Л. Дж. Смит
Силата (2)

2

— Разказа историята от твоята гледна точка — добави Адам. — На някои места беше близо до истината, но на други изрече откровени лъжи. Нищо обаче не се случи точно така, както го извъртя.

Отново огледа кръга.

— Не ми пука какво мислите за мен — рече той, — но в случая е замесен и друг човек. Тя… Адам погледна Каси, очите му още блестяха — тя не заслужава всичко това, не и след тази вечер.

Някои от членовете на сборището, най-вече Лоръл и Мелани, отместиха засрамено поглед. Другите обаче продължиха да гледат ядосано и недоверчиво.

— И каква е твоята гледна точка? — заяде се Дебора. Изражението й говореше, че е изненадана и че това не й харесва.

— Първо с Каси не се запознахме точно така. Не беше любов от пръв поглед… — Адам замълча и очите му се зареяха в далечината. Поклати глава. — Не беше любов. Тя ми помогна, спаси ме от четирима външни с пистолет. Бяха ловци на вещици — той погледна сериозно братята Крис и Дъг Хендерсън.

— Но тя не е знаела… — започна Дебора.

— Тогава не знаеше какъв съм. Не знаеше и каква е тя самата. За нея вещиците бяха герои от приказките. Каси ми помогна, защото имах нужда от помощ. Онези бяха по петите ми. Помогна ми да се скрия в една лодка и ги отпрати в друга посока надолу по плажа. Опитаха се да я накарат да им каже къде съм, дори й причиниха болка, но не ме издаде.

Настъпи тишина. Дебора, която най-много се възхищаваше на физическата смелост, изглеждаше объркана и изражението й малко се отпусна.

Фей обаче се заизвива като риба, която се опитва да се откачи от кука. Лицето й се изкриви в гримаса.

— Колко сладко! Смелата героиня! И ти просто не й устоя, така ли?

— Не ставай глупава, Фей — сряза я Адам и разтърси ръката й. — Нищо не сме правили. Просто… — отново поклати глава. — Благодарих й. Исках да я уверя, че винаги ще помня какво направи за мен. Не забравяйте, че тогава още я смятах за външен човек. Не бях чувал външен да е правил подобно нещо за някого от нас. Тя беше мило, непознато момиче, тихо и красиво и аз исках да й благодаря. Докато я гледах обаче изведнъж усетих, че сме свързани по някакъв начин. Сега звучи глупаво, като че ли виждах как нещо ни свързваше…

— Сребърната нишка — прошепна Каси. Очите й бяха пълни със сълзи и не осъзна, че го каза на глас, докато не видя как всички се извърнаха към нея.

Мелани вдигна вежди и Диана изглеждаше изненадана, може би защото най-накрая Каси наруши дългото си мълчание. Розовите устни на Сюзан оформиха буквата „О“.

— Да, наистина приличаше на нишка — каза Адам и отново впери поглед в далечината. — Не знам… Почувствах се объркан. Но й бях много благодарен и ми се прииска да ми е приятел. Помислете си само. Външен да ми бъде приятел! — Чуха се възбудени и слисани възклицания. — И — продължи Адам като гледаше Диана право в очите — затова й дадох халцедоновата роза, която ти ми подари.

Този път никой не каза нищо. Мрачно мълчание.

— Като символ на приятелство, начин да й върна дълга — обясни Адам. — Реших, че ако изпадне в беда, ще го усетя чрез кристала и може би ще успея да й помогна. Затова й го дадох. Нищо повече. — Той погледна Фей предизвикателно, а после изгледа кръга дори още по-предизвикателно. — Само че… ами да, вярно е, целунах я. Целунах ръката й.

Лоръл примигна. Братята Хендерсън погледнаха изпод вежди Адам, сякаш му казваха, че е луд, но пък че е негова работа кои части от тялото на момичето е решил да целува. Фей се опита да запази надменния си поглед, но не й се получи.

— После си тръгнах от Кейп Код — каза Адам. — Не съм виждал Каси до деня, в който не се върнах за посвещаването на Кори, без да знам, че ще бъде посвещаването на Каси. Има още нещо много важно. Когато се запознах с Каси, така и не й казах кой съм или откъде съм. Не й казах името си. Когато е дошла тук и е написала стихотворението си, тя не е знаела нищо за мен. Нито че с Диана сме заедно. Не и до онази нощ, когато се появих на плажа.

— Ето защо сте скрили от всички, че се познавате. За да се промъквате зад гърбовете ни и да се срещате тайно — нападна ги отново Фей.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна сковано Адам и сякаш му се искаше отново да я разтърси. — Не сме се промъквали зад гърбовете ви. Първият път, когато разговаряхме насаме, беше в нощта, когато се обърка церемонията с черепа в гаража на Диана. Да, онази нощ, когато малките ти шпиони са ни наблюдавали, Фей. Знаеш ли обаче какво ми каза Каси по време на този първи разговор насаме? Призна, че е влюбена в мен и че знае, че това е грешно. Че откакто научила истината, откакто знае, че не съм някакво случайно момче от плажа, а приятелят на Диана, тя се бори с чувствата си. Дори се закле… с кръв… да не покаже по никакъв начин, нито с дума, поглед или дело, какви чувства изпитва към мен. Не искаше Диана да разбере и да се почувства зле или пък да я съжалява. Това да ти звучи като поведение на някой, който се промъква зад гърбовете на другите?

Членовете на кръга бяха вперили поглед в него. Мелани попита:

— Чакайте да видим дали съм разбрала правилно. Казваш, че обвиненията на Фей са неоснователни?

Адам преглътна.

— Не — отвърна. — Не казвам това. Онази нощ на скалата… — Той замълча и преглътна пак, а гласът му стана дрезгав. — Не мога да обясня какво се случи. Знам само, че аз съм виновен, не Каси. Тя се опитваше по всякакъв начин да ме избягва, да стои настрана. Когато обаче останахме насаме, изпитахме силно привличане един към друг. — Той погледна открито Диана, въпреки че на лицето му беше изписана неподправена болка. — Не се гордея със себе си, но никога не съм искал да те нараня. А Каси е напълно невинна. Единственото, което искаше да ми каже онази нощ, беше, че ми връща халцедоновата роза и че иска да ти я предам. През цялото време тя се държа честно и достойно. Независимо какво й струваше. — Устните му се извиха в горчива гримаса. — Само ако знаех, че змията я изнудва…

— Моля, моля! — прекъсна го Фей, а златистите й очи заблестяха опасно.

Адам отвърна на погледа й по същия начин.

— Точно това е думата, нали, Фей? Изнудване. Малките ти шпиони са ни видели онази вечер, когато се сбогувахме и се заклехме никога повече да не оставаме насаме. Ти обаче реши да се възползваш максимално от ситуацията. Знаех, че между вас с Каси става нещо, но не се досетих какво може да е. Изведнъж забелязах, че Каси е уплашена до смърт. Защо обаче не дойде да сподели какво си намислила… — гласът му заглъхна и той се извърна към Каси.

Тя поклати глава, без да продума. Как да му обясни?

— Не исках да те замесвам — промълви тя. — Страхувах се да не кажеш на Диана. Фей твърдеше, че ако Диана разбере…

— Какво? — попита Адам. Каси поклати отново глава и Адам разтърси пак Фей за ръката. — Какво, Фей? Че ако Диана разбере, това ще я убие? Че сборището ще се разпадне? Това ли каза на Каси?

Фей се подсмихна.

— И да съм й го казала, то си е истина, нали? Поне така се оказа. — Фей отскубна ръката си.

— Използвала си обичта й към Диана. Принудила си я да ти помогне да намериш черепа, нали? На бас, че се е наложило доста дълго да я убеждаваш.

Беше само предположение, но попадна право в целта. Каси се усети, че кима.

— Разбрах къде е черепът…

— Но как! — прекъсна я Диана бързо. За пръв път се обърна директно към Каси. Тъмните мигли на ясните й зелени очи бяха натежали от сълзи.

— Беше както Фей каза — промълви разтреперано тя. — Първо проверих в шкафа от орех. Помниш ли онази нощ, когато останах да преспя у вас? Ти се събуди и видя, че съм в стаята ти. Черепът не беше там и реших да се откажа, но после сънувах един сън. Накара ме да си спомня нещо, което бях прочела в твоята Книга на сенките. Как лош предмет може да бъде пречистен като бъде заровен в пясък. Затова отидох на плажа и намерих черепа под един кръг от камъни.

Каси замълча, погледна Фей и заговори по-уверено.

— Когато го взех в ръце обаче, осъзнах, че не мога да го дам на Фей. Просто не можех. Тя обаче ме беше проследила и ми го взе.

Каси си пое дълбоко въздух и се насили отново да погледне Диана. Очите й я молеха да разбере.

— Знам, не трябваше да й позволявам да го вземе. Трябваше да й се опълча. И тогава, и после. Само че бях слаба и глупава. Сега съжалявам. Иска ми се още в началото да ти бях разказала всичко, но се страхувах, че това ще те нарани… — гласът й се задави от сълзи и погледът й се замъгли. — Онова, което каза Адам… Че всичко е станало по негова вина… Трябва да знаеш, че не е вярно. Аз съм виновна. На танците по случай Хелоуин се опитах да го накарам да ме целуне. Не бях на себе си и си мислех, че няма значение. Нали така и така съм лоша.

Бузите на Диана бяха мокри, но това, изглежда, я изненада.

— Нали какво?

— Нали съм лоша — повтори Каси, осъзнавайки ужасната, грозна истина в тези прости думи. — Нали аз съм виновна за смъртта на Джефри Лавджой. — Цялото сборище се взря в нея слисано.

— Чакай малко — намеси се Мелани. — Обясни едно по едно.

— Винаги, когато някой използваше черепа, се освобождаваше тъмна енергия, която убиваше някого — започна Каси бавно. — С Фей си играхме с черепа преди Джефри да умре. Ако не бях аз, тя нямаше да го намери и Джефри щеше още да е жив. Следователно аз съм виновна.

Очите на Диана се оживиха.

— Но ти не си знаела! — възкликна тя.

Каси разтърси глава.

— Това не е извинение. Не е извинение и за другите по-лоши неща, които направих, смятайки, че всичко това е без значение, защото така и така съм лоша. Имаше значение. Повярвах на Фей и й позволих да ме тормози. — „Освен това запазих хематита“, помисли си Каси, но нямаше смисъл да повдига тази тема. Сви рамене и се опита да преглътне сълзите си. — Дори й подарих гласа си по време на гласуването. Съжалявам, Диана… Много съжалявам. Не знам защо го направих.

— Аз знам — отвърна Диана разтреперано. — Адам вече го каза… Била си уплашена.

Каси кимна. Всички думи, които напираха у нея от толкова време, се изляха като порой.

— Започнах да й върша разни услуги и после не можех да спра. Имаше все повече и повече неща, с които да ме изнудва. Всичко се обърка. Не знаех как да се измъкна… — Гласът на Каси заглъхна. Видя как Фей изкриви устни, пристъпи напред и се опита да каже нещо. Видя и как Адам я накара да замълчи с един-единствен поглед. После Каси се обърна и срещна погледа на Диана.

На светлината очите й блестяха като два кристала оливин, влажни от сдържаните сълзи, но у тях имаше и… нещо друго. Беше поглед, който Каси не очакваше да види отново, не и насочен към нея. У него имаше болка, да, но имаше и прошка и копнеж. Беше поглед, изпълнен с любов.

Нещо у Каси се пречупи, нещо твърдо и стегнато, което растеше откакто беше започнала да лъже Диана. Тя залитна напред.

След миг с Диана се прегръщаха. И двете плачеха, и двете се притискаха една друга колкото можеха по-силно.

— Толкова съжалявам! Съжалявам за всичко! — изхлипа Каси.

Сякаш мина цяла вечност преди Диана да се отдръпне. После се обърна и се отдалечи в мрака. Каси избърса страните си с опакото на ръката си. Луната висеше ниско над хоризонта и хвърляше златисти отблясъци в косата на Диана.

Тишината беше пълна, с изключение на далечния грохот на вълните на плажа. Всички бяха неподвижни, сякаш чакаха нещо, макар и да не знаеха какво.

Накрая Диана се обърна.

— Мисля, че чухме достатъчно — рече тя. — Разбирам, макар и не всичко, но поне по-голямата част. Чуйте ме всички, защото не искам да повтарям.

Всички замълчаха и се обърнаха в очакване към Диана. Каси изпита чувството, че скоро всичко ще се реши. Диана приличаше на жрица или на принцеса — беше висока и бледа, но с решителен поглед. Излъчваше странно достойнство — аура на величие и сигурност, която противоречеше на болката в очите й.

„Чакам да чуя присъдата си“, помисли си Каси. Каквато и да беше тя, заслужаваше я. Погледна Адам и видя, че и той беше в очакване. Изражението му не молеше за снизхождение, но Каси знаеше какво изпитва. И двамата стояха пред Диана, свързани от едно престъпление, доволни, че най-накрая всички карти са открити.

— Не искам никога повече да говорим за случилото се тази вечер — започна Диана с тих и спокоен глас. — Никога. След като кажа, каквото имам да казвам, за всички въпросът ще бъде приключен. — Тя погледна Адам, но избягна погледна му. — Мисля… — продължи бавно, — че знам как си се чувствал. Понякога се случват такива неща. Прощавам ти. А ти, Каси… Ти имаш още по-малко вина. Няма как да си знаела. Не обвинявам никого от вас. Искам само…

Каси си пое накъсано въздух и я прекъсна — не можеше да се сдържа повече.

— Диана — каза тя, — искам да знаеш нещо. През цялото време вътрешно бях бясна и ревнувах, защото Адам беше твой, не мой. Дори и тази вечер. Това обаче е минало… Наистина. Сега искам само ти и Адам да сте щастливи. За мен няма нищо по-важно от теб и обещанието, което дадох. — За миг се зачуди дали наистина Адам беше по-малко важен, но тя загърби тази мисъл и заговори открито и убедено. — И двамата с Адам… дадохме това обещание. Дай ни още един шанс да го спазим… Само още един шанс… — Диана отвори уста, но Каси продължи, преди тя да успее да каже нещо: — Моля те, Диана. Трябва да знаеш, че можеш да ми имаш доверие… Че можеш и на двама ни да имаш доверие. Позволи ни да ти го докажем.

За кратко настъпи тишина, после Диана отвърна:

— Да. Да… Права си. — Пое си дълбоко дъх, издиша и погледна колебливо Адам. — Е, добре. Хайде тогава… да забравим всичко. Просто… да започнем на чисто.

Един мускул на челюстта на Адам помръдна. Тихомълком той пое ръката, която Диана протегна към него.

Другата си ръка Диана подаде на Каси. Тя я хвана и стисна тънките й, студени пръсти. Искаше й се да се смее и да плаче едновременно. Вместо това се усмихна несигурно на Диана. Погледна Адам и забеляза, че и той се опитваше да се усмихне, макар и очите му да бяха тъмни като буреносни облаци над океана.

— И това ли беше? — избухна Фей. — Вече всичко е наред — цветя и рози? Всеки обича всеки и ще се приберете, хванати за ръка?!

— Да — сопна й се Адам и я изгледа ядосано. — Поне последната част. Прибираме се… Отдавна трябваше да сме го направили.

— Каси има нужда от почивка — съгласи се Диана. Вече не изглеждаше безпомощна и въпреки че на Каси й се струваше по-крехка, от когато и да е, изглеждаше непоколебима. — Всички имаме нужда от почивка.

— А и трябва да повикаме лекар… да се обадим на някого — неочаквано добави Дебора. Тя наклони глава към къщата на номер дванайсет. — Бабата на Каси…

— Ти на чия страна си? — озъби й се Фей.

Дебора само я погледна студено.

Диана стисна ръката на Каси.

— Да, права си. Ще се обадим на доктор Стърн… а Каси може да дойде с мен у дома.

Фей се изкиска, но никой не се засмя с нея. Дори братята Хендерсън бяха сериозни, а издължените им очи — замислени. Сюзан увиваше кичур руса коса около пръстите си, вперила поглед в преплетените ръце на Каси и Диана. Лоръл кимна насърчително, когато Каси я погледна, а студените сиви очи на Мелани блестяха с тихо одобрение. Шон дъвчеше устната си и местеше поглед от човек на човек.

Каси обаче остана изненадана най-много от изражението на Ник. Лицето му обикновено не издаваше никакви емоции, но сега беше силно напрегнато — личеше си, че води яростна вътрешна борба.

Сега обаче не беше моментът да мисли за него. Нямаше време да обърне внимание и на Фей, която кипеше безпомощно, след като плановете й да разцепи сборището се провалиха. Мелани взе думата:

— Искаш ли първо да минем през нас, Каси? Пралеля ми Констанс се грижи за майка ти и ако искаш да я видиш…

Каси закима нетърпеливо. Сякаш бяха минали сто години, откакто беше виждала майка си, откакто беше в изпълнената с червена светлина стая, откакто беше видяла стъклените й празни очи. Сигурно вече беше по-добре, сигурно щеше да обясни на Каси какво се беше случило.

Когато обаче те трите — Мелани, Каси и Диана (Диана така и не пусна ръката й, докато изминаваха краткото разстояние до номер четири), влязоха в къщата, сърцето на Каси се сви. Пралелята на Мелани беше жена с тънки устни и сериозни очи. Тя ги покани мълчаливо в гостната на първия етаж. Един поглед към призрачната фигура на леглото беше достатъчен да накара кръвта на Каси да се смрази.

— Мамо? — прошепна тя, макар и да знаеше, че отговор няма да последва.

Господи, майка й изглеждаше млада. Дори по-млада от обикновено. Плашещо неестествено млада. Сякаш на леглото лежеше някакво момиченце с тъмна коса и големи невиждащи черни очи, което слабо приличаше на госпожа Блейк. Непозната.

Не някой, който щеше да помогне на Каси.

— Не се тревожи, мамо — прошепна Каси и се отдалечи от Диана, за да сложи ръка върху рамото на майка си. — Всичко ще се оправи. Ще видиш. Ще оздравееш.

Гърлото я заболя. После усети как Диана нежно я побутна да си вървят.

— И двете преживяхте много — обърна се Мелани към тях, след като излязоха. — Ние ще се оправим с лекаря и полицията, ако се наложи. С Каси се наспете.

Другите от сборището чакаха на улицата и закимаха одобрително при думите на Мелани. Каси погледна Диана и тя също кимна.

— Добре — рече Каси. Гласът й прозвуча слабо и дрезгаво и тогава осъзна колко е уморена… смъртно уморена. Същевременно й се виеше свят и цялата сцена пред очите й приличаше на сън. Беше прекалено странно да стои тук в малките часове на нощта и да знае, че баба й е мъртва, майка й — в шок, и че няма дом, в който да се прибере. Въпреки това на улицата нямаше възрастни, нямаше хаос — само членовете на кръга и зловещо спокойствие. Да, наистина, защо нямаше никакви родители? Все някой трябваше да е усетил, че става нещо.

Къщите на „Кроухейвън Роуд“ обаче стояха затворени и мълчаливи. По пътя за къщата на Мелани, на Каси й се стори, че видя у Сюзан да угасва лампа, а в дома на Хендерсън някой да дърпа завеса. И да имаше будни възрастни, те не искаха да се замесват.

„Сами сме“ помисли си Каси. Диана обаче беше до нея. Виждаше и високия силует на Адам под светлината на фаровете на паркираните коли на членовете на сборището. Тяхната близост беше достатъчна на Каси, за да усети прилив на сили.

— Утре трябва да поговорим — рече тя. — Имам да ви казвам много неща. И те засягат всички. Баба ми ги каза точно преди… преди да умре.

— Може да се срещнем по обяд на плажа… — започна Диана, но дрезгавият тембър на Фей я прекъсна.

— Не, не можем. Сега аз решавам къде ще се срещаме. Забрави ли?

Фей беше отметнала гордо глава назад, диадемата със сребърния полумесец блестеше върху черната й коса. Диана отвори уста, после я затвори.

— Добре — съгласи се Адам непривично спокоен, после излезе от светлината на фаровете и застана до Фей. — Ти си водачът, така че казвай. Къде ще се срещнем?

Фей присви очи.

— В старата сграда по химия, но…

— Добре. — Адам не я изчака да довърши и й обърна гръб. — Ще ви закарам — каза той на Диана и Каси.

Фей изглеждаше бясна, но тримата вече се отдалечаваха.

— Между другото, Диана… Честит рожден ден — извика тя жлъчно след тях.

Диана не отговори.