Л. Дж. Смит
Силата (15)

15

Към четири часа токът угасна. Къщата стана по-студена. Запалиха свещи и продължиха да четат. — „За защита срещу огън и вода“ — прочете Каси, но Мелани предупреди, че заклинанието не е достатъчно силно да ги защити срещу ураган. Каси знаеше, че Мелани е права.

— Ето едно заклинание: „Как да прокудим страха и отрицателните емоции“ — започна да чете Диана от книгата си. — „Слънце през деня, луна през нощта, нека всички тъмни мисли напуснат те сега.“ Добро е.

Продължиха да четат. „Талисман за лек на болно дете“, „Амулет за сила“, „Три заклинания за обвързване на любим“, „Как да извикаме буря“… „Точно това няма да ни потрябва“, помисли си мрачно Каси. Прочете отново информацията за кристалите — колкото по-голям беше кристалът, толкова повече енергия съхраняваше и фокусираше. Прочете на глас заклинанието „Как да отклоним злото“, макар и да не го разбираше.

— „Призовете онази сила, която е само ваша, извикайте стихиите или онези страни на естествения свят, които са най-близко до сърцето ви. Тези сили ще поставят вас над всичкото зло: сили на слънцето и луната, на звездите и всичко, което принадлежи на земята.“ Прочете го още веднъж, объркано.

— Все още не разбирам.

— Според мен значи, че можем да призовем природата и всички добри неща срещу злото — обясни Мелани.

— Да, но как ще ги призовем? — попита Каси. — И какво ще се случи като го направим?

Мелани не знаеше.

Вече беше почти тъмно. Сивата светлина от прозорците ставаше по-слаба и по-слаба и накрая изчезна. Вятърът удряше капаците и стъклата дрънчаха. Дъждът продължи да се излива в тъмнината.

— Какво ще направи според вас? — попита Сюзан.

— Нещо неприятно — отвърна Лоръл.

Каси изпита гордост. Бяха уплашени — познаваше ги достатъчно добре, за да забележи страха зад безспирното крачене на Дебора и неподвижната стойка на Мелани. Никой обаче не избяга и никой не се отметна. Дъг пускаше нескопосани шеги, а Крис правеше самолетчета от хартия. Ник стоеше напрегнато и мълчаливо, Адам слушаше в слушалките на Дъг новините по радиото.

В шест часа бурята спря.

Ушите на Каси, свикнали с трополенето на дъжда и блъскането, удрянето и свистенето на вятъра, изведнъж се почувства странно празна. Огледа се и видя, че и другите са застанали нащрек.

— Не е възможно да е свършило — обади се Сюзан. — Да не сме изпуснали всичко?

— Още е в океана — заяви Адам. — Мислят, че ще удари сушата след около час. Това е просто затишие пред буря.

— Каси? — обърна се към нея Диана.

— Според мен сега ще започне да действа — отвърна Каси възможно най-спокойно. После всички мускули в тялото й се стегнаха.

Касандра.

Тя чу гласа му в главата си. Огледа се и видя, че и те са го чули.

Доведи сборището си в края на „Кроухейвън Роуд“. На номер тринайсет, Касандра. Чакам те.

Пръстите на Каси стиснаха някаква дреха от сухото пране до нея. Опита се да се съсредоточи върху силата на инструментите, върху топлината, която излъчваха на местата, където докосваха кожата й. После изтласка мисълта със съзнанието си, оформяйки я в думи.

„Идваме. Поздрави Фей.“

Изпусна въздуха си. Дъг й се ухили.

— Много добре — каза той.

Беше празно перчене и всички го знаеха, но Каси се почувства по-добре. Незабелязано изтри потните си длани в прането и се изправи.

— Да вървим — рече тя.

Диана беше права — не й беше студено със символите на водач на сборището и бялата рокля. Навън небето беше ясно и земята беше притихнала, чуваше се само шумът на вълните. „Да, затишие пред буря“ помисли си Каси. Някак напрегнатото спокойствие заплашваше да избухне в хаос всеки момент.

Мелани каза:

— Вижте луната.

Стомахът на Каси се сви.

Приличаше на полумесец — сребърен диск, отхапан от едната страна. Каси обаче усети нещо нередно. Не беше полумесец, а пълнолуние и нещо закриваше, затъмняваше диска. Каси гледаше как мракът завладява един светъл свят.

Стори й се, че забеляза как сянката се премести и покри още по-голяма част от бяла повърхност.

— Хайде — отсече тя.

Тръгнаха нагоре по мократа улица, към носа. Минаха край къщата на Сюзан и гръцките колони — сиви грамади на лунната светлина. Минаха покрай тъмната къща на Шон. Водата се стичаше от двете страни на пътя в малки реки. Минаха покрай къщата на Каси.

Стигнаха празното място на номер тринайсет.

Изглеждаше по абсолютно същия начин, както когато празнуваха Хелоуин — тогава бяха запалили огън и бяха призовали духа на Черния Джон. Мястото беше празно. Изоставено. Голо. Тук нямаше никого.

— Това някакъв номер ли е? — попита рязко Ник. Каси поклати несигурно глава. Тихият глас в главата и мълчеше. Погледна на изток към луната и отново изпита шок.

Тя беше видимо по-малка, полумесецът вече беше много тънък. Сянката не беше черна или сива, а тъмнокафеникава.

— Десет минути до пълното затъмнение — каза Мелани.

— След около половин час ураганът ще достигне сушата — обади се Адам.

Нов вятър се изви около тях. Краката на Каси в тънките бели обувки, които Диана й беше донесла, бяха мокри.

Стояха объркани. Каси се заслуша в звука от разбиващите се в основата на скалата вълни. Сетивата й бяха нащрек и търсеха, но нищо не се случваше. Минутите се влачеха и нервите й се опънаха до скъсване.

— Вижте! — прошепна Диана.

Каси вдигна отново поглед към луната.

Тъмнокафява сянка поглъщаше последната тънка нишка светлина. Каси видя как я скри, сякаш примигна пламък на свещ. После ахна.

Не искаше да го прави и се засрами, но и всички останали бяха направили същото. Защото луната не беше просто затъмнена, не беше като при новолуние, дори не беше кафеникава. Когато сянката я скри, тя стана червена, наситено и зловещо червена като засъхнала кръв. Беше високо в небето и се виждаше идеално, светеше подобно на въглен с неестествена светлина.

После някой се задави, а Шон изписка.

Каси се обърна бързо и успя да види какво се случва. На празното място пред тях се появи нещо. Оформи се правоъгълна сграда и докато Каси гледаше, тя ставаше все по-солидна и солидна. Виждаше се стръмен заострен покрив, дървени стени, малки несиметрично поставени прозорци. Врата, изработена от масивни дъски. Приличаше на старото крило на къщата на баба й, оригинална постройка от 1693 година.

Излъчваше слаба светлина, като кървавочервената луна.

— Истинска ли е? — прошепна Дебора.

Каси трябваше да изчака малко, за да си поеме въздух и да отговори.

— Вече е истинска — отвърна тя. — Точно сега, за няколко минути, ще бъде истинска.

— Това е ужасно — промълви Лоръл.

Каси знаеше какво чувства момичето, какво изпитва цялото сборище. Къщата беше зла, като черепа. Изглеждаше изкривена, изопачена, като излязла от кошмар. И вдъхваше у всички тях инстинктивен ужас. Каси чу тежкото дишане на Крис и Дъг.

— Не я доближавайте — предупреди ги Ник. — Стойте тук, той ще излезе.

— Спокойно — увери го Дебора. — Никой няма да посмее.

Каси обаче не беше уверена.

Вътрешният глас, притихнал преди минути, сега отчетливо й нареждаше какво трябва да направи. Не й обясни обаче как да събере кураж за това.

Погледна зад себе си към другите. Клубът. Кръгът. Приятелите й.

Още от посвещаването си Каси беше щастлива, че е част от тях. Беше разчитала на различни хора по различно време — беше плакала на рамото на Диана, беше намирала утеха у Ник и Адам, когато имаше нужда. Сега обаче трябваше да направи нещо и нито Ник, нито Адам, можеха да й помогнат. Дори и Диана не можеше да дойде с нея.

— Трябва да отида сама — заяви тя.

Осъзна, че е изрекла думите на глас, едва когато забеляза как всички обърнаха поглед към нея. После започнаха да протестират.

— Стига глупости, Каси. Това е негова територия, не можеш да влезеш там — рече Дебора.

— Всичко може да се случи. Нека той да излезе — предложи Ник.

— Прекалено е опасно. Няма да те пуснем сама — отсече Адам.

Каси го погледна укорително — именно той беше казал, че да бъде водач на сборището едва ли щеше да е добро за нея. И се беше оказал прав, така че поне той трябваше да разбере. Разбира се, беше опасно. Трябваше обаче да го направи. Черния Джон… Джон Блейк… Джак Брансуик… както и да го наречеше, той я беше призовал тук и чакаше тя да влезе вътре. И Каси трябваше да го направи.

— Ако не сте искали да ме слушате, не трябваше да ме избирате за водач — каза тя. — Уверявам ви, той така иска. Няма да излезе. Настоява аз да вляза.

— Не е нужно да го правиш — примоли се Крис.

От всички само Диана мълчеше. Тя стоеше с разтреперани устни и сълзи на очите. Точно към нея се обърна Каси.

— Напротив, нужно е — рече тя.

И Диана, която разбираше какво е да си лидер, кимна.

Каси се обърна, преди да види Диана да плаче.

— Вие стойте тук — обърна се тя към всички. — Докато изляза. Всичко ще бъде наред. Имам инструментите на посветените, забравихте ли? — После тръгна към къщата. Пироните в тежката дървена врата бяха забити така, че да оформят спирали и диаманти. Те сякаш излъчваха по-силна червена светлина от дървото. Вратата се отвори пред нея и тя влезе вътре. Всичко тук беше леко замъглено, приличаше на червена холограма, но изглеждаше достатъчно реално. Кухнята беше почти като кухнята на баба й. Беше празна. Съседната стая също. Тясно, виещо се стълбище започваше от другия ъгъл на стаята.

Каси тръгна по стълбите и си помисли, някак странно развеселено, колко неуместен е железният фенер на стената. Той излъчваше студена, призрачна, червена светлина, малко по-ярка от самата къща. Стъпалата бяха стръмни и сърцето й биеше бясно, когато ги изкачи.

Първата малка спалня беше празна. Както и втората. Оставаше само голямата стая над кухнята.

Каси тръгна към нея, без да се колебае. На прага забеляза, че червеното сияние тук беше по-силно, като повърхността на затъмнената луна.

Продължи напред.

Той беше вътре. Беше толкова висок, че главата му почти докосваше неравния таван. Излъчваше чисто зло. Изражението му беше победоносно и жестоко. „В чертите му — помисли си Каси — се забелязват очертанията на черепа.“

Спря и го погледна.

— Татко — започна тя, — дойдох.

— С твоето сборище — допълни Черния Джон. — Гордея се с теб. — Протегна ръка към нея, но тя се направи, че не я забелязва. — Успя да ги доведеш много изкусно — продължи той. — Радвам се, че проявиха достатъчно разум и те избраха за водач.

— Това е само временно — вметна Каси.

Черния Джон се усмихна. Впери поглед в инструментите на посветените.

— Отиват ти — рече той.

Каси усети как стомахът й бавно се сви панически. Всичко се случваше според плановете му, това се виждаше. Тя дойде и носеше инструментите, които беше търсил толкова дълго, освен това беше на негова територия, в неговата къща. И се страхуваше от него.

— Не е нужно да се страхуваш, Касандра — каза той. — Не искам да те нараня. Може да не се караме. Имаме една и съща цел. Да обединим сборището.

— Нямаме една и съща цел.

— Ти си моя дъщеря.

— Не съм част от теб — изплака Каси. Играеше си с емоциите й, търсеше слабите й места. А с всяка минута ураганът се приближаваше все повече и повече към сушата.

Каси отчаяно търсеше начин да отвлече вниманието му и забеляза нещо зад високия мъж.

— Фей — каза тя. — Не те видях, застанала си в сянката му.

Фей пристъпи възмутено напред. Беше облечена с черна копринена рокля и беше като негативен образ на Каси — тя също беше с диадема, гривна и жартиер. Вирна гордо глава и впери в Каси изпълнени с омраза златисти очи.

— Двете ми кралици — промълви нежно Джон. — Тъмнина и светлина. Двете заедно ще управлявате сборището…

— А ти ще управляваш нас? — прекъсна го Каси рязко. Черния Джон се усмихна отново. — Умните жени позволяват на мъжете да ги управляват.

Фей не се усмихваше. Каси я погледна косо.

Черния Джон явно не забеляза.

— Искаш ли да спра урагана? — обърна се той към Каси.

— Да, разбира се. — Точно затова беше дошла, да чуе условията му. И да се опита да намери слабото му място. Каси зачака.

— Тогава и двете трябва само да се закълнете. С кръв, Касандра. Познаваш тези клетви. — Той протегна ръка към Фей, без да я поглежда. Фей впери за миг поглед в ръката, после се протегна и извади камата от жартиера. Ножът с черната дръжка, който използваха за очертаване на кръговете по земята. Черния Джон го вдигна, после сряза собствената си длан. От раната бавно се процеди тъмночервена кръв.

„Както с Адам — помисли си Каси хаотично и сърцето й ускори ритъм. — Както когато се заклехме с Адам.“

Високият мъж протегна камата към Каси. Когато тя не пристъпи да я вземе, я подаде на Фей.

— Дай й я — нареди той.

Фей взе камата и я връчи на Каси с дръжката напред. Пръстите на Каси бавно се обвиха около дръжката. Фей застана до Черния Джон.

— Това е само кръвна клетва, Касандра. Закълни се, че ще ми се подчиняваш и ще освободя урагана, ще го оставя да се върне в океана. После с теб можем да управляваме заедно.

Виждаше се как камата затрепери в ръката на Каси. Вече нямаше как да успокои пулса си. Знаеше какво трябва да направи, но й трябваше време да се съвземе.

— Как уби Джефри? — попита тя. — И защо?

За миг високият мъж сякаш се изненада, после се съвзе.

— Накарах го да седне за малко. Исках да всея смут между нашия вид и външните — обясни той. После се усмихна. — А и не ми харесваше вниманието, което отделяше на дъщеря ми. Той не беше един от нас, Касандра.

На Каси й се прииска Порша да можеше да види „господин Брансуик“ сега.

— Защо използва Шон? — продължи тя.

— Защото беше слаб и вече носеше камък, на който можех да влияя — отвърна той. — Какви са тези въпроси? Не осъзнаваш ли, че…

Тогава той замълча и се придвижи със скоростта на светлината. Докато говореше, Каси беше хвърлила камата по него. Досега не беше хвърляла нож, но някой от прадедите й явно го беше правил, защото гривната сякаш насочи ръката й и върхът на камата полетя право към сърцето на Черния Джон. Високият мъж обаче беше прекалено бърз. Той хвана камата във въздуха… хвана острието… и го задържа, вперил поглед в Каси.

— Не ти прилича, Касандра — рече той. — И определено не това е начинът, по който трябва да се отнасяш с баща си. Сега вече съм ти ядосан.

Не звучеше ядосан, гласът му беше студен като смъртта и отровен. Преди Каси си мислеше, че се страхува, но това не беше нищо. Този път беше истински уплашена. Колената й омекнаха и туптенето на сърцето й разтресе цялото й тяло.

Черния Джон хвърли камата обратно към нея, тя се заби в пода пред Каси и затрепери.

— Всеки момент ураганът ще достигне сушата — продължи той. — Нямаш избор. Никога не си имала. Закълни се, Касандра. Направи го!

„Страх ме е — помисли си Каси. — Толкова ме е страх…“ Носеше инструментите на посветените, но нямаше представа как да ги използва.

— Аз съм ти баща. Прави каквото ти казвам.

„Само ако знаех как да ги използвам…“

— Нямаш достатъчно сила да ми се противопоставиш!

— Напротив — прошепна Каси. В съзнанието й се отвори врата и проблесна сребърна светлина. Като луна, излизаща от сенките, светлината озари всичко. Сега разбра заклинанието за отблъскване на злото. „Призовете онази сила, която е само ваша… Тези сили ще поставят вас над всичкото зло…“

Изведнъж усети дълга линия от вещици да се вие зад нея. Тя беше последната, само една от тях, но цялото тяхно знание й принадлежеше. Тяхното знание и тяхната сила. Думите дойдоха на устните й.

— Сила на луната, аз те притежавам — каза тя разтреперано.

Черния Джон впери ужасено поглед в нея.

— Сила на луната, аз те притежавам — повтори Каси по-силно. — Сила на слънцето, аз те притежавам.

Черния Джон направи крачка назад.

Каси пристъпи към него и затърси следващите думи в съзнанието си. Не тя ги изрече обаче. Друг глас ги каза, глас, който дойде зад гърба й.

— Сила на звездите, аз те притежавам. Сила на планетите, аз те притежавам.

Беше Диана, светлата й коса се развя като при полъх на вятъра. Тя застана зад Каси, висока, горда и слаба като сребърен меч. Сърцето на Каси се разтуптя. Никога досега не се беше радвала толкова, че някой е пренебрегнал думите й.

— Сила на приливите, аз те притежавам. Сила на дъжда, аз те притежавам — каза Адам. Той беше застанал до Диана, косата му блестеше като пламък, като рубини на червеното зарево.

Дебора беше до него, тъмната й грива се виеше около дребното й сърдито и съсредоточено лице.

— Сила на вятъра, аз те притежавам — промълви тя.

Ник се присъедини към нея, очите му заблестяха студено и гнева.

— Сила на леда, аз те притежавам.

И Лоръл:

— Сила на листата, аз те притежавам. Сила на корените, аз те притежавам.

И Мелани:

— Сила на скалата, аз те притежавам.

Всички бяха тук, присъединяваха се към Каси и декламираха заедно с нея. А Черния Джон се сви пред тях.

— Сила на гръмотевиците, аз те притежавам — заяви Дъг.

— Сила на светкавицата, аз те притежавам — извика след него Крис.

— Сила на росата, аз те притежавам — обади се Сюзан и избута дребна фигура пред себе си. Беше Шон. Той трепереше, очевидно беше ужасен да се изправи лице в лице срещу онзи, който беше контролирал съзнанието му. Гласът му прозвуча като писък.

— Сила на кръвта, аз те притежавам!

Черния Джон вече беше до стената на къщата и изглеждаше някак по-малък. Чертите му бяха загубили форма, червеното зарево беше угаснало и сега той изглеждаше черен.

Кръгът на Каси обаче имаше само единайсет членове, не беше пълен. Само пълен кръг можеше да му се опълчи.

Когато писъкът на Шон заглъхна, Черния Джон се изправи. Пристъпи към тях и Каси затаи дъх.

— Сила на огъня, аз те притежавам — изкрещя дрезгав глас и той падна. Каси учудено погледна Фей. Високото момиче сякаш беше станало още по-високо, докато Черния Джон се смаляваше. Фей заприлича на варварска кралица, когато застана пред него. После отиде и застана до Каси. — Сила на тъмнината, аз те притежавам — добави тя и всяка дума режеше като нож. — Сила на нощта, аз те притежавам.

„Сега“, помисли си Каси. Той беше слаб, ранен, а те бяха заедно. Сега или никога. Това беше моментът да го унищожат.

Нито огънят, нито водата бяха успели досега. Два пъти Черния Джон беше разгромяван, два пъти беше умирал, но винаги се беше завръщал. Ако искаха завинаги да се отърват от него, трябваше да унищожат не само тялото му. Трябваше да съсипят източника на силата му — кристалния череп.

„Само ако имахме по-голям кристал“ помисли си Каси. Те обаче нямаха. Затърси отчаяно в съзнанието си някакъв гранит в Ню Салем… само че гранитът не беше кристал и не можеше да задържи и да фокусира енергия. А и на нея й трябваше не просто голям кристал, а огромен. Толкова грамаден… толкова великански…

„Кристалите ми напомнят за плажа — чу тя веселия глас на Мелани в главата си. — Кристалът е вкаменена вода и пясък…“

Заедно с думите, в главата й се появи един образ. Каси видя собствената си ръка първия ден, когато беше отишла на плажа в Кейп Код.

— Сведи поглед — беше изсъскала Порша, когато Адам приближи към тях и Каси беше навела засрамено глава и се беше втренчила в заровените си в пясъка пръсти. Там проблясваха малки точици гранати, зелени, златни, кафяви и черни кристали. Плаж. Плаж.

— Заедно с мен! — извика Каси. — Всички мислете заедно с мен… Дайте ми силата си! Сега!

Тя си представи ясно дългия плаж, простиращ се по дължината на „Кроухейвън Роуд“. Почти два километра кристал върху кристал. Изпрати мисълта си към него, събирайки силата на сборището зад нея. После се съсредоточи и погледна Черния Джон и кристалния череп с хилещите се зъби и празните очни кухини. Тогава изтласка мисълта със съзнанието си.

Усети как силата се изля от нея, подобно на вълна топлина, на слънчево изригване, събрало енергията на целия кръг. Вълната се спусна към плажа и оттам се втурна към Черния Джон, фокусирана и многократно увеличена чрез събраната сила на земята и водата. И този път черепът избухна и се пръсна в дъжд от кристалчета, подобно на висулката аметист.

Чу се писък, който Каси никога нямаше да забрави. После подът на къщата на номер тринайсет изчезна под краката й.