Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (8)

Глава 6

— Стан организира игра на покер зад бараката на работниците. Брет, ти ще участваш ли? — Гласът на стригача звучеше заговорнически.

Брет погледна към кухнята. Ако мама Бейкър научеше, че и Стан участва, тогава на всички им се пишеше лошо. Той кимна.

— Добре, но първо трябва да свърша някои неща.

— Дали случайно тези неща нямат нещо общо с новата ни шефка? — намигна му Джордж и го сръга с лакът в ребрата. — Много е хубава, нали? Мисля, че можеш да опиташ с нея, приятелю.

Брет се изсмя.

— Трябва да излизаш повече. Само да ти замирише на парфюм и оглупяваш.

Джордж сви рамене, без да губи доброто си настроение и каза с въздишка:

— По-добре, отколкото на миризливи овце. Ако бях с двайсет години по-млад и малко по-красив, може би щях да си опитам късмета.

Брет изгледа кривият му нос, прошарената брада и оредяващата коса. Времето му бе минало отдавна.

— Рискът си е твой, приятел. Характерът й си го бива. Като буре с барут е.

Джордж повдигна въпросително вежди, но не каза нищо.

Брет се върна към яденето, а Джордж занесе чинията си в кухнята и излезе. „Ще трябва да си меря приказките — каза си Брет наум. — Стригачите умират да си почешат езиците с някоя клюка.“

— Къде е Стан? — Мама Бейкър се появи внезапно от кухнята, като бършеше ръце в престилката си.

Брет сви рамене и продължи да яде. Нямаше намерение да накисва приятел пред жена му, дори и да смяташе, че е пълен глупак.

Мама Бейкър въздъхна и седна на масата срещу него. Отвори кутията с тютюна и започна да си свива цигара.

— Защо някои мъже никога ги няма, когато ти потрябват? Беше ми обещал да поправи кухненската маса.

Брет дояде пудинга и облиза устни.

— Аз ще я оправя, мамче. Не се притеснявай.

Тя запали цигарата си и го погледна през дима.

— За негово добро е да не играе на покер — каза тихо. — Никога не знае кога да спре.

Брет бутна купичката настрана и извади цигарите си.

— Не го мисли. Ще се оправи — измърмори той.

Мама Бейкър го изгледа изпитателно, но не каза нищо повече и двамата продължиха да пушат мълчаливо. Брет можеше да познае по угриженото изражение на лицето й, че имаше и нещо друго, което я притесняваше.

— Разбрах, че сте имали пререкание с госпожа Сандърс — проговори тя накрая. — За какво беше?

Нещо очевидно я притесняваше, защото погледът й бягаше настрани, а пръстите й си играеха нервно с кутията с тютюн.

— Случило ли се е нещо нередно, мамче? — Брет не обичаше да я вижда в лошо настроение.

Тя поклати глава.

— Просто се чудех дали не ти е споменала нещо за онези стари дрехи… и останалите неща?

Брет се намръщи.

— Защо да ми споменава? Нали ти ги изнесе и изгори. — Той забеляза как тя се изчерви и придоби виновно изражение. — Нали така?

Дебелите й пръсти описваха кръгове по кутията, а очите й бяха втренчени в масата.

— Нещо такова — измънка тя.

Брет пое дълбоко дъх и прехапа устни. Проклетата жена бе позволила на Джени да види онези дневници!

— Какво имаш предвид, мамче? — попита я с тих глас, по-скоро укорително, отколкото обвиняващо, но всъщност беше бесен и само с голямо усилие на волята успя да запази спокойствие.

Най-накрая тя престана да си играе с кутията и го погледна в очите.

— Не знам защо вдигаш толкова пара за тези неща — каза в своя защита. — Това е само една купчина стари дрехи, а и тя толкова ги хареса. Мисля, че нищо няма да й стане, ако ги задържи.

Брет загаси цигарата си.

— Знаеш какво се говори. И след всичко, което е преживяла, не искам…

— Не искаш да намрази фермата и да я продаде? — прекъсна го настъпателно. — Ти и скъпоценната ти Чаринга — каза с укор. — Това място е прокълнато и ти го знаеш.

Той поклати глава.

— Не, не е прокълнато, мамче. Ти не разбираш.

Тя го изгледа войнствено.

— Много добре разбирам. Тук си се подредил много добре. Ако тя продаде фермата, вероятно ще си загубиш работата. Ще ти направи услуга. По-добре да си по-далече от това място.

Брет замълча след тези думи. Мама Бейкър бе засегнала болното му място. За него Чаринга бе всичко. От години ръководеше самостоятелно фермата, сякаш бе негова, и изпитваше гордост от това, че я превърна в една от най-добрите в Нов Южен Уелс. Ако Джени реши да я продаде, ще бъде принуден да напусне, а не можеше да понесе мисълта, че ще си тръгне оттук след всичко, което беше постигнал.

Пухкавата ръка на мамчето се задържа върху неговата.

— Съжалявам, миличък. Рано или късно трябва да свикнеш с тази мисъл. Така или иначе, какво би могла да прави една млада жена като нея на подобно място? Няма си мъж, нито корени по тези места, със сигурност няма и опит в ръководенето на овцевъдна ферма.

— Значи мислиш, че ще продаде фермата? — Брет съвсем помръкна.

— Е, и ти не направи нищо, за да я накараш да се почувства у дома си, не е ли така? — каза тя с горчивина. — Казаха ми за скандала в стригачницата, също и за кученцето. — Тя въздъхна тежко. — Мъже!

— Каквото повикало, такова се обадило — опита се да се оправдае той.

— Може и така да е, но не трябва да забравяш, че тя е сама тук и всичко й е още непознато. Остави мъжкарските пози настрана, Брет. Не бъди толкова суров с нея.

Брет мълчеше. Мамчето имаше право. Не трябваше да се държи толкова грубо с Джени.

Гласът на мамчето прозвуча помирително.

— Знам, че ти е тежко, миличък. Имай предвид, че тази ферма не е твоя. И никога не е била. Не бива да се престараваш.

Той прокара пръсти през косата си. Почувства се безсилен.

— Знаеш, че не мога, мамче. Това е мястото, което винаги съм мечтал да имам. Никога няма да мога да си купя дори наполовина толкова хубава ферма — не и след като голяма част от парите ми отиват за издръжката на Марлийн.

— В такъв случай не смяташ ли, че малко по-мило и приятелско отношение ще й помогне да се почувства по-добре тук? Тя е тук, за да прецени какво да прави с фермата, а първите впечатления са много важни.

Брет кимна.

— Аз вече й се извиних, мамче, и се опитах да й обясня за кученцето и стригачницата. Мисля, че ме разбра, защото сключихме примирие.

— Тогава защо не я виждам да излиза и защо седи сама в къщата? — попита мама Бейкър.

Брет пъхна ръце в джобовете и я погледна намръщено.

— Сигурно чете проклетите дневници — отговори през зъби.

Мама Бейкър сви рамене.

— Какво значение има това? Миналото не може да я нарани. Има право да знае историята на Чаринга.

— Говориш така, защото не си ги чела — отвърна Брет, без заобикалки. Сети се за Матилда и ранните години на Чаринга и тръпки го побиха. — Ако има нещо, което би могло да я прогони от тук, то това са тези проклети дневници.

Погледът на мамчето беше прям.

— Мисля, че ще останеш изненадан. Джени не ми прилича на човек, който лесно се плаши. Виж само — дошла е сама чак от Сидни — и то след загубата, която е преживяла. — Тя поклати глава. — Смятам, че е достатъчно силна и умна, за да може сама да вземе решение какво да прави.

Мамчето стана и с поклащаща се походка отнесе купичката в кухнята, а Брет остана да седи замислен. Джени Сандърс представляваше пълна загадка за него. Въпреки това се възхищаваше на силния й дух и на чувството й за хумор. Може би трябваше да престане да мисли толкова за хорското мнение и да я опознае малко по-добре. Щом вече бе започнала да чете дневниците, то тогава трябваше да й покаже, че нещата от времето на Матилда са се променили, че старите духове са прогонени и няма нищо, от което да се страхува.

„Само че не тази вечер — помисли си той, като погледна часовника си. — След като поправя кухненската маса, ще стане много късно за посещения.“

 

 

За момент Джени откъсна очи от избледнелите редове. Силата на духа на Матилда личеше от решително изписаните с молив думи и Джени се засрами от себе си. Съвременният живот я бе разглезил.

Затвори очи и се опита да си представи момичето, чиято разтърсваща съдба се разкриваше сега пред нея. Момичето, което бе имало достатъчно смелост, за да си купи морскозелена рокля и да танцува валс.

Нейното присъствие бе почти осезаемо — сякаш Матилда отново живееше в Чаринга и я наблюдаваше как прелиства страниците.

Джени престана да мисли за времето и околната действителност и продължи да чете. Потопи се отново в миналото, където животът бе труден и само силни жени като Матилда можеха да оцелеят.

 

 

Кобилата на Марвин се върна след две седмици. За няколко часа бе спряло да вали и слабото слънце багреше небето в металносив цвят. Тропотът на копитата й накара Матилда да излезе на двора и да ахне от изненада и радост. Тя хвана висящите й юзди и я заведе в обора.

Лейди беше отслабнала и мръсна, гривата й бе загубила блясъка си и едната й подкова липсваше, но изглеждаше щастлива, че си е вкъщи. Матилда я нахрани и напои добре, после я разчеса с гребен, докато кожата й не заблестя наново. Поглади гривата на кобилата, плъзна пръсти надолу по дългата й шия и допря длан, за да усети равномерния успокояващ ритъм на сърцето й. Завря лице в изпосталялото й тяло, миришещо на прах и немита козина, и започна да й говори напевно:

— Лейди, умницата ми. Добро момиче. Добре дошла у дома.

Дъждовете престанаха, земята изсъхна и небето отново се проясни. Пасищата избуяха със сочна зелена трева и разноцветни диви цветя. Стадо кенгура се настани под сянката на евкалиптите. Птици с пъстри пера се стрелкаха нагоре-надолу; въздухът бе станал чист и свеж след напоителните дъждове. Дойде време да събере стадото, да го огледа и да прецени как може да го опази от по-нататъшно унищожение.

Обличаше се за езда, когато чу барабанния ритъм на конски копита откъм двора. Матилда взе пушката, провери дали е заредена, после излезе на верандата.

Етън Скуайърс яздеше, седнал настрани, върху буен черен жребец, който пръхтеше и удряше с копита, като хвърляше буци кал и въртеше неспокойно очи. Скуайърс беше облечен в дълъг до глезените дъждобран и носеше кафява широкопола шапка, която засенчваше очите му. Матилда обаче забеляза гордо вдигнатата му брадичка и решителността в очите му. Посещението му не бе по съседски.

Тя вдигна пушката, хвана я с уверени ръце и насочи цевта към него.

— Какво искаш?

Етън свали шапката си.

— Дошъл съм, за да ти изкажа съболезнованията си, Матилда. Щях да дойда по-рано, но времето беше много лошо.

Матилда изгледа хубавите му дрехи и скъпия кон. Дали не се подиграваше с нея? Не можеше да прецени. Невъзможно бе да е дошъл само от уважение към човек, когото бе ненавиждал.

— По-добре казвай направо за какво си дошъл, Скуайърс, защото си имам работа.

Устните му се разтеглиха в усмивка, но Матилда забеляза как очите му отбягваха нейните.

— Напомняш ми за майка ти, Матилда. Цялата огън и жупел. Пушката не ти трябва.

Матилда я стисна още по-здраво.

— Това решавам аз.

Той сви рамене с премерено изтънчен маниер.

— Много добре, Матилда, ако точно това искаш. — Направи пауза и погледна към пушката. — Дойдох, за да те помоля да премислиш отново дали не искаш да продадеш Чаринга. — Той протегна напред облечената в ръкавица ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Ще ти платя добра цена. Можеш да разчиташ на думата ми.

— Чаринга не се продава.

Пушката сочеше право в гърдите му.

Гръмкият смях на Скуайърс отекна в спокойната утрин и накара коня му да разтърси глава.

— Скъпо мое момиче, какво точно си мислиш, че можеш да постигнеш тук? — Той махна към подгизналите с вода ливади и порутени обори. — Това място се разпада и сега, когато дъждовният сезон мина, кредиторите на Марвин ще дойдат да си искат парите. Ще трябва да продадеш прасетата, машините, конете, а вероятно и останалите овце.

Матилда го изслуша невъзмутимо. Той беше мъж с власт, а тя — само на петнайсет години. Ако паднеше в ръцете му, щеше да загуби всичко. Знаеше, че е прав — беше прекарала много безсънни нощи в размисъл над дълговете и възможността да ги изплати.

— Защо се интересуваш от неща, които не те засягат? — каза рязко.

Сърцето й заби ускорено, когато й хрумна неприятно предположение.

— Нямаме дългове към теб, нали?

Изражението му се смекчи и той поклати глава.

— Обещах на майка ти, че ще те наглеждам и че няма да давам пари назаем на Марвин — Той се наведе напред. — Въпреки твоите опасения аз съм честен човек. Възхищавах се на майка ти и сега съм дошъл само заради нея. Ако получа Чаринга, то това ще е по честен начин.

Матилда го погледна право в очите и сърцето й заби още по-силно.

— Дори този начин да включва женитбата ми със сина ти?

Мълчанието му бе красноречиво.

— Не съм глупачка, Скуайърс. Знам, че Андрю прави каквото му кажеш — точно затова не искам да имам нищо общо с него. Можеш да му кажеш да престане да ми изпраща покани за неговите забави. Не ме интересува. И разбери — Чаринга не е за продан или размяна.

Етън загуби търпение. Изражението му се промени и очите му гневно засвяткаха.

— Ти, малко глупаво момиченце — просъска той. — Къде ще получиш по-добро предложение? Доведеният ми син ще ти осигури живот, за какъвто не си и мечтала и при това ще запазиш Чаринга.

— Само че Караджонг ще я погълне — каза Матилда с равен глас. — Не става Скуайърс.

— Как, по дяволите, си мислиш да управляваш това място сама и то без достатъчно животни.

— Ще се справя.

Матилда мислеше трескаво. Трябваше да има начин да избегне кредиторите на Марвин. Оцеляването на Чаринга зависеше от това.

Етън поклати глава.

— Бъди разумна, Матилда. Предлагам ти начин да започнеш на чисто, без дългове. Пусни ме да вляза, за да обсъдим условията. Ще се изненадаш от цената, която можеш да вземеш за фермата, независимо от състоянието, в което се намира в момента.

Той се изправи върху стремето, готов да скочи от седлото.

Матилда вдигна пушката.

— За теб съм госпожица Томас, Скуайърс. И не съм вече малко глупаво момиченце — каза с ожесточение. — Възсядай коня си и се махай.

Устните на Етън се свиха, а очите му святкаха гневно, докато сядаше на седлото. Дръпна рязко юздите на коня, който се стресна и започна да рие с копита в калта.

— Интересно ми е колко дълго смяташ, че можеш да оцелееш тук сама? Може и да си мислиш, че си издръжлива колкото майка си, но ти си само едно хлапе.

Матилда погледна цевта на пушката и сложи пръст на спусъка.

— По-голяма съм отколкото си мислиш. Ще съм ти благодарна, ако не се държиш с мен покровителствено. А сега изчезвай, преди да съм пуснала един куршум в модерната ти шапка.

Етън овладя буйния кон, като не сваляше очи от лицето й.

— Ще съжалявате, госпожице Томас — каза саркастично. — Обзалагам се, че няма да изкарате и месец. После ще ме умолявате да ви отърва от Чаринга. Само че тогава цената ще бъде много по-ниска.

Матилда наблюдаваше от верандата как Етън обърна коня и препусна в галоп към Караджонг. Разстоянието между двата имота бе повече от сто и петдесет километра, но тя не се съмняваше, че ще го види отново. Скуайърс беше хитър противник. Нямаше да се откаже толкова лесно.

Тя отпусна пушката и избърса потта от дланите си, докато гледаше смаляващите се фигури на коня и ездача. Трепереше цялата, но настроението й бе приповдигнато въпреки заплахите. Трябваше да внимава със Скуайърс, но първият рунд от битката за Чаринга бе спечелен от нея.

Матилда свирна и Блу дотича веднага, готов за работа, с наострени уши и светнали очи. Подтичвайки около краката й, я съпроводи до обора и приседна неспокойно, през това време тя оседла Лейди.

Докато яздеха с Гейбриъл към пасището, за да съберат овцете, както правеха всяка пролет, Матилда си мислеше колко много бе оредяло стадото. Но независимо от това овцете си бяха нейни и тя бе решена да успее там, където баща й не бе успял.

 

 

Джени затвори дневника. Гърбът я болеше, а клепачите й тежаха. Тя погледна часовника и видя, че бе прекарала повече от дванайсет часа в света на Матилда. Нощта се бе спуснала отдавна и Чаринга спеше, но въпреки умората, Джени чувстваше в себе си искрица надежда. Матилда се намираше на прага на новия си живот. Там, където някога бе имало само отчаяние, сега имаше надежда и решителност.

Джени стана от леглото и отиде при сандъка в кухнята. Отвори го и извади морскозелената рокля. Допря я до лицето си, преди да се мушне в копринените гънки.

Докато се движеше под такта на далечната музика, тя се зачуди дали призрачният й партньор ще се появи и този път, макар че всъщност това нямаше значение, защото знаеше, че Матилда й бе дала урок по оцеляване, какъвто нямаше да научи никъде другаде.