Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (8)

8

Затворника често говореше пред народа и обучаваше всички как да се направят на възможно по-неапетитни, а Шестопръстия седеше на купчината слама и мислеше за природата на летенето. Почти не говореше с народа и само от време на време разсеяно благославяше допълзелите до него миряни. Бившите първосвещеници, които изобщо не мислеха да отслабват, го гледаха с омраза, но не можеха да направят нищо, понеже в света идваха все нови и нови богове, хващаха Шестопръстия, оглеждаха го и си го показваха един на друг. Един път дойде мъничък побелял бог, съпровождан от цяла свита други богове, които се отнасяха към него с огромна почит. Старчето вдигна Шестопръстия и той злобно се изсра в треперещата му шепа, след което го хвърлиха доста грубо на сламата.

А нощем, когато всички заспиваха, двамата със Затворника продължаваха отчаяно да тренират ръцете си — колкото по-малко вярваха, че с това ще постигнат нещо, толкова повече усилия полагаха. Ръцете им пораснаха до такава степен, че вече почти не можеха да тренират с железата от разглобената от Затворника хранилкопоилка (всички в социума постеха и бяха станали почти прозрачни) — щом ги размахаха, краката им се вдигаха над земята и се налагаше да спират упражненията. Точно това беше проблемът, за който Затворника беше предупредил навремето Шестопръстия, но успяха да се справят с него — Затворника знаеше как мускулите да се развиват със статични упражнения и научи Шестопръстия на тях. Зелената врата вече се виждаше над Стената на света и по сметките на Затворника до Страшния супник оставаха не повече от десет затъмнения. Шестопръстия вече не се притесняваше от боговете — беше свикнал с постоянното им внимание и го понасяше с презрителна покорност. Душевното му състояние се уравновеси и за да се развлече поне малко, той почна да изнася загадъчно неразбираеми проповеди, които буквално потрисаха паството. Един ден си спомни разказа на Едноочко за подземната вселена и в порив на вдъхновение описа как се прави супа за сто и шейсет демона — при това с такива подробности, че накрая не само се уплаши сам, но успя да уплаши и Затворника, който в началото на проповедта само хъмкаше. Паството научи проповедта почти наизуст и я нарекоха „Околепсис на Синята лента“ — това беше сакралното име на Шестопръстия. След това даже бившите първосвещеници спряха да ядат и дори тичаха около полуразглобената хранилкопоилка, за да си стопят тлъстините.

Тъй като Затворника и Шестопръстия ядяха за двама, се наложи Затворника да измисли специален догмат за непогрешимостта, който бързо пресече всички слухове.

Шестопръстия бързо се възстанови след преживяния потрес, но това не можеше да се каже за Затворника — депресията на Шестопръстия сякаш се прехвърли върху него и с всеки ден и час той ставаше все по-затворен.

Веднъж каза на Шестопръстия:

— Знаеш ли, ако не успеем, ще отида с другите в Първи цех.

Шестопръстия отвори уста, но Затворника го прекъсна:

— И понеже сигурно няма да успеем, вече съм го решил.

Шестопръстия разбра, че това, което се беше канил да каже, е съвсем ненужно. Той не можеше да промени решението на Затворника — можеше само да му каже, че го обича — каквото и да кажеше, това щеше да е смисълът. Навремето сигурно щеше да се раздърдори, но напоследък нещо в него се беше променило. Така че той само кимна, отиде малко настрани и се замисли. После се върна и каза:

— И аз ще дойда с тебе.

— Не — каза Затворника. — Не бива да го правиш. Ти вече знаеш почти всичко, което знам и аз. Така че трябва да останеш жив и да си намериш ученик. Може би той ще успее да разгадае тайната на летенето.

— Искаш да остана сам? — разсърди се Шестопръстия. — С тази сган?

И посочи просналото се на земята множество — бяха паднали ничком още щом пророците бяха започнали разговора си: еднакви треперещи изтощени тела, покриващи всяка педя земя наоколо.

— Те не са сган — каза Затворника. — Всъщност повече приличат на деца.

— На умствено недоразвити деца — каза Шестопръстия. — При това с вродени недъзи.

Затворника се ухили и погледна краката му.

— А помниш ли какъв беше ти преди да се срещнем?

Шестопръстия се замисли и се смути. После каза:

— Не. Не помня. Честна дума.

— Е, добре — каза Затворника. — Прави каквото знаеш.

С това разговорът им приключи.

Дните до края минаваха бързо. Една сутрин, докато паството още се будеше, Затворника и Шестопръстия забелязаха, че зелената врата, до вчера толкова далечна, вече е надвиснала над Стената на света. Спогледаха се и Затворника каза:

— Днес ще направим последния опит. Последен, защото утре вече няма да има кой да го направи. Сега ще отидем до Стената на света, та да не ни пречат, и ще се опитаме да се пренесем на покрива на хранилкопоилката. Ако не успеем, ще се сбогуваме със света.

— И как? — по навик попита Шестопръстия.

Затворника го погледна учудено.

— Откъде да знам как?

Казаха на всички, че пророците отиват да общуват с боговете, и скоро Затворника и Шестопръстия вече бяха до Стената на света — седнаха и опряха гърбове в нея.

— Не забравяй — каза Затворника, — трябва да си представиш, че вече си там, и тогава…

Шестопръстия затвори очи, съсредоточи цялото си внимание върху ръцете си и почна да мисли за гофрирания маркуч, който влизаше в горнището на хранилкопоилката. Постепенно изпадна в транс и изпита усещането, че маркучът е съвсем до него — на една ръка разстояние. Досега Шестопръстия винаги отваряше очи и винаги се оказваше, че клечи там, където е клекнал. Днес обаче реши да опита нещо ново. „Ако посегна бавно — помисли си — и стисна маркуча, какво ще стане?“ И много внимателно, за да не изгуби постигнатото убеждение, че маркучът е пред него, посегна. И когато ръцете му се срещнаха там, където допреди малко беше имало само пустота, и напипаха маркуча, той не издържа и викна с всички сили:

— Стана! — И отвори очи.

— Тихо бе, глупак — каза Затворника и Шестопръстия видя, че е стиснал крака му. — Гледай!

Шестопръстия скочи и се огледа. Вратата на Първи цех се беше отворила и вече почти минаваха през нея.

— Това е то — каза Затворника. — Давай да бягаме.

Не казаха нищо повече. Транспортната лента се движеше със същата скорост като тях, само че на обратно, и те бяха все така под портала за Първи цех. А когато стигнаха до почетните си места до хранилкопоилката, лентата ги отнесе в неизвестното.

Затворника привика един от паството и му каза:

— Сега спокойно. Иди и кажи на другите, че е дошъл Денят на Страшния супник. Виждаш ли как е притъмняло небето?

— И какво да правим? — попита с надежда членът на паството.

— Всички да наклякат на земята и да направят ето така — каза Затворника и затули очите си с шепи. — И да не надничате, защото иначе не отговаряме за нищо. И ще клечите кротко.

Отначало се разкудкудякаха, но после всички наклякаха и изпълниха нарежданията на Затворника.

— Ами — каза Шестопръстия — да се простим със света, що ли?

— Давай — каза Затворника. — Ти пръв.

Шестопръстия стана, огледа се, въздъхна и пак клекна.

— Свърши ли? — попита Затворника.

Шестопръстия кимна.

— Значи е мой ред — каза Затворника, изправи се, вирна глава и изкрещя с всичка сила: — Сбогом, свят!