Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (5)

Глава 3

Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през процепите на капаците и стоплиха лицето й. Джени бавно се измъкна от прегръдките на съня, полежа неподвижно за миг, като стискаше клепачи, за да не я заслепи светлината. За първи път от месеци спа, без да сънува. Чувствуваше се отпочинала и усещаше, че Пит и Бен се отдалечават от нея. Образите им ставаха по-неясни, силната болка отслабваше с времето и пространството, които ги разделяха — колко бърз бе процесът на оздравяване на човешката психика.

Тя извади снимките изпод възглавницата и се вгледа в лицата им. После ги целуна бързо и отново ги прибра. Винаги щеше да ги помни, независимо от границите помежду им.

Госпожа Кийн, която до този момент хъркаше, се събуди изведнъж и като се надигна със сънени очи и разрошена коса попита:

— Съмна ли вече?

Джени кимна утвърдително и започна да се реши.

— Тук слънцето изгрява рано.

— Вярно, часът е едва пет сутринта.

Госпожа Кийн се протегна и се почеса с видимо удоволствие.

— Чудя се, кога ли сервират закуската?

Джени вдигна косата си нагоре и я прибра с две шноли от черупка на костенурка. Когато госпожа Кийн се върна от тоалетната, тя вече бе измита, облечена и готова за предизвикателствата на деня.

— Ще дойда след малко — каза припряно и се промъкна покрай възрастната жена. Денят бе прекалено хубав, за да го прекара затворена в хотела.

Тоалетната се намираше в една барака, в най-отдалечения ъгъл на задния двор, на прилично разстояние от кухнята. Вътре бе тъмно и миризмата бе непоносима. Определено не бе място, където можеш да прекараш дълго време. Джени потръпна, като си представи спотайващите се паяци и змии, и бързо се измъкна навън.

Времето бе топло и обещаваше да стане още по-горещо. Небето бе на розови и оранжеви ивици, а земята отразяваше топлината чак до безкрайния блещукащ хоризонт. Докато заобикаляше от другата страна на хотела, Джени дочу дрънченето на тенджери и пискливия глас на Лорейн. Бръкна дълбоко в джобовете си и усети онова вътрешно спокойствие, което толкова дълго време й бе липсвало. Денят бе хубав и дори Лорейн не бе в състояние да го развали.

Прашният път се виеше покрай хотела и се губеше в пустинята. Къщите, от двете страни на пътя, носеха следите на силното слънце и прашната земя. Боята бе напукана и се белееше, капаците на прозорците бяха изкривени и се крепяха на ръждясали панти. Реката, която по това време на годината приличаше на поточе, течеше успоредно на пътя. Очевидно наводненията по време на дъждовния период бяха често явление, защото всички постройки бяха издигнати върху каменни основи.

Джени се отправи към серните извори. Лес имаше право, вече почти не усещаше миризмата, но след като видя отровно жълтия цвят на водата, реши да не пробва лечебните й свойства и, вместо това, се запъти към миньорските шахти.

Те не бяха нищо повече от дълбоки дупки в земята, оборудвани с траверси. Според пътеводителя й едно време добивът на опали е бил процъфтяващ по тези места, но сега шахтите изглеждаха изоставени от години. Джени се наведе над една от тях и почти загуби равновесие от уплаха, когато един глас прозвуча досами ухото й.

— Внимавай да не паднеш там долу.

Тя се обърна и застана лице в лице с едно джудже — ниско и слабо, с крив нос и светлосини очи. Малкият човек я гледаше наперено изпод рунтавите си бели вежди.

— Добър ден. Тази шахта е ваша, нали?

На Джени й бе трудно да го гледа право в очите, дори, след като преодоля първоначалната уплаха.

— Позна, моя е. Копая тук вече две години. Мисля, че скоро ще открия нещо голямо. — Той погледна подозрително през рамо и се наведе към нея. — Трябва да внимавам да не се разчуе и някой натрапник да дойде и да завземе мината ми. Мога да ти разкажа такива истории, от които косата ти ще настръхне.

Джени не се съмняваше в това. Както повечето австралийци, той очевидно също обичаше да разказва тук-там поукрасени случки, за да убива времето.

— Искаш ли да поразгледаш наоколо?

— Там долу? — Джени се поколеба. Шахтата изглеждаше ужасно дълбока и ужасяващо тъмна. Освен това, там долу, сигурно нямаше нищо интересно.

— Да, нищо страшно няма. Долу вече няма змии, както едно време, когато миньорите са ги държали там за пазачи. Ела, ще ти покажа.

Ръката му бе груба на допир и Джени почувства колко бе силен, когато я хвана, за да я насочва откъде да мине по стълбата. Може и да бе дребен и, един господ знае на колко години, но бе учудващо як. Докато Джени балансираше по разнебитените стъпала, вече се съмняваше, че изобщо е трябвало да слиза с него в тази дупка.

— Изчакай малко — каза той, когато стигнаха на дъното. — Сега ще запаля осветлението. — Той драсна клечка кибрит и мекото сияние на керосиновата лампа прогони тъмнината.

Джени усети колко е прохладно под земята и като се огледа наоколо, забрави всичките си опасения. Това не бе просто дупка, а огромна мрежа от тунели, прокарани в земята. Пред погледа й се откриваха различни по цвят и състав пластове.

— Красиво е, нали? — Той се усмихна гордо и й намигна. — Това, което е скрито под пластовете обаче, е много по-ценно. — Той се обърна и протегна ръка към издълбана в стената цепнатина. След малко развърза една кожена кесия и изсипа нещо в дланта си.

Джени ахна. Керосиновата лампа освети опалите, хвърляйки червени, сини и зелени отблясъци върху млечнобялата им повърхност. А сред тях имаше някои наистина редки екземпляри — черни опали. Светещи и тайнствени, те бяха изпъстрени с причудливи златни нишки.

Той избра един особено красив екземпляр и го сложи в дланта й.

— Полирах го, доколкото можах. Предполагам, че в града ще го продам на доста добра цена.

Джени го приближи към лампата, като го обръщаше на всички страни, докато яркочервените отблясъци не затанцуваха върху него.

— Великолепен е — каза тя останала без дъх.

— Така си е — усмихна се той самодоволно. — Ако искаш да го купиш, ще ти го дам на прилична цена.

Джени погледна опала. В бижутерските магазини в Сидни беше виждала подобни камъни и знаеше колко струват.

— Съмнявам се, че мога да си го позволя — отвърна тя със съжаление. — А и казват, че опалите носят нещастие?

Възрастният мъж отметна глава назад и смехът му отекна в пещерата.

— Глупости, госпожо. Чула си това от хора, които не знаят какво говорят. Камъните носят нещастие само на онези глупаци, които не могат да ги открият.

Джени също се засмя. Мъжът ги върна обратно и прибра кесията в скривалището й.

— Не се ли страхувате, че някой може да ги открие и да ги открадне?

Той поклати глава и се пресегна да вземе малко метално сандъче.

— Когато ме няма, поставям вътре няколко скорпиона. Никое копеле няма да иска да си има работа с тях. — Той пусна скорпионите в торбичката и я прибра зад един камък. — Май е време за манджата. Лорейн готви вкусно, нищо че яденето има вид на авария в бояджийска работилница. — Той се засмя доволно на собствената си шега и тръгна нагоре по стълбата.

Изминаха разстоянието до хотела мълчаливо. На Джени й се искаше да го разпита за Лорейн и Брет Уилсън, но знаеше, че подобно любопитство в такова малко градче ще предизвика коментари, а и това не я засягаше, стига да не пречеше на работата на нейния управител.

В огромната кухня бе шумно. Дългите, сковани от груби дъски маси бяха покрити с мушама. Туристите от вчерашния автобус бяха насядали на пейките плътно един до друг. Сред тях бяха и златотърсачите и овчарите, които бяха пренощували в хотела.

— Джени — гласът на госпожа Кийн се извиси над глъчката в помещението, — насам, миличка. Запазила съм ти място.

Джени едва се бе настанила до нея, когато Лорейн тръсна отпред й чиния с пържола, яйце и пържени картофи. Джени погледна яденето с ужас.

— Обикновено не закусвам. Ще пия чаша кафе, моля.

— Имаме само чай. Това не е някакъв луксозен хотел в Сидни, ако ме разбирате.

Чинията беше отнесена светкавично, а на нейно място Лорейн тресна един чайник.

— Много сте права за хотела — грубо отвърна Джени и веднага съжали, защото в стаята настъпи тишина и всички преместиха погледите си от нея към Лорейн. Тя забеляза как госпожа Кийн притаи дъх.

— Тогава защо не се изметеш обратно там, откъдето си дошла?

Лорейн отметна глава и излезе от стаята, като подрънкваше с гривните си.

Джени се засмя, за да прикрие неудобството си, задето изпусна нервите си.

— И да изтърпя цялото това пътуване с автобуса отново? Не, благодаря — обърна се тя към останалите.

Хората се отпуснаха и се засмяха. Скоро всички бърбореха оживено, чуваше се тракане на прибори и чинии. Джени разбираше, че току-що бе поставила лошо начало на престоя си тук. По тези диви места нямаше много жени, а тя така глупаво се бе скарала с първата, с която се сблъска.

 

 

Госпожа Кийн се качи на автобуса час по-късно и след като й помаха, Джени взе скицника си и седна на верандата. Нямаше търпение да почне да рисува — толкова много неща искаше да пренесе на листа хартия. Всеки цвят бе по-светъл или по-тъмен от основните цветове и, смесвайки се, те образуваха великолепна мозайка от червено и светлокафяво, оранжево и охра. Беше невъзможно да ги пресъздаде с молив или пастели. Съжали, че не носи маслени бои и платна.

Вниманието й бе изцяло погълнато от работата, лист след лист, изрисувани с цветовете и промените в природата, предизвикани от изгряващото слънце.

— Госпожа Сандърс?

Джени не бе усетила приближаването му, но топлият му, нисък глас не я стресна. Тя погледна нагоре и срещна погледа му. Сивите му очи бяха обсипани със зелени и златни точици, засенчени от дълги черни мигли. Миглите му бяха изсветлели по краищата от слънцето, а лицето, обърнато към нея, имаше сериозно и строго изражение изпод сянката на фермерската шапка. По средата на брадичката му имаше трапчинка, носът му бе правилен, а ъгълчетата на чувствените му устни — леко извити нагоре. Изглеждаше на около трийсет, но не можеше да се прецени точно заради изгорялото му от слънцето лице.

— Брет Уилсън. Извинете ме за закъснението. Имах неотложна работа във фермата.

— Добър ден — каза тя, след като се овладя. Значи този висок и красив мъж беше управителят на Чаринга? Нищо чудно, че Лорейн го пазеше от всички новодошли.

— Казвам се Джени — каза бързо. — Приятно ми е да се запозная с вас.

Той прибра бързо ръката си, след като се здрависа, но погледът му се задържа върху й по-дълго от общоприетото.

— Мисля, че е по-добре да ви наричам госпожа Сандърс — каза след кратка пауза. — Хората тук обичат да клюкарстват, а вие сте ми шеф.

Джени се изненада. Беше доста необичайно за един австралиец да не се обръща на малко име, дори и да ставаше дума за наемен работник. Нещо в погледа му обаче я възпря и тя не каза нищо, а бързо прибра нещата си.

— Предполагам, че искате да тръгнем веднага?

Той поклати отрицателно глава.

— Не се притеснявайте. Няколко големи бири ще ми дойдат добре. Искате ли да изпратя Лорейн да ви донесе една, докато чакате?

Всъщност не й се пиеше, но след като я принуждаваше да чака, можеше поне да я почерпи с една бира.

— Добре, господин Уилсън. Само да не се размотаваме тук прекалено дълго. Искам да видя Чаринга.

Той повдигна шапката си и Джени можа да зърне за миг черната къдрава коса, преди периферията да покрие отново челото му.

— Не се притеснявайте — каза с топлия си дрезгав глас. — Чаринга няма да избяга. — После влезе в хотела.

Джени се отпусна отново на стола и взе скицника си. Трябваше да привикне към този муден начин на живот, дори да й се струваше трудно.

Възбуденият говор на Лорейн бе последван от тракането на токчетата й по верандата.

— Заповядайте. Една голяма бира. Брет каза, че няма да се бави — победоносно заяви тя. — Вратата с мрежата против комари се затръшна след нея.

— Глупава крава — измърмори Джени над бирата си. Беше студена като погледа на Лорейн. Брет Уилсън по-добре да побърза. Нямаше намерение да седи тук цял ден и да го чака да се наприказва с някаква барманка. Няколко бири щяха да са му достатъчни, а после трябваше да потеглят.

Изпи бирата и се качи горе, за да си вземе раницата. След като си изми лицето и се среши, се почувства по-добре. Това винаги я успокояваше. Косата й блестеше, а настроението й се подобри. Беше готова да се върне долу и да се наслаждава на гледката. Брет беше прав. Чаринга нямаше никъде да избяга, тя също, докато той не реши да тръгнат.

Чашата от бирата още си стоеше на облегалката на стола, където я бе оставила. Очевидно, че Лорейн беше заета на друго място. Джени се усмихна, постави чашата на земята и извади пособията за рисуване. Все още помнеше как си прекарваха с Пит в началото на връзката им. Открадваха всеки възможен миг. Хвърляха се в прегръдките си, неспособни да се откъснат един от друг.

Тя въздъхна. Сексът с Пит й харесваше и сега тази близост й липсваше. Обичаше да чувства тялото му до своето и да усеща забързания ритъм на сърцето му. Разтърси глава, за да отпъди тези спомени и се върна в реалността. Нямаше полза да си спомня за миналото, това й причиняваше само мъка.

Вниманието й привлече стар миньор, който седеше в люлеещ се стол в противоположния край на верандата. Докато нанасяше бързи щрихи върху листа, тя забрави за Брет и Лорейн. Старият мъж бе идеален модел — почти не помръдваше, втренчен в пространството, широкополата му шапка бе отметната назад точно толкова, че да открива лицето му, носещо следите на дългите часове, прекарани на открито.

— Това е много хубаво. Не знаех, че можете да рисувате, госпожо Сандърс.

Джени се усмихна на Лорейн. Може би това беше знак за примирие, след като Брет вече бе в ръцете й.

— Благодаря.

— Трябва да опитате да продадете някоя картина на галерията в Броукън Хил, ако имате намерение да останете тук за по-дълго. Туристите харесват подобни неща.

Джени за малко да каже, че работите й са вече добре познати в Австралия, но се въздържа. Не искаше да проваля опита й за помирение, като се прави на важна.

— Рисувам колкото да минава времето.

Лорейн се подпря на облегалката на стола, докато Джени довършваше рисунката.

— Нарисували сте стария Джо съвсем като истински — каза с нескрито възхищение. — Дори и начина, по който издава напред долната си устна, когато е замислен.

Джени откъсна листа от скицника.

— Щом ти харесва, ти я подарявам, Лорейн.

Очите на Лорейн се разшириха от изненада.

— Сигурна ли сте? Боже, благодаря — по страните й изби червенина, която нямаше нищо общо с ружа. — Съжалявам за… сещате се. Обикновено не се държа по този начин и без това тук няма много жени, срамота е да се караме — каза тя и протегна ръка. — Приятелки?

Въпреки опасенията си, Джени стисна ръката й и кимна.

— Приятелки.

Лорейн изглеждаше доволна, че отношенията им се изгладиха и вниманието й се насочи отново към рисунката.

— Имате ли нещо против да я покажа на Джо? Ще се изчерви, като я види.

— Не, разбира се — отвърна Джени с усмивка.

— Ще ви почерпя една бира. Брет няма да се бави още много.

Лорейн се изправи и се забърза към Джо, за да му покаже рисунката.

Старецът се разсмя и погледна към другия край на верандата.

— Добре сте ме докарали, госпожо. По-добре от всяко огледало — каза той и вдигна празната си чаша за поздрав.

Джени схвана намека.

— Мой ред е да почерпя, Лорейн. Джо си заслужи питието.

 

 

Брет напусна сумрачния бар и излезе на верандата. Госпожа Сандърс седеше до Джо, заслушана в лъжливите му истории за намирането на опали и не го забелязваше.

Беше много по-млада, отколкото бе очаквал, направо красавица — с лъскавата си коса и дългите си почернели крака. Съжаляваше, че преди малко се държа толкова рязко с нея. От думите на Уейнрайт беше разбрал само, че е вдовица и не бе подготвен за подобна изненада. Притесняваха го най-вече очите й. От момента, в който го погледна, той бе запленен от начина, по който цветът им се променяше — от най-тъмно виолетово до най-светлия аметист. От нея нямаше да излезе добър играч на покер — не и с тези очи.

Брет бутна назад шапката си и попи потта от челото си. Тя изглеждаше твърде крехка за Чаринга. Вероятно нямаше да издържи повече от няколко седмици, преди да избяга обратно в Сидни. Лорейн имаше право. Всички граждани си приличаха. Големи думи за живот сред девствената природа, но когато се сблъскат с липсата на течаща вода, с пожарите, наводненията и сушата, бързаха да си тръгнат. Прав им път. Не си представяше да изпълнява заповедите на някаква кльощава жена, която не различава главата на една овца от задницата й.

Той забеляза как слънцето хвърля кехлибарени отблясъци в косата й, как жестикулира с деликатните си ръце, докато обяснява нещо на Джо и промени мнението си. По нищо не личеше, че е преживяла голяма трагедия наскоро. Трябва да бе скрила мъката някъде дълбоко в себе си. За това се искаше сила и кураж, а отгоре на всичко бе предприела това пътуване сама и изглежда се бе справила доста добре. Външният й вид бе толкова екзотичен, колкото видът на някои фантастични птици, които обитаваха тези полупустинни области, а те се чувстваха прекрасно тук. Навярно бе по-издръжлива, отколкото бе сметнал първоначално.

Тя се обърна и когато го погледна с красивите си очи, той усети как го обзема странно вълнение. Нахлупи шапката си по-надолу и се приближи към нея. „Тя ми е началник и всичко зависи от нея. Ако намрази Чаринга, тогава сигурно ще я продаде. Но ако остане… Положението може да стане заплетено“ — помисли си Брет.

— Ще трябва да ме почакате малко, господин Уилсън. Джо ми разказва една случка.

Брет забеляза как цветът на очите й стана тъмно виолетов в сянката на верандата и разбра, че сега тя му го връщаше заради поведението му преди малко — с неговите камъни по неговата глава. Искаше му се да й каже, че ще я чака в камионетката отзад, но разказите на Джо бяха пословично интересни, а и харесваше начина, по който госпожа Сандърс накланя главата си, докато слушаше. Затова се подпря отегчено на перилата на верандата и запали цигара.

Когато разказът свърши, той се изправи. Не можеше да не обръща внимание на дългите й стройни крака, но се стараеше да гледа само напред. Тя беше висока, сигурно около метър и седемдесет, но това някак си й отиваше. „Брет Уилсън, стегни се и престани да витаеш из облаците“ — сгълча се той наум.

— Довиждане, Джо. Ще се видим пак, приятелю.

Той вдигна раницата й и се обърна рязко към нея:

— Да тръгваме, чака ни дълъг път.

Докато вървеше към колата, през верандата и надолу по стъпалата, чуваше леките й стъпки отзад, но не направи опит да каже нещо или да се обърне. Не го биваше за светски разговори, а и се съмняваше, че тя би могла да каже нещо, което да го заинтересува.

Раздрънканата камионетка, паркирана отзад, бе силно нагрята от слънцето. Брет метна раницата на Джени зад седалките, грабна кашона с продуктите от Лорейн и го сложи под платнището отзад. Бързаше да се измъкне, преди Лорейн да изтърси някоя глупост. Напоследък беше станала прекалено настоятелна и заради нея избягваше да идва в града. „Това им бе лошото на жените — помисли си той нерадостно. — Само да им се усмихнеш и да им обърнеш малко внимание и те решават, че си тяхна собственост.“

Той се покатери в камионетката и затръшна силно вратата.

Лорейн се облегна на отворения прозорец, тежкият й парфюм изпълваше цялото купе.

— Чао, Джен. Надявам се, че скоро ще се видим.

Брет завъртя ключа в стартера и натисна силно газта, за да заглуши думите й. Лорейн го прегърна здраво през раменете. Той запали двигателя. Решителността в погледа й го отблъскваше още повече.

— До скоро, Брет. И не забравяй, че обеща да ме заведеш на конните състезания в Деня на австралийската армия.

— Няма. Довиждане — изрече той припряно.

Освободи ръката си и включи на задна скорост. За момент си помисли, че тази напаст ще го целуне пред госпожа Сандърс. Лорейн започваше да се държи прекалено собственически и това никак не му харесваше. Включи на първа скорост. Колкото по-скоро се прибереше в Чаринга, толкова по-добре. Там поне знаеше как да се справя с проблемите. Животните бяха много по-лесни за разбиране от жените.

 

 

Джени наблюдаваше сцената отстрани с любопитство. „Бедната Лорейн, трябваше здраво да се потруди, за да впримчи този особено мрачен индивид. Дали всички мъже по тези места имат подобно отношение към жените — чудеше се тя, — или просто Брет се притесняваше от нея? Вероятно беше така — реши накрая. Лорейн бе доста настъпателна и това сигурно го смущаваше, особено когато шефката му беше свидетел на цялата сцена.“

Тя се загледа през прозореца към изумителната панорама, която се разкриваше пред очите й и скоро престана да мисли за това. Червено-кафявите кули на термитите стояха изправени по протежение на черния път подобно стражи в пустошта. Коритата на реките бяха пресъхнали и сякаш застинали. Камионетката отскачаше и заплашваше да се преобърне при всеки завой. Светли евкалиптови дървета със сребристи дънери и оклюмали листа се издигаха унило на двайсет метра височина над бледозеления и бледожълтия храсталак. Земята беше с цвят на охра, прошарена с черно, а небето бе широко и невероятно синьо.

„Някой ден — обеща си тя — ще взема камионетката и ще дойда тук да рисувам.“ Но преди това трябваше да се свърже с Даян и да й поръча да изпрати платната и маслените бои.

По време на пътуването тишината бе нарушавана само от воя на двигателя и от драскането на клечката кибрит, когато Брет си запалваше цигара. Джени нямаше нищо против тишината. Това й позволяваше да се потопи изцяло в атмосферата на пустинята. Лекият любезен разговор само щеше да развали това съвършенство.

Над дърветата кръжаха ята екзотични птици. Оперението им бе крещящо и контрастираше на фона на небето. Бели папагали с отровножълти гърди кряскаха, папагалите кукабура издаваха подобни на смях звуци, щурците свирукаха непрестанно. Брет сви от почти незабележимата линия на пътя и пое по подобен път.

Пътуваха вече повече от десет часа, когато в далечината съзря редица от чаени дървета и висока конусовидна скала.

Планината Тжаринга. Аборигените са я нарекли така заради формата й — прилича на каменен амулет. Планината е едно от свещените им места, където се уединяват, когато разговарят с духовете.

Джени стисна силно дръжката на вратата, когато гумите пропаднаха в една особено дълбока дупка.

— Кога ще видя къщата?

Брет се подсмихна.

— След около час и половина. Като стигнем онези дървета, ни остават още около осемдесет километра.

Джени го изгледа удивена.

— В такъв случай колко е голяма самата ферма? Осемдесет километра от дърветата до къщата? Сигурно е огромна.

— Само шестстотин четирийсет и осем хиляди декара. Според тукашните стандарти не е голяма — отвърна той равнодушно, като внимаваше да не мине през някоя дупка.

Джени съжали, че не се бе вслушала по-внимателно в думите на Джон Уейнрайт. Сигурно й бе споменал за всичко и все пак това й идваше като шок, макар че добре знаеше какви огромни участъци земя изграждаха фермерите в сърцето на Австралия.

— Господин Уейнрайт ми каза, че сте започнали работа в Чаринга преди две години. Къде сте работили преди това?

— В Чаринга. Тази Коледа ще станат десет години, откакто дойдохме тук с жена ми. После банката ме назначи за управител.

Джени го погледна с изненада. Досега не бе споменавал за съпруга и Джени бе предположила, че не е женен. „Тогава каква работа, по дяволите, имаше той с Лорейн? Нищо чудно, че се чувстваше неловко в присъствието на Лорейн. — Тя се облегна назад и се загледа замислено през прозореца. Вярно беше, че тихите води са най-дълбоки. Интересно каква ли е жена му?“

— Ето я и фермата Чаринга — точно пред нас — каза накрая тихо той.

Слънцето потъваше зад планината.

Той посочи с глава ниските сгради срещу редицата евкалиптови дървета и Джени долови гордост в гласа му. Когато се приближиха и мястото се показа в целия си блясък, тя разбра защо.

Къщата беше в стила на първите заселници. Изградена от дървен материал, с покрив от вълниста ламарина, заслонена от юг с горичка от пиперови дървета, чиито светлозелени клони висяха немощно заради жегата по пладне. Верандата опасваше цялата къща, перилата й бяха обвити с коприва и пълзящи клонки на виолетови тропически храсти. Рамките на прозорците бяха боядисани в червено, ливадата до къщата бе яркозелена, а прочистените около двора пространства, с цел предпазване от пожари, бяха пясъчножълти.

Брет посочи към ливадата и загаси двигателя на камионетката.

— Поливаме я от кладенците. Налага се да разчитаме на подпочвени извори, за да поим животните, но за щастие, никога не сме имали недостиг на вода тук, в Чаринга, защото от планината до нас достигат водите на няколко извора. Говори се, че по време на войната Чаринга е устояла на десетгодишна суша.

Джени слезе от камионетката и се протегна. Пътуването продължи цял ден и цялото й тяло бе схванато и я болеше. Погледна към конете, които пасяха на ливадата, под сянката на дърветата, и им завидя. Независимо че слънцето клонеше към залез, все още бе много горещо.

— Какви са онези сгради ей там?

Тази ферма бе далеч по-голяма от Валуна — приличаше по-скоро малък град, отколкото на ферма.

Брет посочваше всяка сграда една по една.

— Това е складът с вълната, складът за сортиране и резервоарите с препаратите за овцете. Наемаме по двайсет стригачи през сезона. В съседните сгради се помещават кошарите и кучкарниците. До тях са кокошарниците, свинарника и мандрата. Всяка главна сграда е снабдена със собствен генератор за ток.

— Никога не съм осъзнавала колко самостоятелна и независима може да бъде една ферма — промълви Джени. — Невероятно е.

Брет бутна шапката си назад и разрови прахта с ботуша си. Очите му блестяха с нескрита гордост.

— Повечето от нещата си осигуряваме сами, но все още разчитаме на Кралската поща за някои продукти, бензин и керосин. Купуваме сено, ако е имало суша, а също пшеница, захар и брашно. Поръчваме селскостопанските машини по каталог, но за щастие имаме добър монтьор, който поддържа техниката в добро състояние, докато не започне да се разпада от старост. Плевнята ей там се използва като гараж за машините и склад за горивата и материалите. Ковачницата е до нея, а в края е дърводелската работилница.

Джени още не можеше да възприеме всичко това, когато тонът на Брет изведнъж стана сериозен.

— Онези резервоари зад къщата са пълни с прясна вода, госпожо Сандърс. Водата в тях е само за пиене. — Той се обърна и посочи към тесния поток, който течеше лениво под плачещите върби на западния край на ливадата. — Вода за пране и домакински нужди се черпи от този поток.

Джени реши, че е време да го осветли.

— И преди съм живяла по тези места, господин Уилсън. Известно ми е колко е ценна водата.

Брет я погледна за миг с любопитство и продължи монолога си. Изглежда, си бе наумил какво да каже и нищо не бе в състояние да отклони вниманието му.

— Когато потоците излязат от коритата си, дворът потъва няколко метра под водата. Затова всички сгради са повдигнати върху тухлени основи заради термитите.

— Не се учудвам, че обичате това място — каза Джени, задъхана от вълнение. — Удивително е.

— Може да бъде и много жестоко — добави остро Брет. — Не се оставяйте да ви подведе романтиката му.

Джени осъзна, че каквото и да каже или направи, не би могла да промени мнението му, че е невежа гражданка, затова само го изгледа как отива към камионетката, за да я разтовари и не каза нищо. По това стройно, източено тяло нямаше и грам излишна плът, а мускулите му играеха като на млад жребец. От него би излязъл идеален модел за скулптурите на Даян, но тя се съмняваше, че той би одобрил идеята.

— Съпругата ви в къщата ли е, господин Уилсън? С нетърпение очаквам да се запозная с нея.

Той се спря с пълни с продукти ръце и лицето му придоби намръщено изражение.

— Тя е в Пърт — каза с ниския си дрезгав глас.

Джени заслони очите си от залязващото слънце и го погледна. В очите му се четеше болка, а устните му се стегнаха. Нещо не бе както трябва — вероятно отсъстващата съпруга бе разбрала за Лорейн?

Брет пристъпваше от крак на крак.

— Тя не е на почивка, ако това си мислите. — Тонът му бе отбранителен. — Там е за постоянно.

Запъти се с решителна крачка към верандата и като пъхна върха на ботуша си, отвори вратата с мрежа против комарите.

Джени забърза подире му и накрая го настигна в кухнята.

— Съжалявам. Не исках да си пъхам носа там, където не ми е работата.

Брет продължи да разопакова продуктите.

— Не се притеснявайте. Вие сте новодошла тук, така че няма откъде да знаете за мен и Марлийн. — Лицето му бе мрачно. — Тук не й харесваше. Каза, че се чувствала загубена сред тези огромни пространства. Върна се в Пърт, в онзи бар, където я намерих.

Настъпи дълго мълчание. Джени изпита желание да го утеши, но не знаеше как.

— Нямах намерение да бъда рязък — опита се да се извини той, — но мразя клюките и си помислих, че е по-добре да го чуете от мен, а не от другите. А сега, има ли още нещо, което мога да направя, преди да си тръгна? Мъжете скоро ще се приберат и трябва да свърша някои неща, преди да се стъмни.

Тя прие извинението с усмивка.

— Кой готви на всичките тези мъже тук? Имате ли икономка?

Напрежението изведнъж изчезна и Брет се разсмя. Широката усмивка задълбочи бръчиците около устата и очите му. Така изглеждаше още по-привлекателен.

— Ама вие, гражданите, имате много странни идеи. Обикновено сами се грижим за себе си, но по време на стригането на овцете — като сега — една от жените на стригачите готви за всички.

Той повдигна шапката си и се запъти към вратата.

— По-късно ще ви разкажа още за фермата. Вечерята е след половин час и понеже сега идвате, мисля, че е най-добре да вечеряте в готварницата. Мама Бейкър се занимава с готвенето. С мъжа й идват всяка година тук и вероятно тя познава мястото не по-зле от мен.

Преди да му благодари, той вече си бе тръгнал.

Застанала в притъмняващата кухня, Джени се заслуша в шумовете на Чаринга. Плътният кънтящ звук на чука върху наковалнята, блеенето на овцете и подвикванията на мъжете се смесваха с бърборенето на папагалите и лая на кучетата. Беше си представяла, че тук ще е тихо. И докато стоеше в кухнята, бавно си припомни детските години. Спомените я накараха да се отпусне. След толкова много години далеч от земята, най-после си бе отново вкъщи и всичко й се струваше странно познато.

Фермата Валуна се гушеше в сърцето на Куинсланд, в провинция Мълга. Къщата беше по-малка от тази в Чаринга, но бе построена в подобен стил, с ламаринен покрив и сенчеста веранда. Пасбищата се простираха с километри около фермата и Джени още си спомняше миризмата на изгорялата от слънцето трева и шумоленето на лекия ветрец в чаените дървета.

Джон и Елен Кери дойдоха в сиропиталището, малко след като Джени бе навършила седем години. Тя си спомняше тази сутрин, като че ли бе вчера. Монахините прекъснаха ежедневните занимания на децата, за да ги подредят в трапезарията под строгия поглед на игуменката. В атмосферата се долавяше скрито вълнение, защото пристигането на външни хора в Даджара означаваше, че някои от тях могат да отидат да живеят в семейства и дори да бъдат осиновени, ако имаха достатъчно късмет, което щеше да ги отърве от Сестра Майкъл завинаги.

Джени стискаше силно ръката на Даян. Бяха се наговорили — въпреки че жадуваха да се измъкнат от лапите на монахините, знаеха, че ако напуснат Даджара, истинските им родители нямаше да могат да ги открият. Джени се усмихна, припомняйки си как Елън и Джон вървяха покрай дългата редица от деца. Елън се спря за малко пред нея, но игуменката поклати глава и я бутна да продължи напред. Джени не можа да долови смотолевените набързо думи, но разбра, че тя и Даян за пореден път нямаше да бъдат взети.

Накрая казаха на всички деца да излязат от стаята и да продължат да бършат праха в библиотеката. Джени си припомни чувството на разочарование и в същото време на облекчение, но това не беше нещо ново за нея и тя се постара да не мисли повече.

Изненадата дойде, когато сестра Майкъл ги заведе и двете при семейство Кери и им каза, че заминават с тях. Джени бе погледнала студеното, безизразно лице на монахинята и се бе зачудила дали това не е някакъв нов начин да я накажат. След няколко дни обаче двете с Даян пътуваха към новия си живот и новия си дом, а сестра Майкъл им бе обещала, че ако родителите им се появят, незабавно ще ги уведомят.

Джени се загледа замислено, без да вижда нищо пред себе си и си припомни старите съмнения. Другите деца от Даджара ги осиновяваха, но тяхното положение с Даян беше различно и тя винаги си задаваше въпроса: „Защо?“ Въздъхна дълбоко. Джон и Етел бяха на възраст да им бъдат баба и дядо, но им осигуриха добър живот и благодарение на тях, двете с Даян, израснаха със самочувствие. През тези години във Валуна те разцъфтяха и въпреки че тези прекрасни хора, които ги отгледаха, не бяха вече между живите, тя все още си спомняше за тях с голяма обич.

Джени се отърси от спомените и се огледа. Време бе да поразгледа Чаринга.

Кухнята бе проста и практична. На стената висяха редица рафтове, на които бяха подредени съдове от различни комплекти. Имаше един хубав сервиз за храна. Редом с няколко паянтови шкафа под прозореца имаше захабена порцеланова мивка върху дървена поставка. Огромна рендосана дървена маса в средата на стаята запълваше доста голяма част от пространството. В ъгъла мълчаливо и мрачно стоеше радио с радиостанция — единствената връзка с външния свят.

Тя застана до масата и се огледа. Кухнята е била разширена, за да се направи кът с тапицирани столове, които гледаха към прозореца към задната част на къщата. На стената имаше рафтове с книги и няколко доста добри акварела.

Като ги разгледа по-отблизо, видя, че повечето от тях изобразяваха полупустинните пейзажи наоколо, но един акварел, на който бе нарисувана Чаринга, привлече вниманието й. Сигурно е бил нарисуван доста отдавна, защото къщата бе по-малка и по-разнебитена, а дърветата по-ниски. Имаше само няколко паянтови бараки в дъното на двора, а плачещите върби край потока бяха фиданки с клони, които едва стигаха до водата.

Джени се вгледа критично в картината. Нямаше подпис и очевидно бе рисувана от аматьор, но все пак в нея имаше някакво причудливо очарование. Художникът, който Джени бе убедена, е била жена, явно е обичал мястото. „Коя ли е била тази жена? — питаше се Джени. — Жената на фермера или жената на някой от овчарите, която е прибавила още малко пари към надницата на мъжа си, или някой пътуващ художник, който се е отблагодарил за храната и нощувката?“

Джени сви рамене. Всъщност нямаше никакво значение, понеже който и да е бил художникът, той несъмнено бе отразил богатата история на този имот.

Джени продължи да разглежда къщата и откри малка баня с тоалетна и душ. Имаше доста примитивен вид, но независимо от това, душът си беше душ и тя не можа да устои на изкушението. Смъкна от себе си напоените с пот дрехи и застана под душа, от който се процеждаше застояла, мътна струя вода и отми от себе си следите от пътуването. Загърна се с чиста хавлиена кърпа и потърси спалнята по тесния коридор надолу.

В момента, в който отвори първата врата, разбра, че бе нахлула в територията на Брет. На пода в безпорядък лежаха купчина ботуши и захвърлени работни дрехи. Леглото не беше оправено и в стаята миришеше силно на ланолин, крем за бръснене и конюшня. Тя огледа бъркотията и се запита дали наистина иска да е в такава близост с този навъсен, непредсказуем човек.

Затвори вратата и се запъти към следващата стая. Прозорецът гледаше към ливадите и задния двор. Стаята бе наскоро изметена и почистена, а някой беше поставил на перваза на прозореца буркан с диви цветя. Този жест на внимание бе дело по-скоро на мама Бейкър, отколкото на Брет.

Краката и таблите на леглото бяха от месинг, а самото легло бе застлано с покривка, изработена в пастелни цветове по метода „пачуърк“.

На пода бе постлан килим, освен това имаше боядисан в бяло гардероб, стол и тоалетка. Джени застана неподвижно в сумрачната стая и се опита да си представи хората, живели някога тук, но единственото, което видя, беше празното легло и единствените звуци, които чу, идваха от двора. Нейната собствена мъка я завладя и тя се хвърли на леглото.

— О, Пит — въздъхна, — да можеше да си тук сега.

Докато разопаковаше багажа и се преобличаше в чиста риза и къси панталони, от очите й се стичаха сълзи и тя пътьом ги забърсваше.

— Просто си изморена, гладна и още не си свикнала с новото място — промълви сама на себе си. — Няма смисъл да се оставяш това да те разстройва.

Започна да подрежда нещата си с пресилен ентусиазъм, но така, че да се почувства като у дома си. Отвори гардероба и от там я лъхна тежката миризма на нафталин и лавандула. Нямаше и следа от дрехи и тя предположи, че мама Бейкър сигурно ги е преместила някъде другаде. „Жалко“ — помисли си тя. Би било интересно да ги разгледа.

Обзе я нетърпение. След като разгледа къщата, излезе на ливадата и се отправи към малкото гробище, което бе забелязала по-рано.

Докато слизаше от верандата и вървеше през високата трева, Джени забеляза, че вечерта вече настъпваше и сенките се удължаваха. Задният двор бе с изглед към пасбището, където под дърветата дремеха няколко коня. Зад бялата ограда имаше участък земя, обрасъл с избуяла трева. Дървени кръстове, обвити с бели лилии и диворастящи цветя маркираха гробовете. „Спокойно място, където членовете на семейството, живяло тук, почиваха в мир. Толкова е различно от огромните безлични гробища в Сидни“ — помисли си Джени.

Отвори вратичката и забеляза, че пантите бяха смазани, а тревата — наскоро окосена.

— Поне се полагат някакви грижи — промърмори, като си проправяше път през плетеницата от храсти и цветя.

Осем от надгробните камъни все още стояха изправени. Останалите бяха почти погълнати от настъпващата дива растителност. Джени започна да чете полуизтритите надписи върху кръстовете. Семейство О’Конърс бяха починали в края на деветнайсети век и вероятно са били от първите заселници, дошли тук. Мери и Марвин Томас бяха починали един след друг, в разстояние на няколко години, малко след Първата световна война.

По-малките паметници бяха по-трудни за разчитане. Буквите бяха почти изтрити. Кръстовете се издигаха близо един до друг, сякаш се прегръщаха. Джени трябваше да отстрани пълзящите растения, за да прочете надписите. Всеки от тях разказваше една и съща тъжна история. „Момче, починало при раждане.“

Тя преглътна. Брет беше прав — Чаринга можеше да бъде и жестока.

Джени се приближи към двата най-нови паметника. Грубо изсечени от един и същ вид черен камък, с надписи, които още изпъкваха сред лишеите, нашарили камъка. Епитафията на гроба на жената беше неразбираема. Джени клекна и се зачуди защо изобщо е бил поставен подобен надпис.

— Вечерята е готова.

Тя вдигна очи, като още си блъскаше главата над странния надпис.

— Дали означава това, което си мисля? — попита, като сочеше камъка.

Брет бутна назад шапката си и бръкна в джобовете си.

— Не знам, госпожо Сандърс. Случило се е преди да дойда тук. Говори се, че преди години се е разиграла някаква трагедия, но това са само слухове и няма защо да се тревожите излишно.

— Слухове? Какви слухове? — Джени се изправи и избърса праха от ръцете си. Обичаше странните истории.

— Нищо особено — каза равнодушно Брет. — Хайде, вечерята ще изстине.

Джени го погледна в очите, но той избягна погледа й. Очевидно знаеше нещо, но не искаше да й го каже. Тя го последва през гробището и после през двора. Апетитът й се изостри при мисълта, че в историята на Чаринга имаше някаква мистериозна загадка.