Йошихико Фунадзаки
Приключенията на професор Попен в тресавището (6)

V глава

Наоколо цареше мрак. Предметите бяха черни и почти напълно неразличими. Професорът се взираше в мрака, но не можеше да приеме, че сред живите същества в тази тъмнина е възможно да бъде и той. Или бе жива само неговата душа и тя продължаваше да осъзнава и да осмисля нещата…

Изведнъж мракът бе прорязан от светлината на мощен прожектор. Попен се взря — това не беше прожектор, а циферблатът на бащиния му часовник. Стрелките му не се движеха.

„Странно — промърмори той — съвсем нищо не разбирам, какво става?“

Часовникарят отвори капачката, нави пружината и се наведе над часовника. Професорът разбра, че се беше озовал в университетското магазинче. Тук имаше всичко: автомати за продажба на разхладителни напитки, кутии със сладолед, книги, чорапи, канцеларски принадлежности. Той самият стоеше пред работната маса на часовникаря.

— Повече от двадесет години работи безотказно…

— Така е, професоре, на всеки добър часовник, който е работил повече от двадесет години, му се износват частите. И да ви кажа ли — почистването само не е достатъчно…

— Може би ще смените някоя част? — усмихна се професорът и леко приглади косата си.

— Разбира се, мога да направя това, но вашият часовник е швейцарски. Щом се смени и една част дори, няма да работи добре. Май по-хубаво ще бъде да си купите нов…

— Така ли? — унило промълви Попен, взе часовника и го сложи на ръката си. После го поднесе към ухото си, за да провери дали няма да проработи.

— Ще си помисля и отново ще дойда — промълви той.

— Заповядайте след почивката — любезно му отговори часовникарят.

Подсвирквайки си, професорът излезе навън и изведнъж брезентовият сенник, който стоеше над вратата на магазинчето, падна върху главата му.

— Помощ! Махнете това! — завика Попен, като се мъчеше да се отърве от плата. Но никой не му се притече на помощ. Нито часовникарят, нито жените, които работеха в магазинчето.

— Моля, чувате ли ме, по-мог-нете ми! — продължаваше да вика той, но гласът му отекваше само някъде вътре в него. Постепенно той почувствува, че платът вече не го дразни и че отново е потънал в предишния мрак.

„Трябва да обмисля всичко внимателно: бях невестулка, после умрях. За известно време се върнах към човешкия си облик — бях в магазинчето, говорих с часовникаря. Но какво означава всичко това?“

Професорът не можеше да проумее какво се бе случило. Усещаше ясно: миризмата на вар по стените на магазинчето, неприятния дъх на никотин в ателието на часовникаря и тежестта на сенника, който се беше строполил върху главата му.

„Наистина аз само за момент се бях върнал в човешкия си образ. Когато Попен-човекът е отишъл в часовникарското ателие, аз съм бил в него, а сега — отново съм в предишната тъмница. Ех, да можех да разбера поне къде се намирам!“ Попен усещаше, че има само душа, и вече се съмняваше дали не се намира в задгробния свят.

„Този път наистина съм умрял — промърмори той. — Това навярно е задгробният свят, в който е попаднала невестулката, и оттук вече никога няма да мога да изляза…“

Но какво бе това? Попен усети, че с него нещо става и той постепенно се превръща в земя. Наоколо както и преди беше тъмно. Внезапно го обзе приятна топлина и някаква сила започна да го издига нагоре. Едновременно с това и тъмнината, която цареше наоколо, започна да се отдръпва. Пред очите му бликна светлина и той се озова между дънерите на дърветата, които простираха над него своите гъсти корони. Малко по-нататък се виждаше блатото. В същия миг до ушите му достигнаха някакви странни звуци. Видя, че цветята, които растяха върху северния бряг на блатото, допираха листата си, сякаш пляскаха с ръце и вдигаха ужасен шум.

— Искаме да се запознаем с вас! — дружно завикаха те.

Професорът малко се смути от това радушно посрещане. Искаше му се да отиде при тях, но тялото му не помръдваше, сякаш беше закован на едно място. Погледна надолу и се успокои, но в същото време се изненада:

— Най-после съм полско лале!

— Моля, представете ни се! — провикна се едно от цветята.

Професорът отговори с решителен глас:

— Аз съм полско лале!

Сред цветята се вдигна шум и той дочу висок, ясен глас:

— Извинявайте, но сред моите роднини няма такива дебелостеблени лалета. — Това беше бялото горско лале, което цъфтеше малко по-нагоре върху склона.

Професорът се смути и внимателно огледа тялото си. Онова, което видя, съвсем нямаше вид на изящно лале. Стъблото му беше дебело и приличаше по-скоро на стъблото на аралия.

„Нима съм се превърнал в аралия?“ — промърмори си той.

Спомни си преданието: телата на умрелите се прераждат в аспержи^[1]. А той от невестулка се бе превърнал в аралия. В един старинен трактат, посветен на дърветата и растенията, за аралията бе написано следното: „Това растение не се огъва от вятъра, а в спокойното и тихо време само се люлее.“

„Заради заслугите ми към университета «Аралия» съдбата ме е превърнала в това растение.“ Настроението на Попен се подобри и като изпъчи гърди, той се обърна към цветята:

— Аз съм аралия! Или по-точно аз съм многогодишен храст от семейството на аралиите!

Но скоро и тези му илюзии бяха разрушени. От средата на склона, откъм най-слънчевото място се обади планинска аралия, която беше цъфнала с бели цветове:

— А защо аз нямам като твоето червено чадърче на главата си?

— Чадърче? — учуди се професорът и погледна нагоре. Над челото му наистина имаше кръгла червена шапчица. От вътрешната й страна се белееха, наредени в кръг, множество пластинки.

„Да не би да съм гъба?“ Това неочаквано откритие го смути и той каза по-скоро на себе си, отколкото на цветята:

— Успокойте се, моля! Аз съм гъба!

От всички страни се разнесоха възхитени възгласи:

— Ах! Ах!

— Не съм и сънувала, че ще мога някога да се запозная с растение като вас — извиси нежния си глас бялата палиантова роза.

— Аз също — повдигна червената си главичка калцеоларията^[2]. — Бях чувала за гъбите, но за първи път виждам такова нещо със собствените си очи.

— И аз!

— И аз също! — тихичко заговориха помежду си цветята. Лятото беше в разгара си и те все още нищо не знаеха за гъбите, които щяха да се появят едва в началото на есента.

А професорът изпадна в странно настроение. Отново започна да се оглежда:

„Какво ли се е случило, та съм се превърнал в гъба?“ Той доста дълго време беше изучавал биология, но още не бе чувал гъба да може да изяде невестулка. Изведнъж Попен забеляза виниловите връзки, които стърчаха изпод сухите листа, заобикалящи крачето му. Това бяха връзките на неговата карта за пътуване. Тя бе висяла на врата му, докато беше невестулка. „Най-после разбрах! Наистина съм се превърнал в гъба. Спорите й са всмукали през тънката трамвайна карта сокове от тялото на невестулката, която, умирайки, е паднала на земята. После те са пораснали през картата. Именно тогава съм бил в онази тъмница, където имах чувството, че ставам на земя. Ясно, това е бил моментът, когато тялото на невестулката е изгнивало и се е превръщало в земя.“

Лек ветрец повя над блатото и развълнува водораслите по повърхността на водата, които наподобяваха воала на фея. Прошумоля в тръстиките и премина над цветята, които растяха по насипа.

„Вече и да искам да стана човек, няма да мога! Дори и да видя моя човешки образ, няма да имам крака да отида при него! — въздъхна тъжно професорът. — Дали нямаше да е по-добре, ако тогава ме бяха изяли онези от дружеството «Любители на голямата тенджера»? Не! Не! Само това не! Тогава щях да се превърна в един от онези студенти. А аз трябва отново да си бъда професор Попен! Какво бих могъл да сторя сега?“ И той отново се замисли за това, че няма нито ръце, нито крака. Изведнъж го стресна пискливият глас на една лилия:

— Нека продължим с представянето!

Професорът се обърна към цветята:

— Извинете ме за неучтивостта…

— Между впрочем вие какъв вид гъба сте? — обърна се към него светловиолетовата лилия, като го гледаше с подчертан интерес.

Професорът се намери в доста затруднено положение, понеже и самият той не знаеше каква гъба е…

„В крайна сметка, ще стана гъба Попен“ — каза той и като се възползува от незнанието на цветята, им отговори наслуки:

— Аз съм гъба Попен.

— Попен? Гъба Попен? — Калцеоларията учудено поклати глава. — За първи път чувам за вас.

— Така ли? И аз също — отговори Попен, но веднага се поправи. — Всъщност има страшно много видове гъби, не можеш да ги изброиш. Има много неоткрити. Аз съм един такъв вид гъба. Още неоткрита. Естествено е да не ме познавате.

Цветята отново ахнаха:

— А-а-ах! Следователно ние първи в света виждаме тази неоткрита гъба.

Палиантовата роза го гледаше с възхищение, а другите цветя заговориха помежду си:

— Каква чест!

— За първи път в света край нашето блато израства такова растение!

— Нашето поле още повече ще се издигне в очите на света!

— Искаме да знаем всичко за вас. Всичко, всичко, до най-дребни подробности. — Любопитната калцеолария раздвижи листата си и се загледа в професора.

Неочаквано планинското лале важно заговори:

— Мисля, че вие вече свършихте. Сега и аз искам да се изкажа. Всички ние тук сме цветя, културни растения. Всъщност само такива растения растат край нашето блато. Но вие! Вие сте световноизвестна гъба и ние не бихме могли да се сравняваме с вас. Сигурно сте от много аристократично потекло.

— Така е, така е — обади се веднага и калцеоларията. — Точно това исках да кажа и аз преди малко.

— Но как долетя тук семето ви? С вашия произход? Само като се опитвах да си го представя, сърцето ми затуптя.

Попен беше затруднен и не знаеше какво да отговори. Затова каза нарочно с тих, трудноразбираем глас:

— Ако искате да знаете, аз дойдох от Градината на науката.

— Градината на науката? Ах! Какво красиво название! Сигурно е много далече оттук? — попита мехунката^[3], чието лице беше изцяло покрито с лунички.

— Не, не е толкова далече, малко по̀ на изток от блатото — отвърна професорът.

— А как пристигнахте тук, в нашата градина? С вятъра ли? — пак попитаха цветята.

На Попен му беше трудно да разкаже на цветята историята на своите странни превъплъщения. Едва ли биха могли да я разберат.

— Как да ви кажа… — започна той. — В това блато аз бях пренесен с крилата на еднодневката, после бях изяден от риба, после рибата беше уловена от едно земеродно рибарче. То на свой ред бе погълнато от невестулката, която ме донесе тук върху своята лапа като бучка пръст… — Професорът разказа това бързо, на един дъх.

Цветята отново ахнаха.

— Каква чудна история! — каза планинското лале. — Само какво аристократично потекло има това растение и какви трудности е преживяло!

— Наистина, наистина! — закимаха едно на друго цветята.

Неочаквано, преизпълнена с възхищение, се обади петунията, която досега бе мълчала:

— Разбира се, аз не мога да се сравнявам с такова великолепно растение, каквото сте вие… Но съдбата ми е много сходна с вашата. Само дето при мен не беше лапа на невестулка, а крак на птица.

— Така ли? — с дълбок интерес се обърна към нея професорът. — Според проучванията, които направих преди две години, в бучката пръст, която се беше залепила на крака на един бекас, имаше средно около 123 вида семена на различни растения. Може би и ти си едно от тях? Не си ли спомняш името на птицата, която те донесе тук?

— Тогава аз съм била все още семе и не си спомням добре. Струва ми се, че беше една дебела розова птица.

— А! Та това е розов пеликан! — възкликна неволно Попен. — Но как е възможно розов пеликан да долети в нашето блато? Не си ли спомняш поне откъде те донесе?

Петунията отвърна, смеейки се:

— Аз бях донесена от не знам къде си.

През това време клоните, които се простираха над главата на професора, зашумоляха на вятъра и изведнъж по тях цъфнаха всичките цветчета на ореха. Те заговориха веднага в един глас:

— Престанете! Престанете! Какви са тези приказки за не знам къде си?!

Професорът учудено погледна нагоре към дребните цветчета, които висяха като гъсеници. А те продължиха пак всички заедно:

— Омръзнахте ни! Ние тук цъфтим, връзваме, а после идват какви ли не от не знам къде си и ни обират орехите!

— Какви са тези „какви ли не“? — попита Попен.

Цветчетата се развикаха:

— Хо-ра са! В крайна сметка, ние трябва да вземем предпазни мерки срещу тях! Няма да раболепничим пред тях, както правят някои видове банани.

— Какви банани? — учуди се професорът.

— Ами такива, които, като зърнат човек, сами смъкват кората си и се усмихват при това.

— Едва ли има такива банани — промърмори Попен.

— Защо не — пак завикаха цветчетата на ореха. — Това е допустимо според теорията на еволюцията. Прадедите на кучетата са били вълци: ето защо няма нищо чудно, че и бананите се държат така. Човекът всичко приспособява към себе си така, че да му е удобно. Но ние сега решихме да използуваме една контрамярка.

— Така ли? И каква е тази контрамярка?

— Ставаме все по-твърди и по-неприятни за ядене.

— Но в последно време някои сортове орехи бяха подобрени и сега има орехи с тънка черупка — не издържа Попен.

— Това са изродени орехи — завикаха цветчетата на ореха. — Ние не поддържаме с тях никакви роднински връзки!

— Дори и да сте твърди, хората ви ядат, като преди това чупят черупките ви с чук.

— Отсега нататък ние ще действуваме организирано и се надяваме, че хората скоро въобще ще се откажат от нас, но…

— Какво но? — попита Попен, а цветчетата на ореха всички заедно заговориха:

— Но сега пък идват едни глупави птици. Едни такива с огромни клюнове…

— Няма такива птици! За какви птици говорите?

— Има! — цветчетата завикаха в един глас. — Казват се орехчета.

— Какви са тези глупости? — неволно се отрони от устата на професора. — Как е възможно дребното орехче да яде някакви си орехи?

В същия миг се вдигна страшна глъчка от страна на цялото орехово семейство:

— Какви ги говориш! Какво означава това „някакви си орехи“? Това е неуважение към нашето семейство. Как си позволява една отровна гъба да ни държи такъв тон?

— Отровна гъба? — ужасиха се всички цветя.

— Как отровна? — Професорът се учуди и погледна към ореха. — Аз съм все още неизвестна в света гъба Попен.

— Ха-ха-ха! Гъба Попен?! — разсмяха се подигравателно цветовете на ореха. — Ти си една отровна гъба, която и за гледане е неприятна.

— О-ле-ле-е! Майчице-е-е! — заклатиха главички цветята.

— Недейте, моля ви се! Успокойте се! Моля ви се! Всичко това са интриги на ореховото семейство. Аз не съм отровна гъба — объркано говореше Попен.

Но ореховите цветчета завикаха отново:

— Как е възможно това? Под нашата сянка досега да не израсте нито едно почтено културно растение! Точно така! Всяка година като че ли се наговарят да растат тук само отровни мухоморки.

— Какви ги измисляте! Нали всички вече разбрахте каква великолепна гъба съм аз!

В същия миг професорът усети, че в неговата глава нещо напира. След това крайчецът на чадърчето му започна да набъбва, да набъбва и изведнъж се разпукна — пук, пук, и от вътрешната му страна се посипа ситен златист прах.

— Какво е това? — учуди се професорът.

Носени от вятъра, задухал откъм блатото, безбройните прашинки го обгърнаха подобно на лека мъгла. После полепнаха по клоните на дърветата наоколо. Те летяха, летяха, сякаш в главата му имаше голяма вятърна мелница, която се въртеше по посока на вятъра и изхвърляше златисто брашно. Той съвсем загуби самообладание и не беше в състояние да продума нито дума. Потресени, цветята с недоумение гледаха това „чудо“. Вятърът смени посоката си и насочи мъглата към тях. Тогава започна страшна паника.

— Оле-ле-е! Какво е това? Лети към нас! Какво да правим?…

Лепливата прах летеше навсякъде и беше отвратителна.

— Това са спори — сети се професорът. — Аз израснах и разсейвам в гората потомството си.

— Бързо, бързо! Трябва да предприемем нещо! Няма да стоим цял живот омазани с тази гадост — завика калцеоларията, като издуваше червените си бузи.

Професорът беше много смутен:

— Няма друг изход, освен да чакаме вятърът да смени посоката си.

А цветята продължаваха да крещят:

— След като сме омърсени така, животът ни на цветя губи смисъла си.

— Наистина, наистина. Сега, като загубихме предишния си облик, е най-добре въобще да увехнем.

— В нашата гора е строго определено кой къде трябва да хвърля семето си. Това е произвол!

— Това не е семе — викаше Попен, като гледаше цветята през облака прах. Той беше направо отчаян. — Това са спори — децата на гъбите — помъчи се да им обясни той. — Разберете най-после!

Цветята се ужасиха още повече:

— Помощ! Това не са никакви спори! Отровната гъба изпраща срещу нас бацили — завика намръщено лалето от насипа. — Тя всички ни ще зарази!

— Не са бацили, а спори — завика й професорът. — Не е заразно!

Той продължаваше пряко волята си да разхвърля прахта, като клатеше глава. Искаше му се да се отърве от нея, но колкото повече тръскаше главата си, толкова повече тя се сипеше.

— Моля ви, успокойте се! Скоро вятърът ще смени посоката си и тя няма да се сипе върху вас.

— Няма да чакаме вятъра! Я махни веднага тази неприятна шапка! Вижте, продължава да лети! — Аралията закри с листата си своите цветчета.

— Как да я махна? Нямам ръце! — викна професорът през златистата завеса.

Сред цветята настъпи ужасна паника. Жалко, че нямаха крака, иначе щяха да побягнат. Те се огъваха до земята, извиваха се ту наляво, ту надясно, мъчеха се да се изтрият с листата си и надаваха жални викове. Най-разтревожен беше самият професор, защото не бе в състояние да поправи стореното от него.

— Вече не издържам! — извика лалето от насипа така високо, че можеше да проглуши човек. — Как е възможно на такова изискано място да израсне такава ужасна гъба?!

— Точно така, точно така! — закимаха и другите цветя в знак на съгласие.

— Какво искате да кажете? Че не съм изискан, че съм вулгарен. — Професорът вече не издържаше тормоза и престана да се владее.

— Та нима изисканите гъби хвърлят бацили? — запита палиантовата роза, като повдигаше вежди. — Ние разбрахме: ти си не само още неоткрита, но и най-неприятната, най-отвратителната гъба в света.

— Вие сте отвратителни! — изкрещя Попен. — Вашите корени са облепени с бактерии!

— Не го слушайте! Той говори така от злоба — бързо го прекъсна калцеоларията. — Аз разбрах, тази гъба иска да се настани тук с цялото си семейство.

— Точно така, точно така — намесиха се и другите. — Тъй като все още не е открита, тя иска да се засели тук с целия си род.

— Какво нахалство! Иска тук да бъде пълно с такива отвратителни гъби — завикаха в един глас цветовете на ореха.

— Спрете! Всички говорите глупости — възмути се Попен. — Вие цъфтите само през лятото и нищо не знаете за гъбите. След като есенният вятър отнесе вашите увехнали листа, тук ще стане истинско царство на гъбите.

При тези думи цветята се разяриха така, че направо щяха да изхвръкнат от земята.

Точно в това време по пътя край блатото вървеше бавничко един мъж с бяла престилка. Щом като усетиха приближаването на човека, цветята веднага млъкнаха. Мъжът си тананикаше нещо и се приближаваше. Това беше Хачиска! Попен го позна.

— Професоре! Професоре! Професор Хачиска! — завика нещастната гъба. — Аз съм, аз съм тук! Откъсни ме и ме занеси в моята лаборатория, където се намира другият Попен.

Но ушите на Хачиска доловиха думите на гъбата само като полъх на вятъра. Той носеше в ръцете си бяла чинийка, вървеше и търсеше нещо с очи в краката си. Попен знаеше, че в тази чинийка има захарен разтвор. Когато влетя в лабораторията като еднодневка, Хачиска я приготвяше. С тази чинийка той идваше сега към блатото, за да лови мравки.

„Къде да я сложа?“ — чудеше се Хачиска, като почесваше рошавата си глава. Той стигна до мястото, където се намираше Попен.

— Хачиска! Не ме ли чуваш? Твоят колега, с когото неведнъж сте яли от една чиния, сега е превърнат в гъба и страда тук!… — завика Попен с пълен глас.

— Как, как така? — изненада се професор Хачиска.

— Ей така, я виж, под пънчето ми лежи моята карта за пътуване. По нея би могъл веднага да ме познаеш. Моля те, откъсни ме веднага от това влажно и усойно място!

— Така ли? На такова място? Странно — промърмори под нос Хачиска и в същия миг кракът му стъпи досами Попен.

— Приятелю, ти си дошъл в най-трудния за мен момент… — Сърцето на Попен туптеше от радост.

Обраслата с косми ръка на Хачиска се протегна към нещастната гъба, но не я откъсна, а хвана една голяма мравка, която лазеше в тревата.

Попен въздъхна отчаяно. Човекът, с когото всеки ден се срещаше в лабораторията, сега дори не го погледна!

— Ех, ако бях мравка… — прошепна той горчиво, погледна нагоре и се ужаси: към него се приближаваше някаква сянка. Обзет от паника, той завика: — Не-не-дей! Не сядай върху мен!

Хачиска, разбира се, не го чу и в следващия момент седна върху гъбата с червеното чадърче…