Виктор Пелевин
Затворника и Шестопръстия (2)

2

— Днеска отиваме отвъд Стената на света, чу ли ме? — каза Затворника.

Шестопръстия тъкмо тичаше към убежището на душата — вече можеше да си го прави почти като Затворника, обаче скокът се получаваше само със засилка и сега той тренираше. Осъзна смисъла на казаното в момента, когато трябваше да скочи, и в резултат се заби в нестабилната оградка така, че вместо да го покрият равномерно, торфът и триците паднаха на главата му, а краката му заритаха безпомощно във въздуха. Затворника му помогна да се измъкне и повтори:

— Днеска отиваме отвъд Стената на света.

През последните дни Шестопръстия беше чул от него толкова невероятни неща, че в душата му нещо скърцаше и пращеше, а предишният му живот в социума му се струваше забавна фантазия (а може би пошъл кошмар — не беше решил още), но това сега беше вече прекалено.

— Решителният етап настъпва след всеки седемдесет затъмнения — продължи Затворника. — А вчера беше шейсет и деветото. Светът се управлява от числата.

И посочи набучените покрай Стената на света сламки.

— На как може да отидем отвъд Стената на света, щом тя е Стената на света? Дори името й… Ами че зад нея няма нищо…

Шестопръстия беше толкова смаян, че дори не обърна внимание на мистичните обяснения на Затворника — иначе настроението му непременно щеше да се развали.

— И какво като няма нищо? — попита Затворника. — Това може само да ни радва.

— И какво ще правим там?

— Ще живеем.

— Че не си ли живеем добре тука?

— Това „тука“, идиот с идиот, скоро няма да го има.

— А какво ще има?

— Остани и ще разбереш. Нищо няма да има.

Шестопръстия съвсем се обърка и попита:

— Защо непрекъснато ме плашиш?

— Стига хленчи де — измърмори Затворника; вглеждаше се загрижено в някаква точка на небосвода. — Отвъд Стената на света хич даже не е лошо. Мен ако питаш, даже е по-хубаво, отколкото тук.

Отиде до останките на построеното от Шестопръстия убежище за душата и започна да ги разравя и разхвърля.

— Защо ми го разваляш? — попита Шестопръстия.

— Преди да напуснем някой свят, трябва да обобщим опита си от пребиваването в него, а после да заличим всички следи, които сме оставили. Това е традиция.

— И кой я е измислил?

— Какво значение има това? Е, аз. Поради липса на друг, разбираш ли. Готово…

Затворника огледа резултата от работата си — на мястото на срутената постройка сега имаше идеално равно място, което изобщо не се различаваше от околната пустиня.

— Готово — повтори той. — Унищожих следите. Сега трябва да се обобщи опитът. Твой ред е. Качи се на ей онази буца и разказвай.

Шестопръстия разбра, че са го прекарали — бяха му оставили най-тежката и, най-важното, неразбираемата част от работата. След случая със затъмнението обаче той беше решил да слуша Затворника. Вдигна рамене, огледа се дали наблизо няма някой от социума и се покатери на буцата.

— Какво да разказвам?

— Всичко, което знаеш за света.

— Е, тогава знаеш ли колко ще киснем тук! — подсвирна Шестопръстия.

— Не мисля — сухо отговори Затворника.

— Значи така. Нашият свят… Ама че идиотски ритуал си измислил…

— Не се разсейвай.

— Нашият свят е правилен осмоъгълник, който се движи равномерно и по права линия в пространството. Тук ние се подготвяме за решителния етап, който увенчава живота ни. Поне това е официалната формулировка. Светът е заобиколен от така наречената Стена на света, възникнала обективно в резултат на действието на природните закони. В центъра на света има хранилкопоилка на две нива, около която се е зародила цивилизацията ни. Положението на всеки член на социума спрямо хранилкопоилката се определя от общественото му значение и заслуги…

— Виж, това не го бях чувал — прекъсна го Затворника. — Какво значи това заслуги? И обществено значение?

— Ами… Как да ти обясня… То е, когато някой е точно до хранилкопоилката.

— И кой е този някой?

— Нали ти казах, този, който има по-големи заслуги. Или обществено значение. Аз например по-рано имах известни заслуги, но сега нямам никакви. Ама ти не знаеш ли модела на вселената?

— Не го знам — каза Затворника.

— Как така?… Тогава как си се готвил за решителния етап?

— После ще ти кажа. Давай нататък.

— Ами това е почти всичко. Какво още… Извън социума е Великата пустиня, обкръжена от Стената на света. Край нея живеят отцепници като нас.

— Ясно. Отцепници. И къде е цепеницата? В смисъл онази, от която сме се отцепили?

— Ама и ти си един… Това даже и Двайсетимата най-близки не го знаят. То е вечна тайна.

— Аха. И какво по-точно е това вечната тайна?

— Законът на живота — отговори Шестопръстия. Нещо в интонацията на Затворника не му харесваше.

— Добре. А какво е законът на живота?

— Вечна тайна.

— Вечна тайна? — попита Затворника със странно изтънял глас и бавно почна да обикаля Шестопръстия.

— Стига бе! Стига! — уплаши се Шестопръстия. — Това си е твой ритуал!

Затворника обаче вече се беше успокоил.

— Добре — каза той. — Слизай.

Шестопръстия слезе от буцата и Затворника — съсредоточен и сериозен — се качи на мястото му. Помълча, сякаш се вслушваше в нещо, после вдигна глава и заговори:

— Дойдох тук от друг свят в дните, когато ти още си бил съвсем мъничък. А в онзи, предишния свят, отидох от по-предишен и така нататък. Общо съм бил в пет свята. На практика те са същите като този, почти не се различават. А вселената, която обитаваме, е огромно затворено пространство. На езика на боговете тя се нарича „Комбинат за бройлери «Луначарски»“, но какво означава това не е известно дори на самите тях.

— Ти знаеш езика на боговете? — изумено попита Шестопръстия.

— Малко. Не ме прекъсвай. Общо във вселената има седемдесет свята. Ние се намираме в един от тях. Световете са прикрепени към безкрайна черна лента, която бавно се движи в кръг. А над нея, на небето, има стотици еднакви светила. Така че не те плуват над нас, а ние се движим под тях. Опитай се да си го представиш.

Шестопръстия затвори очи и лицето му се напрегна.

— Не мога — каза той накрая.

— Нищо — каза Затворника. — Слушай по-нататък. Всичките седемдесет свята във вселената се наричат Цел на световете. Във всеки случай поне можем да ги наречем така. Във всеки от световете има живот, но той не съществува там постоянно, а циклично — заражда се и изчезва. Решителният етап настъпва в центъра на вселената, през който всички светове минават поред. На езика на боговете той се нарича Първи цех. В момента нашият свят е точно пред него. Когато решителният етап свършва и обновеният свят излиза от другата страна на Първи цех, всичко започва отначало. Заражда се живот, цикълът минава и в съответния момент светът пак влиза в Първи цех.

— Откъде знаеш всичко това? — тихичко попита Шестопръстия.

— Много съм пътешествал — каза Затворника — и съм събирал тези тайни знания трошица по трошица. В един свят знаят едно, в друг — друго.

— А знаеш ли откъде се вземаме?

— Знам. Какво казват по този въпрос във вашия свят?

— Че това е обективна даденост. Че такъв е законът на живота.

— Ясно. В момента ме питаш за една от най-големите тайни на мирозданието и дори не знам мога ли да ти я разкрия. Но понеже няма на кого другиго да я кажа, ще я кажа на теб. Ние се появяваме на света от бели топки. Всъщност не са точно топки, а са малко издължени и единият им край е по-тесен от другия, но това не е съществено.

— Топки. Бели топки — повтори Шестопръстия и рухна на земята. Тежестта на току-що наученото го затисна буквално физически и за секунда му се стори, че ще умре. Затворника скочи към него и почна да го разтърсва. Шестопръстия постепенно се свести.

— Какво ти стана? — уплашено попита Затворника.

— Спомних си! Да, спомних си! Бяхме бели топки, подредени на дълги лавици. Беше много топло и много влажно. А после почнахме да пукаме тези топки отвътре и… И отнякъде отдолу се появи светът ни и вече бяхме в него… Но защо никой не си спомня за това?

— Има светове, в които го помнят — каза Затворника. — Всъщност става дума за петата и шестата перинатални матрици. Не е кой знае какво и освен това е само част от истината. Но както и да е — онези, които го помнят, ги изолират, за да не пречат на подготовката за решителния етап — или където както го наричат. Защото навсякъде го наричат различно. В моя свят например се наричаше завършващ етап на строителството, макар че никой не строеше нищо.

Споменът за собствения му свят очевидно натъжи Затворника, защото той замълча.

— Добре де — попита след малко Шестопръстия, — а откъде се вземат тези бели топки?

Затворника го погледна одобрително и каза:

— На мен ми трябваше доста повече време, докато стигна до този въпрос. Нещата са доста сложни. Според една древна легенда яйцата се появяват от нас, но това може да е и метафора…

— От нас? Как така? Къде си го чул?

— Сам си го измислих. Откъде да го чуя — каза Затворника някак тъжно.

— Нали каза, че било древна легенда.

— Да де. Аз я съчиних.

— Ти? Защо?

— Виждаш ли, един древен мъдрец, можем да го наречем и пророк (този път Шестопръстия разбра за кого става дума), е казал, че не е важно какво е казано, а кой го е казал. Част от смисъла на това, което исках да кажа, е в това, че думите ми се водят древна легенда. Ох, няма да го разбереш…

Затворника погледна към небето и смени темата:

— Хайде. Време е да вървим.

— Къде?

— В социума.

Шестопръстия се облещи.

— Ама нали щяхме да минем през Стената на света? Защо ни е социумът?

— Ти знаеш ли какво е социумът? — попита го Затворника. — Социумът е средство да минеш през Стената на света.