Аня Сноу, Скарлет Уайт
Опасни игри (5)

Глава 5

Избягвайки всякакви подробности, Ерик разказа на Анн и Зейн за случилото се между него и Ария. Те го слушаха зяпнали и не вярваха на ушите си.

Но едва когато отиде в стаята, където се бе случило всичко, му стана ясно какво е това между тях. Взе възглавницата и я допря до устните си. Все още се долавяше ароматът й на магнолия. Толкова опияняващ и нежен.

Спомни си думите й. Та той вече не беше гадже на сестра й. Не си го бяха казали официално, но съдейки по позата, в която бе заварил нея и брат си, явно тя предпочиташе повече Зейн, отколкото него. Това се казваше игра на съдбата, и то опасна. Брат му предпочиташе Анн, а по всичко изглеждаше и тя него. Събра багажа си и се насочи към изхода. На излизане се обърна и каза:

— Местя се в апартамента. Така че цялата къща е за теб. Може дори да вземеш Анн — и излезе.

Двамата с Анн се спогледаха, а Зейн вдигна вежда.

— Предложението му никак не е за изпускане. Какво ще кажеш? Ти и аз да живеем заедно. Знам, че за теб може би е прекалено рано, но какво пък. Аз искам да си винаги до мен… — при тези думи я придърпа към себе си и я прегъна — … и имам чувството, че и ти искаш същото, така ли е, сладурче?

Анн го целуна нежно по устните. Той, обаче, продължаваше да я гледа настойчиво, изисквайки отговор.

— Иска ли питане — най-накрая отвърна тя.

Ария се разхождаше по плажа в Маями. Не бе идвала тук откакто бе дете. Този плаж бе единственото място, където можеше да остане сама със себе си. Далеч от семейството си и най-вече от сестра си. Не че не я обичаше, обожаваше я, но понякога й се искаше да не бяха толкова еднакви. Еднаква физика, еднаква коса, само очите им се различаваха.

И точно в този момент се замисли, че заради сестра си може би сега се отказваше от мъжа на живота си. Очите й се напълниха със сълзи, но все пак само на това място можеше да си позволи да плаче. Бе сама и никой не я виждаше. И тогава Ария даде глас на мъката си.

Когато хлипанията свършиха и тя извади телефона си. Набра номера на майка си и зачака отговор от другата страна. След петото позвъняване, майка й вдигна.

— Да, мила — рече тя. — Какво има?

Ария се стегна, за да не долови майка й леко треперещия й глас.

— Нищо, мамо. Просто исках да ти кажа, че се изнасям от къщи. Отивам в апартамента на леля, който ми завеща, преди да напусне града и искам да се преместя там. И преди да ми кажеш, че съм прекалено млада, нека ти напомня, че съм на двадесет и три години и ако искаш да се оправям сама в живота е време да спреш да бдиш над мен като орлица.

Майка й въздъхна шумно.

— Нямаше да ти забраня. Както решиш! Само ми позволи да те навестявам от време на време… разбира се, че ще се обаждам предварително.

— Благодаря ти, мамо. Вече си преместих там багажа и се настаних. Ще се чуем утре, става ли? Обичам те — каза тя и след като майка й, й отвърна, натисна бутончето с червената слушалка.

Постоя така още няколко минути преди да се телепортира в новия си дом. Завари го така, както леля й Рита го бе оставила. Дори още ухаеше на нея. Отиде в единствената спалня и започна да подрежда багажа си.

После приготви ваната и се опусна в топлата вода. Прекара там повече от час и вече чиста и ухаеща на парфюм, нахлузи копринената си нощница и си легна. Сънят дойде бързо след натоварения й ден.

На сутринта се събуди все едно не бе спала. Бе отново капнала от умора, без да знае защо. Може би стресът й беше дошъл прекалено много. Опита се отново да заспи, но не се получи. Заболя я главата и тогава стана и се облече. Отиде до хладилника за мляко, за да си направи кафе. Да, но хладилникът беше празен, което значеше, че трябва да купи. Взе ключовете от дома си и тези от колата и излезе. Докато се обръщаше към стълбите се блъсна в някого. Като се окопити се загледа в красивия мъж, който й подаваше ключовете.

— Съжалявам — каза тя, леко накъсано. — Не ви видях.

— Не съм толкова незабележим, но няма проблем. Случва се и мисля, че тези са ваши — отвърна й той, подавайки й ключовете.

— Благодаря — отвърна и едва тогава видя, че беше бутнала и разляла кафето му по пода.

— Май трябва да ви се реванширам — извинително се усмихна Ария и започна да търси портфейла си.

Той я спря с усмивка.

— Какво ще кажете да ме заведете на кафе. Току-виж, може аз да ви черпя нещо — гледаше я изучаващо право в очите. Неговите бяха сини като океана и контрастираха на гарваново черната му коса. Устните му бяха плътни, с едва загатната усмивка в ъгълчетата. Боже какъв красив екземпляр, помисли си тя, почти като Ерик. Да, пак този Ерик.

Тогава осъзна, че това бе начин да се откъсне от мислите за Ерик, Зейн и сестра си. Да се разнообрази.

— Съгласна съм, но съм нова в квартала и не знам къде да отидем — усмихна се притеснено тя.

— Аз ще съм вашият гид, съседке. Да вървим, мадмоазел. Алекзандър, приятно ми е.

— Моля? — попита тя, но веднага осъзна, че това бе името му. — Приятно ми е Алекс, аз съм Ария.

— Удоволствието е изцяло мое — усмихна се той и добави: — Името ми звучи страхотно, когато го изговаряш ти!

В същото време Анн бе седнала на дивана у дома си, до нея бе Зейн, а срещу тях родителите й. Погледът на баща й я караше да изтръпва — той гледаше ледено Зейн. Нямаше как да не го прави — все пак тя се местеше при него. От друга страна майка й гледаше одобрително и Анн знаеше защо. Това беше Зейн, а той изглеждаше страхотно.

Разговорът бе кратък и не особено приятен. Анн хвана Зейн за ръка и го отведе в стаята си. Там двамата събраха багажа й и след като се сбогуваха, тръгнаха към къщата му. Тя разбира се знаеше, че Ерик не е там. Бе се изнесъл, както бе заявил. Сестра й сега живееше в апартамента на леля им. Анн все още бе тъжна заради начина, по който свършиха нещата между Ария и Ерик, но тайно се надяваше някой ден те да се съберат.

Докато мислеше за тези неща Зейн паркира колата пред новия й дом. Анн не бе мислила дълго, когато Зейн я бе попитал дали иска да се премести при него. Веднага бе казала „да“. Искаше да прекара живота си с него, а вече нищо не им пречеше.

Зейн пренесе багажа й, а тя разгледа къщата и общата им стая. Да, трябваше да научи Зейн на ред. Или по-скоро предстоеше му цялостно превъзпитание, но прекалено много го обичаше, за да започне от сега.

Тя подреди багажа си и тръгна да търси Зейн. В един момент обаче погледът й се спря на една снимка. Странно, в цялата къща не бе виждала друга досега. Тя взе снимката и се загледа. На нея бе Зейн с някакъв мъж, който тя с чиста съвест можеше да определи като много красив със сините му очи и гарваново черна коса. Гледаше снимката и се чудеше кой ли е той. Тогава Зейн се появи отнякъде и я прегърна, целувайки я по главата.

— Как си… — започна той. — О-о, гледаш тази снимка.

— Кой е този, Зейн? — попита сериозно тя.

Зейн взе снимката, погледна я и се усмихна.

— По-големият ми брат, Алекзандър.

— Защо никога не сте го споменавали? — попита го тя.

— Той… е нещо, за което не говорим. Не се разбираме много-много, но ако някой ден се запознаете, знай, че е вампир и като характер е ужасно сходен с този на Ерик.

— Съжалявам, скъпи — каза тя и го целуна.

— Няма проблем, искаш ли да ти покажа няколко интересни ъгълчета, за… — спря той.

— Това май ще бъде доста интересно. — Тя извъртя дяволито очи и му подаде ръката си. — Води ме!

Той хвана нежно ръката й, придърпа я към себе си и започна да я целува страстно.