.

— О, хамба, никой не може да направи водата да ври така освен злите духове! Те са я омагьосали!

Сега вече Павел реши да си послужи с огненото копне. Той свали пушката, постави в магазина нова пачка патрони и се обърна към негъра.

— Няма по-силно оръжие от „гърмящото копие“ на белия човек! — сериозно каза той, като го гледаше в очите. — Никой не притежава по-голяма сила от невидимите стрели на моето оръжие!

— Невидимите стрели могат ли да убият злия дух? — попита негърът и лицето му се оживи.

— Могат да убият злия дух! — отвърна уверено географът. — Както пронизват лошите хора като Нгвуно, така убиват и злите духове!

Капоко стоя един миг загледан в хамба. Думите му, казани твърдо и самоуверено, не оставяха място за колебание. Цялата му едра фигура, смелите очи, строгото лице, опърлено от вятъра, издаваха сила и безстрашие. Капоко отиде при другарите си, дълго говори с тях, като рязко извръщаше глава и поглеждаше белия човек. Най-сетне негрите нерешително повдигнаха багажа и тръгнаха след своя водач, като от време на време поглеждаха страхливо към водопада.

За Домбо не можеше да се каже, че напълно сподели страха от злите духове. Посетил много пристанища на белите хора, видял огнени пироги, самодвижещи се коли по железни пръчки и какви ли не чудни неща, той отначало се отнесе с насмешка към суеверието на своите събратя. Но все пак той носеше сърце и душа на туземец, закърмен с дълбок, непонятен страх към злия дух. В неговото съзнание все още не бяха очистени напълно предразсъдъците, вярата във фетишите и тотемите на племето. Гонсалви не бе го занимавал с откритията на белия човек. А трудно можеше неукият туземец по свой път да си изясни всичко. Затова сега той прояви колебание. Срамуваше се от географа да изкрещи пред гърмящия водопад, но не се реши да се доближи до него…

Скоро грохотът на водопада постепенно затихна. Сиянието над гнайсовите скали угасваше като утринна заря. Слънцето бе залязло и в небето трепнаха ранни звезди. Негрите, преминали опасното място, отново се оживиха. Разговорът им сега се въртеше около силата на „гърмящото копие“, което ги бе предпазило от омагьосаните водни пръски.

Веднъж, седнал пред палатката, загледан в короните на палмите, Капоко бе открил своята мъка пред Павел. Сега, като вървеше успоредно с младия туземец, той си спомняше всяка негова дума.

Капоко много луни мечтал да има своя отделна колиба. Искал да направи заедно с мъжете на племето нова хубава колиба, не като старите, които били тъмни и вътре се задържал пушекът. А когато валели проливни дъждове, покривите течали. Неговата колиба не трябвало да пропуска вода и да се поклаща от силния вятър. Веднъж той открил на Маванда своята мечта — да завърже на входа кожа от носорог, опъната на бамбукови пръти. Така през нощта няма да влиза малката остроноса лисица, примамена от вкусните късове печено месо.

Маванда погладила с опакото на ръката си голите му колене, въздъхнала и тихо с копнеж прошепнала:

— Хубаво си намислил, Капоко! Нашата колиба трябва да бъде по-удобна от колибите на другите!

После замълчала, загледана в малката заздравяла рана на лицето му, и още по-тихо попитала:

— А кой прави такива колиби?

Капоко замислен отвърнал:

— Веднаж, когато бяхме с тамо-тамо на лов в страната на племето матока, видяхме колиба на бели хора! Тя беше по-широка от нашите колиби! Освен вход имаше отстрани малък отвор с прозрачна кожа!

Маванда подскочила от гняв.

— Белите хора са свирепи като хумба-хумба! — развикала се тя. — Защо искаш да им подражаваш! Тогава ти сигурно ще станеш лош като тях?

— Не, Маванда — отвърнал негърът, — наистина белите хора са лоши, но те умеят да правят хубави колиби! Аз видях толкова интересни неща, направени от тях, каквито дотогава не бях виждал! Всичко това показва, че са добри майстори! Те строят огнени пироги и живи коли, в които не впрягат бикове и опитомени антилопи! Ние трябва да изучим тяхното майсторство и да разгадаем техните тайни!

Маванда се възхитила от неговия ум и повторно потъркала ръката си о коляното му…

Оттогава Павел често сядаше на разговор с младия туземец. У него се пробуждаше бъдещият предприемчив човек. Павел не владееше езика му добре и често трябваше да си служи с мимики. А иначе умният негър много неща би му разказал…

Стигнаха голяма река. Беше вече тъмно. Затова разположиха бивака на открито, близо до брега.