Л. Дж. Смит
Силата (4)

4

— Хей, внимавай, Каси — каза Крис. Беше се блъснал в нея, когато тя спря. — Какво има?

— Видях някого. — Каси осъзна колко широко отворени трябва да са били очите й, докато се бе взирала в тълпата. Порша изчезна в морето от подскачащи глави. — Едно момиче, с което се запознах през лятото… — Гласът й секна, когато се опита да обясни на кръга коя е Порша.

Но и Адам я беше видял.

— Тя е ловец на вещици — обясни мрачно той. — Нейните братя бяха с пистолета. Възприемат се много сериозно. Не им е просто хоби, а мания.

— И са дошли тук? — изсмя се Дебора. Каси местеше поглед между тъмнокосото момиче и Адам. Очевидно ловът на вещици беше нещо, с което вече се бяха сблъсквали. — Трябвало е да помислят малко.

— Може да са допуснали грешка… или да е станало случайно. Може родителите й да са се преместили и да са я прехвърлили при нас, или нещо такова — отвърна Лоръл, вечният оптимист.

Каси поклати глава.

— Порша не прави грешки — промърмори тя. — Тежко и горко на съдбата, ако й поднесе нещо непредвидено. Адам, какво ще правим? — Появата на Порша като че ли я разстрои повече от новината, че Черния Джон е на свобода някъде в Ню Салем. Ужасът, който изпитваше сега, блокираше сетивата й и й пречеше да мисли рационално. Страхът й от Порша беше познато чувство и Каси усети как я завладя усещане за безпомощност. Не знаеше как да се държи с нея — когато я срещнеше, си глътваше езика и винаги си тръгваше унижена и разгромена. Каси затвори очи. „Вече не съм такава, няма да бъда такава“, помисли си тя. Стомахът й обаче се сви от паника.

— Ще се справим с нея — започна Адам колебливо, но Дъг се протегна напред, а присвитите му синьо-зелени очи заблестяха.

— Тя е враг, нали? Черния Джон, заклинателят, каза, че ще ни помогне да унищожим враговете си. Така че…

— Не си го и помисляй — прекъсна го рязко Мелани. — Недей, Дъг. Говоря сериозно.

Дъг сви рамене, но погледна близнака си изпод вежди.

— Лоша магия — промърмори Крис и впери поглед в далечината.

Каси отправи поглед към Адам.

— Никога — увери я той. — Не се тревожи, Каси. Никога.

 

 

Сега Каси щеше да живее при Диана.

— Очевидно не можеш да останеш в онази къща сама — беше й казала тя и същия следобед заедно с Лоръл и Мелани отидоха до дома на Каси, за да й помогнат да се пренесе. Адам и Дебора също дойдоха, за да ги пазят, и обикаляха неуморно къщата. Повечето членове на клуба се отбиха по една или друга причина. Само отсъствието на Фей се набиваше на очи. Никой не я беше виждал, откакто си тръгна от училище.

Самата къща не беше много пострадала, с изключение на странните петна от изгорено на пода и вратите. Официалната версия, както решиха възрастните, дошли да преместят тялото на бабата на Каси, беше, че е избухнал пожар, госпожа Хауърд се е уплашила и е получила сърдечен удар. Членовете на клуба не бяха казали, че е имало външен човек и полицаите дори не запечатаха къщата. Как си обясняваха запалването на дървения под по такъв странен начин, Каси нямаше представа. Никой не я беше попитал, а и нямаше начин да отиде в участъка да даде показания доброволно.

Къщата изглеждаше празна и кънтеше кухо, макар членовете на кръга да обикаляха из нея. Каси усещаше празнина и в душата си. Не беше мислила, че баба й толкова ще й липсва — една прегърбена възрастна дама със суха сива коса и бенка на бузата. Старите й очи обаче бяха видели много и възлестите й ръце бяха ловки и нежни. Баба й знаеше безброй неща и винаги успяваше да успокои Каси.

— Иска ми се да имах поне нейна снимка — каза тъжно Каси, но вещиците не обичаха да се снимат и не й беше останало дори това.

— Беше много яка вещица — рече Дебора, сложи голяма пазарска чанта през рамо и вдигна кашон, пълен с книги и дискове. — Трябва ли ти нещо друго?

Каси огледа стаята. Да, всичко, искаше й се да отвърне. Леглото с балдахина в цвят пепел от рози, тапицираните столове на цветя и солидния махагонов скрин с цвета на очите на Ник.

— Това е стил „бомб“, скринът — обясни тя на Дебора. — Правен е тук, в Масачузетс. Единственото място в колониите, където съществува този стил.

— Да, знам. — Дебора не беше впечатлена. — Къщата ми е пълна с такива неща. Тежи един тон и не можеш да го вземеш. Искаш ли си стереото?

— Не, ще използвам уредбата на Диана — отвърна тъжно Каси. Имаше чувството, че обръща гръб на целия си живот. Ще съм малко по-надолу по улицата, напомни си тя, докато Дебора излизаше.

— Каси, ако искаш, можеш да дойдеш и да видиш майка си следобед. Леля Констанс няма нищо против — появи се на прага Мелани. — Ела по някое време преди вечеря.

Каси кимна и сърцето й се сви. Майка й. Разбира се, майка й щеше да се оправи, леля Констанс с готовност беше поела грижите за нея и беше много по-добре тя да е в дома на Мелани, отколкото… някъде другаде. „Да си го кажем направо — в лудница“, помисли си ядосано Каси. Ако лекарите я видят в това състояние, ще я пратят в психиатрия или болница. Тя обаче няма място там и ще се оправи. Трябва само малко да си почине, това е.

— Благодаря, Мелани — отвърна Каси. — Ще дойда, когато се пренеса. Много съм благодарна на леля ти, че се грижи за нея.

— Леля Констанс не го прави от добри чувства, а защото смята, че е нейно задължение — отвърна Мелани и се обърна да си ходи. — Леля Констанс вярва, че всеки трябва да прави каквото трябва.

„Аз също“, помисли си Каси и спря да вземе куп дрехи от леглото. „Аз също.“

— Сетих се за нещо… Сега идвам — рече тя.

Беше се сетила за хематита. Отвори с една ръка кутията за бижута на нощното си шкафче и… замръзна. Разрови съдържанието й с пръсти, но нищо не се промени.

Парчето хематит беше изчезнало.

Паника стегна гърлото на Каси. Знаеше, че трябва да се отърве от камъка, но едва когато изчезна, осъзна колко се е страхувала от него.

Този път, обеща си тя, няма да го пазиш в тайна, да се тревожиш и измъчваш сама. Този път ще кажеш на Диана, както беше редно да направиш преди.

Слезе долу. Диана и Лоръл бяха в градината и събираха билки, които можеха да потрябват на Лоръл. Каси изправи рамене.

— Диана — започна тя, — трябва да ти кажа нещо.

Зелените очи на Диана се разшириха, когато Каси им разказа как е намерила хематита. Никой не знаеше за това, освен Дебора… и Фей.

— А сега го няма — завърши Каси. — Според мен едва ли е на хубаво.

— Да — съгласи се Диана. — Със сигурност. Каси, не разбираш ли? Когато хематитът е бил у теб, той ти е влияел. Карал те е да правиш разни неща… Носеше ли го на танците на Хелоуин, когато си се опитала да накараш Адам да те целуне?

— Аз… да. — Каси усети как се изчервява. — Но, Диана… Иска ми се да мога да кажа, че хематитът ме е накарал, но няма да е вярно. Беше мое решение. Исках го.

— Може би, но на бас, че и преди ти се е искало, но не си го правила. Хематитът може да не те кара да правиш разни неща против волята си, но сигурно би те подтикнал да постъпиш по начин, който не ти е присъщ.

— Като ониксът. Кара те да се отдадеш на сенчестата си същност — прошепна Каси.

— Да — потвърди Диана.

— Сигурно някой от нас го е взел. Някой от кръга — продължи Каси. — Тази сутрин го сложих в кутията, а друг не е влизал в къщата. Кой обаче може да е?

Диана поклати глава. Лоръл се намръщи.

— Аз си обичам растенията — рече тя. — Те са безопасни, стига да ги уважаваш и да знаеш какво правиш. Не ти влияят.

Диана предложи и трите да претърсят стаята на Каси отново. Хематитът обаче не беше там.

 

 

В четвъртък Каси отиде на училище. Почувства се странно да седи в час по творческо писане и всичко да си е както обикновено. Всички тези хора — учениците, броящи дните до ваканцията за Деня на благодарността, учителите, изнасящи уроци, заместник-директорът, обикалящ неуморно коридорите… Те нямаха представа какво бродеше на свобода сред тях и чакаше сгоден случай да удари отново. Разбира се, и Каси не знаеше какво щеше да се случи. Каква ли форма щеше да приеме този път Черния Джон? Как ли щеше да изглежда, когато го видеше? Беше сигурна, обаче, че са в опасност.

Фей не се появи за английския. След часа Каси трябваше да остане, за да обясни на господин Хъмфрис защо беше отсъствала два дни. Той й изказа съболезнованията си и й отпусна повече време за домашното, но едва успя да се отърве от него. Вече закъсняваше за алгебрата и забърза към тоалетната на третия етаж. Влезе в една от кабинките. После чу гласове, които я накараха да замръзне и да изгуби представа за времето.

Очевидно бяха започнали разговора си преди това.

— … и после уж трябвало да се връща в Калифорния — каза първият глас. Каси го беше чувала прекалено често и нямаше как да не го познае. Порша. — Явно и това е било лъжа, ако е същата Каси.

— Как каза, че изглежда? — попита друг глас. Рязък, заядлив. Каси позна Сали Уолтман.

— О, тя е нищожество. Посредствена отвсякъде, средна на ръст, малко по-висока от теб…

Сали прочисти гърлото си.

— Не че ти си ниска, разбира се. Ти си… миньонче. Както и да е. Сравнително слаба е и всичко у нея е абсолютно невзрачно. Невзрачна кестенява коса, невзрачно слабо лице, невзрачни дрехи… Нищо забележително. Като цяло е неописуемо скучна…

— Не е същата Каси — прекъсна я Сали грубо. — Тази тук на танците накара всички момчета да вървят по петите й с изплезени езици. Включително и моето гадже… и виж накрая докъде го докара. На пръв поглед може и да изглежда невзрачна, но косата й например има много нюанси. Променя цвета си в зависимост от светлината. Говоря сериозно. Освен това смятам, че само привидно изглежда крехка и сладка. Момчетата направо умират да се грижат за такива. После обаче тя започва да ги командори. И винаги й се разминава. Може би защото ококорва невинните си очи и се прави на неадекватна. „Аз съм съвсем обикновено момиче, но се старая.“ Всички й се връзват.

Каси отвори уста възмутено, после я затвори.

— Има убийствени очи — продължаваше горчиво Сали. — Впечатляващ е не толкова цвета им… те са нещо като сиво-сини… Но пък са толкова големи и искрени, че е чак отвратително. Направо побърква момчетата.

— Същата е — потвърди Порша. — Само че когато я познавах, не се перчеше. Тогава си знаеше мястото.

— Е, в момента се движи с най-популярните ученици. Мислят се за неотразими и вярват, че всичко им е позволено. Включително и да убиват.

— Вече няма да е така — рече Порша доволно. — Нещата рязко ще се променят. За добро. Радвам се, че мама реши да се преместим тук след развода. Мислех, че ще е ужасно, но всичко се нареди.

Каси не смееше да помръдне. Значи Сали и Порша се бяха съюзили. Щеше да бъде прекрасно, ако сега започнеха да споделят и какво са намислили.

Шумът на течаща вода обаче заглуши следващите реплики, които си размениха, и после Сали каза:

— По-добре да бързам за математиката. Да се срещнем на обяд?

— Да, и освен това искам да те поканя на гости през ваканцията за Деня на благодарността — рече Порша. — Мисля, че ще харесаш братята ми.

* * *

Каси стоеше обградена от останалите членове на кръга. Беше събота и погребението беше към края си.

Не се намираха на старото гробище, което беше осквернено от вандали (според официалната версия) в нощта, когато баба й бе умряла. Бяха на новото гробище, където бе погребана Кори. „Ново“ за Ню Салем означаваше, че най-старите гробове бяха от началото на XIX век. Каси се зачуди защо родителите, убити от Черния Джон през 1976 година, не са били погребани тук. Може би някой беше сметнал, че старото гробище е по-подходящо.

Разни хора идваха при нея, изразяваха съболезнованията си, питаха за майка й. За пред хората майка й беше изпаднала в шок след смъртта на бабата на Каси и се чувстваше прекалено зле, за да присъства. Каси им отвръщаше, че майка й ще се оправи.

За изненада на Каси, Фей все пак дойде. Черната й дантелена рокля беше прекрасна, макар да беше прекалено прилепнала за погребение. Червените й устни и нокти бяха единствените цветни петна по нея.

— Моите съболезнования — каза хладно един познат глас. Каси вдигна поглед и видя Порша. Сали беше зад нея. Напоследък двете изглеждаха неразделни. — Каква изненада беше да те видя тук! — добави Порша и лешниковите й очи се впиха в Каси. Каси ги помнеше добре. „Злобни като змийски очи“, помисли си тя. Сякаш я хипнотизираха. Усети как я обхваща смазващо безсилие. Опита се да му се противопостави и да каже нещо, но Порша продължи: — Не знаех, че имаш семейство тук. Може би сега, след като не ти остана никой, ще се върнеш в Калифорния…?

— Не, ще остана. — Каси се ядоса, че не се сети какво друго да каже. Със сигурност щеше да измисли поразително остроумен отговор още тази вечер.

В Ню Салем обаче Каси не беше сама. Адам каза:

— Каси има семейство тук — и застана до нея.

— Да, ние сме нейни братя. Всички сме някак свързани — добави Крис и мина от другата й страна. После впери в Порша странните си синьо-зелени очи. Дъг също се приближи, ухилвайки се зловещо.

Порша примигна. Каси беше забравила какво впечатление правеха братята Хендерсън на онези, които не ги познаваха.

Порша обаче успя да се съвземе бързо.

— Да, вярно. Говори се, че всички тук сте роднини. Е, може би скоро ще се запознаете с моето семейство. — Тя погледна Адам. — Сигурна съм, че те много ще ви се зарадват.

Завъртя се на пети и се отдалечи.

Каси и Адам се спогледаха, но преди да успеят да кажат каквото и да е, господин Хъмфрис дойде при тях.

— Прекрасна служба — обърна се той към Каси. — Баба ти много ще ни липсва.

— Благодаря — отвърна Каси. Успя да се усмихне. Харесваше господин Хъмфрис с прошарената му брада и съчувствените очи зад очилата със златни рамки. — Много мило, че дойдохте.

— Надявам се майка ти скоро да се оправи — продължи той и си тръгна. Госпожа Ланинг, учителката на Каси по американска история, също дойде при тях, но Каси задържа вниманието си върху господин Хъмфрис. До него беше застанал висок мъж с тъмна коса. Каси чу плътен глас, последван от по-високия, бърз говор на господин Хъмфрис.

— … да ме представите? — казваше тъмният мъж.

— Да, разбира се — отвърна господин Хъмфрис. Обърна се към Каси и поведе мъжа към нея. — Каси, искам да те запозная с новия ни директор, господин Джак Брансуик. Иска да се запознае с учениците колкото може по-скоро.

— Точно така — каза високият мъж с дълбок, приятен тембър. Подаде ръка на Каси и силно стисна нейната.

Дланта му беше голяма и силна. Каси сведе поглед надолу и отвори уста да каже нещо учтиво, но замръзна. Усети как сърцето й бясно се разтуптя, а цялата кръв се отдръпна от лицето й.

— Май не се чувства много добре… Беше дълъг ден… — каза госпожа Ланинг, но гласът й сякаш идваше отдалеч. Тя хвана Каси за ръката.

Каси обаче не можеше да пусне силните пръсти на тъмния мъж. Виждаше само пръстена на показалеца му. На него беше гравиран символ, подобен на символите от сребърната гривна на Диана… от сребърната гривна на Фей сега. Камъкът на пръстена беше черен, гладък и с метален блясък. Приличаше на хематит, но Каси знаеше, че не е. Беше магнетит.

Накрая Каси успя да погледне новия директор и позна лицето, което беше видяла по време на церемонията с черепа в гаража на Диана. Лицето се беше спуснало към нея по-бързо и по-бързо, беше нараствало все повече и повече, беше се опитало да избяга от черепа. Жестоко, студено лице. За миг сякаш видя самия кристален череп, отпечатан върху изражението на директора и ясно очертаната му костна структура. Очните кухини, разтегнатите в усмивка зъби…

Каси се олюля. Госпожа Ланинг се опита да я хване. Каси чу разтревожените гласове на Адам и Диана, но не виждаше нищо, освен тъмнината в очите на новия директор. Приличаше на стъклена вулканична скала, на океана посред нощ, на магнетит. Очите му я погълнаха…

Каси. Гласът беше в главата й.

Наоколо се спусна тъмнина и Каси се строполи.

 

 

Нощ. Намираше се на кораб… Не, не беше на кораб. Бореше се, опитваше се да изплува над ледената вода. Опитваше се да се задържи на повърхността. Не виждаше нищо…

— Спокойно! Няма страшно. Каси, всичко е наред.

От очите й падна мокра кърпа. Намираше се в дневната на Диана, върху дивана. Беше почти тъмно — завесите бяха спуснати, а лампите не светеха. Диана се беше навела над нея и дългата й сребриста коса се спускаше като щит между Каси и света.

— Диана! — сграбчи ръката й Каси.

— Спокойно. Ти си добре. Добре си.

Каси издиша, отпусна се и срещна погледа на Диана.

— Джак Брансуик е Черния Джон — рече безизразно тя.

— Зная — отвърна мрачно Диана. — След като припадна, всички видяхме пръстена. Според мен не очакваше да го познаем толкова бързо.

— Какво се случи? Той какво направи? — Каси вече си представяше хаос на гробището.

— Нищо особено. Остави ни да те занесем до колата. Адам и Дебора тръгнаха след него, без да ги забележи. Искаха да го проследят. Никой друг… никой от възрастните… не разбра, че нещо не е наред. Помислиха, че просто си изтощена. Господин Хъмфрис каза да си починеш няколко дни и да не ходиш на училище.

— Май всички трябва да си починем — прошепна Каси. Главата й се въртеше. Черния Джон управляваше училището. Какво, за бога, беше намислил? — Каза, че Адам тръгнал след него? — попита тя. Диана кимна. Обзе я притеснение и… раздразнение. Искаше Адам да е тук, за да говори с него. Имаше нужда от присъствието му…

— Хей, всичко наред ли е? — Крис и Дъг стояха на вратата, сякаш се намираха пред будоар и не смееха да влязат.

— Тя е добре — успокои ги Диана.

— Така ли е, Каси? — попита Крис и се осмели да направи няколко крачки. Каси кимна леко и изведнъж се сети какво беше казала Сали в банята. „Момчетата направо умират да се грижат за такива.“ Няма начин да е истина… Нали? Сали беше изопачила всичко, тя грешеше.

— Вие двамата елате в кухнята, има сладкиш — обърна се Диана към братята. — Всички в квартала носят храна и ни трябва помощ да я изядем. — На Каси й се стори странно, че Диана не остана при нея. После обаче забеляза, че Крис и Дъг не са сами.

В коридора пред дневната стоеше Ник. Когато Диана избута братята Хендерсън навън, той влезе бавно.

— Хм… Здрасти, Ник — обърна се към него Каси.

Той й отправи странна лека усмивка и седна на облегалката на канапето. Днес не беше с обичайното си каменно изражение. В затъмнената стая на Каси й се стори, че изглежда малко уморен и тъжен, но може и да си въобразяваше.

— Как си? — попита той. — Успя да ни уплашиш.

Ник — уплашен? Каси не можеше да повярва.

— Вече съм добре — отвърна тя и се опита да смени темата. Също както с Порша обаче, умът й отказваше да работи, точно когато най-много имаше нужда от него.

Тишината се проточи. Ник гледаше орнаментите и цветята на тапицерията на канапето.

— Каси — започна накрая той, — исках да говоря с теб.

— Наистина ли? — попита Каси тихо. Почувства се странно, стана й топло, смути се и силите я напуснаха. Страхуваше се от онова, което щеше да й каже Ник, но… и искаше да го чуе.

— Знам, че моментът не е особено подходящ — рече с ирония той и премести поглед върху тапетите. — Както вървят нещата обаче, може всички да сме мъртви преди подходящият момент да настъпи. — Каси отвори уста, но не издаде нито звук. Ник продължи да говори — упорито и непреклонно. Гласът му беше тих, но се чуваше всяка дума. — Знам, че с Конант сте силно привързани един към друг — подхвана той — и знам, че постоянно мислиш за него. Осъзнавам, че не съм най-подходящият заместител, но… Както казах, предвид ситуацията, би било глупаво да се чака. — Изведнъж той обърна поглед към нея и Каси забеляза в махагоновите му очи нещо, което преди не беше виждала. — Та, Каси, какво мислиш? — попита Ник. — За теб и мен?