Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Matilda’s Last Waltz, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Божилчева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Тамара Маккинли. Последният валс на Матилда
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2001
Редактор: Мариана Цанкова
ISBN: 954-585-300-X
История
- — Добавяне
Глава 11
Стригането на овцете бе в разгара си и в Чаринга бяха докарани стада от по-малките ферми. Брет почти нямаше свободно време и Джени често излизаше със скицника и рисуваше с часове. Вечер двамата излизаха да пояздят из близките пасища, наслаждавайки се на прохладата и спокойствието след жегата през деня. Седмиците минаваха; тя започна с нетърпение да чака тези разходки и изпитваше разочарование, когато работата на Брет не позволяваше да излиза.
Дните бяха изпълнени с шум и оживление. Повече от четиристотин хиляди овце чакаха да бъдат остригани, преди стригачите да се преместят в следващата ферма. Джени наблюдаваше как животните биваха прикарвани към изходите, където силни ръце ги хващаха и ги поливаха с дезинфекционен разтвор. Същите тези ръце им слагаха инжекции във вратовете, за да ги очистят от вътрешни паразити, преди да ги пуснат в кошарите, където Брет и другите работници разделяха скопените овни от кочовете и агнетата от майките им.
Кастрирането на мъжките агнета бе бърз и кървав процес. Понякога се случваха злополуки и тогава животните отиваха в скотобойната, където кожите им се обработваха и щавеха. Животът в Чаринга бе суров и нямаше място за сантименталности. Дори котките, които се промъкваха покрай плевните и оборите, бяха жилави и жестоки. Всяка една от тях беше завършен, опитен убиец. Не бяха опитомени и от тях се очакваше да прочистват фермата от вредители. Както казваше Брет, всеки в Чаринга трябваше да си заслужи прехраната.
Докато яздеше с овчарите, Джени слушаше разговорите им и започна да разбира с каква непосилна работа се е била нагърбила Матилда. Обширните площи на фермата изискваха мъжете да охраняват пасищата на смени, с пушки и големи камшици. Обикновено спяха навън на полето, за да пазят овцете. Убиваха зайците, които пасяха тревата; враните и кучетата динго, които нападаха агнетата. Дивите прасета, черни и космати, големи колкото крава, нанасяха големи щети на стадата, затова мъжете бяха изключително бдителни, когато знаеха, че се навъртат наоколо. Дългите извити бивни можеха да разпорят тялото на човек.
Джени скоро свикна да язди в продължение на часове и дори започна да си служи с невероятно дългия и тежък камшик, с който мъжете направляваха стадото с лекота. Докато яздеше след стадата към зимните пасища, Джени придоби имунитет към праха, който се вдигаше под копитата на хилядите мериносови овце, и към рояците мухи, които летяха като черни облаци и изчакваха момента, за да накацат по смрадливите задници на овцете. Кожата й придоби здрав загар, а ръцете й станаха по-силни. Вечер си лягаше в леглото и не помръдваше, докато на следващата сутрин не чуеше сигнала от готварницата.
Рипър беше почервенял от прахта и я следваше навсякъде, с пълни с обожание очи и изплезен език. Изглежда разбираше, че от него не се очаква да работи като останалите му събратя — гледаше на тях с безразличие и физиономията му изразяваше известно превъзходство.
Измина един месец, след него още половин. Стригачите си стягаха багажа за следващата ферма. Шумът по двора и в кошарите намаля до тихо жужене. Брет пътуваше с камионите, за да е сигурен, че транспортирането на вълната протича без проблеми.
Джени чувстваше настъпващия покой, който обгръщаше притихналите кошари и пустите ливади. Симон и Стан си тръгваха утре. Животът тук бе на път да се промени отново, да се върне към уединението, което Матилда вероятно бе изпитала.
Джени си помисли с копнеж за непрочетените дневници и за зелената рокля в сандъка. Примамващата музика от миналото се засилваше от ден на ден и тя знаеше, че скоро ще трябва да се върне към тях. Да се върне към призрачните, но близки нишки на живота, който едва сега започваше да разбира.
В кухнята беше горещо и задушно, температурата стигаше до трийсет и пет градуса. Докато приготвяше вечерята, Джени си мислеше с възхищение за издръжливостта на Симон. Готвенето в такава жега заслужаваше похвала, но да готвиш всеки ден за толкова души беше равносилно на подвиг.
Вечерята беше обявена за десет часа, когато захладняваше и работата за деня бе приключена. Джени облече права памучна рокля и ниски сандали. Гостите й пристигнаха точно в девет и половина.
Едрото тяло на Симон бе пристегнато в светложълта рокля, по изключение носеше грим и косата й бе накъдрена. Стан, за когото не можеше да се каже, че е нещо друго, освен стригач, с неговите дълги ръце и прегърбената му стойка, сега изглеждаше необичайно — с елегантен костюм и пригладена с вода коса. Вървеше, като си влачеше краката, и имаше леко глуповат вид без потника и работните си панталони.
Минаха през кухнята, където от фурната се разнасяше аромата на печено телешко и на йоркширски пудинг, и излязоха на задната веранда. Френските прозорци в разширението на кухнята бяха широко отворени, столовете бяха изнесени отвън на хлад. Джени прекара по-голямата част от деня в чистене и лъскане. Измете верандата, сложи малки масички около столовете и подреди върху тях вази с диви цветя. Видът на кухненската маса бе променен до неузнаваемост под ленената покривка и финия порцелан. Сребърните прибори блестяха на лунната светлина, а в средата на масата имаше ваза с диви лилии. Около нея бяха поставени свещниците, които Джени изрови от най-задните рафтове на кухненския шкаф.
Симон се спря и погледна всичко това с широко отворени очи. Джени наблюдаваше как тя с удивление докосва салфетките и сребърните прибори и си помисли, че се е престарала малко с приготовленията. Те бяха обикновени хора, груби и жилави като природата, сред която работеха, а не някакви превзети градски сноби.
— Джени — възкликна от удоволствие Симон, — благодаря ти, че си придала такава тържественост на вечерята. Не знаеш колко съм мечтала да седна на маса, подредена с цветя, сребърни прибори и свещи. Никога няма да забравя това.
— Притесних се, да не си помислите, че се перча — призна Джени. — Малко се поувлякох, когато открих всички тези неща заключени в шкафа. Ако ви притесняват, мога да прибера част от тях обратно.
Симон я погледна ужасено.
— Да не си посмяла. За повечето хора аз съм само мамчето. Щом си напълнят тумбаците, забравят, че съществувам. Това е най-милият жест, който някой е правил за мен от години. — Тя смушка Стан в ребрата. — Това се отнася и за теб, приятелю.
Джени наля шери в чашите.
Симон се разположи на един от тапицираните столове и отпи от питието с наслада.
— Ще помня тази вечеря дълго време — каза с тъга. — Местенето от място на място си има своите недостатъци.
Стан седна на ръба на канапето с отпуснати между коленете ръце и се огледа.
— Много хубаво сте подредили всичко, госпожо Сандърс.
— Благодаря. Заповядай. Знам, че предпочиташ бира и, моля те, свали си вратовръзката и сакото. Твърде горещо е за официално облекло.
— О, не, Стан Бейкър, недей — възпря го Симон. — Поне веднъж през живота си направи нещо, както му е редът. Не сваляй сакото и вратовръзката.
Джени видя упорството в погледа на Симон и примирението в очите на Стан. Допълни догоре чашата на Симон и си помисли, че вечерята може би ще я умилостиви.
Печеното и йоркширският пудинг пожънаха успех. Джени сервира праскови със сметана върху запечен на фурна блат от разбити със захар белтъци. Наложи се да държи предварително запечените белтъци в газовия хладилник, за да не спаднат. Десертът бе погълнат с голяма наслада. Джени поднесе кафе и бренди.
След вечеря всички станаха от масата и седнаха на по-меките столове, любувайки се на спокойствието и тишината.
— Ще ми липсваш, Симон. Ти си единствената жена, с която съм говорила, откакто бях в Уолаби Флатс — каза Джени с тъга.
— Твоите приятели от града не се ли обаждат?
— Даян ми писа няколко пъти, но телефонните линии са толкова лоши, че е невъзможно да проведеш свестен разговор.
— Реши ли вече какво ще правиш по-нататък? Изглежда, че свикваш с живота тук, а и с Брет вече нямате разногласия.
Симон си събу обувките. Стан бе свалил тихомълком сакото и вратовръзката и ги бе оставил върху облегалката на стола.
— Още не съм решила. Това място ме привлича по много особен начин, но има още много неща, които не успях да направя през живота си. Не съм сигурна дали не използвам Чаринга като извинение, за да избягам от действителността.
— Хм — изсумтя Симон, — тук няма нищо измислено, миличка. Виждаш какъв живот кипи по тези места.
Джени погледна към облените в лунна светлина пасища.
— Най-суровата страна от живота, може би. Но има толкова много места, които още не съм посетила. Светът е толкова голям.
Тя се сети за последното писмо на Даян. Пишеше й, че Руфус иска да откупи дела й от галерията и да наеме къщата й, в случай че възнамерява да остане в Чаринга. Но не можеше да реши просто ей така — къщата, галерията и приятелите бяха неразделна част от живота й. Също и рисуването. Изпитваше необходимост да рисува. Скицникът й бе пълен със скици, които трябваше да бъдат пренесени на платното. Рисуването бе страст, която изискваше да бъде задоволявана, и когато нещо й пречеше да го стори, тя ставаше неспокойна и нервна.
— Да обикаляш по света е самотно занимание, повярвай ми. През целия си съзнателен живот съм се влачила из Нов Южен Уелс и Куинсланд. Била съм свидетел на много промени. Жените трябва да са много по-твърди от мъжете, с много по-силна воля. Трябва да си изградят имунитет срещу проклетите мухи и праха. Ние оставаме тук заради мъжете и децата си и поради още една причина — любовта към земята. Предполагам, че в града ще бъдеш по-щастлива.
Джени я погледна с нарастваща тъга. Симон имаше право. Тук не я задържаше нищо, освен изгубените мечти. Нямаше нито съпруг, нито дете, за което да се грижи, нито пък силна страст към земята, която да я привърже към Чаринга. Не искаше обаче да разваля настроението на всички, затова смени темата.
— Накъде потегляте утре, Симон?
— Била Била. Много хубава ферма. Готварницата им е много добре оборудвана. После заминаваме за Нюкасъл, за да се видим с дъщерята и внуците. Отдавна не сме ги виждали, нали Стан?
Мълчалив, както винаги, Стан само кимна с глава.
— Имаме три деца. Две момичета и едно момче — каза гордо Симон. — И общо девет внуци, но рядко ги виждаме. Разпръснати са из цялата страна и когато работим в някоя отдалечена ферма, не ги виждаме цяла година. — Тя се загледа в кадифения мрак. — Става така, защото обикаляме и търсим случайна работа. Ако не работим след приключване на стригането, парите свършват бързо, а Стан е твърде стар, за да се върне на тръстиката.
— Какво ще правите, когато спреш да се занимаваш с тази работа, Стан? — Джени не можеше да си представи Стан в малка къща край морето.
— Предполагам, че ще издържа още няколко сезона — измърмори той с цигара в устата. — Отдавна съм обещал на мамчето да си купим собствена къща, когато му дойде времето. Нещо скромно. Някоя малка къща с около четири хиляди декара земя, за да мога да я наглеждам.
Симон изсумтя.
— Обещания, обещания! Винаги има още една ферма, още един сезон. Предполагам, че ще те изнесат с краката напред от стригачницата.
Джени долови разочарование в упрека на Симон и се зачуди дали идеята, която й се въртеше в главата, не е чак толкова глупава, колкото си мислеше.
— Ако реша да остана — започна тя, — но не обещавам със сигурност, ще си помислите ли дали искате да, живеете в Чаринга?
Симон хвърли бърз поглед към съпруга си и когато се обърна към Джени, надеждата в очите й бързо изчезна.
— Не знам, миличка. От толкова време обикаляме от ферма на ферма, че не си представям как ще издържим да живеем на едно място за постоянно.
— Можете да живеете в къщичката край потока. Ти ще ми помагаш в къщната работа и в готвенето, а Стан ще наглежда стригачницата.
Стан не отговори, но изразът на лицето му бе повече от красноречив.
Симон погледна към него и въздъхна.
— Това ми звучи като в приказка, миличка. Само че Стан не е от тези, които се спират на едно място. Има трън в гащите. — Тя сви рамене и се усмихна насила.
— Не се притеснявай, Симон — каза припряно Джени. — Още не съм решила какво ще правя, но ако остана тук, ще ти пиша. Може би тогава ще можем да убедим Стан да се установите тук.
Симон прехапа устни и погледна към Стан, който зяпаше в чашата бира, като че ли всички отговори се криеха на дъното й.
— Двамата със Стан сме доволни от живота си такъв, какъвто е в момента, Джен, но ще ти дам за всеки случай адреса ни в Нюкасъл. Дъщеря ни ще се погрижи да получаваме писмата ти.
Стан пресуши бирата си и стана.
— Благодаря за вечерята, госпожо Сандърс. С мамчето сме ви признателни за всичко, което направихте за нас, но утре трябва да ставаме рано.
Джени стисна ръката му. Беше мека от дългогодишната работа с вълната. Ланолинът го предпазваше по естествен път от появата на мазоли. Прегръдката на Симон бе топла и успокоителна и Джени осъзна, че Симон ужасно ще й липсва. Тази жизнерадостна и силна жена бе първата след Елън Кери, която чувстваше почти като майка, и мисълта, че можеше да не се видят повече, я разстрои.
Джени ги изпрати до предната веранда и постоя, докато не се скриха в тъмното край готварницата. Тя им махна за последно и се прибра вътре. Къщата още от сега й се струваше пуста. Чиниите в мивката и празните столове усилваха чувството за празнота. Прахта се бе върнала отново, тихо и почти потайно, и както винаги покриваше всичко. Излъсканите масички вече не блестяха, ярките цветя клюмаха под незабележимата й тежест.
Джени пусна Рипър от спалнята и го нахрани с остатъците, а после го изгони навън за вечерната му разходка и изми чиниите. Направи си кафе и седна на люлеещия се стол на верандата, като вдишваше аромата на нощта.
Топлината, която се излъчваше от земята, галеше лицето й. Шумоленето на листата и сухата трева я успокои. Музиката зазвуча отново. Нещо я теглеше назад, към нежното докосване на сатена. Дойде време да отвори отново дневниците.
След сухата зима настъпи лято без дъждове. Матилда нямаше време да скърби за бебето, защото я налегнаха безброй грижи. Високата до колене жълто-кафява трева бе изсъхнала под лъчите на безмилостното слънце, дърветата оголяха, листата им се спаружиха и увяхнаха. Както всяка година, от юг придойдоха хиляди зайци и огромни стада кенгура, за да се спасят от сушата и жегата на полупустинните райони.
Матилда се загледа към пасищата, засенчила с ръка очите си от силното слънце. Благодарение на помощта на Том Финли в стригачницата миналата година, парите от вълната щяха да й стигнат, за да покрие остатъка от банковия заем. Оставаха й точно толкова пари, колкото да издържи до следващото лято. Стадото й беше малобройно за такава обширна ферма като Чаринга и ако нямаше толкова много зайци и кенгура, повечето от тревата щеше да остане непокътната. От голямото някога стадо бяха останали само хиляда мериносови овце. Това обаче я улесняваше в грижите за тях, защото ако в скоро време не паднеше дъжд, щеше да се наложи да реже клони и храсти, за да им осигури храна.
Двамата с Гейбриъл патрулираха по пасищата, запасени с оскъдно количество храна в дисагите. Матилда свикна да спи облечена, направо на твърдата земя, с подпряна до нея пушка, винаги нащрек — при най-малкия шум от диво прасе, промъкващо се куче динго или змия. Дните бяха горещи, а нощите студени. Докато яздеше със стадото, Блу подтичваше край нея. При вида на всяка умряла овца, тя изпитваше желание да заплаче, но преглъщаше мълчаливо сълзите си — знаеше, че не може да стори нищо.
Настъпи сезонът на агнене — естествен начин, по който природата се бореше с вредата от хищниците. Матилда провери кошарите в западния край, които двамата с Гейбриъл издигнаха, за да съберат бременните овце на едно място. С така оредялото стадо, това не представляваше проблем.
Всяко агне трябваше да бъде хванато и отделено, да се надене пръстен на опашката му и да се сложи марка на ухото. Кастрирането беше кървава и мръсна работа. Прищипваха тестисите между пръстите си и ги отхапваха със зъби, след което ги изплюваха на земята. Тази работа я отвращаваше, но след първоначалното й колебание, се научи да го прави бързо и точно.
Необходимо зло, което поддържаше високото качество на вълната.
Същото се отнасяше и за кастрирането на женските агнета — тежка и непосилна задача, която трябваше да се върши направо на полето. Никой уважаващ себе си стригач нямаше да докосне мръсно руно, освен ако не му се плати двойна надница, а тя нямаше възможност да поддържа кошара, където неопитните стригачи да се обучават върху нескопени животни.
Задницата на овцата е най-мръсното нещо на света — покрита с изпражнения и яйца на мухи, вълната почернява и се сплъстява на фитили. Двамата с Гейбриъл се бореха с врещящите животни. Гейб не се притесняваше от мухите, но Матилда трябваше да зашие висящи на конци тапи по периферията на шапката си — това бе единствената й защита от черните рояци, които ги следваха неотлъчно.
С наближаване на сезона за стригане на овцете те започнаха да събират стадото. Скупчваха овцете на пасищата, някои затваряха в кошарите, други — откарваха на ливадите край къщата.
Докато следваше стадото по сухата прашна земя, Матилда се измъчваше от тежки мисли. Стадото бе нараснало и макар че бе далеч от някогашната си бройка, тя нямаше да може да плати на стригачите за труда им.
Застана в средата на тихата кошара за стригане и погледна нагоре към покрива — в сноповете слънчеви лъчи плуваха хиляди прашинки. Носеше се миризма на ланолин, вълна и катран. Тя вдъхна миризмата с наслада. Ето какво е да си фермер, да отглеждаш овце и да снабдяваш света с най-добрата вълна. Погледът й се спря върху изпъстрения с по-светли петна от потта на поколения стригачи под на кошарата. Съзря в ъгъла кофите с катран и генератора. Поправи го един случайно минаващ скитник срещу малко храна и няколко нощувки. Бариерите и масите за сортиране също бяха поправени, но каква бе ползата, когато липсваха стригачите, помощниците и работниците.
Тя въздъхна дълбоко. Стригачите нямаше да искат да изчакат надниците си, което означаваше, че няма да има вълна за продаване, а без пари нямаше да може да изкара зимата.
— Добър ден, Матилда. Виждам, че вече събираш стадото.
Тя се обърна и се усмихна на Том Финли, чиято черна коса и зелени очи издаваха ирландските му корени. Стиснаха си ръцете.
— Да, почти свършихме. Какво ново в Уилга?
— Стадото е почти събрано. Въпреки сушата имаме страшно много агнета. Едва ги изхранваме.
Матилда кимна с разбиране.
— Хайде да влезем в къщата и да пийнем по чаша чай. Може да намеря и нещо по-силно.
— Чаят е добра идея. — Том последва Матилда през огромното голо пространство на двора. — Радвам се да видя, че си добре, Моли. — Галеното име, с което я наричаше, я накара да се усмихне. Открай време й викаше Моли и това й харесваше. — Притеснихме се за теб миналата година. След като се върнах в Уилга, Ейприл искаше да дойде да те види, но знаеш как стоят нещата.
Матилда влезе в кухнята и се запъти към печката.
— Ако беше дошла, сигурно нямаше да ме завари. — Тя отряза няколко парчета от студеното овче месо и ги пъхна между филии хляб. — През повечето време патрулирах по пасищата. Нямаше смисъл да се връщам до къщата, защото за тази работа разчитах единствено на себе си и на Гейб.
— А къде са по-младите битжара? Нима не можете да ги хванете да ви помагат?
Матилда сложи скромното ядене на масата и поклати глава.
— Те са напълно безполезни. Повечето са още малки, а останалите само ми пречат. Освен това нямам коне за всички, затова оставих момчетата тук — да почистват и стягат плевните и кошарите след края на зимата.
Двамата продължиха да се хранят мълчаливо. Когато свършиха, се облегнаха на столовете и взеха чашите със силен, хубав чай.
Том се вгледа внимателно в Матилда.
— Променила си се, Моли. Спомням си, когато беше малко момиченце с панделки в косите, облечена в рокличка за неделните пикници и празници.
Матилда погледна лицето му, което излъчваше ирландската му природа, бръчиците около очите, загорялата кожа и здравите, силни ръце.
— Всички се променяме — каза тихо. — Сега си мъж, а не ужасното момченце, което обичаше да ми дърпа косата и да натиска лицето ми в прахта — въздъхна тя. — Времето на панделките и рокличките отмина, Том. И на двамата ни се наложи да пораснем.
Том се приведе напред.
— Това не означава, че не можеш да се забавляваш, Моли. Под тези дрипи е скрита млада и хубава жена. Трябва да ходиш по забави и да си потърсиш съпруг, а не да стоиш омазана до лактите в овчи екскременти и мръсна вълна.
Матилда се разсмя. Чувстваше се на сто години и знаеше, че изглежда като плашило в старите вълнени панталони на баща си и кърпената риза.
— Щом мислиш така, значи отдавна не си в час, Том.
Той поклати глава.
— Този живот не е за млада и сама жена, Мол. Има много хора, които биха искали да имат възможността да те опознаят.
Усмивката изчезна от лицето й.
— Имаш предвид мъже? — уточни тя с раздразнение. — Андрю Скуайърс още души наоколо. Имаше и още един-двама, но аз ги отрязах набързо.
Зелените му очи се смееха и тя го погледна предупредително.
— Нямам нужда и не искам някой мъж да ми се мотае в краката, освен ако не е стригач, който ще си отиде, след като си свърши работата.
Том плъзна към нея кесията с тютюн и си сви цигара.
— Като говорим за стригачи — каза провлачено, а в очите му още проблясваха закачливи искрици, — колко овце мислиш, че имаш?
— Почти хиляда и петстотин — отговори бързо тя, докато си свиваше цигара с неопитни движения. — Тази година ще се справя. Не се тревожи за мен — Тя не откъсваше очи от цигарата си, за да не може Том да види надеждата в очите й.
— Следващата седмица ще дойдат стригачите. Ако успееш да приключиш с маркирането и скопяването и докараш стадото в Уилга, ще можем да ги острижем заедно с моите.
— Колко ще ми струва това? — Том беше изключително мил, но тя трябваше да разсъждава трезво.
Той се усмихна широко.
— Е, Моли — каза провлачено, — това зависи от много неща.
Матилда вдигна въпросително вежди и го погледна.
— Имам уговорка с Нула Нула и Мачри. Тази година ще докарат стадата си при мен. И двамата могат да дадат някоя и друга пара отгоре, за да покрием и твоите разходи.
Матилда се усмихна на свой ред.
— Хитро.
Том поклати глава.
— Няма такова нещо. Старият Фергъс може да си позволи да даде малко повече пари, също и Лонгхорн. И двамата са дърти скъперници. Какво ще кажеш?
— Благодаря — отговори Джени, дълбоко трогната, и протегна ръката си, за да скрепят сделката. — По още една чаша чай няма да ни дойде зле. Устата ми е ужасно пресъхнала.
Тя доля още чай в чашата му, като си мислеше по какъв начин би могла да му се отблагодари. Том Финли притежаваше способността да чете мислите й и с годините това му умение не бе отслабнало.
— Разбира се, ще живееш в къщата при нас с Ейприл, но имай предвид, че няма да острижем овцете ти даром. Има куп неща, в които можеш да помагаш и накрая дори няма да имаш сили да ми благодариш.
Матилда допуши мълчаливо цигарата си. Един ден щеше да намери начин да му върне жеста. Той беше единственият съсед, който й предложи помощта си, и тя никога нямаше да забрави това.
След като Том си тръгна, Матилда отиде при колибите на аборигените.
— Гейб, утре отиваме да съберем останалата част от стадото. Двете ти най-големи момчета могат да останат тук и да наглеждат овцете в ливадата. Ще откараме стадото в Уилга.
— Стригачницата ни много хубава, господарке. Защо ходим в Уилга?
Матилда погледна кокалестото му тяло, загърнато в тънко одеяло.
— Защото там ще ни излезе по-евтино.
Той се намръщи, докато се опитваше да проумее думите й.
— Трудна работа, господарке. Аз и момчетата изморени — каза със скръбен глас.
Матилда преглътна нетърпението си. Тя също бе изморена, дори изтощена. Гейбриъл беше един мързелив нехранимайко.
— Искаш ли захар и бекон, Гейб?
Той се ухили и кимна.
— Ще ги получиш, когато докараме стадото обратно от Уилга — каза твърдо Матилда.
Усмивката му се изпари и той погледна крадешком към жена си.
— Не мога оставя госпожата. Скоро се роди бебето.
Отвътре започна да й кипва.
— Тук има още шест проклети жени, които могат да се грижат за нея, Гейб. Това е четвъртото й дете и ти никога не си при нея, когато започне да ражда.
Тя погледна към мърлявите деца, които играеха в мръсотията около лагера. Възрастта им варираше от лазещи бебета до юноши. Цветът на кожата им бе различен — от гарвановочерна до млечнокафява. Повечето бяха наследили черната коса на предците си, но някои от тях имаха руси като кълчища коси. Вероятно един или двама от помощник-овчарите на път към следващата ферма са били зажаднели за женски ласки.
— Къде са момчетата? Имам нужда и от тяхната помощ.
Гейбриъл погледна в далечината.
— Караджонг — промърмори. — Дават добри пари на помощник-овчари.
Ако толкова им е добре там, то тогава защо, по дяволите, не се вдигнат и не се преместят всичките в Караджонг? Нищо не каза. Докато нещата в Чаринга не се оправеха, щеше да има нужда от тях и трябваше да ги насърчи да останат. Заплащането им бе символично, но Господ й бе свидетел, че й лазеха по нервите.
— Сега ще ти дам един чувал захар и един брашно. Като върнем стадото от Уилга ще има по още един плюс малко бекон.
Известно време се гледаха един друг, после Гейбриъл кимна в съгласие.
Двамата му малки сина бяха пъргави колкото Блу в подкарването и преследването на отделилите се овце. Въпреки това събирането на цялото стадо им отне три дена. Дни, през които небето се навъси и се появиха плътни черни облаци, а далечните гръмотевици предвещаваха дъжд. Това не им попречи да събират овцете една по една и да ги затварят на етапи в ливадата край къщата, а после да се връщат за следващите. Облаците задържаха ценния си товар, разпръснати от топлите сухи ветрове, които раздвижваха изсъхналата трева и всяваха безпокойство у овцете.
На четвъртия ден, малко преди зазоряване, Матилда събра в дисагите нещата, които щяха да й трябват през следващите няколко седмици и оседла Лейди. Застана до оградата и се загледа в мърдащите закръглени задници на овцете. Въпреки сушата в Чаринга имаше достатъчно трева и дебелите пухкави овце изглеждаха здрави и силни. Известна част от натрупаните тлъстини щеше да се стопи в прехода до Уилга, но качеството на вълната беше най-важното нещо.
— Наближава буря, господарке — отбеляза Гейб, който яздеше, седнал настрани на седлото.
Матилда погледна нагоре. Облаците отново се скупчваха, въздухът бе наситен с електричество, сякаш земята и небето бяха две гигантски пръчки, които се триеха една в друга.
— Да побързаме тогава.
Тя даде сигнал на момчетата да отворят портите.
В мига, в който овцете наизлязоха през портите, Блу започна да обикаля стадото с присвити крака и почти опрян до земята корем. Успяваше да ги държи вкупом, като буташе, хапеше заблудените овце и направляваше водача на стадото.
Матилда яздеше с Гейбриъл най-отзад и с отработен замах на конския камшик над глупавите им глави ги направляваше да вървят напред, като гълташе праха от стотиците копита. Космите на ръцете й настръхваха от електричеството във въздуха. Буреносните облаци се събираха в слой, носещ се под друг зловещ пласт, който закриваше изгрева на слънцето и придаваше оловна сивота на деня.
— Задава се суха буря. Не бива да сме на открито.
Матилда кимна. Обзе я силен страх. Трябваше да се доберат до Уилга, преди да се разрази бурята. Нямаше нищо по-ужасно от суха буря. При появата на първата светкавица щяха да загубят контрол над стадото.
Блу изглежда разбираше, че трябва да побързат. Той тичаше след поредната изплашена овца, побутваше по-тромавите и не изпускаше от поглед водача на стадото. Хапеше и ръмжеше, бягаше в кръг около тях, дебнеше, с присвити в прахта крака да върне обратно някоя заблудена овца. Преходът им отне един ден, но когато победеното слънце изчезна зад планината, те пристигнаха в пасищата на Уилга и с облекчение съзряха приближаването на помощник-овчарите, които идваха да ги посрещнат. Овцете най-после бяха прикарани в малката ливада зад стригачницата и отделени от другите големи стада посредством огромния лабиринт от кошари.
— Утре ще ги групираш — каза Том. — Изглежда, че бурята скоро ще връхлети.
Матилда приключи с преброяването и въздъхна с облекчение.
— Не съм загубила нито една по пътя. Добре, че дойдохме навреме.
Двамата вдигнаха едновременно глави към прииждащите буреносни облаци.
— Задава се страшна буря — каза притеснено Том, докато вървяха към заграждението на конете. Двата й коня бяха пуснати при останалите. Задниците им потръпваха от предусещането за наближаващата буря.
— Ейприл е вътре. Хайде, време е за вечеря.
Ейприл беше три, а може и пет години по-голяма от Матилда. Ръцете й бяха зачервени от работа, стройната й фигура изглеждаше твърде крехка, за да издържа на жегата и напредналата бременност. Личеше, че е изморена, но не спираше да снове между печката, масата и мивката. Ръкавите на роклята й бяха навити до лактите, а около лицето й висяха влажни кичури коса.
— Радвам се да те видя отново, Моли — поздрави я тя с измъчена, но дружелюбна усмивка. — Още един чифт ръце са ми добре дошли точно сега.
Матилда отмести очи от корема й. Почувства тъга, но веднага я отпъди решително и без угризения. Ейприл сама бе избрала да се омъжи и да има деца. Това не влизаше в нейните планове, тогава защо да се чувства тъжна, вместо свободна от всякакви окови?
Фермата Уилга беше по-голяма от Чаринга. Простираше се отвъд гребена на невисок хълм. Верандата, която опасваше къщата, бе с изглед към близките пасища и потоци. Дърветата правеха сянка над бараките на работниците и останалите постройки край коритото на потока. Също като в Чаринга, около къщата нямаше никакви дървета, заради опасността от пожар.
Ейприл наля в един леген гореща вода от чайника и й подаде кърпа и калъп домашен сапун.
— Измий се и се почини малко, Мол. Ще хапнем малко по-късно.
Стаята на Матилда се намираше в дъното на източния край на къщата. Прозорците гледаха към оборите, а вътре бе тясно и претъпкано с масивни мебели и огромно месингово легло. Миришеше приятно на восък и подът беше наскоро изциклен. Тя се заслуша в гласчетата на децата, които играеха на двора. Колко ли деца имаше Том? Четири или пет?
Сви рамене, погледна се в огледалото и застина поразена. Тя ли беше тази почерняла жена с дива коса? Досега не се бе замисляла колко е пораснала и отслабнала или колко я състаряваха бръчиците около очите й. Ако косата й бе малко по-тъмна, а очите по-наситено сини, можеше да каже, че жената в огледалото е призракът на Мери Томас.
Тя погледна унило към вълнените панталони с подкъсени крачоли. Бяха износени и на петна. На коленете и глезените имаше връзки, които я предпазваха от пълзящите гадини. Сивата риза, някога синя, бе избеляла от слънцето и многократното пране с луга.
От устата й се отрони въздишка. Мери Томас също обичаше да носи работни дрехи, но дрехите й винаги бяха безупречно чисти и закърпени, не като тези опърпани дрипи.
Сети се за спретнатата памучна рокля на Ейприл и за думите на Том, че би трябвало да носи рокли и да ходи на танци. Матилда направи пренебрежителна гримаса, бързо свали напоените с пот дрехи и започна да се мие. От много време насам не си правеше труда да се издокарва и вероятно никога повече нямаше да го направи. Сама беше избрала да живее по този начин и ако това я правеше по-малко женствена, толкова по-добре. Животът на жените тук и без това бе много труден, а тя бе решена да оцелее.
Матилда бе заспала на пухения матрак. Събуди се от сигнала за вечеря. Стана и се забърза към кухнята при другите. Чувстваше се притеснена да яде пред шест чифта очи, които следяха всяко нейно движение.
И четирите деца, все момчета, не бяха наследили нежните черти и русата коса на майка си, а изразителните зелени очи и буйните вежди на баща си.
— Мъжете пристигат вдругиден — каза Том, като загреба от яхнията и лапна голям залък хляб. — Ще дойдат в Чаринга чак в средата на следващия месец.
Матилда кимна, но не каза нищо, защото устата й беше пълна. След толкова месеци само на студено овче и хляб, не искаше да си губи времето в приказки.
— Ейприл почти приключи с почистването на бараките. Можеш да й помогнеш в кошарите или в готварницата. Ти избери.
Матилда погледна изнуреното лице на Ейприл и реши, макар че предпочиташе да работи в кошарите, да й помогне в готварницата и бараките. Трябваше да ги изтъркат основно и да поправят счупените легла. Стригачите винаги си водеха собствен готвач, но Уилга имаше много други работници и непрекъснато се приготвяше храна и се месеше хляб. Децата също се нуждаеха от наглеждане. Не можеше да остави Ейприл да се нагърби сама с всичко това.
— Как си с водата, Моли? Ще ти стигнат ли запасите в резервоарите, ако скоро не завали дъжд?
Тя бутна чинията си настрана и започна да си свива цигара. Чувстваше се сита.
— Да. Резервоарите за вода бяха единственото нещо, което баща ми поддържаше в добро състояние — отвърна тя с ироничен тон. — Имаме и кладенец, разбира се, но водата в реката едва църцори.
— Дядо ти постъпи много мъдро, като постави всичките тези резервоари. Преди две години, преди да завалят дъждовете, и аз сложих няколко резервоара, но тук цари изобилие на реки и потоци. Артезианските кладенци напояват полетата, ала не стават за домакински нужди, защото водата съдържа много минерали.
Силен, зловещ тътен прекъсна разговора им и те впериха поглед в прозорците.
Всичко живо бе затаило дъх в напрегнато очакване. В следващите няколко секунди напрежението отстъпи място на силен страх. По-малките деца станаха от масата и като малки плахи животинчета заровиха глави в престилката на Ейприл.
Лицето на Ейприл побеля, а очите й се разшириха от страх.
— Всичко е наред — нареждаше тя механично. — Имаме гръмоотвод. Няма да ни удари гръм. — Тя потръпна. — Моля те, Господи, не позволявай да ни удари — добави шепнешком.
Гърмът разтърси къщата, раздра небето на две и изля гнева си над земята. Назъбени сини пламъци набраздиха ниските облаци и превърнаха нощта в ярък ден, какъвто никой от тях не бе виждал дотогава. Електричеството изплющя като камшик, прескачайки от един облак на друг, разкъсвайки небето, сякаш природата бе обладана от някаква налудничава сила. Земята се разтресе от силния гръм и ламариненият покрив на къщата издрънча. Нащърбени сини и жълти пламъци обгориха хълмовете и ливадите, поразиха едно самотно дърво в средата на отдалечено пасище и, пращейки, изрисуваха около ствола му демонски ореол, преди да го изпепелят. Бурята отекна в главите им, ушите им запищяха. Силната светлина ги заслепи.
— Трябва да отида да проверя животните — извика Том.
— Идвам с теб — извика в отговор Матилда.
Те излязоха на верандата и загледаха със страхопочитание откритата проява на насъбран гняв в природата, с ясното съзнание, че няма да има нито дъжд, нито милост към спечената земя и изсъхналите дървета. Въздухът бе толкова наситен, че Матилда едва си поемаше дъх. Наелектризираната й коса изпусна искри, когато се опита да я прибере. Двамата се втурнаха към кошарите, където останалите мъже вече проверяваха оградите и портите. Овцете уплашено въртяха очи и блееха, но не можеха да помръднат, защото бяха натъпкани плътно една до друга.
Матилда изтича през двора към ливадата. Конете бяха уплашени, ритаха във въздуха с копита, гривите им се мятаха, а опашките им бяха вдървени от страх. След безуспешните опити да ги хванат, Том и Матилда решиха да ги оставят на милостта на съдбата. Кучетата скимтяха и виеха, кравите се снишаваха и търсеха убежище в земята. Целият свят сякаш се гърчеше в агония.
Бурята продължи през цялата нощ и на следващия ден. Гръмотевиците тътнеха, облаците закриваха слънцето, светкавиците бълваха сини пламъци. Скоро хората свикнаха с шума. Децата се промъкваха до прозорците и гледаха мълчаливо и уплашено. Никой не обелваше дума за опасенията, затаени дълбоко в душите им. Само лек пламък близо до сухата трева, само едно кухо дърво, изсъхнало и забравено в средата на пасището, което да привлече светкавицата, и пожарът, започнал като миниатюрно синьо пламъче, щеше да се разнесе за секунди.
Стригачите пристигнаха заедно с още овчари, помощник-овчари и момчета, които помагаха за катрана. Работата в готварницата се превърна в безкрайна върволица от готвене на ястия, печене на хляб и овче месо, приготовляване на пайове и кексове — всичко, което можеше да им отвлече вниманието от бурята. Пот се стичаше между гърдите на Матилда и дрехите й започнаха да лепнат, когато термометърът достигна трийсет и осем градуса. В кухнята беше топло и задушно и въпреки че бе навикнала на тежка работа, в края на деня се чувстваше изцедена и се възхищаваше на Ейприл. Макар и бременна в осмия месец, тя успяваше да изхрани осемдесет души, без да се оплаква.
Към края на втората нощ задухаха силни ветрове. Те завиваха прахта на спирали, фучаха с всичка сила, като помитаха всичко по пътя си. Нищо не бе в състояние да ги спре. Единственото, което можеха да направят, бе да се молят, бурята да не прерасне в торнадо.
Том наблюдаваше от верандата как ветровете фучаха през полето, чупеха клоните на дърветата, изскубваха коловете на оградите и ги подхвърляха към четирите края на Уилга, сякаш бяха кибритени клечки. Огромни вихрушки издигаха пръстта, носеха я известно време, след което я захвърляха настрана, всяка от тях раждаше по-малки и те помитаха плитката вода в потоците и я въвличаха във вихъра си. Покривите тракаха и пляскаха; едната стена на работилницата се повдигна, залюля се и се блъсна шумно в една от празните кошари. Капаците на прозорците се удряха; въздухът се насити с прах.
На третия ден по обяд ветровете прогониха бурята и всичко утихна. Хората от Уилга наизлязоха навън като корабокрушенци, които оглеждат останките от разбития кораб.
Върбите край реката бяха оцелели, дългите им гъвкави клони висяха над каменното корито, където бяха останали само няколко кални локви. Евкалиптовото дърво, в края на най-близкото пасище, беше разцепено на две. Лежеше на земята, а двете половини на сребристия му дънер стърчаха безпомощно нагоре. Два от шестте резервоара за вода бяха съборени. Те бяха първото нещо, което трябваше да се оправи. Ламаринените покриви трябваше да се закрепят, а работилницата — да се събори и изгради наново. За щастие нито едно животно в кошарите не бе пострадало, бяха само изплашени и по-нервни от обичайното.
Един от работниците, който поправяше оградите на пасищата, се върна мръсен и мрачен след дългата езда.
— Намерихме пет крави, Том. Съжалявам, приятелю. Сигурно са пострадали от челния фронт на ураганния вятър. Намерихме ги на километри от пасището им. Мъртви.
Том кимна примирено.
— Добре че не са повече. Овцете са живи и здрави, въпреки че кошарите са почти паднали отгоре им.
Матилда се замисли за Чаринга със свито сърце. Щетите от бурята в Уилга лесно можеха да се възстановят с помощта на толкова много хора, готови да помогнат. Но какво щеше да стане с Чаринга, ако същата буря бе преминала и там? Ами ако резервоарите са съборени, а сградите — пометени? С голямо усилие на волята тя потисна притесненията си. Стадото бе непокътнато, което означаваше, че и тя ще оцелее.
В кошарата за стригане работата вървеше с пълна пара, стригачите наваксваха загубеното време. Един опитен стригач можеше за един ден да обработи двеста овце. Те работеха с точни и премерени движения: бръсначът минаваше на милиметри от нежната кожа на животното; успяваха да запазят руното цяло, така че да угодят и на най-капризния началник. Това бе изтощителен труд, извършван сред атмосфера на пот, шум, мухи и воня на стотици рунтави задници.
Когато Матилда успяваше да се откъсне за малко от кухнята, тя се втурваше към стригачницата, за да гледа майсторите на бръснача, защото за разлика от повечето стригачници, Том не изпитваше опасения от присъствието на жени. Често грабваше ведрото с прясна вода и черпака и обикаляше подред около прегърбените мъже. В тази жега всеки от тях се нуждаеше от около десетина литра вода. Матилда обичаше да ги наблюдава как работят. Повечето от тях бяха ниски, жилави и дребни мъже, прегърбени, заради естеството на работата си, и с издължени ръце, което им бе необходимо, за да острижат овцата от носа до опашката.
Тази година в стригачницата на Том нямаше ударници. Те бяха рядка порода хора, които стрижеха над триста овце на ден и забогатяваха от спечелени облози. Надзирателят обикаляше нагоре-надолу покрай редицата потни и ругаещи мъже. Неговата дума беше закон и стригачите трябваше да спазват високите му изисквания: никакво срязване на руното или нараняване на нежната кожа на овцете.
Фъргюс Макбрайд и Джо Лонгхорн надзираваха работата, когато дойде ред и на техните стада. Те вдигаха шапка за поздрав към Матилда, но тяхната срамежливост им пречеше да подхванат разговор и вместо това се съсредоточаваха върху реколтата от вълна.
Изминаха почти шест седмици, преди стригането да приключи. Дните бяха ужасно горещи. Матилда се потеше в задушната кухня и търсеше спасение в кошарите и бараките, където бе също толкова топло, но не така влажно и задушно. Имаше усещането, че се е обездвижила, затворена по цял ден в къщата, и й се приискваше да усети слънцето върху лицето си и приятната умора от усилния труд в кошарите.
След като Макбрайд и Лонгхорн подкараха последните остригани стада към зимните пасища, стригачите се покатериха на каруците и напуснаха Уилга. Вълната беше сортирана на бали и пътуваше към железницата на Броукън Хил.
Матилда се чудеше дали тази година ще срещне Пег и Албърт, но никой не си спомняше да ги е виждал от доста време насам и тя предположи, че са се преместили в другия край на Куинсланд. Сигурно се срамуваха от начина, по който откраднаха от нея месото и брашното. Не се изненадваше, че са решили да не се навъртат наоколо през този сезон.
Последната й вечеря с Том и Ейприл приключи, чиниите бяха измити и прибрани, децата сложени да спят в леглата. Матилда седна при другите на верандата. Мислеше си какво да каже на тези мили хора. Трудно й бе да изрази благодарността си, така че наистина да покаже дълбочината на чувствата си, бе свикнала обикновено да ги крие.
— Благодаря, Том — каза накрая със съзнанието, че това е крайно недостатъчно.
Той изглежда я разбра. Кимна, потупа я непохватно по рамото и продължи да наблюдава движението по двора.
— Мисля, че е по-добре аз и още няколко момчета да дойдем с теб, Моли. Бурята нанесе доста щети и искам да съм сигурен, че няма да изпаднеш в бедствено положение през зимата.
— Не, не — бързо отвърна тя. — Вие с Ейприл рече направихте предостатъчно за мен. Ще се оправя. Наистина.
— Винаги си била инат, Мол — каза разпалено Том. — Ейприл никога нямаше да успее да изхрани сама толкова души. Смятам, че си плати разходите по стригането.
— Но ти трябва да откараш стадото си до зимните пасища, Том. Освен това си имаш работа и по фермата — възпротиви се Матилда.
— Не се тревожи — успокои я Том. — Възстановителните ремонти във фермата са почти приключени, а помощник-овчарите могат сами да съберат стадата. И освен това — той я погледна развеселен — за какво са съседите, ако не си помагат при нужда?
Ейприл остави чорапа, който кърпеше. Кошницата със скъсани чорапи беше препълнена както винаги и въпреки дългите часове, прекарани в домакинстване, тя не можеше да стои без работа, макар че постоянно изглеждаше преуморена.
— Ще се чувстваме по-спокойни, ако сме сигурни, че всичко при теб е наред, Моли. Не знам как издържаш там съвсем сама. — Тя потреперя. — Тук става непоносимо, когато Том е навън със стадото. Мисля, че нямаше да издържа, ако бях на твое място.
Матилда се усмихна и взе един чорап от кошницата.
— Чудно на какво е способен човек, когато няма избор, Ейприл.
Другата жена наблюдаваше неопитните й движения.
— Мислех, че Етън ти е предложил да купи Чаринга? — каза Ейприл.
Матилда убоде пръста си и го лапна.
— Така е — промърмори. — Казах му къде може да си завре предложението.
Том започна да се смее гръмогласно.
— Звучиш ми точно като майка ти, Моли. Браво на теб. Вече си истински фермер.
На другия ден станаха преди зазоряване и закусиха в синкавия полумрак. Матилда разцелува момчетата. Те започнаха да трият лицата си и избягаха с викове. Обърна се към Ейприл.
— Беше ми хубаво да си поговоря с друга жена — каза тя. — Нищо не може да се сравни с малко женски приказки и времето минава по-бързо.
Ейприл избърса ръце в престилката и прегърна Матилда.
— Прекарахме си чудесно — каза натъжена. — Искам да ми обещаеш, че пак ще дойдеш.
Матилда усети движенията на бебето помежду им и се отдръпна. Болката се върна, а това я правеше уязвима, отслабваше желанието й за живот. Усмихна се насила.
— Ще се опитам да наминавам от време на време, но знаеш как е.
Слязоха от верандата и прекосиха огромния празен двор, който довчера бе пълен с хора, коне и хиляди овце. Блу чу подсвирването й, дотича с подскоци от кучкарника и застана както винаги неотлъчно до краката й. Гейбриъл излезе от една колиба, където спеше заедно с трима други аборигени и докара двата коня от ливадата. Пуснаха овцете от кошарите, кучетата ги подбраха и всички потеглиха към Чаринга.
Следите от опустошителния вятър се виждаха докъдето поглед стига: повалени дървета, изтръгнати колове от оградите висяха, заплетени в мрежите.
Някои познати ориентири, каквото беше старото изсъхнало дърво в полето, вече ги нямаше. Единствено планината не се променяше никога. Както винаги непоклатима, покрита с гъсти зелени дървета — вечният страж на Чаринга.
Матилда с облекчение си пое дъх, когато наближиха къщата и видя, че нямаше видими поражения.
— Господи! Виж това!
Дрезгавият шепот на Том я накара да погледне в посоката, накъдето сочеше ръката му.
Един от железните резервоари за вода бе запратен върху покрива на къщата и бе разрушил напълно тази част от нея. Той беше полегнал настрани сред остатъците от южната стена. Вълнистата ламарина на покрива стърчеше над развалините като огромно ръждясало крило.
Матилда се обърна към Том. По лицето й се четеше странна смесица от облекчение и мъка.
— Ти ми спаси живота — прошепна. — Ако не бях дошла в Уилга… — Тя облиза устни. — Паднал е точно над спалнята ми.
Том се зае да организира работата веднага.
— Върви с Гейбриъл при овцете. Ние ще се заемем с ремонта. Изглежда, че силната буря е отминала Чаринга, защото няма много поражения. — Той се вгледа в Матилда. — Слава богу, че беше с нас, Моли.
Том насочи коня си към къщата, като подвикваше нарежданията си към помощник-овчарите, преди Матилда да има време да реагира.
Двамата с Гейбриъл прибраха стадото в кошарите. Нищо нямаше да им стане, ако поседят затворени няколко дена, докато поправят къщата. Гейбриъл се прибра в новата си колиба при новороденото бебе — сега, след като получи бекона и брашното, той смяташе, че задълженията му са приключили.
Матилда не можеше да влезе в къщата, независимо че повечето от щетите бяха от едната й страна, затова изкопа дупка на двора, огради я с камъни и накладе огън. През следващите дни тя готвеше храна за Том и двамата помощник-овчари, като използваше тенджерата и един очукан тиган. Нощем спяха на двора, увити в походни одеяла.
Мъжете направиха с подръчни средства скрипец и с много пот и неимоверни усилия поставиха тежкия резервоар на стойката му, след което се заеха с ремонта на къщата. Стените от масивно дърво бяха станали на трески, прозорците бяха изпочупени, перилата на верандата — на парчета, а покривът представляваше една каша от вълниста ламарина. Том свали шапката си и се почеса по главата.
— Предлагам ти да построим наново къщата, Мол. Тази стара съборетина се разпада над главата ти.
Матилда го погледна с невярващи очи.
— Не разполагаш с толкова време, Том. Ами стадото ти?
— Дяволите да го вземат — изруга той провлачено. — Работниците ще се погрижат за него, а аз искам да съм сигурен, че ще си на топло и сухо през зимата.
Том се отдалечи с уверени крачки, преди тя да може да възрази.
През следващата седмица мъжете работиха до припадък. Един от помощник-овчарите се върна от Уолаби Флатс с каруца дървен материал, като се кълнеше, че някакъв стар фермер е съборил една от бараките си и му го е подарил, без да му иска пари. Матилда го изслуша с невярващ поглед, но той държеше на версията си и тя нямаше друг избор, освен да му повярва.
Том от своя страна намери подход към аборигените. Натовари Гейб и момчетата да придържат страничните греди, докато той и останалите мъже ковяха дъските на външните стени. После им връчи чук и гвоздеи, за да закрепят ламарината на покрива и ги научи на тънкостите при поставянето на стъклата в рамките на прозорците.
Чаринга грейна на фона на късното есенно слънце с нова врата, поправени капаци и прозорци, всичко боядисано наново. Новата веранда сега опасваше цялата къща, а отгоре й хвърляше сянка нов полегат навес, закрепен върху груби дървени колони.
— Ейприл засажда цветя около навеса и страничните колони. Ако опиташ и ти, Мол, предполагам, че след няколко години тези стари дъски и ламарини няма да се виждат.
Матилда погледна новата къща, без да може да продума от вълнение, със замъглени очи от бликналите сълзи на благодарност и признателност.
— Сигурно имаш право, Том — обърна се тя към него. — Как бих могла изобщо да ти се отблагодаря? Ти ми помогна толкова много.
Том я прегърна.
— Да речем, че това е извинение за времето, когато ти дърпах косите и те бутах в реката. Съжалявам, че не се виждаме често, откакто умря майка ти. Ние сме приятели, Моли, а за какво са приятелите, ако не си помагат?
Матилда проследи с поглед мъжете, после влезе с Блу, който потичваше край нея, в къщата и затвори вратата. Нямаше думи, за да изрази вълнението си, когато закачи на стената акварела, изобразяващ Чаринга, нарисуван от майка й. Това, което със сигурност знаеше, бе, че най-накрая бе намерила мъж, на когото можеше да се довери. Един благороден и честен човек, когото можеше да нарече свой приятел. Навярно имаше и други като него. Добри хора, които още не познаваше, защото до този момент не желаеше да общува с никого.
Чувстваше, че има сили да се върне отново в обществото и реши, след като откара стадото до зимните пасища, да отиде до града, за да си купи рокля. Един ден — обеща си тя — щеше да намери начин, за да се отблагодари на Том за добрината му.
Джони отбеляза страницата, до която бе стигнала. Разбираше как се е чувствала Матилда. Подобно мило отношение след преживяното насилие сигурно я е стъписало и объркало и й е дало кураж. Различен от този, който й е бил необходим, за да опази стадото си, който я е накарал да отхвърли уединението си, да се среща отново с хора, да им се доверява.
Тя погледна към Рипър, който енергично се чешеше.
— Хайде, Рипър. Време е за лягане, а утре, млади момко, ще те изкъпя — обяви тя с тон, нетърпящ възражение.
Той отправи към нея пълни с обожание очи, последва я до верандата, после изтича навън. Джени хвърли последен поглед към притихналите ливади и високото черно небе, обсипано с милиони звезди. Природата тук бе красива и жестока, но си струваше да живееш сред нея. Джени започна да разбира защо Матилда и Брет толкова много обичаха Чаринга.