Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (14)

Дванайсет

По време на дългата си миграция, пеперудите монарх трябва да спират, за да си почиват, да се хранят и да пият. Освен това, се нуждаят от защита от естествените си врагове, от бурите и други неблагоприятни климатични условия. В такива ситуации, се скриват някъде и чакат. Когато времето отново се подобри, пътуването им продължава.

Лус се намираше на алеята, пред сградата на Маргарет и прибираше куфара си в багажника, когато новата й приятелка излезе от гаража, носейки хладилна чанта в ръце.

— Студена вода и малко плодове, за из път — каза тя, когато дойде по-близо. — А тук — повдигна синьо-зелена торба, с надписа на близкия магазин, върху нея — има малко соленки, дъвки и енергийни блокчета. О, и нова калъфка за възглавницата ти. Не разрешавай на кучето, да спи върху нея, не е здравословно.

— Благодаря ти. Сега няма да ми се налага, да спирам толкова често.

Лус пое хладилната чанта, трогната за пореден път, от загрижеността на Маргарет.

Когато отвори вратата на колата, Серена нетърпеливо скочи вътре. Тя изглеждаше много сладка, с новия си розов нашийник и подходящата по цвят каишка, които мисис Пенфолд й беше купила. Чихуахуато започна да души задната седалка, докато намери кутията с останките на Есперанса под възглавницата. Продължи да рови с носленце и лапички из нея, докато най-накрая реши, че всичко е наред, после я обиколи няколко пъти и окончателно се намести отгоре й, отпускайки муцунка, на предните си лапички.

— Безнадеждна работа — промърмори Маргарет.

Серена погледна към нея, с кръглите си очи, без да мига. Лус бутна предната седалка. На седалката до шофьора бяха грижливо подредени бутилка вода, картите й, телефонът й.

— Е, предполагам, че това е всичко.

— Чакай, сетих се за нещо. — Маргарет се затича обратно, към отворения си гараж. След секунда, се появи с две продълговати зелени торби в ръце.

— Какво е това? — попита Лус.

— Палатката ми и спалният ми чувал. Спомняш ли си, че ти казах, как баща ми ги беше купил, още преди години? Така си и останаха чисто нови, неупотребявани. Време е, някой да ги използва.

— Не мога да ги взема.

— Вземи ги — настоя Маргарет и ги бутна, в ръцете на Лус. Миришеха леко на плесен, но етикетите им все още стояха. — Никога не знаеш, кога може да ти потрябват. Тук, само събират прах. Освен това, винаги съм искала, да отида да видя пеперудите. Поне моята палатка и спален чувал, могат да направят това пътуване. — Стисна устни и извърна очи встрани, смеейки се насила.

Лус пъхна палатката и спалния чувал в багажника и спря за миг, с ръце върху прашния капак. Погледна отново към Маргарет, която беше скръстила ръце на гърдите си и, изглежда, правеше усилия, да овладее емоциите си. Лус издиша тежко, затвори багажника и влезе в колата, учудена от тъгата, която беше видяла в очите на младата жена. Есперанса й казваше, че тъгата на хората е като кладенец. Никога не знаеш колко е дълбока.

Тя не познаваше Маргарет. Първия път, когато я видя, нещо в нея, я накара да потръпне от студ — не беше само фактът, че изглеждаше толкова бяла и сияйна със своите изваяни черти и надменно изражение. Но днес с изненада откри, че бледата жена не отговаряше на стереотипите, в които я беше вкарала отначало. Зад мраморната й фасада, туптеше сърце, което познаваше болката и загубата и беше способно на истинска доброта и любов. Ако само, не беше толкова сдържана и праволинейна, помисли си Лус. Ако някой имаше нужда да чуе зова на Шочикетцал, то това определено беше Маргарет.

Поколеба се с ръце на волана, припомняйки си думите от легендата. Кой ще донесе светлина на света? Пое си дълбоко дъх.

— Маргарет? Защо не дойдеш с мен?

Тя извърна глава и я погледна шокирано.

— Какво?

— Ела с мен. В колата има място, а и каза, че винаги си искала, да видиш пеперудите монарх.

— Аз? Аз… Не мога? Имам работа. Отговорности.

Лус се сети за думите на баба си, от онзи последен техен разговор.

— Работата ти няма да избяга. Хайде, Маргарет. Направи го!

Жената поклати глава и отстъпи две крачки назад.

— Не, не, не мога. Мисис Пенфолд разчита на мен, особено сега, с Офелия и бебето… Трябва да й намеря работа, апартамент. Предстои и голямата сезонна разпродажба. Толкова много неща трябва да се направят… — потрепери гласът й.

— Добре тогава — каза Лус, чувствайки се леко гузна, от облекчението, което изпита, при отказа на Маргарет. Предложението й беше напълно импулсивно, но нали баба й беше казала, че импулсивните идеи, които идват право от сърцето, са нещо хубаво, проява на добрина? — Благодаря ти отново за всичко. — Нямаше какво повече да каже и запали двигателя. — Ще тръгвам!

Маргарет вдигна ръка, като за поздрав, а не за сбогом.

— Късмет!

Момичето се обърна и очите им се срещнаха.

— Ние сами, създаваме своя късмет.

Лицето на жената на тротоара замръзна.

Лус свали прозореца, от своята страна и й помаха за последно.

— Добре, бабо… Отново сме на път.

Включи на задна и обърна колата. Тъкмо превключваше на първа скорост, когато чу гласа на Маргарет.

— Лус, чакай! Спри!

Лус извърна глава и я видя, да тича след колата, махайки с ръце във въздуха. Наби спирачки, намали и отби отново в алеята.

Маргарет изтича до колата и се облегна, за да си поеме дъх.

— Промених решението си — каза тя развълнувано. — Искам да дойда с теб! Може ли?

— Да! — отвърна Лус и се взря с изненада, в широко отворените очи на Маргарет. Беше видяла същото отчаяние в нея на закуска, когато говореха за майка й. И когато държеше бебето в ръцете си. Нещо в нея явно се беше пречупило. — Какво те накара да промениш мнението си?

— Всичко — отвърна тя.

След като се овладя, Маргарет се зае с приготовленията си, с типичната си експедитивност. Направи светкавично списък, с нещата, които трябваше да свърши, преди отпътуването си. Първата задача в него, беше да звънне на мисис Пенфолд, която прие новината, за внезапното й заминаване, напълно спокойно и дори я окуражи да си вземе повече свободно време и да се наслади на приключението си. Толкова за притеснението, че мисис Пенфолд не може да се справя без нея, помисли си Лус, с прикрита усмивка. После усмивката й напълно изчезна и тя зяпна, когато чу как Маргарет предлага на Офелия, да живее в апартамента й, докато се завърне, от пътуването. Този жест, я издигна изключително много в очите й.

След миг обаче възхищението й намаля, когато Маргарет каза, че е по-добре да вземат нейния седан, вместо да пътуват до Мексико, с фолксвагена.

— Какво? Не! — извика тя, възмутена от самата мисъл, за това предателство.

— Бъди разумна, Лус. Колата ми е много по-хубава от твоята. Не се обиждай, но това бръмбарче може да не успее да ни докара до там.

— Майка ти, не те ли е учила да мислиш, преди да говориш неща, които могат да засегнат хората?

Маргарет просто скръсти ръце на гърдите си.

— Наричам нещата, с истинските им имена. Колата ти е направо древна, а пътуването е дълго. Моята е много по-сигурна. И, честно казано, Лус, не се сърди, моля те, но има ужасен вид, като взета от някое гето. Виж тази ръжда и всичките очуквания. Не е безопасно, да се пътува, с това нещо.

Реакцията на Лус беше същата, когато за пръв път, видя фолксвагена. Спомни си лицето на баба си, когато й подаде ключовете, толкова беше развълнувана, толкова щастлива, от обещанието, което носеше той, в себе си. Може да не беше, най-хубавата кола на света, но беше най-хубавата, която Есперанса можеше да си позволи. И това бе достатъчно, за Лус.

Тя реши, да се бори докрай.

— Старото момче има силен характер. Освен това, баба ми купи тази кола. Може да звучи налудничаво, но усещам присъствието й в нея. Да вземем твоята ще бъде все едно, да изоставим баба някъде по пътя.

— Естествено, че ще вземем кутията с останките й.

— Не — не се предаде Лус. Това беше нейното пътуване. Нейното и на Есперанса. — Виж, Маргарет, ако искаш да тръгнеш с колата си, направи го. Можеш да ме следваш. Но аз ще карам Ел Торо.

Маргарет направи гримаса.

— Ел Торо?

— Да — отвърна отбранително Лус. — Така се казва. Всяка кола трябва да си има име.

— Моята няма.

— И това е жалко. Моята кола може да е малка, но има сърце, на истински смел бик.

Устните на Маргарет се извиха подигравателно.

— Прилича, по-скоро на вол.

— Вол, говедо, бик — все едно и също е.

— Волът е кастриран бик, който става само за теглене на каруцата. Мисля, че е много по-подходящо име за нашия случай.

Лус потупа нежно капака на колата си.

— Не я слушай, скъпи Ел Торо. Тя просто ревнува.

Новата й приятелка се разсмя, повдигна престорено възмутено очи и махна с ръце.

— Добре де, ужасен звяр такъв. Нека да е Ел Торо!

Лус наблюдаваше, как Маргарет методично опакова багажа си, с истинско благоговение. Есперанса я наричаше практична и грижлива, но тя беше аматьор, в сравнение с жената пред себе си.

— Ти си истински бойскаут, с всички тези неща — каза й тя. — Какъв е девизът ти? Винаги подготвена за всичко?

Маргарет подаде главата си от задната седалка, където в момента подреждаше възглавницата и кутията с останките на Есперанса.

— В интерес на истината, бях отговорник при момичетата скаути.

Лус се загледа, в специалния й колан, от който висяха множество торбички.

— Обзалагам се, че си имала тонове значки за заслуги.

Маргарет се измъкна от колата и пристегна конската си опашка.

— Естествено, че имах. Но това са просто най-елементарни приспособления за всеки случай. Не се обиждай, Ел Торо, но ще минем през пусти райони, където няма да има на всеки сто километра пътна помощ, която да ни измъкне от проблеми. Ако колата се развали, можем да си останем там с часове. Или дори повече, не дай боже.

Лус се изправи и огледа колата си. Ритна гумите. Провери часовника си. Протегна се и затръшна капака на багажника. После порови в джобовете си и измъкна ключовете.

— Е, вече мисля, че сме готови. Не смятам, че можем да напъхаме още нещо тук, а и това ще ни забави прекалено много. Почти два часът е. Да не губим време! Скачай вътре, приятелко. Искам да минем малко път, преди да се стъмни.

— Чакай! Трябва да взема само, малко лепило и флумастери!

Лус изруга наум.

— За какво?

— За баба ти.

 

 

Въздушните снимки и топографските карти, които Маргарет беше извадила на компютъра си, преди да тръгнат, показваха пейзажа на Канзас като красив килим от различни цветове и материи. В стил Ван Гог, както беше отбелязала тя. И наистина беше така. Имаше моменти, в които красотата на местата, покрай които минаваха, направо им спираше дъха. Средният запад беше земята на реките. Лус съжаляваше, че графикът на пътуването им беше толкова строг. Нямаше време, да поемат по някоя отбивка и да видят какво има встрани от монотонната магистрала. Искаше й се някой ден отново да мине от тук, да не бърза за никъде и да разгледа местата, които сега пропускаха — реките, университетите, църквите, кулите и идиличните ферми, с пасящи животни. Но знаеше, че също като решителната пеперуда монарх, трябваше да стигне в Мексико, за две седмици.

Районът беше типичен, за Средния запад, напълно различен от това, което беше свикнала да вижда в Уисконсин. Еднообразието на просторните ниви, тук-там беше нарушавано, от огромни зелени силози, колоритни плевни от червени тухли и скромни къщички, повечето от които бяха бели, със зелени покриви.

Армада, от стоманеносиви облаци се събираше над главите им, предвождана, от екота на гръмотевиците. Лус запали фаровете си, в очакване на бурята. Докато караше, се запита, какво ли е да живееш в някоя от онези селски къщички, да си омъжена за човек, който сигурно щеше да прилича на Съли, да имаш няколко деца, куче в двора, котка… Усмихна се, с удоволствие на картината, която умът й беше създал. Опита се, да си се представи как дои крави, събира яйца от кокошките, става сутрин рано, събудена от кукуригането на петела. Засмя се. Ама че фантазия само!

— Какво е толкова смешно? — попита Маргарет, извръщайки глава, от прозореца. През последните стотина километра беше мълчала, омаяна от пейзажа навън.

— О, просто се чудех, какво ли е да живееш в някоя от тези къщи. Във ферма.

Минаха покрай още една. Тази беше красива, като къщичките на Кейп Код^[1], обградена, от орехови дървета. Беше като остров в средата на декарите ниви.

— Най-близкият им съсед, е на километри от тях. Чудех се, дали са самотни.

— Доста са изолирани наистина — отвърна Маргарет. — Но смятам, че тези съседски отношения в провинциалните общности, са много по-здрави и хората контактуват едни с други много повече, отколкото съседите, живеещи врата до врата, в големите градове. В тези места, има много групи по интереси, към които можеш да се присъединиш. Градчетата са малки, всеки знае какво се случва с другия, всички се познават по име. В града има толкова много хора, че е лесно да се загубиш сред тях. Пък и възможно ли е вече някой да бъде изолиран напълно? Всички сме свързани с телефони и интернет. Социалните мрежи. Онлайн има хора, които коментират, най-дребните детайли, от ежедневието ми, без дори да се познаваме. То е като съседът ти да се провикне от прозореца отсреща: „Здрасти! Слънчево е днес, нали? Мисля да изпера…“

— Но не е същото, като да видиш истинска усмивка, да почувстваш допира на човешка ръка — прекъсна я Лус.

Внезапно я порази мисълта, как по време на това пътуване беше създала две нови приятелства — без телефон и интернет. Беше го направила по старомодния начин, със срещи, лице в лице. И Маргарет, с нейната дисциплина и интелигентност, и Офелия, с бруталната й честност и безкрайното й чувство за хумор, не бяха от хората, с които обикновено контактуваше. Бяха на различна възраст, имаха различен начин на живот, различни цели… Но вече беше открила, че общите неща помежду им, бяха много повече, отколкото си мислеше в началото.

Над главите им, проехтя мощно и страховито гръмотевица, а небето бе разсечено и осветено от светкавица. Маргарет трепна и извърна глава, за да погледне през прозореца.

— Бурята ще ни удави.

Като по даден сигнал, небето се разтвори над тях и буреносен порой се изсипа върху им. Дъждът барабанеше по покрива, със страшна сила, сякаш във всеки момент щеше да го пробие, водата се изливаше толкова мощно, че макар чистачките да работеха с бясна скорост, Лус изобщо не виждаше нищо пред себе си. Намали и вече почти пълзяха по магистралата, а вятърът удряше и поклащаше малката кола.

Маргарет и Серена седяха напрегнати и с широко отворени очи на местата си. Ръцете на жената бяха стиснати в юмруци, но тя запазваше хладнокръвно мълчание. Светкавиците, като че ли се сипеха навсякъде около тях, а пътят приличаше на езеро. Лус беше ужасена, от мисълта, за толкова много вода. Наведе се над волана и присви очи. В далечината напред, забеляза някакъв надлез.

— Ще отбия там — каза тя. — Мисля, че трябва да спрем, за малко.

— Чудесна идея.

Облекчението на Маргарет, пролича ясно, по дългата въздишка, която издаде, когато Лус отби край пътя и изключи двигателя.

След като се скриха под надлеза, барабанният тропот по покрива спря. Останаха известно време така, в благословена тишина. Извън тяхното безопасно местенце бурята продължаваше да бушува, дъждът се сипеше като из ведро, а гръмотевиците и светкавиците се редуваха безспирно.

— Добричкият ми Ел Торо си свърши работата, успя да ни запази сухи — каза Лус.

— Не мисля, че ще стоим тук много. Това е от внезапните, но кратки бури.

Отвориха бутилки с вода, хапнаха няколко енергийни блокчета и помълчаха малко, докато бурята продължаваше да бушува край тях. Серена грациозно скочи на задната седалка и се настани на възглавницата. Лус затвори очи и се облегна назад, заслушана във все по-глухите гръмотевици, докато тъмните облаци се отдалечаваха от тях.

— Мислех си за това, което си говорихме преди малко — каза внезапно Маргарет.

Лус отвори очи и се обърна към нея.

— За интернет ли?

Спътничката й кимна.

— И за изолацията. Истината е, че повечето нощи седя сама в стаята си и ровя из сайтовете, само за да проверя, кой какво е коментирал и какви нови снимки е качил. И дали някой ми е казал просто едно „здравей“. — Въздъхна отново и звукът изкънтя сред тясното пространство. — Човек може да е самотен, независимо къде живее.

Лус погледна към жената, на мястото до нея, облечена в черни тесни дънки и тънка тениска и риза, също черни и от непромокаема материя. В скута си държеше две книги: едната беше наръчник за диви цветя, другата — за пеперуди. Много време отделяше, за да си записва разни неща, в дневника си за наблюдения, който баща й беше направил, специално за нея. Но въпреки всичките си научни постижения и умения, тя не излъчваше вътрешна увереност, нито пък онази искра, която можеше да накара и най-обикновеното момиче, да изглежда привлекателно и красиво.

— Маргарет — започна Лус предпазливо. Не искаше, тя да издигне отново около себе си, защитната преграда, която в този миг като че ли беше свалила. — Защо промени решението си за пътуването? Честно.

Жената пъхна листче, между страниците на книгата си, за да отбележи, докъде е стигнала, затвори я и отпусна ръце, върху корицата.

— Причината не беше само една, а по-скоро много неща, трупали се едно върху друго, през годините. Някога бях толкова амбициозна и решителна. Исках да имам най-висок успех в класа, за да получа стипендия. Баща ми все ме караше да погледна наляво и после надясно, да сравня себе си с другите, защото всички ми бяха конкуренция. Трябваше да работя два пъти по-усърдно от тях, за да успея. И аз го направих. Работих, работих, работих. Спечелих стипендията си за университета, после спечелих стипендия за аспирантура, след което получих възможност и за специализация. Когато се появи предложението, за работата в „Тайните езера“, знаех, че мисис Пенфолд търсеше по-зрял човек, с практика, но постоянствах и — сви рамене и се засмя — в крайна сметка работата беше моя.

— Това е изумително — каза Лус, изпълнена с искрено възхищение. Само като си помислеше, че Маргарет е постигнала всичко сама. — Виж се — имаш страхотна работа, собствен апартамент, кола…

— Така е — отвърна равнодушно тя. — И когато вечер се прибирам в този апартамент, обикновено си нося работа за вкъщи — папките, бележки… Само дето напоследък изобщо не работя по тях. Повечето нощи, дори не отварям куфарчето си, нито чета записките си. Като че ли загубих искрата, която ме караше да правя всичко това, и се понесох по инерция, дори не знам накъде. Наскоро ме порази една мисъл — че работех толкова усърдно, толкова всеотдайно, че дори не съм забелязала, как телефонът ми е спрял да звъни. Вече никой не ме търси.

Лус облиза устните си. Разбираше този вид самота.

— Сигурно имаш някакви приятели?

— О, разбира се — бързо отвърна Маргарет, не желаейки, да бъде съжалявана. — Имам приятелки, повечето са от университета. Но те вече са омъжени и имат деца, нали знаеш… Нямат много свободно време и, честно казано, моят живот е толкова различен от техния, че сякаш живеем в различни светове. Все по-често установявам, че излизам сама и понякога просто не мога да понеса, да се взират в мен, как седя така в ресторанта, затова си вземам храна за вкъщи и зяпам телевизия. Всъщност, доста често го правя… Понякога, когато гледам някое предаване, усещам, как ме обзема паника, като че ли замръзвам и не мога да помръдна. Просто продължавам да гледам, независимо, какво дават.

Обърна се към Лус и я попита срамежливо:

— Смяташ ли, че съм пристрастена?

— Не — отвърна тя бързо. — Може би си малко потисната.

— Хъм… — Маргарет изглеждаше притеснена, когато се пресегна към бутилката си с вода. Отпи голяма глътка, загледана в някаква точка в пространството пред себе си.

Поредната светкавица освети небето и разсече облаците. Те се изпъстриха в пурпурно и жълто и цветовете им напомниха на Лус, за натъртванията на Офелия. Спомни си и за разговорите, които бяха имали с нея в тази кола, а сега, това се случваше отново, този път с Маргарет. Усети, че това беше един от онези редки моменти на интимност между приятели, които изискваха абсолютна честност. Отпусна седалката си и погледна жената на задната седалка.

— Понякога и аз съм потисната — призна тя.

Маргарет наклони глава.

Лус си пое дълбоко дъх, преди да направи своето признание.

— Работя в леярна в Милуоки.

— О… — Маргарет не знаеше какво да каже.

— Мразя работата си, но с баба се нуждаехме от пари. Така че напуснах колежа и постъпих на работа там, където щях да вземам най-много пари.

— Напуснала си колежа?! — попита Маргарет. Личеше, че е по-скоро възмутена, отколкото шокирана, от чутото. — Нямаше ли друг избор?

— Всъщност, не. Освободиха баба от ресторанта, където готвеше, а беше прекалено стара, за да си намери нова работа. Не можех да я оставя. Тя цял живот се беше грижила за мен, беше похарчила всичките си спестявания и си нямаше никого другиго. Освен това я обичах. — Поклати глава. — Сега беше мой ред аз да се погрижа за нея. Затова напуснах колежа и си намерих работа. Все си казвах, че е само временно, че ще спестя пари и ще се върна да следвам. Но дните просто си минаваха, както и месеците, после стана цяла година. Аз също се оставих на инерцията.

— Как можеш да кажеш, такова нещо? Ти си на двайсет години, нали?

— На двайсет и една.

Маргарет поклати глава.

— Какво следваше?

— Беше общински колеж — обясни Лус. — Учех социална педагогика, за да получа квалификация за социален работник. Исках да работя след време, по програми за помощ на деца — нещо като това, което правеше баба, с хлапетата от квартала. Тя променяше живота им. Това ми харесваше… Да знам, че съм направила нещо смислено с живота си, че съм повлияла на другите. — Засмя се тъжно. — А свърших, работейки с машини.

— Мисля, че ще бъдеш чудесна с децата, Лус. Ти си добър слушател. Не може просто да се откажеш, никак не ти отива. Все още можеш да се върнеш в колежа. Трябва да го направиш.

— Как? — попита гневно Лус. — Нямам никакви пари.

— О, я стига — сопна й се гневно Маргарет. — Ако искаш нещо много силно, ще намериш начин. Има много програми за квалификация, само трябва да знаеш, къде да търсиш. Когато се върнем, ще ти помогна.

Беше съвсем простичко предложение, казано почти без замисляне, но Лус се вкопчи в него и за пръв път, от много време повярва, че има надежда за бъдещето й, видя какво може да бъде то… Беше тръгнала на това пътуване с мисълта, че е нейната лична одисея, но не беше мислила, какво щеше да прави, когато се върнеше у дома. Тайничко се надяваше, че животът й нямаше да бъде същият, като преди. А ето сега Маргарет я сритваше по задника и я караше да види, че той наистина би могъл да се промени. Тя би могла да го промени.

— Което ме води до втората причина, поради която тръгнах с теб — продължи Маргарет, докато завърташе капачката на бутилката си с вода. — Времето. Не виждам често бебета. Приятелките ми имат, но не съм ги виждала. Ако трябва да съм честна, не съм и имала голямо желание за това. Когато излизаме, обикновено ги оставят у дома си с бавачки. Но тази сутрин, когато държах бебето на Офелия в ръце, погледнах към това невинно розово и сладко ухаещо създание и една мисъл ме порази — все едно ми зашлевиха шамар, — че вероятно никога няма да имам дете.

— О, стига, Маргарет. Не си толкова стара.

Лус се вгледа по-внимателно в нея. Жената беше слаба, с крехка структура и лицето й беше с хубава кожа и изглеждаше добре, дори без грим.

— На колко години си?

— На трийсет и седем — отвърна тихо Маргарет.

Сега беше ред на Лус, да се ядоса.

— Казваш го така, сякаш е някаква преклонна възраст. На трийсет и седем, все още си млада.

Маргарет я погледна многозначително.

— Както казах, телефонът ми вече не звъни. Добра съм в много неща, но не и в приятните разговори и флиртовете и всички онези женски номера, които привличат мъжете. Никога не съм го можела това. Мога да седя с тях на масата и да разговарям до зори, но ако ме накараш да очаровам някой мъж, ми доскучава безумно. От време на време, приятелките ми се опитват да ме сватосат с някой мъж. — Сви рамене. — Никога не се получава. Нямам желание да се преструвам, само за да ме харесат и евентуално, да се омъжа.

Момичето се загледа в своята бутилка с вода.

— Съли иска да се оженим. Дори самата мисъл за това, ме изнервя. Мислех, че момичетата трябва да се вълнуват от такива неща, да са щастливи. Искаше ми се, да е така и с мен.

— Може би не го обичаш.

— Там е работата. Обичам го. Но дали го обичам заради това, което е, или заради сигурността, която ми предлага? Той е силен, добър и стабилен. За някой като мен, без семейство, това означава много.

Замисли се за Били, с неговия бохемски начин на живот, за лекотата, с която разговаряше, за съблазнителната му усмивка.

— Или искам някой напълно различен? Който ще ме изненадва, ще пробуди в мен неподозирана страст? Не знам, не съм сигурна… — довърши тя, с тежка въздишка. — И в двата случая, още не съм готова за семеен живот.

— Само недей да казваш „да“, преди да си отговориш на тези въпроси.

— Знам — отвърна Лус сериозно. — Трябва да си изясня много неща за самата себе си, преди да се обвържа за цял живот с някой мъж. Обичам Съли, но съм объркана. Не знам какво е най-добре за мен точно сега.

Маргарет кимна с разбиране.

— Изгубих толкова много време в работа, мислейки само за бъдещето си, че в момента и аз не знам, какво е наистина важно за мен. Знаеш ли какво си мисля? Единственото време, което има значение, е сега. — Надигна отново бутилката си. — Което ме води до третата причина, поради която скочих в колата ти. — Втренчи поглед в Лус. — Ти.

— Аз? Защо?

— Заради това, което правиш! Пътуваш за Тексас, от там за Мексико, въпреки че направо рискуваш живота си с това старо корито. Когато те погледна, виждам момиче със страст. Момиче, загубило майка си и баба си. Виждам момиче като това, което някога бях, и каквото искам да бъда отново. — Извърна глава и погледна през прозореца. — Сбогува се с мен, потегли и после ми каза онези думи, които майка ми толкова често повтаряше, за това, как сами създаваме късмета си, как съдбата ни е в наши ръце. Нещо в мен прещрака. Просто знаех, че трябва да тръгна. Мисля, че това е имала предвид тя. Трябва да се доверя на интуицията си. И аз като теб, пропуснах шанса си, да тръгна на това пътешествие с майка си, но приключението, за което мечтаех, още е тук. Аз съм жива, в добро здраве. Какво чакам? — Обърна се отново към Лус и се усмихна. — Това отговаря ли на въпроса ти?

Лус се протегна и я потупа по ръката. Беше прекалено ласкателно да мисли, че й беше помогнала, да намери нов стимул за живот, както твърдеше тя. Но Маргарет не осъзнаваше, че беше направила същото за Лус.

— Ние сме сродни души. Знаех си.

Погледна през прозореца. Бурята беше отминала и дъждът вече само ръмеше.

— Да тръгваме — каза тя и се пресегна, да закопчае колана си.

Запали двигателя, пусна мигачите и фаровете и подкара колата внимателно, към магистралата. Двигателят на Ел Торо заломоти, сякаш се бореше да набере скорост и момичетата, смеейки се, започнаха да го подканят в един глас:

— Давай, давай, давай!

Небето беше ясно и чисто, над ширналите се ниви, а през тъмно-лилавите облаци си проправяха път, ярки снопове лъчи. Лус се усмихна, загледана в пътя пред тях, който се къпеше, в блестяща светлина.