Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (6)

6.

Самолетът, изпълняващ нощния полет на Аерофлот от Москва, наближи Азовско море, североизточно от Крим. Щеше да пристигне в Севастопол в един часа сутринта, след малко повече от час. Самолетът беше препълнен, развеселените пътници отиваха да прекарат зимната си ваканция далеч от своите канцеларии. Малцината военни — пехотинци и моряци — бяха по-малко въодушевени; за тях Черно море означаваше не ваканция, а завръщане на работа отново в морските и въздушните бази. Те бяха си изкарали отпуската в Москва.

На една от задните седалки седеше мъж с черен кожен калъф за цигулка, който държеше здраво между коленете си. Дрехите му бяха износени, безлични, някак в конфликт със здравото му лице и проницателните ясни очи, които като че ли биха подхождали повече на друг тип одежди. Според документите му, той беше Пьотр Ридуков, музикант. Бордовият му паспорт даваше да се разбере, че пътува за Севастопол, където щеше да свири в градския симфоничен оркестър.

И двата бяха фалшиви. Мъжът беше Василий Талеников, майстор стратег на съветското разузнаване.

Бивш майстор стратег. Бивш оперативен директор на КГБ — Източен Берлин, Варшава, Прага, Рига и Югозападните сектори, които обхващаха Севастопол, Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Точно последният пост беше причината за настоящия полет за Севастопол. Беше началото на полета му да напусне Русия.

Имаше няколко маршрута, по които можеше да се напусне Съветският съюз и със своя професионализъм той ги беше открил, беше залавял и тези, които ги ползваха. Правеше го много по-често, отколкото когато му се налагаше да убива агентите на Запада, които поддържаха тези маршрути, стремейки се да изкушат отрепките, готови да предадат Русия срещу техните лъжи и обещания за пари. Винаги пари. Той никога не се колебаеше да преследва лъжците и жертвите на алчността; нямаше такъв маршрут за бягство от страната, който да се изплъзне от вниманието му.

Освен един. Една едва забележима нишка през Босфора, Мраморно море и Дарданелите. Беше я открил преди няколко месеца, през последните седмици на заеманото от него директорско място в Югозападните сектори на КГБ. В дните, когато се оказа в положение на безкрайни спорове с дебелоглавите глупаци от военните бази и със заповедите на техните шефове в Москва.

По това време той още не беше сигурен защо не избърза с разкриването; сам се опитваше да се убеди, че ако я остави отворена и я наблюдава отблизо, тя ще го изведе до някоя по-голяма мрежа. Въпреки това, с подсъзнанието си усещаше, че това не е вярно.

Настъпваше неговото време; беше си спечелил твърде много врагове на твърде много места. Щяха да се намерят и такива, които да решат, че едно тихо пенсиониране северно от Гразнов не би подхождало на човек, който е длъжен да пази толкова много тайни в главата си. А сега знаеше и друга тайна, по-ужасяваща от всичко, разкрито от съветското разузнаване. Матарезе. И тази тайна беше причината, поради която напускаше Русия.

Всичко се случи толкова бързо, помисли си Талеников, отпивайки от горещия чай, сервиран от стюарда. Всичко се случи толкова бързо. Разговора край смъртния одър на Алексей Крупской и шокиращите неща, които умиращият му каза. Убийците, изпратени да избиват елита на нацията — и на двете нации. Насъсквайки Съветите и Щатите едни срещу други, докато започнат да контролират едните или другите. Един премиер и един президент, единият или и двамата бяха постоянно под прицел.

Но кои бяха те? Каква беше тази треска, която била започнала в началото на века в Корсика? Корсиканската треска. Хората на Матарезе.

И те съществуваха; и действаха — живи и то адски. Той вече знаеше това. Беше изрекъл името и заради него беше задействан план за арестуването му; изпълнението на екзекуцията щеше да последва.

Крупской му беше казал, че посещението при премиера е абсолютно изключено, поради това той се обърна към влиятелните някога московски лидери, които сега бяха щедро пенсионирани, а това означаваше, че никой не би се осмелил да ги притеснява. С всеки от тях беше говорил за странния феномен, наречен Матарезе, повтаряйки думите на умиращия Изтребител. Един от тях очевидно не знаеше нищо; той беше не по-малко потресен от Талеников. Двама не казаха нищо, но потвърждението беше в погледите им и в изплашените им гласове, когато протестираха. Никой не искаше да бъде част от разпространяването на такава лудост; всеки беше изгонил Василий от своя дом.

Последният, един грузинец, беше най-възрастен — по-възрастен и от мъртвия Крупской — и въпреки че фигурата му беше здрава, не му оставаше много време да се радва на правия си гръб. Беше на деветдесет и шест години, умът му все още беше бодър, но вече се поддаваше на старческите страхове. При споменаването на името Матарезе, слабите му ръце със силно изпъкнали вени потръпнаха и по древното му съсухрено лице започнаха да пробягват леки мускулни спазми. Изведнъж гърлото му пресъхна; гласът му започна да дращи, думите станаха едва доловими.

Името, което старият грузинец прошепна, беше име, идващо отдалеч назад във времето, име, което никой не би искал да чуе. Той беше преживял ранните чистки, беше оцелял във времето на лудия Сталин, на злия Берия, но никой не беше оцелявал при Матарезе. В името на всичко свято в Русия, старецът беше го заклел да бяга далеч от Матарезе!

— Ние бяхме глупаци, но не бяхме единствените. Хората на властта навсякъде по света бяха изкушавани от сладкото удобство, когато техните врагове и пречките пред тях бяха отстранявани. Гаранцията беше абсолютна: елиминирането никога не беше отвело до този, който го беше поръчал. Споразуменията бяха правени чрез четири-пет посредници, които сключваха фиктивни сделки, без да знаят какво купуват, а после биваха отстранявани. Крупской беше видял опасността; той знаеше. Той ни предупреди през четирийсет и осма никога повече да не се свързваме с тях.

— Защо го е направил? — беше попитал Василий. — Ако гаранцията е била вече доказана. Имам предвид от професионална гледна точка.

— Защото хората на Матарезе прибавиха ново условие: съветът на Матарезе вече искаше да има право да одобрява поръчките. Това ми беше казано.

— Прерогативът на наемния убиец бих казал — размисли на глас Талеников. — Някои цели просто не са били приемливи.

— Подобно одобряване не е имало никога преди. Крупской не мислеше, че е ставало въпрос за приемливост.

— А за какво тогава?

— Непрекъснато изнудване.

— Как бяха осъществявани контактите с този съвет?

— Никога не съм знаел. Алексей също.

— Все някой трябва да ги е правил.

— Дори да бяха живи, пак нямаше да проговорят. Крупской беше прав за това.

— Той ги нарича Корсиканската треска. Казваше, че отговорът би могъл да бъде в Корсика.

— Възможно е. Това е мястото, откъдето са тръгнали. Гилом дьо Матарезе.

— Вие би трябвало да имате влияние върху партийните лидери… Ще ми помогнете ли? Крупской ми каза, че този Матарезе трябва да бъде…

— Не! — кресна старецът. — Остави ме на мира! Казах повече, отколкото трябва, признах повече, отколкото имах право. Но само за да те предупредя, да те спра! Матарезе няма да донесе нищо добро на Русия! Откажи се от тях!

— Не ме разбрахте. Аз съм този, който иска да ги спре. Тях. Този съвет на Матарезе. Дадох дума на Алексей, че…

— Но с мен не си разменил нито дума! — извика съсухреният, някога влиятелен лидер, като гласът му прозвуча по детски панически. — Ще отрека, че някога въобще си идвал тук, ще отрека всичко, което си казал! Ти си непознат и аз не съм те срещал!

Василий си тръгна обезпокоен, объркан. Върна се в апартамента си, възнамерявайки да анализира загадката на Матарезе и да се опита да вземе решение какво да направи след това. Както обикновено, той хвърли поглед към процепа на пощенската си кутия; дори всъщност вече беше се качил на първото стъпало, когато осъзна, че вътре имаше нещо.

Беше бележка от връзката му във ВКР, написана на един от елиптичните кодове, които те бяха измислили помежду си. Съобщението беше безобидно: беше уговорена среща за вечеря късно през нощта в 11:30 и беше подписана с първото име на момичето. Изключителната простота на съобщението само прикриваше неговото значение. Имаше някакъв много сериозен проблем; използването на числото единадесет означаваше спешен случай. Нямаше време за губене по уреждане на срещи; приятелят му щеше да го чака на обичайното място.

Той беше там. В едно кафене близо до Ломоносовия държавен университет. Беше шумно пиянско заведение в тон с новите разрешителни разпоредби за студентите. Те се бяха изтеглили в дъното на залата; информаторът му не беше изгубил нито секунда, а направо беше преминал по същество.

— Трябва да действаш, Василий, в списъците им си. Не го разбирам, но това се говори.

— Заради евреина ли?

— Да, и не виждам никакъв смисъл в това! Когато тази идиотска пресконференция се провеждаше в Ню Йорк, момчетата от нашия отдел се смяха. Нарекохме го „изненадата на Талеников“. Дори един от секторните шефове на Девета група се възхити от това, което си направил, беше дал урок на размазаните картофени глави. Но след това, вчера, всичко се промени. Това, което беше направил, вече не беше шега, а твърде сериозно противопоставяне на официалната политическа линия.

— Вчера ли каза? — попита своя приятел Василий.

— Късно следобед. След четири часа. Тази курва, директорката, маршируваше из офисите като напечена горила. Беше подушила чукачката и явно й се наслаждаваше. Каза на всички старши офицери да са в кабинета й в пет часа. Когато отидохме и я чухме, просто не можахме да повярваме. Изкараха те, че ти си виновен за всеки наш неуспех през последните две години. Онези маниаци от Девета група бяха там, но секционният началник го нямаше.

— Колко време ми остава?

— Три или четири дни на открито. Събират се инкриминиращи сведения срещу теб. Но тихо, никой няма да споменава нищо.

— Вчера?…

— Какво се е случило, Василий? Това не е операция на КГБ. Това е нещо различно.

Наистина беше нещо различно и Талеников го разбра веднага. През въпросния вчерашен ден той се беше срещнал с двамата бивши служители от Кремъл, които го бяха изгонили от домовете си. Другото нещо беше Матарезе.

— Ще ти кажа някой ден, приятелю — беше отговорил Василий. — Повярвай ми.

— Разбира се. Ти си най-добрият. Най-добрият, който изобщо сме имали.

— Точно сега имам нужда от трийсет и шест, може би четирийсет и осем часа, дали ги имам?

— Мисля, че да. Искат главата ти, но ще бъдат внимателни. Ще гледат да изфабрикуват колкото може повече документи.

— Сигурен съм, че ще го направят. Ще им трябва нещо, с което да оправдаят трупа ми. Благодаря ти. Скоро ще ти се обадя.

Василий не се беше върнал в апартамента, а вместо това беше отишъл в службата си. Беше стоял с часове в мрака, докато стигне до своето необикновено решение. Часове по-рано то би било немислимо, но не и тогава. Щом Матарезе можеха да подкупят най-висшите етажи на КГБ, значи щяха да съумеят да направят същото и във Вашингтон. Ако самото споменаване на името му се свързваше със смъртта на висшия стратег от същия ранг като неговия — а в това нямаше съмнения: смъртта беше крайната цел — тогава значи властта, с която те разполагаха, наистина беше изключителна. Ако наистина те бяха извършили убийствата на Блекбърн и Юриевич, значи Крупской беше прав. Имало е някакъв списък. Матарезе стесняваха кръга, премиерът и президентът скоро щяха да попаднат на мушка.

Трябваше да се свърже с един човек, когото ненавиждаше. Трябваше да се свърже с Брендън Алън Скофийлд, американския убиец.

Сутринта Талеников беше задействал няколко неща, едно след едно. С присъщата му — макар и ограничена в момента — свобода при избора на решения, той тихо беше пуснал мълвата, че ще пътува под прикритие към Балтийско море за някаква конференция. Тогава му беше хрумнала идеята за прикритието на музикант и беше открил името на някакъв цигулар, който се бе пенсионирал преди пет години в Урал; щеше да изиграе тази роля. Накрая беше задействал компютрите да открият вероятното местонахождение на Брендън Скофийлд. Американецът беше се изгубил някъде в Марсилия, но в Амстердам имаше инцидент, който носеше неповторимия почерк на експерта Скофийлд. Василий беше изпратил шифровка до един агент в Брюксел, човек, на когото можеше да има доверие, защото беше спасявал живота му неведнъж.

„Свържи се със Скофийлд. Бял статус. Амстердам. Трябва да се влезе във връзка. Наложително. Остани с него. Преценявай ситуацията, кодове Югозападни сектори.“

Всичко се беше случило толкова бързо и Талеников беше благодарен, че годините го бяха научили да взема бързи решения. Оставаше по-малко от час до Севастопол. В Севастопол — и след него — тези години на тежки изпитания щяха да бъдат изпитани.

 

 

Той си нае стая в един малък хотел на булевард Черзонез и се обади на един телефон в щабквартирата на КГБ, към който нямаше свързан телефон; беше го инсталирал сам.

Все още ВКР — Москва, не бяха пуснали хайка срещу него, толкова можеше да се разбере от топлия поздрав от отсрещната страна. Един стар приятел се беше върнал, той даде на Василий информацията, която му трябваше.

— Искрено казано — каза той на офицера от нощното дежурство, един бивш сътрудник — имаме доста дълъг конфликт с ВКР. Те отново се намесиха. Ще получиш телетипно известие. Не си ме чувал, окей?

— Няма проблеми, стига да не вземеш да се появиш тук; добре че се обади на този телефон. Укриваш ли се сега?

— Да. Няма да те товаря с местоположението си. Занимаваме се с едни куриерски опити, няколко конвоирани камиони са се отправили към Одеса. Това е мрежа на ЦРУ.

— По-лесно е, отколкото рибарски лодки през Босфора. Между другото, Амстердам да ти говори нещо?

Талеников беше озадачен. Не очакваше толкова бърз отговор от своя човек там.

— Може и да ми говори. Казвай какво имаш.

— Пристигна преди два часа; толкова ми трябваше да го разгадая. Нашият криптограф — човекът, когото ти доведе от Рига — разпозна един от старите ти кодове. Смятахме да го изпратим в Москва със сутрешните сводки.

— Не го правете — каза Василий, — прочети ми го.

— Чакай минутка. — Чу се шум от хартия. — Ето го. „Беоулф е изведен от орбита. Буреносни облаци над Вашингтон. По силата на заповедта се старая да установя бял контакт. Телефонни инструкции в депото.“ Това е.

— Достатъчно — каза Талеников.

— Звучи впечатляващо, Василий. Бял контакт? Улучил си някоя голяма птица, която се готви да отлети май? Добре. Има ли връзка с твоите опити?

— Мисля, че да — излъга Талеников. — Но не казвай на никого. Дръж се настрани от ВКР.

— С удоволствие. Искаш ли да ти се обадим?

— Не — отвърна Василий. — Аз ще ти се обадя. Правила. Довечера, да речем в девет и половина; би трябвало да е достатъчно време. Поздрави стария ми приятел от Рига. Никого другиго обаче. И ти благодаря.

— Когато разследването ти свърши, нека вечеряме заедно. Хубаво е да се видим пак тук, в Севастопол.

— Хубаво е, че се върнах. Ще поговорим.

Талеников затвори телефона и се концентрира върху посланието от Амстердам. Скофийлд беше отзован обратно във Вашингтон, но обстоятелствата бяха ненормални. Беоулф Агейт се беше набутал в някаква жестока каша в Държавния департамент. Дори само този факт беше достатъчен за прехвърлянето на брюкселския агент на разследване отвъд океана, средствата бяха без значение. Контакт с бял статус означаваше незабавно примирие; примирието означаваше, че някой е на път да извърши нещо драстично. И ако съществуваше дори и най-малката вероятност легендарният Скофийлд да бъде привлечен, тогава рискът си струваше труда. Човекът, който успееше да привлече Беоулф Агейт, щеше да държи цялото съветско разузнаване в ръцете си.

Но Скофийлд не можеше да стане изменник… най-малко той. Врагът си беше враг; нищо не можеше да промени това.

Василий отново вдигна телефона. На морската граница в района на Лазарево имаше денонощна телефонна централа, която обслужваше гръцките и иранските бизнесмени, желаещи да се свържат с офисите в своите страни. Ако знаеш какво да кажеш, можеха да ти дадат предимство пред чакащите за свръзка; след няколко часа телеграмата му щеше да стигне до „депото на Капитолийския хълм“. Това беше един хотел на Небраска авеню във Вашингтон.

Той щеше да се срещне със Скофийлд на неутрална земя. Някъде, където никой нямаше да може да се възползва от предимствата на мястото. В близост до пропуска за заминаващите пътници на някое летище, където мерките за охрана бяха най-строги; Западен Берлин или Тел Авив — нямаше значение; разстоянието също не играеше никаква роля. Но те трябваше да се срещнат и Скофийлд трябваше да бъде убеден в необходимостта от такава среща. Шифровката до Вашингтон даваше инструкции на агента от Брюксел да предаде следното на Беоулф Агейт.

„Ние се разплатихме взаимно с кръвта на най-скъпите за нас същества. Навярно аз загубих повече, но няма как ти да узнаеш това. Сега вече има и друг, който иска да ни изкара отговорни за международния тероризъм и то до такава степен, която никой от нас не може да предположи. Аз вече съм сам и действам извън закона. Трябва да обменим някои идеи с теб — това сигурно ще бъде отвращаващо и за двама ни. Избери някое неутрално място, в района на охраната на някое летище. Предложи Ел Ал, Тел Авив или място на германска територия, Западен Берлин. Куриерът знае как да отговори.

Името ми ти е известно.“

Беше почти четири сутринта преди да успее да заспи. Не беше спал в продължение на три дни и когато накрая сънят дойде, беше дълъг и дълбок. Бе си легнал още преди слънцето да се беше появило на източното небе и се събуди час, след като то залезе на запад. Това беше добре. Умът му и тялото му имаха нужда от почивка, а му предстоеше и пътуване през нощта до мястото в Севастопол, което трябваше да посети.

Оставаха три часа преди дежурният офицер да пристигне в КГБ; щеше да бъде по-просто, ако не се налагаше да ангажира други хора от щабквартирата. Колкото по-малко знаеха, че той е в града, толкова по-добре. Разбира се, криптографът знаеше, той беше осигурил връзката, разшифровайки съобщението от Амстердам, но той не би казал нищо. Талеников го беше обучил, извеждайки го от провинциализма на Рига към по-свободния живот в Севастопол.

Можеше добре да оползотвори времето си, помисли си Василий. Щеше да хапне и след това да уреди пътуването с един гръцки кораб, който трябваше да отплава директно за Босфора, и след това да продължи за Дарданелите. Ако в някоя от гръцките или иранските бази, поддържани от ЦРУ или САВАК го разпознаеха, щеше да действа напълно професионално. За разлика от предишния директор на тамошния сектор на КГБ, той нямаше да използва този маршрут за лични цели. Ако обаче музикантът Пьотр Ридуков не се обадеше през следващите два дни в Севастопол, разкриването му щеше да е сигурно, щяха да последват хайките на КГБ. Щеше да бъде срамота; можеше по-късно и други привилегировани мъже да поискат да ползват този маршрут, а си заслужаваше техният талант и информация да бъдат съхранени.

Талеников навлече износено, стоящо му зле връхно палто, нахлупи измачкана шапка. Добави също бастун и чифт очила с метални рамки. Провери как изглежда в огледалото и резултатът му се стори задоволителен. Взе в ръка и калъфа от цигулката и това допълни промяната на външния му вид; в края на краищата никой музикант нямаше да си изостави инструмента в стаята на някой евтин хотел. Излезе от стаята, спусна се по стълбите — никога не използваше асансьор — и се озова на севастополската улица. Щеше да отиде пеш до вълнолома, знаеше къде да отиде и какво трябва да каже.

 

 

Мъглата се спускаше откъм морето и се оцветяваше странно от водните отражения при кея. Беше оживено наоколо, тъй като товареха кораба. Гигантски кранове спускаха на палубата окачени на въжетата си огромни контейнери със стока. Докерите бяха руснаци, но ги контролираха гърци. Наоколо патрулираха войници със свободно провесени на раменете им оръжия, безполезни патрули, които повече се интересуваха да наблюдават машините, отколкото да следят за нередности.

Ако го попитаха, разсъждаваше Василий, наближавайки портала, щеше да им каже. Нередностите бяха в огромните контейнери, които се товареха на борда на кораба. Мъже и жени бяха пакетирани в картонените кутии; където се налагаше, бяха прекарани тръби, за да могат да дишат, а преди няколко часа бяха инструктирани да се изходят, защото нямаше да бъдат освободени чак до полунощ, след като излезеха в открито море.

Офицерът на портала беше млад лейтенант, отегчен от работата си, а на лицето му беше изписано раздразнение. Той изръмжа към опърпания очилат старец срещу него.

— Какво искаш? Забранено е да се движиш по кея, освен ако имаш пропуск. Какво е това? — посочи той към калъфа от цигулката.

— Това е насъщният ми, лейтенант. Аз съм от Севастополската филхармония.

— Не са ми съобщавали за концерти, организирани на доковете.

— Как се казваш? — каза изведнъж Василий.

— Какво?

Талеников се изправи в пълния си ръст като постепенно разбулваше първоначалното впечатление за своята немощ.

— Попитах те за името ти, лейтенант.

— За какво? — Офицерът стана някак по-малко враждебен.

Василий махна очилата и погледна строго в неговите озадачени очи.

— За да проверя самоличността ти и да докладвам за тебе.

— Но какви ги говорите? Кой сте вие?

— КГБ — Севастопол. Това е част от програмата ни за бреговото инспектиране.

Младият лейтенант беше учтиво колеблив; явно не беше глупав.

— Страхувам се, че не съм предупреден, сър. Ще трябва да ви помоля да се легитимирате.

— Ако не беше го направил, това щеше да бъде първата точка от доклада ми — каза Талеников, бръквайки в джоба си за картата от КГБ. — Втората ще бъде, ако споменеш за посещението ми тук тази вечер. Името ти?

Лейтенантът му го каза и след това добави:

— Вие да не би да подозирате за някакви нередности тук? — Той разгледа пластмасовата карта и я върна.

— Неприятности? — Талеников се усмихна шеговито и конспиративно. — Единствената неприятност, лейтенант, е, че бях лишен от една топла вечеря в компанията на дама. Мисля, че новите директори в Севастопол ще си пръснат задниците, за да си заслужат рублите. Вие, момчета, вършите добра работа; те знаят това, но пукната пара не дават, за да го признаят.

Успокоен, младият офицер отвърна на шегата.

— Благодаря ви. Правим всичко, което можем в тази монотонна работа.

— Но не казвай на никого, че съм бил тук, те не се шегуват с това. Миналата седмица беше докладвано за офицерите от бреговата охрана. — Василий се усмихна отново. — Тяхната сигурност зависи от думата на директора. Работата им — също.

Лейтенантът се ухили.

— Разбирам. Оръжие ли носите в тази кутия?

— Не. Всъщност това е една много добра цигулка. Бих се радвал, ако можех да свиря на нея.

Двамата мъже кимнаха разбиращо. Талеников продължи по кея през мелето от машинария, докери и контролиращ персонал. Той търсеше точно един човек от последните, един грък от Кавала на име Заимис. Което подсказваше, че човекът, когото търсеше, беше от гръцки произход и чието фамилно име беше Заимис, но гражданството му всъщност беше американско.

Карас Заимис беше агент на ЦРУ, бивш началник жп гара в Солун, а понастоящем полеви експедитор по маршрута за прекарване на дезертьори. Василий познаваше лицето на агента от няколкото снимки, които беше изтрил от досиетата в КГБ. Той се взираше между човешките фигури през мъглата и светлините. Не можеше да го забележи.

Талеников се отправи към огромния склад, минавайки покрай стрелкащите се наоколо мотокари и групите от оплакващи се работници. В грамадното помещение светлината беше оскъдна, жичните лампи бяха накачени твърде високо на тавана, за да могат да бъдат от някаква полза. Лъчове светлина от ръчни фенерчета кръстосваха из контейнерите; хората проверяваха номерата. Василий се питаше колко ли много таланти стоят скрити в тези кашони. Колко ли много информация се изнасяше сега вън от Русия. Всъщност и от двете нямаше кой знае колко, сети се той. Това беше второстепенен маршрут за осигуряване на бягство; далеч по-удобни условия за настаняване се предлагаха на сериозните таланти и носителите на важни данни за разузнаването.

Контролирайки походката си с бастуна и със странно нахлузените очила, той се извини, минавайки покрай един гръцки надзирател, който спореше за нещо с някакъв руски работник. Заскита се към дъното на склада, минавайки покрай стелажите с контейнери и пътеките между тях, блокирани от екипажа, и изучавайки лицата на тези от тях, които държаха фенерчета в ръце. Започваше да се ядосва; нямаше много време за губене. Къде беше този Заимис? Не бе имало някаква промяна на положението; гръцкият кораб щеше да бъде превозвачът, а агентът все още трябваше да бъде изпълнителя. Той беше чел всеки доклад, изпратен от Севастопол; нямаше абсолютно никакви данни за този маршрут. Къде беше той?

Изведнъж Талеников усети пронизващата болка, след като цевта на нечий пистолет се заби в десния му бъбрек. Нечии здрави пръсти сграбчиха протрития плат на палтото му и го съдраха до височината на кръста му; изблъскаха го в една от безлюдните пътеки между стелажите. Злобно прошепнатите думи бяха на английски език.

— Няма да си правя труда да говоря на английски, или да се опитвам да ти говоря на руски. Казвали са ми, че английският ти е точно толкова добър, колкото и на всеки друг във Вашингтон.

— Определено е по-добър от този на повечето от тях — каза през зъби Василий. — Заимис?

— Не съм чувал за него. Мислехме, че вече си напуснал Севастопол.

— Така е. Къде е Заимис? Трябва да говоря с него.

Американецът не обърна внимание на въпроса.

— Трябва да ти кажа, че не ти провървя. Няма никой от КГБ на десет пресечки оттук.

— Сигурни ли сте в това?

— Напълно. Имаме цяло ято нощни птици там. Те виждат и в тъмното. Те те забелязаха. Господи, калъф за цигулка!

— А наблюдават ли откъм морето?

— Чайките правят това.

— Вие, птиците, сте много организирани.

— А ти не си чак толкова печен, колкото разправят. Какво си мислеше, че ще направиш? Малко лично разследване?

Василий усети как хватката около кръста му се разхлаби и след това чу приглушеният звук на някакъв предмет, който измъкнаха от гумен калъф. Ампула с отрова. Спринцовка!

— Недейте! — твърдо каза той. — Не правете това! Защо мислите съм дошъл сам? Искам да се измъкна оттук.

— Точно там ще те изпратим. Подозирам, че ще те тикнат в някоя болница някъде във Виржиния, където ще изсмучат информацията от теб в продължение на три години най-много.

— Не. Вие не разбирате. Трябва да се свържа с някого. Но не по този начин.

— Кажи го на готините доктори. Те ще изслушат всичко, което ще им кажеш.

— Няма никакво време!

Нямаше никакво време. Талеников усети как тежестта на мъжа се премести; след секунди иглата щеше да премине през дрехите му и да се забие в плътта му. Не можеше да стане по този начин! Нямаше как да се свърже със Скофийлд официално!

Никой не се осмелява да говори за това. Евентуални признания биха били катастрофални… за правителствата навсякъде по света. Хората на Матарезе.

Ако можеше да бъде унищожен в Москва, американците нямаше да премислят как да го принудят да мълчи.

Василий повдигна дясното си рамо — резултат от болката от дулото в бъбрека му. Пистолетът беше още по-силно притиснат о гърба му — реакция в резултат на неговото движение. В този кратък миг, точката на налягането на ръката, държаща оръжието, падаше върху дланта, а не върху палеца. Движението на Талеников беше прицелено точно за този момент.

Той се изви надясно, като ръката му се извиси нагоре, притискайки лакътя на американеца, извивайки го около кръста му, докато костта се счупи. С пръстите на дясната си ръка той сграбчи гърлото на мъжа и стисна дихателната му тръба. Пистолетът падна на пода, а изтракването беше заглушено от шума в склада. Василий го вдигна и натика агента от ЦРУ в една картонена кутия. В болката си американецът беше стиснал хиподермичната спринцовка в лявата си ръка; тя също падна на пода. Очите му бяха изцъклени, но все още беше в съзнание.

— Сега, ти ме слушай! — каза Талеников с лице, изправено срещу лицето на Заимис. — Аз знаех за „Операция Дарданели“ от почти седем месеца. Знам, че ти си Заимис. Ти се занимаваш само с трафика и не струваш нищо. Но не това е причината, поради която не те направих на парчета. Помислих си, че един ден може да ми потрябваш. И това време дойде. Можеш да приемеш или не.

— Талеников да дезертира? — избъбри Заимис, държейки се за гърлото. — Това не може да бъде. Ти си съветска отрова. Можеш да бъдеш двоен агент, но никога дезертьор.

— Прав си, не дезертирам. А дори и това да ми беше минало през ума, щях да се свържа с британците или с французите преди вас. Казах, че искам да се измъкна от Русия, а не да я предам.

— Лъжеш — изрече американецът, докато ръката му се плъзна надолу към ревера на тежкото му палто. — Можеш да отидеш където си поискаш.

— Страхувам се, че не и в момента. Има някои усложнения.

— Ти какво, да не си станал капиталист? Искаш да се чупиш с някой друг документ?

— Хайде, Заимис. Кой от нас няма своята малка кутийка с мангизи? Често законни; по този начин си отлагаме края. Къде е твоята? Съмнявам се, че Атина и Рим са твърде нестабилни. Предполагам Берлин или Лондон. Моите са съвсем обикновени: влогова книжка от „Чейз Манхатън“, Ню Йорк Сити.

Изражението на мъжа от ЦРУ остана непроменено, а палецът му тършуваше нещо под ревера на сакото му.

— Значи са те хванали — предположи той разсеяно.

— Губим си времето! — прекъсна го Василий. — Прекарай ме през Дарданелите. Оттам ще се оправям сам. Ако не го направиш и не се получи телефонно обаждане тук в Севастопол, когато трябва, с твоята операция е свършено. Ще бъдеш…

Ръката на Заимис се стрелна нагоре към устата му; Талеников сграбчи пръстите на агента и ги разтвори грубо. За палеца на американеца имаше залепена малка таблетка.

— Ти, проклет глупако! Какво си мислиш, че ще направиш?!

Заимис се отпусна, болката го пронизваше.

— По-добре да стигна там, отколкото на Лубянка.

— Смотаняк! Ако откарат някого на Лубянка, това ще бъда аз! Защото има такива маниаци като тебе, които седят зад бюрата си в Москва. И глупаци — точно като теб — които предпочитат хапчето пред възможността да чуят истината! Ако искаш да умреш, аз ще ти помогна. Но първо ме прекарай през Дарданелите.

Агентът погледна Талеников, дишайки трудно. Василий отпусна ръката му, отмахвайки таблетката от палеца на Заимис.

— Ти наистина ли го мислиш? — попита Заимис.

— Наистина. Ще ми помогнеш ли?

— Нямам какво да губя — изръмжа агентът, — ще те кача на кораба.

— Не забравяй. Тук трябва да се получи съобщение от другата страна на Дарданелите. Ако това не стане, с теб е свършено.

Заимис спря, после кимна.

— Добре. Уговорихме се.

— Уговорихме се — съгласи се Талеников. — Сега можеш ли да ме отведеш до някой телефон?

В склада имаше два телефона, инсталирани от руснаците, които без съмнение се следяха електронно от САВАК или от ЦРУ за подслушване, помисли си Василий. Те трябваше да са чисти; можеше да говори. Американският агент вдигна своя телефон, когато Талеников набра номера. Веднага щом му отговориха, Василий заговори.

— Ти ли си, стари мой другарю?

Беше и в същото време не беше. Не беше началникът на станцията, с когото беше говорил преди; вместо него на линията слушаше криптографът, когото Талеников беше обучил преди години и прехвърлил от Рига в Севастопол. Гласът на мъжа беше тих и угрижен.

— Повикаха общия ни приятел в стаята за закодиране; беше уредено. Казах, че аз ще чакам да се обадиш. Трябва да те видя веднага. Къде си сега?

Заимис се протегна, изподраните му пръсти хванаха слушалката на телефона на Василий. Талеников поклати глава; въпреки че имаше доверие на криптографа, нямаше намерение да отговаря на въпроса му.

— Това няма значение. Пристигна ли телеграмата от депото?

— Доста повече неща от нея, стари приятелю.

— Но тя се получи? — настоя Василий.

— Да. Но не е в шифър, който мога да разгадая. Нищо, което сме използвали по-рано. Нито през годините в Рига, нито тук.

— Прочети ми я.

— Има и още нещо — настоя мъжът, гласът му стана по-силен. — Търсят те съвсем открито. Препратих телеграмата в Москва за вътрешно потвърждение и изгорих оригинала. Ще я повторят след по-малко от два часа. Не мога да повярвам. Няма да го повярвам!

— Успокой се. Какво беше?

— Вдигната е тревога заради теб от Балтика до границите с Манджурия.

— ВКР? — попита Василий, разтревожен, но запазил контрол; очакваше Девета група да действа бързо, но не чак толкова бързо.

— Не само ВКР. КГБ и всички групи от разузнаването! Също и военните части. Навсякъде. Не може това да се отнася за теб; не е възможно. Няма да повярвам на това!

— Какво казват?

— Че си изменил на страната. Трябва да бъдеш заловен, но няма да има никакъв съд, никакви разпити. Заповядано е да бъдеш… екзекутиран… без отлагане.

— Разбирам — каза Талеников.

И наистина разбираше; очакваше го. Това не беше ВКР. Бяха силните, които го чуха да произнася едно име, което никой не трябваше да чуе. Матарезе.

— Повярвай ми, не съм предал никого.

— Зная. Познавам те.

— Прочети ми телеграмата от „депото“.

— Добре. Имаш ли молив? Няма никакъв смисъл…

Василий бръкна в джоба за писалката си; на масата имаше хартия.

— Давай.

Мъжът заговори бавно и ясно.

— Както следва: „Покана Казимир. Schrankenwarten пет врати“…

Криптографът спря; Талеников чуваше гласове в другия край на линията.

— Не мога да продължа. Идва някой — само каза.

— Аз трябва да чуя останалата част от телеграмата!

— След трийсет минути. Магазин „Амар“. Ще те чакам там.

Линията прекъсна.

Василий удари с юмрук по масата, после затвори телефона.

— Трябва да я имам! — повтори той на английски.

— Кой е магазин „Амар“? Магазинът за омари ли? — попита човекът от ЦРУ.

— Един рибен ресторант на улица Керенски, на около седем преки от щабквартирата. Никой, който познава Севастопол, не ходи там — храната е ужасна. Но става за това, което той се опита да ми каже.

— Какво е то?

— Когато криптографът има да ми покаже някакъв пристигнал материал, преди другите да го видят, винаги предлага да се срещнем в „Амар“.

— Той не идва просто в твоя офис, за да поговорите?

Талеников хвърли бърз поглед на американеца.

— Ти знаеш повече и от това.

Агентът погледна враждебно към Василий.

— Искат те мъртъв, нали?

— Това е глупава грешка.

— Винаги е така — каза Заимис, намръщвайки се. — Имаш ли му доверие?

— Нали го чу? Кога ще отплаваме?

— В единайсет и половина. След два часа. Приблизително по същото време, когато ще пристигне потвърждението от Москва.

— Ще успея да се върна.

— Знам, че ще успееш — каза агентът. — Защото аз ще дойда с теб.

— Ти какво?

— Имам прикритие там, в града. Разбира се, ще си искам пистолета обратно. И твоя. Ще видим колко много искаш да минеш през Босфора.

— И защо ще го правиш?

— Мисля си, че може да премислиш онова твое невероятно предложение. Искам да не те изгубя.

Василий бавно поклати глава.

— Нищо никога не се променя. Това няма да стане. Аз все още мога да те разкрия, но ти не знаеш как. И като те разкрия, ще разбия на пух и прах цялата ви черноморска мрежа. Ще ви отнеме години, за да я възстановите. А времето винаги стои на преден план, нали?

— Ще видим. Искаш ли да стигнеш до Дарданелите?

— Разбира се.

— Дай ми пистолета — каза американецът.

 

 

Ресторантът беше препълнен, престилките на сервитьорите бяха толкова мръсни, колкото праха по пода. Талеников седеше сам до дясната задна стена, а Заимис беше две маси по-нататък в компанията на един гръцки търговец, на когото ЦРУ плащаше. На лицето на гърка беше изписано отвращение от обкръжението му. Василий отпи от водката с лед, която му помогна да убие вкуса на петокласния хайвер.

Криптографът влезе през вратата, забеляза Талеников и се отправи към него, провирайки се между сервитьорите и клиентите. Очите зад дебелите лещи разкриваха едновременно радост и страх, издаваха стотици незададени въпроси.

— Всичко е толкова невероятно — каза той, сядайки. — Какво са ти сторили те?

— Те го правят на себе си — отвърна Василий. — Не искат да слушат, не искат да чуят това, което трябва да им бъде казано, това, което трябва да бъде спряно. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Но да говорят за твоето екзекутиране! Не мога да го проумея!…

— Не се тревожи, стари приятелю. Аз ще се върна — и, както те се изразяват — ще бъда реабилитиран с почести.

Талеников се усмихна и докосна ръката на мъжа.

— Не забравяй никога, че в Москва има добри и достойни хора, повече отдадени на страната си, отколкото на своите собствени амбиции и страхове. Винаги ще ги има и тези са хората, до които ще се добера. Те ще ме посрещнат и ще ми благодарят за това, което ще направя. Повярвай ми… Сега трябва да свършим за минути. Къде е телеграмата?

Криптографът отвори ръката си. Хартията беше стегнато прегъната, прилепена към дланта му.

— Исках да съм в състояние да я изхвърля, ако се наложеше. Знам думите.

Той я подаде на Василий.

Ужас обзе Талеников, когато прочете посланието от Вашингтон.

„Покана Казимир. Sehrankenwarten пет врати, Унтер ден Линден. Przsesvlac нула. Прага. Повтарям текст. Нула. Повтори отново при желание. Нула.

Беоулф Агейт“

Когато свърши да чете, бившият майстор стратег от КГБ прошепна:

— Някои неща никога не се променят.

— Какво е това? — попита криптографът. — Не можах да го разбера. Такъв код никога не сме използвали.

— Няма как да го разбереш — отговори Василий, а в гласа му имаше гняв и мъка. — Това е комбинация от два кода. Наш и техен. Нашият е от времето в Източен Берлин, а техният — от Прага. Тази телеграма не е била изпратена от нашия човек в Брюксел. Изпратена е от един убиец, който няма да престане да убива.

Всичко стана толкова бързо, че имаше само няколко секунди да се реагира и гръцкият моряк реагира първи. Лицето му беше обърнато към влизащите клиенти. Той изстреля думите.

— Внимавайте! Козите са нечисти!

Талеников погледна нагоре; криптографът се изопна на стола си. Петнайсет метра по-нататък, в един коридор изпълнен със сервитьори, имаше двама души, които не бяха дошли, за да се хранят; физиономиите им бяха наострени, погледите им се стрелкаха из стаята. Те претърсваха масите, но не за приятели.

— О, господи! — прошепна криптографът, обръщайки се към Василий. — Открили са телефона и са го подслушвали. Страхувах се от това.

— Да, проследили са те — каза Талеников, поглеждайки към Заимис, който се беше полунадигнал от стола си, идиотът. — Знаят, че сме приятели; бил си под наблюдение. Но не са намерили телефона. Ако бяха сигурни, че съм тук, щяха да връхлетят с цяла дузина войници. Това са районните от ВКР. Познавам ги. А сега спокойно си свали шапката и се изнеси от стола си. Тръгни към задния салон, към мъжката тоалетна. Там има друг изход, нали си спомняш?

— Да, да спомням си — измънка мъжът. Той се изправи, присви рамене и се запъти към тесния коридор, няколко маси по-нататък.

Но той беше лаборант, а не оперативник и Василий се прокле за това, че се опита да го инструктира. Един от двамата от ВКР го забеляза и се приближи, разблъсквайки сервитьорите в коридора.

Тогава видя Талеников и ръката му се плъзна под сакото му за незабележимото оръжие. При това гъркът се изправи от стола си, олюлявайки се, размахвайки ръце към него, като че ли беше изпил твърде много водка. Той се блъсна в човека от ВКР, който се опита да го изблъска настрани. Гъркът симулира пиянска раздразненост и блъсна руснака с такава сила, че го просна върху масата, от която по пода се разпиляха храна и съдове.

Василий скочи и се втурна покрай стария си приятел от Рига, изблъсквайки го към тесния коридор; тогава видя американеца. Заимис се беше изправил с пистолет в ръка. Идиот!

— Разкарай това! — извика Талеников. — Не се разкривай…

Беше твърде късно. През шума от хаоса се чу изстрел, който предизвика страхотна бъркотия. Мъжът от ЦРУ се хвана за гърдите докато падаше, ризата под сакото му моментално прогизна от кръв.

Василий сграбчи криптографа за рамото, изблъсквайки го по тесния коридор. Последва и втори изстрел; кодировчикът се преви назад, вулкан от кръв изригна от гърлото му. Куршумът го беше пронизал през врата.

Талеников залегна на пода на коридора, шокиран от това, което се случи. Чу трети изстрел, последван от смразяващ писък, който проникна през какофонията от викове наоколо. И тогава гръцкият търговец се хвърли през летящата врата с автоматичен пистолет в ръка.

— Има ли изход оттук? — изрева той на развален английски. — Трябва да бягаме. Първата коза изчезна, но ще дойдат други!

Талеников скочи на крака и махна на гърка да го последва. Преминаха през една врата и влязоха в кухнята, изпълнена с ужасени готвачи и сервитьори, и излязоха отвън на алеята. Завиха наляво и побягнаха по тъмния тротоар между старите сгради, докато стигнаха задните улици на Севастопол.

Продължиха да бягат повече от миля. Василий познаваше всеки инч от града, но гъркът беше този, който извикваше накъде да завият. Когато навлязоха по една слабо осветена странична улица, търговец сграбчи ръката на Талеников, беше загубил дъх.

— Можем да починем тук за минутка — каза той задъхано. — Няма да ни намерят.

— Това не е първото място, за което се сещаме, когато трябва да търсим — съгласи се Василий, поглеждайки редицата от чисти жилищни блокове.

— Винаги се крий в някой добре поддържан квартал — каза гъркът. — Гетата бъкат от информатори; ще те предадат на минутата. Всички го знаят, затова не търсят по такива места.

— Каза, че можем да спрем за минута — каза Талеников. — Не съм сигурен къде ще можем да отидем след това. Трябва ми време да помисля.

— Значи се отказваш от кораба? — попита гъркът. — Така си и мислех.

— Да. Заимис имаше документи със себе си. Но по-лошото е, че един от пистолетите ми беше у него. ВКР ще блокират кейовете след по-малко от час.

Гъркът разгледа Василий на слабата светлина.

— Значи великият Талеников се чупи от Русия. Иначе може да остане само като труп.

— Не от Русия, а само от изплашените хора. Но трябва да се измъкна — за малко. И трябва да реша как.

— Има начин — каза търговецът просто. — Ще се насочим към северозападния бряг и тогава — на юг към планините. Ще бъдеш в Гърция след три дни.

— Как?

— Има един конвой от камиони, който ще стигне първо до Одеса…

 

 

Талеников седеше на твърдата пейка в каросерията на камиона, светлината на зората се промъкваше през короните на дърветата, строени край пътя. След малко той и останалите трябваше да се свият под дъските на пода и да останат неподвижни и безмълвни в двойното дъно между двете оси, докато преминат през следващото КПП. Но час и нещо можеха да подишат малко въздух, който не вонеше на масло и бензин, и да се отпуснат.

Той бръкна в джоба си и извади шифровката от Вашингтон, телеграмата, която вече струваше три живота.

„Покана Казимир. Schrankenwarten пет врати, Унтер ден Линден. Przsesvlac нула. Прага. Повтарям текст. Нула. Повтори отново при желание. Нула.

Беоулф Агейт“

Два кода. Едно значение.

С писалката си Василий написа значението на шифъра отдолу.

„Ела да ме заловиш, както залови някого през КПП-то на Унтер ден Линден. Хванах и убих твоя куриер, както беше убит още един куриер в Прага. Повтарям: ела. Ще те убия.

Скофийлд“

Зад бруталността на решението на американския убиец най-електризиращият аспект в телеграмата на Скофийлд беше фактът, че той не служеше вече на страната си. Беше отстранен от разузнаването. И с оглед на това, което беше свършил, и патологичните сили, които го бяха принудили да го извърши, отстраняването му без съмнение беше жестоко. Защото никой държавен професионален убиец нямаше да убие куриер при обстоятелствата на този изключително важен контакт със Съветите. А ако Скофийлд не беше нищо друго, то поне беше професионалист.

Буреносните облаци над Вашингтон се оказаха катастрофални за Беоулф Агейт. Те го бяха унищожили.

Това беше странно, борба на ръба на ужаса. Двама врагове, които се ненавиждаха, бяха избрани от Матарезе като първата от смъртоносните мишени, както старият Крупской ги беше нарекъл. Засега само единият от тези врагове го знаеше; другият — не. Той беше загрижен само да човърка раните, предизвиквайки пак да се лее кръв между тях.

Василий пъхна обратно листа в джоба си и въздъхна дълбоко. Наближаващите дни щяха да бъдат изпълнени с движение и отговор на движението; двама експерти, дебнещи се един друг, докато стигнат до неизбежния сблъсък.

„Казвам се Талеников. Или ще говорим, или ще се изтрепем взаимно.“