Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (17)

Петнайсет

Когато гъсеницата стане прекалено голяма за обвивката си, тя я сменя. Гъсениците на пеперудите минават през пет етапа на растеж и стават две хиляди пъти по-големи в сравнение с размера, в който са се излюпили, преди да се превърнат в какавида.

Марипоса решеше кобилата си, докато златистокафявата й козина заблестя и бледата й грива стана абсолютно мека, без никакви сплъстявания и възли. Ръцете вече я боляха и ризата й се беше напоила с потта й, но тя продължаваше да търка и търка гърба на животното. Когато приключи, миришеше по-лошо от Опал, но беше доволна, защото по кобилата нямаше нито едно останало петънце, от белите ивици по муцуната й, до хълбоците й.

Отпусна ръце и хвърли меката четка в кофата. Опал тръсна глава и се наведе с цялото си тяло към Марипоса.

— Искаш още, нали? — изкикоти се тя и прокара ръка по врата и ушите на кобилата. — Алчно момиче.

Когато за пръв път започна да се грижи за Опал, се ужасяваше винаги, когато голямата кобила се приближаваше до нея. Сега разбираше, че този жест е вид гушкане, въпреки че размерите на Опал, го правеха да изглежда доста тромаво. Марипоса облегна главата си на врата на кобилата и затвори очи. Топлината от тялото на животното идваше сякаш, от самото му сърце. Жената си пое дълбоко дъх и вдиша свежия аромат на сеното в конюшнята и миризмата на коня, която винаги я успокояваше. Днес беше дошла тук, за да обмисли на спокойствие, дали да се обади на майка си. Тя още не й беше звъннала и Марипоса не мислеше, че може да стои и да чака така, още дълго.

— Липсваше ми — каза тя на ухото на Опал.

— И ти ни липсваше.

Животното трепна, стреснато от гласа на Сам, но Марипоса беше свикнала с безшумната му походка и изненадващите появи. Присъствието му я успокояваше. Вярваше му така, както не беше вярвала на никой мъж от много години насам. Продължи да потупва врата на Опал с нежни, но сигурни движения.

— Спокойно, момиче, всичко е наред — каза тя, докато се обръщаше да погледне, през рамото си.

Сам беше застанал на прага, облегнат на вратата със скръстени ръце. Беше на достатъчно разстояние, за да се чувстват и конят, и тя самата, спокойни, и Марипоса му беше искрено благодарна за тактичността.

— Не исках да те стресна — каза Сам.

— Не си.

— Опал изглежда добре.

Жената кимна и поруменя, от удоволствие.

— Ти как си? — попита той.

Въпросът беше съвсем тривиален и въпреки това, тя долови премълчаната, но дълбока и искрена загриженост в гласа му. Извърна се и го погледна. Беше свалил шапката си, косата му беше мокра на слепоочията, а бронзовата му кожа блестеше от пот от многото работа, но, както винаги, вниманието й беше приковано най-вече от орловите му очи. Те се взираха в нея изпитателно, търсейки признаци на тъга или замисленост.

— Объркана — отвърна тя, подсказвайки му, че е готова за разговор, което я изненада. За пръв път сама вземаше инициативата.

Сам също го забеляза и се усмихна.

— От какво си объркана?

— Мислих много, за последния ни разговор. Там, при езерото. Попита ме, защо сама не съм се обадила на майка си. И аз нямах друг смислен отговор, освен че се страхувах. — Обърна се да погали отново врата на Опал, чувствайки се по-уверена в себе си, когато докосваше меката грива с ръката си. — Чудех се защо не ми се обаждат. Измъчвах се много по-силно, отколкото, ако просто бях вдигнала телефона и набрала онзи номер.

— Какво е най-лошото, което може да се случи, ако се обадиш сама на майка си?

Марипоса притвори очи.

— Да ми затръшне телефона.

Сам се протегна и постави ръката си върху нейната, както беше отпусната на врата на Опал. Марипоса трепна, но той не я отдръпна. Вместо това, я притисна още по-силно.

— Ако това стане, ще му мислим тогава — каза той.

Дребничката жена погледна, към голямата силна ръка, положена върху нейната.

— Ние ли? — едва прошепна тя.

— Няма да си сама. Аз ще бъда до теб.

Сам вдигна ръката си и я докосна по лицето. Откри сълзата, прокарваща прашна пътечка по бузата й, и нежно я изтри с дланта си.

— Разбира се, само ако ти го искаш.

Предпазливо Марипоса погледна към Сам. Лицето му беше толкова близо до нейното, че виждаше, как зениците му пулсират. Извърна очи встрани. Откровеността му я плашеше повече, от всяка неясна заплаха, която можеше да я очаква някъде в мрака. През годините се беше научила, как да се справя с жестокостта на хората. И затова се усъмняваше в добрината, когато се натъкнеше на нея. Не знаеше, как да се довери на някого, който предлагаше да й помогне, без да иска нещо в замяна.

Чувстваше, че цялата се тресеше, но Сам не помръдваше. Той знаеше, че на уплашените животни, трябва да се даде пространство и време, за да не ги прогониш. Бавно, внимателно Марипоса премести треперещата си ръка от гърба на Опал и я притисна до гърдите си. Разстоянието й се стори огромно. Сам притвори очи и тя чу как той издаде продължителна въздишка. Не беше осъзнала, че досега е сдържал дъха си.

— Искам да си до мен — каза тя и повдигна глава, за да се срещнат очите им. — Готова съм да се обадя.

Марипоса погледна през рамо, докато отваряше вратата на апартамента си, и пусна Сам да влезе пръв.

— Заповядай — каза тя и усети потрепването в гласа си.

Не защото Сам я привличаше като мъж, въпреки че това играеше някаква роля. Той беше първият човек, когото водеше в своето светилище. Да го гледа, как преминава през прага, беше като събаряне на още една от стените, които сама беше издигнала около себе си.

Марипоса смяташе, че апартаментът й прилича, на дом на монахиня.

Скромен, спретнат, с малко вещи. Помещението всъщност беше студиото на пазача в приземния етаж на една луксозна сграда. До него се стигаше по стръмно и мрачно стълбище откъм двора, а вратата му беше тежка и грозна, с голямо резе. Но вътре имаше големи прозорци, които позволяваха на светлината да нахлува свободно и да сгрява малкото пространство. Оскъдната мебелировка я устройваше напълно. Двойно легло, покрито с чисто бяла покривка, беше допряно до задната стена, а близо до прозорците имаше малка, тъмна дървена масичка и два различни дървени стола, боядисани в яркозелено. Най-доминиращата мебел в стаята беше висока етажерка, направена от дървени летви и тухли. Долните лавички бяха отрупани с книги, но на останалите до върха, бяха разположени големи аквариуми.

Марипоса отиде директно до мивката и започна да прави кафе. Имаше нужда да се занимава с нещо. Докато наливаше вода в кафеварката, все още се чувстваше неспокойна, от факта, че Сам се разхождаше из жилището й. Той няма да пропусне нищо, помисли си тя, а после тръсна глава, ядосана сама на себе си. Нямаше от какво да се срамува.

Когато вадеше чашите за кафе, видя, че Сам отива до леглото й и вдига книгата, която беше оставила отворена на нощното си шкафче. Беше старо, оръфано копие на „Енциклопедия на насекомите“.

— Леко четиво, за преди лягане? — изсмя се той.

— Това е моята библия.

Сам остави книгата на мястото й и пристъпи към аквариумите. Наведе се да погледне вътре и видя дузина гъсеници на пеперуди монарх, различно големи, поставени в стъкленици, всичките ядящи настървено листа от млечка.

— Виж ги само — каза той, приближавайки се още, за да погледне по-добре гъсениците. — Те са като машини за ядене.

— Само това правят. Ядат и растат.

— И акат.

Тя се засмя, защото нямаше как да се отрече и този факт, и се приближи до него.

— Почти толкова, колкото и ядат. Наричаме екскрементите им „фрас“, или пеперуден прашец.

— Винаги са ми били забавни, всички тези имена, които се дават на животинските екскременти — курешки, гуано, тор, дарадонки…

Марипоса се разсмя отново и отиде до третия аквариум. Гъсениците в него бяха по-големи, по над пет сантиметра. Една пълзеше по стъклото, оставяйки, едва видима лепкава следа по него.

— Тези приятелчета ще пълзят, докато открият най-подходящото място да се превърнат в какавиди — каза тя и се отпусна на колене, за да погледне горната част на капака. — Ела — махна на Сам да се наведе до нея. — Тук има две гъсеници, които висят от капака. Виждаш ли как са се извили главите им и приличат на въпросителна? Майка ми казваше, че по този начин гъсениците сякаш питат „А сега какво?“. — Усмихна се на спомена си. — Висят така с часове, като опитни акробати, без мрежа.

Сам изпълнително приклекна и се сгъна на две, с наведена глава, за да погледне. Коженото му яке проскърца и той изпуфтя леко, докато се опитваше да се намести по-удобно на твърдия дървен под. Марипоса прикри усмивката си, но тялото й се стегна от близостта до него.

— О, Сам, погледни! Онази там се превръща в какавида! Виждаш ли малкото зелено петънце, вляво върху тялото й?

— Да — отвърна той и гласът му потръпна от изненада. — Никога не съм виждал такова нещо.

Тя го погледна зарадвана, че се интересува от нещо, което беше толкова важно за нея. Загорялото му лице излъчваше сила, чертите му бяха остри, изсечени. Брадата му беше леко набола и Марипоса усещаше свежия аромат на сапун и кожа, който винаги се носеше от него.

— По-добре да проверя това кафе.

Изправи се и отиде в нишата, която й служеше за кухня, за да разсипе кафето в чашите. Сам седна на единия стол и кръстоса крак върху крак.

— Моят народ, има много легенди за пеперудите — каза той. — Пеперудата е символ на трансформацията, на промяната и на смелостта. Трябва да я вземеш за свой тотем.

— Смелост? — попита изненадано тя, докато поставяше пред тях, двете чаши с димящо кафе.

Отиде да вземе сметана и захар и ги сложи на масата, с две лъжички. После седна на стола срещу него и изля огромно количество сметана в чашата си.

— Смелост ли е, да се промениш едва, когато нямаш друг избор?

Сам не отговори и отпи от кафето си. Тъмните му очи блестяха и се взираха в нея, над ръба на чашата.

— Трезвеността и изчистването ми не бяха признак на безкористна смелост, Сам. Бях принудена да зарежа наркотиците от съдията, когато ме осъди, на три години затвор за трафик на дрога. Изпратиха ме веднага на лечение и макар това да бяха най-тежките трийсет дни в живота ми, съм благодарна за тях. Гледам назад и ме е срам, като се замисля за всички неща, които правех, когато бях наркоманка. Бях като една нисша гъсеница, движена само от едно желание, от глад, който не може да бъде заситен.

— Символизмът може да бъде силен съюзник — възпротиви се Сам и остави чашата на масата. — Нисшата гъсеница, се превръща, в създание с величествена красота. Това е могъщ образ.

На устните й се появи загадъчна усмивка и тя леко поклати глава.

— Защо всички мислят за пеперудите само като за красиви създания? Промяната — метаморфозата им — е истинското чудо. — Вдигна ръка и посочи аквариумите, пълни с гъсеници. — Никой не се замисля за това, че гъсеницата трябва да смени пет пъти кожата си, докато се превърне в какавида. Гъсеницата не просто се променя. Тя се преобразява напълно. Старата й форма умира и тя се преражда в нова. Това е чудото, което ни дава надежда.

Сам се облегна назад на стола си и отпусна загорелите си длани, върху коленете си. Големият му тюркоазен пръстен привлече погледа й. Орел, гравиран в среброто.

Обърна се да погледне отново към аквариумите, изпълнена с решителност да обясни случилото се с нея така, че Сам да я разбере.

— Когато завърших лечението си, бях като първата невръстна гъсеница, излизаща от яйцето. Нямах никаква представа коя съм. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Можех само, да ям и да съществувам някак си. Страхувах се — непрекъснато, — но трябваше да продължа напред. При всяка фаза, през която преминавах, като че ли захвърлях старата си обвивка. През последните няколко години, минавах през тези фази отново и отново. Изисква се голяма смелост да навлезеш в тъмнината, да се изправиш срещу демоните си. И все пак не смелостта ме караше да продължавам. А по-скоро страхът да не потъна отново в мрака.

Марипоса отпи от кафето си, наслади се на богатия му вкус по небцето си, после бавно постави чашата на масата. Погледна към Сам.

— Но вече не се страхувам. Готова съм за следващата стъпка. Готова съм, за това обаждане.

 

 

Съли отиде до къщата на Есперанса, само защото беше обещал на Лус, да я наглежда от време на време. В мига, в който стъпи вътре, се почувства зле. Есперанса я нямаше, както и Лус. Къщата беше студена и празна, като гигантската болезнена дупка в гърдите му, където преди биеше сърцето му. Старателно остави пощата на масичката в дневната, предимно брошури и реклами. После тръгна по коридора към кухнята, а стъпките му отекваха шумно. От всички стаи, тази му се струваше най-пуста. Когато Есперанса беше жива, тук винаги имаше музика, много храна и смях. Сега не усещаше нищо от духа й. Може би Лус все пак беше права. Сигурно баба й беше отлетяла към дома си, с пеперудите.

Лус… Поклати глава. По дяволите, явно мислеше прекалено много за нея, щом беше почнал, да вярва в тия неща. Напълни каната до мивката с вода и едно по едно, поля растенията на Есперанса. Не можеше да ги остави да умрат, независимо какво ставаше — или не ставаше — между него и Лус.

Той обичаше старата жена. Тя никога не беше казала лоша или груба дума за някого. Винаги го посрещаше, със сърдечна усмивка и с нещо за ядене, отнасяше се с него, като с принц, когато им идваше на гости, и често се шегуваше, че мисията в живота й е, да го нахрани добре. Двамата имаха специална връзка помежду си, или поне така му се искаше да вярва. Доставяше му истинско удоволствие, да пазарува с нея. Разказваше му истории, за внучката си от времето преди да се срещнат, неща, които Лус никога не би му споделила. Как като малка е пеела на дърветата и цветята, как любимата й храна е бил сладоледът и как не се е пускала от ръката на Есперанса с дни, след смъртта на майка си. Често след края на обиколката им по магазините, когато я връщаше у дома й, го сръгваше в ребрата, намигаше му и питаше: „Е, кога ще се ожениш за внучката ми?“ Той я обичаше заради това. Така му показваше, че го одобрява, а одобрението на Есперанса означаваше много за него.

Съли остави каната и тръгна обратно по коридора. Спря за секунда на прага на спалнята на Лус. Лилаво-розовата стая беше като стая на дете, но той знаеше, че Лус беше зряла жена, поела на крехките си плещи огромна отговорност много по-рано, отколкото би трябвало. Уважаваше я, че беше напуснала колежа, за да си намери работа, особено, като знаеше, колко много искаше да учи и да получи диплома за социален работник. Точно тогава я беше срещнал за пръв път. Облегната на шкафчето си в коридора на държавния колеж, с един крак опрян на стената, забила нос в книгата си. Трябваше да се изкашля три пъти, за да я накара да вдигне глава. Един поглед в светлосините й очи, замрежени от гъстите черни ресници, и той беше напълно обсебен от това момиче.

Най-много обаче я обичаше, заради сърцето й. Тя много приличаше на баба си, макар да не го виждаше. По някаква причина, нямаше самочувствие. Винаги се критикуваше — че е прекалено закръглена, че лицето й е прекалено обикновено, косата й — прекалено гъста. Да, Лус не отговаряше на представата за модел от списание, но той никога не беше и искал да е такава. Независимо колко пъти й казваше, че е красива, тя винаги тръсваше глава и отказваше да му повярва. Беше си втълпила тази налудничава мисъл, че никога няма да е толкова красива като майка си.

След смъртта на баба й, Съли се притесняваше, че Лус ще се срине. Тя обаче изригна навътре в себе си, така, както беше чел, че правят черните дупки. Цялата светлина, която носеше, потъна, в някакво дълбоко, мрачно място. Съли прокара пръсти през косата си; чувстваше, как болката в сърцето му се засилва и се страхуваше, че то няма да издържи. Откакто тя тръгна, на това безумно пътуване, беше имал много време за мислене. Вече разбираше, защо толкова силно копнееше, да го направи. Просто му се искаше, да може да тръгне с нея. Но защо не отговаряше на съобщенията, които оставяше на телефона й? През последните дни, беше получил само едно съобщение от нея, в което му казваше, че е добре, че е загубила зарядното на телефона си и ще му се обади, когато си купи ново. И да не се притеснява. Как, по дяволите, да не се притеснява? Все едно му казваше, да не диша!

Внезапен звън наруши тишината в къщата. Той се стресна, а сърцето му се изпълни с надежда. Може би беше Лус, която щеше да остави съобщение, помисли си веднага. Телефонът звънна пет пъти, преди да се включи секретарят. Съли пристъпи по-близо до него и се заслуша. След сигнала за запис чу женски глас.

— Ало? Ало? Estas aqui? Por favor^[1] Моля те, отговори!

Съли замръзна на място. Не познаваше гласа.

— Мами, аз съм. Знам, че мина много време. Какво мога да кажа… Не мога да залича всички тези години. Но съжалявам. Perdona me, мами.

Съли почувства болката в гласа на жената и се зачуди дали да не вдигне телефона. Постави колебливо ръка на телефонната слушалка.

— Мами, ако не си там, моля те, звънни ми. — Жената остави номер и Съли се втурна да търси лист и химикал, за да го запише. — Моля те, дори ако само ще ми кажеш, че повече не искаш да ме чуваш. Моля те, обади ми се. — Гласът на жената секна изведнъж.

Съли се впусна към телефона, но беше прекалено късно. Чу сигнала за прекъсване на връзката. Бавно постави слушалката обратно на мястото й. Това явно беше лелята на Лус, онази, с която тя не беше успяла да се свърже. Лус почти не говореше за семейството си, но той знаеше, че беше тръгнала за Сан Антонио да се срещне с леля си. Нейната тия Мария. Помнеше го, защото й беше помагал да търсят из бюрото адреса и телефона й.

— Мамка му — измърмори той.

Това беше жената, чийто телефонен номер търсеше Лус. Трябваше да вдигне по-рано. Взе листа и набра номера, който беше записал. След две позвънявания чу същия женски глас.

— Ало? — жената звучеше колебливо, предпазливо.

— Ъъъ, здравейте. Казвам се Съли Гибсън. Вие не ме познавате, но аз съм приятел на Лус. — В слушалката се чу приглушено ахване. — Аз… аз чух съобщението ви. Не беше нарочно. Просто дойдох да полея цветята вместо Лус. Да събера пощата, такива неща, докато я няма. След като чух какво казахте, реших, че трябва да ви се обадя.

— Лус я няма? Не разбирам. Къде е?

— В момента е на път към Сан Антонио.

На отсрещната страна настана мълчание.

— Лус идва насам? — попита шокирано жената.

— Да, госпожо. Пътува с кола. Но проблемът е, че не знае адреса ви. Телефонният номер, който Есперанса имаше, вече не е валиден. Лус се надяваше да го открие някак, след като пристигне в града. Знам, че звучи налудничаво, но тя може да е много ината, когато иска нещо. Така че, ако ми дадете адреса си, аз мога да се свържа с нея и да й го кажа.

— Да, разбира се. Записвате ли?

Съли го записа, чувствайки се много горд, защото Лус щеше да е толкова щастлива да го получи и благодарна, че се е постарал да я улесни.

— Знаете ли кога ще пристигне? — попита жената.

— Може да е по всяко време. Тя шофира една доста стара кола, така че не мога да съм сигурен.

— Dios mio — измърмори жената. — Искате ли адреса и на Мария? За всеки случай.

Съли се обърка за миг.

— Вие не сте ли тия Мария?

— Не. Аз съм… сестра й. Майката на Лус. Марипоса.

Съли присви очи и наведе глава. Новината го смая. Майката на Лус беше жива? По дяволите, Лус със сигурност не го знаеше. Запита се, дали Есперанса е била наясно с положението. Сърцето му заби учестено, като се сети за Лус, пътуваща към Сан Антонио, без да подозира нищо. Търсеше леля си Мария. Нямаше си и представа, какво щеше да открие.

— Напълно съм сигурен, че тя не идва при вас, госпожо. Тя търси къщата на леля си Мария. — Закашля се леко. — Лус смята, че сте мъртва.

От другата страна се чу още едно шумно поемане на дъх.

— Лус смята, че съм мъртва? — попита жената с изненада и възмущение. — Това ли й е казала майка ми? Че съм мъртва?

— Да.

— Моля ви… — гласът сега звучеше притеснено и все още объркано. — Майка ми там ли е?

— Имате предвид Есперанса?

— Да. Моята майка. Есперанса Авила. Може ли да говоря с нея, моля?

Съли онемя. Историята ставаше все по-странна. Мамка му, мамка му, мамка му, каза си той наум. Изобщо не му се искаше, точно той да съобщи на тази жена новината за майка й. Как да кажеш такова нещо, имаше ли някакъв правилен начин?

— Ало?

— Да, тук съм. Госпожо…

— Авила. Госпожица Авила.

— Ъъъ, да, госпожице Авила. — Прочисти гърлото си отново. Нямаше друг избор, освен да се държи, като мъж и да й каже истината. — Съжалявам, че трябва да ви съобщя така новината, но Есперанса, вашата майка, почина.

— Не!

В слушалката се чу учестено дишане, после, все още невярващо, жената попита:

— Кога?

— Преди няколко седмици. Сърдечен удар. Умря спокойно. Нищо не можеше да се направи. Съжалявам. Всички я обичахме. — Млъкна, защото не чуваше нищо. — Ало? Госпожице Авила? Ало?

— Благодаря ви. Дочуване…

Съли чу затварянето на телефона, от другата страна и линията отново беше прекъсната. Загледа се за миг, в слушалката в ръката си, после и той я постави обратно на мястото й. Задържа дланта си така, смаян от станалото. Поклати глава невярващо, все още опитващ се, да открие някаква логика в това, че за последните няколко минути, беше научил за Лус повече, отколкото тя знаеше за себе си през целия си живот. Представи си я, как пътува, в нелепата си стара кола, с кутията с пепелта на баба си на задната седалка, запътила се, право към шока и истината, която щеше да разбие сърцето й. Неговото силно и смело момиче.

Стисна зъби, сграбчи листа, на който беше записал адреса и телефонния номер на майката на Лус, и решително се втурна към вратата.

 

 

Марипоса продължаваше да стои права, стискайки слушалката на телефона до гърдите си. От нея се носеше гневен пиукащ сигнал, но тя чуваше само гласа на младия мъж, който й казваше отново и отново: Майка ви почина.

— Марипоса? Какво стана? Какво ти каза тя? — попита Сам и застана до нея. Хвана я за лакътя и внимателно я обърна, с лице към себе си.

Тя погледна в очите му, но виждаше само, чернотата на зениците му.

— Кажи ми, какво стана — каза Сам с тихия си глас.

Спокойствието му, успя да разкъса стената около нея и да я пробуди. Тя отвори уста, за да му отговори, но думите просто не излизаха. Извърна се от него и се загледа, с все така отворена уста и разширени очи, в спретнатата си малка стая. Погледът й обходи кухнята, леглото й, аквариумите, пълни с живот. Всичко сякаш си беше на мястото, както преди минути, но нищо не беше същото и никога нямаше да бъде. Майка й беше мъртва. Никога вече нямаше да види лицето й, да чуе гласа й… Беше прекалено късно. Никога нямаше да получи прошка от нея. Почувства, как в гърдите й се надига паника, внезапна и бурна и я разкъсва, със сляпа болка и разкаяние. Опита се да си поеме дъх. Сам я прегърна и я притисна към гърдите си. Почувства грубата тъкан на дрехата му, опряна до бузата й, докато се опитваше да си поеме глътка въздух. Не плачеше, не викаше, само тази ужасяваща болка, изпълваше всеки атом от тялото й.

— Сам — простена с усилие тя, опитвайки се да открие убежище в погледа му. Потръпвайки си пое дъх и проговори. — Майка ми е мъртва.

Ръцете му я обгърнаха още по-силно.

— Съжалявам.

Тя изстена, отскубна се от прегръдката му и се впусна към вратата. Чуваше как сърцето й туптеше бясно и заглушаваше мислите й, докато тичаше към градината, която беше направила край сградата. Тичаше, без да обръща внимание на двойката, седяща в малкия вътрешен двор. Тичаше, докато стигна там, отиде право при парцела, с твърда, камениста земя, където работеше, и падна на колене. Зарови ръцете си в черната, ронлива пръст, напълни шепите си с нея и ги стисна с цялата си сила, дишайки тежко. После отметна глава назад, отвори уста и от дълбините на душата си нададе вик, който се извиси към небесата.

— Мами…