Филипа Грегъри
Пленница на короната (15)

14

Амбоаз, Франция, зимата на 1470

Не мога да повярвам на мисълта за живота, който се открива пред мен. В студената светлина на зимните утрини се будя до Изабел и трябва да лежа неподвижно и да оглеждам каменните стени на стаята и гоблените с приглушени цветове в светлината на ранната сутрин, за да си напомня къде се намирам, колко далече стигнахме, и ослепителното си, невероятно бъдеще. После отново си казвам: аз съм Ан Уорик; все още съм аз. Сгодена съм за принц Едуард Ланкастърски, аз съм принцеса на Уелс, докато старият крал е жив, а след смъртта му ще стана Ан, кралица на Англия.

— Пак мърмориш — казва сърдито Изабел. — Мърмориш като луда старица. Млъквай, това звучи нелепо.

Стисвам устни, за да се принудя да млъкна. Това се е превърнало в мой ритуал, съблюдаван така редовно, както и утринната молитва. Не мога да започна деня, без да изредя промените в живота си. Сякаш не мога да повярвам, че съм тук, ако не изредя очакванията си, невероятните си надежди. Първо отварям очи и виждам отново, че съм в една от най-хубавите стаи на красивия замък Амбоаз. В този замък, сякаш излязъл от вълшебните приказки, ние сме гости на човека, който някога бе най-големият ни враг: Луи Френски, сега наш най-голям приятел. Сгодена съм и ще се омъжа за сина на лошата кралица и спящия крал, само че сега трябва винаги да помня да я наричам „почитаема майко“, а него — царственият ми баща: крал Хенри. Изабел няма да бъде кралица на Англия, Джордж няма да бъде крал. Тя ще бъде моя първа придворна дама, а аз ще бъда кралица. И най-невероятното от всичко — баща ми вече превзе Англия с щурм, нахълта в Лондон, освободи спящия крал — крал Хенри — от Тауър, изведе го пред хората и гръмко го провъзгласи за крал на Англия, върнат на своя народ, възстановен на престола. Хората приветстват това. Колкото и да е невероятно, във Франция се научаваме да празнуваме триумфа на Ланкастър, да казваме „нашата династия“, когато имаме предвид червената роза, обръщаме наопаки всяка преданост, на която съм била учена в живота си.

Кралица Елизабет, в ужас от откритата враждебност на баща ми, е избягала в свято убежище и се крие с майка си и дъщерите си, отново бременна, изоставена от съпруга си. Сега вече е без значение дали ще има момче, момиче, или ще пометне, както й пожела Джордж — синът й никога няма да седи на трона на Англия, защото династията Йорк е напълно сразена. Тя се спотайва в свято убежище, а съпругът й, красивият и някога могъщ крал Едуард, нашият приятел, нашият някогашен герой, избяга от Англия като страхливец, придружаван единствено от верния си брат Ричард и още половин дузина души, и те стоят и чакат, и се боят за бъдещето си някъде във Фландрия. Баща ми ще воюва с тях там догодина. Ще ги открие и ще ги убие като престъпници, като хора извън закона, каквито са те сега.

Кралицата, която беше толкова красива в триумфа си, която бе толкова твърда в своята неприязън, отново е там, откъдето започна: безпарична вдовица без никакви изгледи за бъдещето. Би трябвало да се радвам, това е моето отмъщение за хилядите обиди, които нанесе на Изабел и мен, но не мога да не мисля за нея, и да се питам как ще преживее раждането в тъмните стаи на убежището под Уестминстърското абатство, и как изобщо ще излезе от там?

Баща ми спечели Англия — отново е такъв, какъвто беше, неудържим победител. Джордж вървеше предано до него по време на целия поход, въпреки че династията Йорк го изкушаваше да извърши предателство, и баща ми направи всичко, което се зарече. Трябва да се присъединя към него, веднага щом с принц Едуард се оженим; чакаме само разрешение от папата, за да потвърдим съюза си. Като млад съпруг и съпруга ще се присъединим към татко в Англия, и ще бъдем провъзгласени за принц и принцеса на Уелс. Ще бъда винаги редом с кралица Маргарет Анжуйска; тя е мой ментор и мой наставник. Отново ще изпратят хермелиновите кожи от гардероба на кралица Елизабет; само че този път ще ги пришият към моите рокли.

— Млъквай! — казва Изабел. — Пак го правиш.

— Не мога да го повярвам. Не мога да го разбера — казвам й. — Трябва да го повтарям отново и отново, за да се накарам да повярвам.

— Е, съвсем скоро ще можеш да мърмориш на съпруга си и да видиш дали му харесва да се буди до лудо момиче, което не спира да шепне — казва тя грубо. — А аз ще мога да спя сутрин.

Това ме кара да млъкна, както тя знае, че ще стане. Виждам годеника си всеки ден, когато той идва да поседи при майка си следобед, и вечер, когато всички отиваме на вечеря. Той взема ръката й, аз вървя зад тях. Тя се ползва с привилегиите на кралица, аз съм само бъдеща принцеса. Разбира се, той е с три години по-възрастен от мен и може би затова се държи така, сякаш едва може да си направи труда въобще да се занимава с мен. Сигурно е мислел за баща ми със същия ужас и омраза, с които ние бяхме научени да мислим за майка му; може би това е причината да бъде толкова студен към мен. Може би затова имам чувството, че все още сме непознати, почти врагове.

Той има русите коси на майка си; почти медноруси. Има нейното кръгло лице и малката й разглезена уста. Гъвкав и силен е, обучен е да язди и да се бие, знам, че е храбър, защото хората казват, че е добър в двубоите. По бойните полета е още от дете, може би е закоравял и от него не може да се очаква да изпитва привързаност към някакво момиче, което е дъщеря на някогашния му враг. Разказват една история за него — как, едва седемгодишен, наредил рицарите на Йорк, които охранявали баща му, да бъдат обезглавени, макар че опазили баща му невредим по време на битката. Никой не ми казва, че това не е вярно. Но може би вината е моя — никога не съм питала някого от придворните на майка му дали такова малко момче би могло да стори подобно нещо, дали, всъщност, то изобщо се е случило: дали той с леко сърце е дал такава ужасяваща заповед. Не смея да попитам майка му дали е вярно, че е поискала от седемгодишния си син да посочи от каква смърт да умрат двама достойни мъже. Всъщност, аз никога не я питам за нищо.

Лицето му е винаги сдържано, очите — прикрити от миглите, и той рядко ме поглежда: вечно отклонява поглед. Когато някой му говори, той гледа надолу, сякаш няма достатъчно доверие в себе си, за да срещне погледа на говорещия. Разменя поглед понякога единствено с майка си, само тя може да го накара да се усмихне. Сякаш няма доверие никому, освен на нея.

— Прекарал е живота си със съзнанието, че народът му е отрекъл правото на трона, някои дори отричаха, че е син на баща си — казва ми Изабел благоразумно. — Всички говореха, че е син на херцога на Съмърсет, фаворита на кралицата.

— Дядо ни каза това — напомням й. — За да я опозори. Тя самата ми го каза. Каза, че именно затова забила главата му на копие върху стените на Йорк. Тя казва, че да бъдеш кралица означава да се изправиш пред живот, пълен с постоянни злословия, и че няма към кого да се обърнеш за защита освен към самата себе си. Тя казва…

— „Тя казва! Тя казва!“ Никой друг освен нея ли не казва нищо? Говориш непрекъснато за нея, и въпреки това едно време, когато беше малко момиче, сънуваше кошмари за нея — напомня ми Изабел. — Будеше ни, пищейки, че вълчицата идва, мислеше си, че се крие в раклата пред леглото ни. Молеше ме да те увивам плътно в завивките и да те прегръщам здраво, за да не може да те вземе. Странно, че сега в крайна сметка се хващаш за всяка нейна дума и си сгодена за сина й, и напълно забравяш за мен.

— Не вярвам, че той изобщо иска да се жени за мен — казвам отчаяно.

Тя свива рамене. Напоследък Изабел не се интересува от нищо.

— Вероятно не иска. Вероятно трябва да прави каквото му нареждат, като всички нас. Може би нещата ще се развият по-добре за вас двамата, отколкото за нас, останалите.

Понякога той ме наблюдава, когато танцувам с дамите, но не ми се възхищава, в погледа му няма никаква топлота. Гледа ме, сякаш иска да ме прецени, сякаш иска да ме разбере. Гледа ме, сякаш съм загадка, която иска да разтълкува. Придворните дами на кралицата ми казват, че съм красива: малка кралица, кралица в миниатюра. Възхищават се на естествено къдравата ми кестенява коса, на синия цвят на очите ми, на гъвкавата ми момичешка фигура и на розовия цвят на кожата ми; но той никога не казва нещо, което да ме накара да мисля, че ми се възхищава.

Понякога той идва на езда с нас. Тогава язди заедно с мен и никога не говори. Язди добре, толкова добре, колкото и Ричард. Хвърлям поглед към него и си мисля, че е красив. Опитвам се да му се усмихвам, опитвам се да разговарям. Би трябвало да се радвам, че татко ми е избрал съпруг, който ми е толкова близък по възраст и изглежда толкова красив и внушителен на кон. И ще стане крал на Англия, но студенината му е напълно непроницаема.

Разговаряме всеки ден, но никога не казваме много. Винаги сме под погледа на майка му и ако му кажа нещо, което тя не може да чуе, тя се провиква: „За какво шепнете, лейди Ан?“, и аз трябва да повторя нещо, което звучи напълно глупаво, като например: „Питах Негова светлост дали в крепостния ров има риба“, или „Казвах на Негова светлост, че обичам печени дюли“.

Когато кажа нещо такова, тя му се усмихва, сякаш не е за вярване, че ще е принуден да понася такава глупачка през остатъка от живота си. Лицето й е стоплено от развеселена нотка и понякога тя се изсмива кратко. Винаги гледа сина си като вълчицата, с която я сравняват, както вълчица гледа вълчето си, с яростно чувство за собственост. Той е всичко за нея, тя е готова да стори всичко за него. Купила ме е за него, чрез мен е купила единствения военачалник, който можеше да победи крал Едуард Йоркски: неговият бивш настойник, човекът, който го научи как да се бие. Вълчето — принц Едуард трябва да бъде оженено за това отегчително простосмъртно момиче, за да могат те да се върнат на трона. Търпят ме, защото аз съм цената, поискана за услугите на великия военачалник, моя баща, и тя се посвещава на задачата да ме направи подходяща съпруга за него, подобаваща кралица за Англия.

Тя ми разказва за битките, които е водила за трона на своя съпруг: за наследството на сина си. Казва ми, че се научила да понася твърдо страданията, да ликува заради смъртта на враговете си. Учи ме, че за да бъдеш кралица, трябва да приемаш всяка пречка по пътя като своя жертва. Понякога съдбата повелява, че може да оцелее само един: твоят враг или ти, а понякога изборът може да е между детето на врага ти и твоето дете. Когато трябва да избираш, разбира се, ще избереш своя живот, своето бъдеще, своето дете — каквато и да е цената.

Понякога тя ме поглежда с усмивка и казва: „Ан Уорик, малката Ан Уорик! Кой би помислил някога, че ще бъдете моя снаха, а баща ви — мой съюзник?“ Това е толкова близо до собствените ми озадачени бълнувания, че веднъж отвръщам:

— Не е ли невероятно? След всичко, което се случи?

Но сините й очи светват при дързостта ми, и тя казва веднага:

— Вие не знаете нищо за онова, което се случи, вие бяхте дете, защитавано от един изменник, когато аз се борех за живота си, опитвайки се да удържа трона срещу измяната. Видях колелото на съдбата да се издига и снижава, бях стъпкана под колелото на съдбата; вие не сте видяла нищо, и не разбирате нищо.

При резкия й тон свеждам глава, а Изабел, която седи до мен, се накланя леко напред, за да мога да почувствам опората на рамото й, и да не изпитвам толкова голям срам, че съм сгълчана пред всички дами, включително майка ми.

Друг път тя ме вика в личните си покои и ме учи на нещата, които смята, че е редно да знам. Веднъж отивам там и виждам, че на масата е разгърната карта на кралството.

— Това — казва тя, като я приглажда с ръка, — това наистина е нещо скъпоценно.

Поглеждам картата. Баща ми има карти в библиотеката си в замъка Уорик, една от тях — на кралство Англия; но тя е по-малка от тази и показва само онази част от графствата, която се намира около дома ни. Това е карта на южното крайбрежие на Англия, което гледа към Франция. Южните пристанища са внимателно начертани, макар че на запад и север картата става неясна и непълна. Около пристанищата са отбелязани местата, където има добра земеделска земя за изхранване на войската или снабдяването на флот, при входа на пристанищата има изобразени корита на реки или пясъчни насипи.

— Сър Ричард Удвил, лорд Ривърс, моят приятел, направи тази карта — казва тя, поставяйки пръста си върху подписа му. — Той проучи южните пристанища, за да ми осигури безопасност, когато се бояхме, че баща ви ще нахлуе. Жакета Удвил беше моя най-скъпа приятелка и придворна дама, а съпругът й беше мой голям защитник.

Свеждам смутено глава; но винаги е така. Баща ми беше най-големият й враг, всичко, което тя ми разказва, са все истории за война срещу него.

— Тогава лорд Ривърс беше най-скъпият ми приятел, а съпругата му Жакета ми беше като сестра — за миг тя добива печално изражение и аз не смея да кажа абсолютно нищо. Жакета премина на другата страна, както всички останали след поражението на тази кралица, и извлече полза от това. Сега тя е майка на кралицата, внучката й е принцеса, тя дори има внук, който е принц; дъщеря й Елизабет роди син в святото убежище и го нарече Едуард на баща му, краля в изгнание. Жакета и тази кралица се разделиха, когато баща ми спечели последната битка при Тоутън за Едуард. Семейство Ривърс се предадоха на бойното поле, станаха изменници и се присъединиха към Йорк. После Едуард избра овдовялата им дъщеря за своя съпруга. Това беше моментът, когато не потърси съвет от баща ми, първата грешка, която допусна; това беше първата му стъпка към поражението.

— Ще простя на Жакета — обещава кралицата. — Когато влезем в Лондон, ще се срещна отново с нея и ще й простя. Ще я приема отново до себе си, ще я утеша за ужасната загуба на съпруга й — тя ме поглежда с негодувание. — Убит от баща ви — напомня ми. — А нея той обвини в магьосничество.

— Но я освободи. — Преглъщам с усилие.

— Е, да се надяваме, че е признателна за това — казва тя саркастично. — Една от най-изтъкнатите жени в Англия и най-скъпата приятелка, която съм имала — а баща ви я обяви за вещица? — Тя поклаща глава: — Не е за вярване.

Не казвам нищо. И на мен ми е трудно да го повярвам.

— Знаете ли знака за колелото на съдбата? — пита тя рязко.

Поклащам глава.

— Самата Жакета ми го показа. Каза, че ще позная живот, в който ще се издигна много високо и ще падна много ниско. Сега предстои да се издигна отново — тя изпъва показалец, сякаш сочи, а после рисува кръг във въздуха. — Издигаш се и падаш — казва. — Съветът ми към вас е да се пазите, когато се издигате, и да унищожите враговете си, когато падате.

Най-сетне, след няколко прошения, получаваме разрешението от папата, така че Едуард и аз, макар че сме далечни родственици, можем да се оженим. Провежда се тиха церемония без големи празненства, и моята, и неговата майка ни настаняват в леглото. Толкова се страхувам от свекърва си, кралицата, че отивам в стаята, без всъщност да мисля за принца или какво ще се случи през нощта, сядам в леглото и го чакам. Едва го виждам, когато влиза, тъй като гледам жадното изражение на майка му, докато тя сваля наметалото от раменете му, прошепва му „лека нощ“ и излиза от стаята. Потръпвам от начина, по който го гледа, сякаш й се иска да може да остане и да наблюдава.

След като всички са си отишли, става много тихо. Спомням си как Изабел ми каза, че било ужасно. Чакам Едуард да ми каже какво да правя. Той не казва нищо. Вмъква се в леглото и дебелият пухен дюшек от неговата страна потъва, а въжетата на леглото изскърцват под тежестта му. Той все така не казва нищо.

— Не зная какво да правя — казвам смутено. — Съжалявам. Никой не ми е казал. Питах Изабел, но тя не пожела да каже нищо. Не можех да попитам майка си…

Той въздиша, сякаш това е поредното бреме, стоварено върху него от този толкова важен съюз на нашите родители.

— Не прави нищо — казва той. — Просто си лежи там.

— Но аз…

— Лежи си там и не казвай нищо — повтаря той високо. — Най-доброто, което можеш да направиш за мен, точно сега, е да не казваш нищо. Най-вече не ми напомняй коя си, не мога да понеса мисълта за това… — А после се надига в леглото и се отпуска върху ми с цялата си тежест, прониквайки дълбоко в мен, сякаш ме промушва с меч.