Филипа Грегъри
Пленница на короната (12)

11

Река Сена, Франция, май 1470

Моряците свалят платната и ги откарват на доковете, за да бъдат поправени, и изстъргват мръсотията от кралската каюта, където дъските са изцапани с петна от кръвта на Изи и моето повръщане. Казват, че е цяло чудо, дето не сме се удавили в бурята, говорят за собствения си ужас, когато веригата се вдигна и препречи входа на пристанището в Кале. Казват, че единствено тежестта от натиска на баща ми върху руля направила възможно за кормчията да извърти кораба. Казват, че не искат да предприемат такова плаване никога повече, но ако се наложи, биха го сторили само с баща ми на руля. Казват, че той ги спасил. Но никога повече не искат да плават с жени на борда. Клатят глави. Никога повече с жени, които са преследвани от омагьосан вятър. Ликуват заради оцеляването си. Всички мислят, че корабът е бил прокълнат — с бременна жена и мъртво бебе на борда. До един вярват, че корабът е бил преследван от омагьосан вятър, призован със свирене от кралицата, за да ни отвее в ада. Където и да отида на борда, се възцарява незабавно и пълно мълчание. Мислят си, че призованият от вещиците вятър е преследвал нас, и ще продължи да ни следва. Винят нас за всичко.

Изваждат сандъците от трюма и ние най-после можем да се измием и преоблечем. Изабел още кърви, но става и се облича, макар че роклите висят странно по тялото й. Гордо изпъченият й корем вече го няма, изглежда просто тлъста и болна. Благословеният пояс на Изи и поклонническите амулети, предназначени за усамотението й преди раждането са разопаковани заедно с накитите й. Тя ги слага в ковчежето край леглото ни, без да каже нищо. Между двете ни се е настанила безмълвна неловкост. Случило се е нещо ужасно, толкова ужасно, че дори не знаем как да го назовем или да говорим за него. Тя ме отвращава, отвращава себе си, и ние не казваме нищо за това. Майка ни отнася мъртвото бебе в една кутия, някой прочита молитва над него — поне така мисля — и го хвърля в морето. Никой не ни казва нищо, а ние не питаме. Знам, че моето неопитно дърпане измъкна крака му от ставата; но не знам дали съм го убила. Не знам дали Изи мисли това, или майка ни го знае. Така или иначе никой не ми казва нищо, и аз няма да говоря за това никога повече. Отвращението и ужасът тежат в корема ми като гаденето при морска болест.

Тя би трябвало да бъде в усамотение, докато се пречисти в църква, би трябвало всички да останем затворени в покоите й заедно с нея в продължение на шест седмици, а после да излезем, за да бъдем пречистени. Но не съществуват традиции за раждането на мъртво бебе при призована от вещици буря в морето; изглежда, че нищо не е както трябва. Джордж идва да я види, когато каютата е почистена, а леглото й е застлано с чисти чаршафи. Тя си почива, когато той влиза, навежда се над леглото, за да целуне бледото й чело, и ми се усмихва.

— Съжалявам за загубата ти — казва той.

Тя едва го поглежда.

— Нашата загуба — поправя го. — Беше момче.

Красивото му лице е безстрастно. Предполагам, че майка ни вече му е казала.

— Ще има други — казва той. Прозвучава повече като заплаха, отколкото като успокоение. Той отива до вратата, сякаш няма търпение да излезе от каютата. Питам се дали миришем, дали може да усети по нас миризмата на смърт и страх.

— Ако почти не бяхме загинали в морето, мисля, че бебето щеше да оживее — изрича тя с внезапна злоба. — Ако бях в замъка Уорик, щях да имам акушерки, които да се грижат за мен. Можех да сложа благословения пояс, а свещеникът щеше да се моли за мен. Ако не беше потеглил с баща ми срещу краля и не се беше върнал у дома победен, щях да родя сина си у дома и сега той щеше да е жив — тя прави пауза. Красивото лице на Джордж е напълно безизразно. — Вината е твоя — казва тя.

— Научих, че кралица Елизабет отново очаква дете — отбелязва той, сякаш това е отговор на нейното обвинение. — Дай боже тя да роди още едно момиче, или мъртво момче. Трябва да се сдобием със син преди нея. Това е само временен неуспех, не е краят — той се опитва да й се усмихне ободрително. — Не е краят — повтаря той и излиза.

Изабел само ме поглежда с безизразно лице.

— Това е краят на моето бебе — отбелязва тя. — Със сигурност, това е неговият край.

Никой, освен баща ми не знае какво става и макар да изглежда, че сме бездомни и победени, изхвърлени при устието на Сена, той е странно весел. Флотът му от бойни кораби се измъква от Саутхамптън и се присъединява към нас, така че той отново има под свое командване бойци и големия си кораб „Тринити“. Пише постоянно и изпраща съобщения на френския крал Луи; но не ни съобщава какво крои. Поръчва си нови дрехи и нарежда да ги скроят по френската мода, носи кадифена шапка върху гъстата си кафява коса. Преместваме се във Валон, за да може флотът да се подготви в Барфльор за нахлуването в Англия. Изабел се премества безмълвно. На нея и Джордж са дадени красивите стаи на горния етаж на господарската къща, но тя отбягва Джордж. По-голямата част от деня прекарва с мен в приемната на майка ни, където отваряме прозорците, за да влиза въздух, и затваряме капаците, за да не пропускат слънцето, и седим цял ден в топъл полумрак. Много е горещо и горещината се отразява зле на Изабел. Тя се оплаква от постоянно главоболие, от умора дори сутрин, когато току-що се събужда. Веднъж отбелязва, че не намира смисъл в нищо, и когато я питам какво има предвид, тя просто поклаща глава, а очите й се изпълват със сълзи. Седим на каменния перваз на прозореца на голямата стая и гледаме навън към реката и зелените поля оттатък, и никоя от нас не може да види смисъл в каквото и да било. Никога не говорим за бебето, което майка ни отнесе в малката кутия и го хвърли в морето. Никога не говорим нищо за бурята, или вятъра, или морето. Никога не говорим много за каквото и да е. Седим мълчаливо през по-голямата част от времето, и не изпитваме нужда да говорим.

— Иска ми се да бяхме обратно в Кале — казва внезапно Изабел една гореща тиха сутрин, и аз разбирам какво има предвид; че й се иска нищо от това да не се е случвало — нито бунтът срещу спящия крал и лошата кралица, нито победата на баща ни, нито бунтът му срещу крал Едуард, и най-вече бракът й с Джордж. Това е все едно да си пожелае почти никое събитие от детството ни да не се е случвало. Това е все едно да отхвърли всичките ни стремежи към величие.

— Какво друго можеше да направи баща ни?

Разбира се, той трябваше да се бори срещу спящия крал и лошата кралица. Знаеше, че те вършат престъпление, че трябва да бъдат прогонени от трона. После, когато бяха победени и свалени от власт, за него беше непоносимо да вижда двойката, която ги замени. Не можеше да живее в една Англия, управлявана от семейство Ривърс; трябваше да издигне знамето си срещу крал Едуард. Копнее да види кралството управлявано от добър крал, съветван от нас; този крал трябва да бъде Джордж. Разбирам, че баща ми не може да престане да се стреми към това. Като негова дъщеря знам, че животът ми ще бъде белязан от тази неспирна борба да стигнем там, където е редно да бъдем: да станем първата сила зад трона. Изабел би трябвало да си дава сметка за това. Ние сме родени като дъщери на кралесъздателя; да управляваме Англия е наше рождено право.

— Ако баща ни не се беше обърнал срещу краля, щях да родя бебето си у дома — продължава тя с негодувание. — Ако не бяхме отплавали в онзи ден, в онзи вятър, сега щях да държа в ръцете си бебе. А не нищо. Нямам нищо, и почти не ме е грижа за нищо.

— Ще имаш друго бебе — казвам, така ми нареди майка ми. На Изабел трябва да й се напомня, че ще има друго дете. На Изабел не й е позволено да се отдава на отчаяние.

— Нямам нищо — повтаря тя простичко.

Почти не помръдваме, когато по вратата отеква блъскане, един от стражите отваря двойните врати, и в стаята влиза тихо една жена. Изабел вдига глава.

— Съжалявам, почитаемата ми майка отсъства — казва тя. — Не можем да удовлетворяваме молби.

— Къде е графинята? — пита жената.

— С баща ми — казва Изабел. — Коя сте вие?

— А къде е баща ви?

Не знаем, но няма да го признаем.

— Отсъства. Коя сте вие?

Жената отмята назад качулката си. Потресена, разпознавам една от придворните дами на династията Йорк: лейди Сътклиф. Скачам на крака и заставам пред Изабел, сякаш за да я защитя.

— Какво правите тук? Какво искате? Кралицата ли ви изпраща? — Пробожда ме внезапен ужас, че е дошла да убие и двете ни и поглеждам ръцете й, пъхнати в пелерината, сякаш крие нож.

Тя се усмихва.

— Дойдох да видя вас, лейди Изабел, а също и вас, лейди Ан, и да говоря със съпруга на лейди Изабел, Джордж, херцога.

— За какво? — пита Изабел грубо.

— Знаете ли какво планира баща ви за вас сега?

— Какво?

Жената поглежда към мен, сякаш смята, че съм твърде млада да присъствам.

— Може би е по-добре лейди Ан да отиде в стаята си, докато говоря с вас?

Изабел се вкопчва в ръката ми.

— Ан остава с мен. А вие дори не би трябвало да сте тук.

— Дойдох чак от Лондон като приятелка, за да ви предупредя, да ви предупредя и двете. Дори самият крал не знае, че съм тук. Свекърва ви, херцогиня Сесили, ме изпрати да говоря с вас, за ваше собствено добро. Тя иска да ви предупредя. Знаете колко държи на вас и на вашия съпруг, любимия й син Джордж. Тя ми поръча да ви съобщя, че в момента баща ви урежда сделка с врага на Англия: Луи Френски — тя не обръща внимание на потресените ни лица. — И дори нещо по-лошо: той сключва съюз с Маргарет Анжуйска. Планира да обяви война на законния крал, Едуард, и да възстанови крал Хенри на трона.

Поклащам глава в мигновено отрицание.

— Никога не би го сторил — казвам. Победите на татко над лошата кралица, Маргарет Анжуйска, и спящия крал, Хенри VI, бяха историите от детството ми. Омразата и презрението на баща ми към тях бяха приспивните ми песни. Той водеше битка след битка, за да ги свали от трона и да ги подмени с династията Йорк. Никога, никога не би сключил съюз с тях. Родният му баща загина, сражавайки се с тях, а Маргарет Анжуйска постави главите на дядо ми и чичо ми, побити на копия, на стените на Йорк, сякаш бяха предатели. Никога няма да й го простим. Никога няма да й простим това, дори и ако й простим за всяка друга продажност и злина. Баща ми никога не би сключил съюз с нея след това. Тя беше кошмарът на детството ми; тя е наш враг до смърт. — Никога не би се съюзил с нея — казвам.

— О, да, би го сторил — тя се обръща към Изабел. — Дойдох като приятелка, за да предупредя вашия съпруг Джордж, херцог Кларънс. И да го успокоя. Той може да се върне в Англия; брат му, кралят ще го приеме. Майка му уреди това и иска да приеме и вас. И двамата сте обичани от династията Йорк, сега и завинаги. Джордж е следващият поред престолонаследник на Англия, все още е наследник на престола. Ако на краля и кралицата не се роди син, тогава един ден вие можете да станете кралица. Но — помислете си за това — ако баща ви постави предишния крал обратно на трона, вие ще бъдете едно нищо, и всичко, което сте изстрадали, ще бъде напразно.

— Не можем да се присъединим към Ланкастър — казвам почти шепнешком. — Не е възможно баща ни да обмисля това.

— Не — съгласява се тя лаконично. — Не можете. Тази мисъл е нелепа. Всички знаем това; всеки го знае, освен баща ви. Именно затова дойдох да ви предупредя. Дойдох при вас, не при него, и вие трябва да се посъветвате със съпруга си и да разберете кое е най-добре за вас. Херцогиня Сесили — вашата свекърва — иска да знаете, че трябва да се приберете у дома и тя ще ви бъде като майка, дори ако баща ви е враг на династията Йорк и на цяла Англия. Тя казва, че ако се приберете у дома, ще се постарае да се погрижат за вас подобаващо. Тя беше ужасена, когато научи за изпитанието ви по море — всички бяхме ужасени. Бяхме потресени, че баща ви, ви е въвлякъл в такава опасност. Херцогинята скърби за вас и е сломена от загубата на внука си. Това щеше да бъде първият й внук. Тя се затвори в стаята си и цяла нощ се моли за мъничката му душа. Трябва да си дойдете у дома и да позволите всички ние да се погрижим за вас.

Очите на Изабел се наливат със сълзи, когато си представя как херцогиня Сесили се моли за душата на бебето.

— Искам да си отида у дома — прошепва тя.

— Не можем — казвам веднага. — Трябва да бъдем с татко.

— Моля, предайте на нейна светлост, че й благодаря — изрича със запъване Изабел. — Благодаря за молитвите й. Но, разбира се, не знам какво… ще трябва да постъпя, както ба… ще трябва да постъпя, както ми нарежда моят съпруг.

— Страхуваме се от това, че сте опечалена — казва жената нежно. — Опечалена и сама.

Изабел примигва, за да прогони сълзите, които толкова бързо се появяват в очите й напоследък.

— Разбира се, че чувствам загубата си — казва тя с достойнство. — Но намирам утеха в присъствието на сестра си.

Лейди Сътклиф се покланя.

— Ще отида при съпруга ви и ще го предупредя за това, което планира баща ви. Херцогът трябва да се спасява, и да спаси и вас, от кралица Маргарет Ланкастърска. Не споменавайте пред баща си за моето посещение. Ще се разгневи, ако узнае, че сте ме приели и че сега сте научили за неговото вероломство.

Готвя се да заявя решително, че баща ми не е вероломен, че никога не би могъл да бъде изменник, и че никога не бихме запазили нещо в тайна от него. Но после си давам сметка, че не зная къде се намира той с новите си френски дрехи — нито какво прави.