Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (21)

10.

Великолепието на Вила Десте не беше намаляло под вечерния мраз. Светлините бяха включени и преградите на фонтаните потъваха в илюминации — хиляди спускащи се потоци, уловени от светлината — като падаха от стъпаловидните стръмни склонове. В центъра на големите басейни гейзерите се стрелваха нагоре в нощта, чадърите от пръски блестяха на светлината като диадеми. И всички имаха формата на скала, като от някакъв водопад потоци от течно сребро падаха върху античните статуи — светци и кентаври, потопени във величие.

Градините бяха официално затворени за обществото; само най-известните хора на Рим бяха поканени на Феста Вила Десте. Целта беше благотворителна, но Скофийлд имаше неясното впечатление, че тук ставаше нещо друго, че има и друг мотив: да се организира вечер, когато Вила Десте ще може да зарадва своите истински наследници, необезпокоявани от туристическия свят. Криспи беше праз. Всички от Рим бяха там.

Не от неговия Рим, помисли си Брей, докосвайки кадифените ревери на смокинга си. Техният Рим.

Огромните стаи на вилата сами по себе си бяха превърнати направо в дворове, претъпкани с банкетни маси и столове, наредени до стената — места за отдих за куртизанките и техните ухажори, докато си играеха. Руски нутрии и норки, чинчила и златни лисици обгръщаха раменете, облечени от моделиери като Дивенчи и Пучи; диамантени колиета и перли се спускаха от удължените вратове, а понякога и от дебелите гуши. Стройни кавалери, блестящи в своите алени фракове и с посивяващи слепоочия, съжителстваха с дебелите, плешиви мъже, които държаха пури и повече власт, отколкото външният им вид можеше да подскаже. Музиката се осигуряваше от не по-малко от четири оркестъра, изпълняващи всичко от строгите творби на Монтеверди до скучните ритми на дискомузиката. Вила Десте принадлежеше на Белли Романи.

От всички красиви хора, най-красива беше Антония — Тони. (Вече, след двойното споразумение постигнато в леглото, тя беше Тони.) Никакви скъпоценности не красяха врата или китките й. Някак си те щяха да не подхождат на нежната бронзова кожа, върху която лежеше простата рокля в бяло и злато. Лицевите подутини бяха спаднали, както беше обещал докторът. Тя не носеше слънчеви очила. Големите й кафяви очи отразяваха светлината. Беше толкова красива, колкото и всяка част от обкръжаващата я среда, по-красива от всички, които смятаха, че са й равни, защото нейната красота беше неочаквана, някак разцъфтяваща с всяка секунда от погледите на наблюдаващите я.

За удобство Тони беше представена като мистериозната приятелка на господин Пастор от Лейк Комо.

Някои части на езерото бяха известни като курорти на скъпите хлапета на Средиземноморието.

Криспи беше свършил работата си добре; беше осигурил достатъчно информация да заинтригува някои от гостите. Онези, които евентуално биха искали да научат повече за тихия господин Пастор, знаеха по-малко, докато тези, които бяха твърде заети със себе си, за да се занимават с Пастор, бяха научили повече неща, повече клюки, което беше тяхно основно занятие.

Онези мъже, чиито интереси бяха по-директно — дори изключително — финансови, се чувстваха горди, когато успееха да го хванат за лакътя и да го попитат за очаквания курс на долара или за стабилността на инвестициите в Лондон, Сан Франциско или Буенос Айрес. На този тип събеседници Скофийлд кимваше леко с глава след някое от техните предложения, а поклащаше главата си отрицателно при други. Веждите му се повдигаха незабележимо. Те притежаваха някаква информация, въпреки че Брей нямаше и представа каква беше тя.

След едно подобно запитване от страна на особено настоятелния събеседник, той хвана Тони под ръка и преминаха през огромната арка в следващата претъпкана градина. Вземайки две чаши с шампанско от подноса на сервитьора, Брей подаде една на Тони и докато отпиваше от шампанското си, се огледа наоколо през кристалната рамка.

Без да го беше виждал преди, Скофийлд знаеше, че току-що беше открил граф Гиламо Скози. Италианецът стоеше в ъгъла и разговаряше с две дългокраки момичета, очите му отбягваха техните хищни погледи, оглеждаше се наоколо притеснен. Той беше висок, слаб мъж, един истински кавалер, с опашка и посивяваща коса, която се спускаше на кичури от слепоочията му по съвършено оформената му глава. На ревера му имаше малки цветни панделки, около кръста му имаше тънък златен колан, бродиран с тъмночервено и с голяма катарама. Ако някой пропуснеше да забележи панделките, то със сигурност нямаше да пропусне изключителния пояс; Скози носеше своите знаци постоянно. В края на петдесетте си години графът беше представител на Белло Романо; нито един сицилиано не беше допълзявал до леглото на неговите наследници и за бога, светът трябваше да знае това.

— Как ще успееш да го откриеш? — попита Антония, отпивайки от виното.

— Мисля, че току-що го открих.

— Него? Онзи там ли? — попита тя. Брей кимна. — Прав си. Виждала съм снимката във вестниците. Той е любим обект на папараци. Смяташ ли да му се представиш?

— Не мисля, че ще ми се наложи. Освен ако не греша, той гледа точно към мен. — Скофийлд посочи към блок масата. — Нека отидем до края на масата при сладките. Той ще ни забележи.

— Но как ще те познае?

— Криспи. Нашият добронамерен посредник може и да не си е дал труда да ме опише, но е адски сигурно, че не е било необходимо да ме описва, когато съм с някой като теб. Не и на човек като Скози.

— Но тогава аз носех онези слънчеви очила.

— Много си смешна — каза Брей.

Мина по-малко от минута, когато те чуха подсладения глас зад себе си.

— Синьор Пастор, надявам се.

Те се обърнаха.

— Простете ме… Срещали ли сме се преди? — попита Скофийлд.

— Мисля, че трябва да го направим — каза графът, подавайки ръката си. — Скози. Гиламо Скози. Приятно ми е да се запозная с вас.

Неспоменаването на титлата я беше изтъкнало още повече.

— О, разбира се. Граф Скози. Казах на онзи прекрасен приятел, Криспи, че ще ви се обадя. Пристигнахме тука преди около час и беше доста оживено. Разбира се, щях да ви позная, но съм изненадан, че вие ме познахте.

Скози се засмя, показвайки зъбите си, които бяха съвършено бели и съвършено правилни, което говореше, че беше невъзможно да са истински.

— Криспи наистина е прекрасен човек, но се страхувам, че си пада малко мошеник. Той беше възхитен от ла белла синьорина. — Графът сведе глава към Антония. — Когато я видях, открих и вас. Както винаги, вкусът на Криспи е непогрешим.

— Извинете ме. — Скофийлд докосна ръката на Тони. — Граф Скози, моята приятелка, Антония… От Лейк Комо… — Първото име и езерото казаха всичко; графът взе ръката й и я повдигна към устните си.

— Едно божествено създание. Рим трябва да ви вижда по-често.

— Твърде сте любезен, Ваше Височество — каза Антония, като че ли беше родена да присъства на Феста Вила Десте.

— Наистина, господин Пастор — продължи Скози. — Осведомиха ме, че много от моите братя са ви ядосали с въпросите си. Извинявам се от тяхно име.

— Няма нужда. Страхувам се, че описанието на Криспи включва по-важни неща. — Брей се усмихна с обезоръжаващо удоволствие. — Когато хората научат с какво се занимавам, започват да задават въпроси. Свикнал съм с това.

— Проявявате голямо разбиране.

— Не е трудно. Бих искал да съм толкова просветен, колкото много хора си мислят, че съм. Обикновено просто се опитвам да реализирам решенията, направени преди аз да се окажа там.

— Но в тези решения — каза графът — са заложени познания, нали?

— Надявам се да е така, иначе страшно много пари биха отишли на вятъра.

— Да бъдат отнесени от пустинния вятър — изясни Скози. — Защо си мисля, че всъщност сме се срещали и преди, господин Пастор?

Внезапният въпрос беше очакван от Скофийлд; винаги съществуваше вероятност подобен въпрос да бъде зададен и той беше винаги готов за него.

— Ако беше така, щях да си спомня, но мисля, че трябва да е било в американското посолство. Там празненствата никога не са били толкова величествени, но затова пък винаги е имало толкова много хора.

— Значи вие се движите из посланическите среди?

— Едва ли може да се каже, че се движа, но понякога съм канен на техните събирания. — Брей се усмихна полунеодобрително. — Струва ми се, че понякога някои мои сънародници се интересуват от въпроси, също както и вашите приятели тук, в Тиволи.

— Информацията често е пътят към героичната национална кариера, господин Пастор. Вие сте един твърде скромен герой — промърмори Скози.

— Не е точно така. Просто трябва да си изкарвам прехраната. Това е всичко.

— Не бих си губил времето да преговарям с вас — каза Скози. — Откривам един опитен търговец.

— Това е твърде лошо — отвърна Скофийлд, запазвайки тона в своя глас точно толкова, колкото беше необходимо, за да бъде уловено от вътрешната антена на италианеца. — Мислех си, че можем да поговорим малко.

— О? — Графът погледна към Антония. — Но ние отегчаваме белла синьорина!

— Ни най-малко — каза Тони. — Научих повече за моя приятел през последните няколко минути, отколкото през цялата минала седмица. Но аз умирам от глад…

— Не казвайте ни дума повече — прекъсна я Скози, като че ли гладът й беше въпрос за оцеляване на цялата компания. Той вдигна ръката си. За секунди един млад, тъмнокож мъж, облечен във фрак, се появи до него.

— Моят адютант ще удовлетвори всички ваши нужди, синьорина. Казва се Паоло и, между другото, е чаровен танцьор. Струва ми се, че жена ми го е научила на това.

Паоло се поклони, отбягвайки погледа на графа и предложи ръката си на Антония. Тя я прие, пристъпи напред, лицето й се обърна към Скози и към Брей.

— Чао — каза тя, погледът й пожела на Скофийлд наслука.

— За завиждане сте, господин Пастор — отбеляза граф Гиламо Скози, наблюдавайки отдалечаващата се фигура в бяло. — Тя е божествена. Купили сте си я в Комо?

Брей погледна към италианеца. Скози имаше предвид точно това, което беше казал.

— Да си призная, не съм сигурен дали тя изобщо някога е била там — отвърна той, знаейки, че двойната лъжа щеше да бъде разобличена; графът можеше съвсем лесно да провери това. — Всъщност, един приятел от Ар Риар ми даде един телефонен номер, на който да се обадя на езерото. Тя се присъедини към мен в Ница. Откъде, никога не попитах.

— Бихте ли я попитали, въпреки това, ако нямате нещо против, за нейните ангажименти? Кажете й, че колкото по-скоро, толкова по-добре за мен. Тя ще може да се свърже с мен чрез офисите на Паравацини в Торино.

— Торино?

— Да, нашите заводи на север. Фиат на Анели привлича далеч повече вниманието, но мога да ви убедя, че Скози-Паравацини управляват Торино — също както и голяма част от Европа.

— Никога не съм го знаел.

— Наистина ли? Мислех, че поне част от вашето желание, „да си поговорим“, се дължи точно на това.

Скофийлд изпи част от шампанското си и заговори веднага щом отдели чашата от устните си.

— Мислите ли, че можем да излезем навън за минута-две? Имам поверително послание за вас от един клиент от — да речем Арабския залив. Това е причината, поради която съм тук тази вечер.

Очите на Скози се замъглиха.

— Послание за мен? Естествено, както по-голямата част от Рим и Торино, срещал съм се случайно с много джентълмени от тази зона, но не мога да си спомня някакво име. Но, разбира се, ще се поразходим. Вие ме заинтригувахте.

Графът тръгна напред, но Брей го спря с жест.

— Бих искал да не ни виждат, че излизаме заедно. Кажете ми къде ще бъдете и аз ще дойда след двадесет минути.

— Колко необичайно. Добре. — Италианецът спря. — Фонтанът на Иполито. Знаете ли го?

— Ще го намеря.

— Твърде далеч е. Би трябвало да няма никой наоколо.

— Това е чудесно. След двадесет минути.

Скофийлд кимна и двамата се обърнаха и тръгнаха в противоположни посоки през тълпата.

 

 

Нямаше никакви светлини при фонтана и никакви звуци, които да притесняват мъжа, който се изкачи по скалите и тихо тръгна през шумата. Брей се надяваше, че Скози не беше наредил на своите адютанти да стоят наоколо. Ако беше го направил това, Скофийлд щеше да му изпрати послание да уреди втора, незабавна среща.

Бяха сами — или щяха да бъдат след няколко минути. Графът се появи, слизайки надолу по пътеката към фонтана. Брей закрачи през осеяната с бурени градина и излезе на пътеката, на петнайсет метра зад Скози. Той се изкашля в момента, когато Скози достигна до стената на фонтана, която беше с височината на човешки ръст. Графът се обърна; имаше достатъчно светлина, спускаща се от терасата, за да могат да се видят един друг. Скофийлд се притесняваше от мрака. Скози можеше да избере редица далеч по-удобни места, не толкова сенчести. Брей не обичаше сенките.

— Беше ли необходимо да идваме чак тук? — попита той.

— Исках да ви видя насаме, но нямах предвид да извървя половината път обратно до Рим.

— Нито пък аз, господин Пастор, до момента, когато казахте, че не желаете да ни видят да излизаме заедно. Веднага се сетих за това, което беше очевидно. Може би няма да се окаже мое предимство да ме видят да разговарям с вас. Вие сте брокер на шейховете.

— Това пък защо ще ви притеснява?

— Защо искахте да тръгнем поотделно?

Умът на Скози работеше бързо, потвърждавайки сравнението на Криспи за манталитета на Боржа.

— Бих казал, за да не бъде твърде очевидно. Но ако някой решеше да се разходи насам и ни видеше сега, това също щеше да бъде твърде очевидно. Има и едно средно положение, случайна среща в градините, например.

— Ето я срещата, никой няма да ни види — каза графът. — Има само един вход към фонтана на Иполито. На четиридесет метра зад нас. Оставил съм един адютант. За Гиламо Скози се знае, че се разхожда, придружен от подбран от него компаньон. Ако желаете, по пътя с петуниите. В подобни моменти той не желае да бъде притесняван.

— Тези предпазни мерки заради моя бизнес ли са?

Графът вдигна ръка.

— Запомнете, господин Пастор, че Скози-Паравацини се занимават с бизнес из цяла Европа, а също и в двете Америки. Ние непрекъснато търсим нови пазари, но не търсим арабски капитали. Те са силно непредсказуеми; навсякъде се издигат бариери, за да се предотврати външна намеса. Ние няма да допуснем да бъдем толкова щателно проучени. Интересите на евреите в Париж и Ню Йорк ни струват достатъчно скъпо.

— Това, което имам да ви кажа, няма нищо общо със Скози-Паравацини — каза Скофийлд. — То засяга само Скози, но не и Паравацини.

— Вие нагазвате в една чувствителна зона, господин Пастор. Моля ви, бъдете по-конкретен.

— Вие сте син на граф Алберто Скози, нали?

— Това е добре известно. Също както и приносът ми към разрастването на индустрията на Паравацини. Надявам се, че не ви е убягнала промяната в значението на името Скози-Паравацини.

— Не, не е, но дори и да беше, нямаше да има значение. Аз съм само един посредник, да предположим, първият от няколкото посредници, всеки от които ще бъде сменян от следващия. Доколкото ми е известно, аз се натъкнах случайно на вас, по време на едно благотворително тържество в Тиволи. Ние никога не сме разговаряли за това.

— Посланието ви наистина трябва да е драматично. Кой го изпраща?

Сега беше ред на Брей да вдигне ръката си.

— Моля ви. Така, както ние разбираме правилата, личностите не трябва да бъдат никога конкретни на първата среща. Само географската зона и политическото уравнение, което включва хипотетични противоположности.

Скози присви очи; те се концентрираха.

— Продължавайте — каза той.

— Вие сте граф, затова ще променя малко правилата. Да речем, че има един принц, който живее в една огромна страна, едно шейхство, в действителност намиращо се на залива. Вуйчото, кралят, живее в друга ера; той е стар и сприхав, но думата му е закон, също както е било по времето, когато той е водил бедуинското племе през пустинята. Той пропилява милиони в лоши инвестиции, разпилявайки ресурсите на шейхството, отнемайки твърде много от богатствата на земята, и то твърде бързо. Да речем, че хипотетичният принц иска да го отстрани. За доброто на всички. Той се обръща към съвета на сина на Алберто Скози, наречен на името на корсиканския падроне, Гилом… Това е посланието. Сега бих искал да поговоря за себе си.

— Кой сте вие? — попита италианецът, очите му бяха се разширили. — Кой ви изпрати?

— Нека завърша — каза бързо Брей. Той трябваше да се възползва от първоначалното объркване и да прескочи на второто плато. — Като наблюдател на това… хипотетично уравнение, мога да кажа, че то достигна до своята критична точка. Няма нито ден за губене. Принцът се нуждае от вашия отговор и, откровено казано, ако аз му го занеса, това ще ме направи доста по-богат от сега. Вие, разбира се, ще трябва да посочите цената на Съвета. А аз ще ви кажа, че… петдесет милиона, американски, не са проблем.

— Петдесет милиона?

Явно задейства; вторият връх беше достигнат. Дори за човек като Гиломо Скози парите бяха шокиращи. Неговите арогантни устни бяха разтворени от учудване. Сега беше моментът да настъпи усложнението, да го обърка отново.

— Разбира се, сумата е условна. Това е максималната цифра, която изисква незабавен отговор, премахвайки необходимостта от следващи срещи и доставяне на услугата до седем дни. Няма да е лесно. Старецът се охранява денонощно от своите сабати — това са глутница луди кучета, които… — Скофийлд спря. — Но тогава аз няма да ви казвам нищо друго, свързано с Хасан ибн ал Сабах, нали? От това, което разбирам, корсиканецът го е следвал твърде плътно. Принцът предлага на всяка цена да бъде програмирано някакво убийство…

— Стига! — прошепна Скози. — Кой сте вие, Пастор? Трябва ли името да ми говори нещо? Пастор? Свещеник? Вие да не сте някой висш свещеник, изпратен да ме изпитва? — Гласът на италианеца се издигна неочаквано. — Говорите за неща, погребани в миналото. Как смеете?

— Говоря за петдесет милиона щатски долара и не ми казвайте, или на клиента ми, че нещата са погребани. Баща му беше погребан като гърлото му беше разпрано от брадата до яката от някакъв маниак, изпратен от Съвета. Проверете досиетата си, ако ги пазите. Ще го откриете. Клиентът ми иска да получи своето обратно и желае да плати за това петдесет пъти повече, отколкото чичо му е платил някога. — Брей спря за миг и поклати глава неодобрително и разочаровано. — Това е лудост! Казах му, че за половината пари мога да му осигуря законна революция, подкрепена от Обединените нации. Но той го иска по този начин. Чрез вас. И мисля, че знам защо. Той ми каза нещо; не знам дали е част от посланието, но ще ви го предам. Той каза: „Пътят на Матарезе е единственият път. Те ще видят моята вяра“. Той иска да се присъедини към вас.

Гиламо Скози се отпусна; краката му се притиснаха към стената на фонтана, ръцете му висяха неподвижно край тялото.

— Какво право имате да ми говорите тези неща. Вие сте луд, ненормален. Не зная за какво ми говорите…

— Наистина ли? Значи сме сбъркали адреса. Е, ще открием верния адрес; ще го открием. Ние знаем паролата, знаем какъв ще е отговорът.

— Каква парола?

— Пер ностро… — Скофийлд приглуши гласа си, погледът му беше прикован върху устните на Скози на мъглявата светлина. Неволно устните се разтвориха. Италианецът искаше да изрече третата дума, да завърши фразата, която беше живяла в продължение на седемдесет години из отдалечените хълмове на Порто Вечио.

Думата не беше произнесена. Вместо това Скози прошепна отново, като явно шокът беше заменен от тревога, почувствана толкова дълбоко, че едва можеше да бъде чут.

— Мили боже, вие не можете… Вие не трябва… Откъде сте дошли? Какво са ви казали?

— Достатъчно, за да разбера, че съм открил когото трябва. Един от тях, на всяка цена. Ще се споразумеем ли?

— Недейте да гадаете, господин Пастор! Или каквото и да е името ви. — Сега имаше гняв в гласа на италианеца.

— И Пастор ще свърши работата. Добре, получих моя отговор. Сега е ваш ред. Ще съобщя на клиента си — обърна се Брей.

— Алто!^[1]

— Перке? Ке коза?^[2] — подхвърли Скофийлд през рамо, без да се помръдне.

— Италианският ви е много бърз, много плавен.

— Същото важи и за още няколко езика. Това помага, когато пътуваш много. Аз пътувам много. Какво искате?

— Ще останете тук, докато кажа, че можете да си тръгнете.

— Наистина ли? — каза Скофийлд, обръщайки се с лице към Скози отново. — Каква е целта? Нали получих отговора си?

— Ще направите това, което ви кажа. Трябва само да извикам и адютантът ми ще бъде до вас, за да не ви позволи да си тръгнете, както възнамерявате.

Брей се опита да разбере. Този властен консилиере можеше да отрича всичко — в края на краищата, той не каза нищо, а и някакъв странен американец го следваше при това. Той също можеше да извика и за помощ; или просто да си тръгне и да изпрати въоръжените си хора да го намерят. Можеше да направи което и да е от тези неща. То беше част от Матарезе. Признанието беше част от Матарезе. Но той не избра нито едно от тях.

Тогава Скофийлд си помисли, че разбира. Гиламо Скози, бързо мислещият индустриален пират с манталитета на Боржа, не беше сигурен как да постъпи. Той беше завладян от една дилема, която внезапно го обърка. Всичко се беше случило толкова бързо, че той не беше готов да вземе някакво решение, затова и не взе никакво.

Което означаваше, че има и още някой — някой наблизо, с когото да се свърже — който можеше да реши.

Някой във Вила Десте тази вечер.

— Това означава ли, че вие премисляте? — попита Брей.

— Не означава нищо!

— Тогава защо да остана? Не мисля, че трябва да ми давате заповеди, аз не съм някой от вашите преторианци. Ние не се пазарим; това е толкова просто.

— Не е чак толкова просто! — Гласът на Скози се разнесе отново, сега се усещаше по-скоро страх, отколкото гняв.

— Аз казвам, че е, и се кълна в това — каза Скофийлд, обръщайки се отново. Беше важно италианецът да повика своя невидим телохранител. Много важно.

Скози направи това.

— Вени! Престо!^[3]

Брей чу забързаните стъпки по тъмния път; след секунди един широкоплещест набит мъж във вечерни дрехи се появи, тичайки надолу от сенките.

Телохранителят не се обърка, не загуби нито миг. Той извади един револвер с къса цев и го насочи към Брей. Скози заговори, като че ли се опитваше да установи контрол над себе си, обяснявайки неща, които не бяха необходими.

— Живеем в смутни времена, сеньор Пастор. Всички ние пътуваме с тези преторианци, за които току-що споменахте. Терористите са навсякъде.

Моментът е неустоим. Сега е моментът да бъде нанесен последният смъртоносен удар.

— Това е нещо, което трябва да знаете. Терористите, имам предвид. Като Бригадите. Заповедите от овчарчето ли идват?

Скози сякаш беше ударен с някакъв невидим чук. Цялото му тяло се разтресе, залитайки от удара, смазан от неговата сила, опитвайки се да се възстанови, без да е сигурен дали това е възможно. На оскъдната светлина Скофийлд видя как по лицето на италианеца се появиха капчици пот, съвършено пасващи на посивяващите му слепоочия. Очите му бяха очи на ужасено животно.

— Приманере — прошепна той на телохранителя си и след това се втурна нагоре по тъмната пътека.

Скофийлд се обърна към мъжа, гледайки уплашено, и заговори на италиански.

— Не мисля, че знам повече от това, което ти знаеш. Предложих на шефа ти много пари от някой, той взе, че полудя. Господи, аз съм само един търговец!

Телохранителят не каза нищо, но очевидният страх на Брей го успокои.

— Ще имаш ли нещо против, ако запаля цигара? Пистолетите ме плашат ужасно.

— Давай — кимна широкоплещестият мъж.

Това беше последното нещо, който той щеше да каже през следващите няколко часа. Скофийлд бръкна в джоба си с лявата си ръка, а дясната, която попадаше в сянка, вдигна на равнището на лакътя на телохранителя. Когато извади пакет цигари, той стрелна дясната си ръка нагоре, сграбчвайки с пръсти дулото на револвера, извивайки грубо ръката и оръжието, в посока обратна на часовниковата стрелка. Пускайки цигарите, той хвана мъжа за гърлото с лявата ръка, възпирайки всеки възможен звук, изблъсквайки телохранителя от пътеката към близките скали, в гъстия листак отдолу. Когато мъжът падна, Брей изтръгна пистолета от извитата му китка и със силен удар на дръжката халоса мъжа по черепа. Телохранителят припадна; Скофийлд го издърпа още по-навътре сред бурените.

Нямаше нито секунда за губене. Гиламо Скози беше изтичал, за да се свърже със своя съвет. Това беше единственото обяснение. Останал сам, на терасата или в стаята, консилиере донасяше своята шокираща информация на някой друг, или на някои други.

Брей изтича нагоре по пътеката, придържайки се към сенките, доколкото може, като намали темпото до бърза походка, когато излезе на терасите пред стълбището до самата вила. Там някъде, горе, беше паникьосаният Скози. На кого ли се опитваше да се обади? Кой ли можеше да вземе решение, което силен, но изплашен мъж не беше в състояние да стори?

Скофийлд изкачи стъпалата бързо с револвера на телохранителя в джоба на панталоните си, браунингът му беше в кобура под смокинга. Той премина през френския прозорец в претъпканата зала; това беше „градината“, отдадена анахронично на начупените звуци на диско ритъма. От тавана се спускаха въртящи се огледални глобуси или цветни светлини, мятащи се лудо, а танцьорите ръкомахаха заедно, техните лица бяха с неподвижни изрази, загубени в ритъма, в „тревата“ или в алкохола.

Това беше най-близката зала, до най-прякото стълбище, до най-близката тераса по пътя от фонтана на Иполито. В състоянието, в което се намираше Скози, това трябваше да бъде помещението, в което трябваше да влезе първо. Имаше два входа: кой ли беше избрал?

Движението на дансинга се наруши и Брей получи своя отговор. Имаше една тежка врата в стената зад дългата блок маса. Двама мъже тичаха към нея; те бяха повикани. Беше вдигната тревога.

Скофийлд се отправи към вратата, извинявайки се на множеството виещи се тела, и бавно я отвори, ръката му беше върху браунинга под сакото. Зад вратата имаше едно тясно, виещо се стълбище от дебел червен камък; той чуваше стъпките горе.

Дочуваха се и други звуци. Някакви мъже крещяха, после два гласа се извисиха в отговор, единият по-силен, но по-спокоен, другият беше на ръба на истерията. Последният глас принадлежеше на граф Гиламо Скози.

Брей тръгна нагоре по стълбите, опирайки гърба си о стената, държейки браунинга плътно до тялото си. При първия завой имаше някаква врата, но гласовете не идваха откъм нея; те бяха по-нагоре, зад втората врата, диагонално над третата площадка. Скози вече крещеше. Скофийлд беше достатъчно близо, за да чува думите.

— Той говореше за Бригадите и — о, господи! За овчаря! За корсиканците! Той знае! Мила майчице, той знае.

— Тишина! Той се преструва. Не знае нищо. Беше ни казано, че може да постъпи така; старецът му се е обадил и е знаел някои конкретни факти. Повече, отколкото предполагаме, и това е тревожно, уверявам ви.

— Тревожно! Та това е катастрофа! Една дума, едно щракване с пръсти, един дъх и аз ще бъда разорен, навсякъде!

— Ти? — изрече по-силният глас властно. — Ти си нищо, Гиламо! Ти си само това, което ние ти кажем да бъдеш. Запомни това… Ти избяга, разбира се. Ти не му остави и най-малкото съмнение, че всичко, което ти е казал, е истина.

Настъпи къса пауза.

— Обадих се на моя телохранител, казах на американеца да остане там, където беше. Той е под дулото на пистолета, все още до фонтана.

— Ти какво? Оставил си го с някакъв телохранител? Един американец? Ти луд ли си? Това е невъзможно. Той не е нищо подобно!

— Той е американец, разбира се, че е! Говори американски английски — съвършен американски. Използва името Пастор и аз ви го казах.

Нова пауза, този път по-дълга, напрежението беше наелектризирано.

— Ти винаги си най-слабата връзка, Гиламо; ние знаем това. Но сега ти си се закопал твърде много. Оставил си един открит въпрос, където е можело да няма въпроси! Този мъж е Василий Талеников! Той сменя езиците както хамелеона цветовете, а ще убие телохранителя с не повече усилия, отколкото да смачка някоя хлебарка. Ние не можем да си позволим да те оставим жив, Гиламо. Не трябва да остава никаква връзка. Никаква.

Тишина… Кратка, нарушена от пистолетен изстрел и от последвалия го издъхващ вопъл. Гиламо Скози беше мъртъв.

— Оставете го! — изкомандва непознатият консилиере на Матарезе. — Ще го намерят на сутринта, колата му ще бъде на дъното на дефилето на Хадриан. Отидете и открийте този „Пастор“, този неуловим Талеников! Той няма да ви се даде жив, затова не се и опитвайте. Открийте го. Убийте го… И момичето в бяло, нея също. Убийте ги и двамата.

Скофийлд залегна на тясното стълбище, зад завоя. Последните думи, които чу иззад вратата горе обаче, бяха толкова странни, толкова сковаващи, че той почти спря, изкушен да стреля към убийците, които се появиха, и да отиде, за да се срещне с непознатия мъж, който ги изпрати.

— … Скози! Боже господи! Свържете се с Торино. Кажете им да се обадят на орлите, на котката. Трябва да ги погребем…

Нямаше време за мислене, той трябваше да се свърже с Антония, трябваше да я изведе от Вила Десте. Затвори вратата и се спусна надолу към всеобщата лудост. Внезапно забеляза редицата столове, наредени до стената, повечето бяха празни, върху някои бяха оставени шапки, кожи или други атрибути.

Ако можеше да елиминира един от преследвачите, предимството му щеше да се умножи. Един човек, биейки тревога, щеше да бъде далеч по-малко ефективен, отколкото двама. А имаше и още нещо. Беше много по-вероятно някой заловен, убеден, че животът му скоро ще свърши, да издаде своята идентичност, за да опита да се спаси. Той се обърна към стената, ръцете му бяха поставени върху рамката на стола, един кавалер, който беше изпил твърде много вино.

Тежката врата се тресна и се отвори, и първите двама от убийците изскочиха, компаньонът им ги следваше отблизо. Първият се отправи към френския прозорец и към стълбището за терасата отдолу. Вторият тръгна към края на дансинга покрай отдалечената арка.

Скофийлд тръгна напред, друсайки тялото си в серия от гърчове, като че ли беше самотен танцьор, влуден от ударните звуци на рок музиката; той не беше единствената гротеска следствие пиянство; имаше още няколко подобни на претъпкания дансинг. Настигна втория мъж и пресегна ръката си през рамото му, хващайки ръката му върху кобура под сакото, обездвижвайки оръжието вътре и хващайки дръжката през плътта, насочвайки дулото към гръдния кош на мъжа. Италианецът се бореше; беше безполезно и след секунди той го разбра. Брей замахна с дясната си ръка към диафрагмата на мъжа и заби пръстите си под основата на ребрата с такава сила, че мъжът изкрещя.

Викът остана незабелязан, тъй като имаше много викове наоколо, а оглушителната музика и въртящите се светлини заслепяваха за момент, оставяйки те в следващия момент с бели петна в очите. Скофийлд издърпа мъжа назад към редицата столове до стената и го завъртя обратно, поставяйки го да седне върху най-близкия стол до тежката врата. Той сграбчи с пръсти гърлото на италианеца, докато лявата му ръка хлътна под сакото му, пръстите му се насочиха към спусъка, дулото все още забито в плътта на мъжа. Доближи устните си до ухото на убиеца.

— Мъжът горе! Кой е той? Кажи ми или пистолетът ти ще пръсне белите ти дробове! Тук дори няма да чуят изстрела. Кой е той?

— Не!

Мъжът се опита да се извие на стола; Брей заби коляното си между краката му, пръстите му стискаха неговата трахея. Натисна и на двете места; болка без никакво успокоение.

— Предупреждавам те, и това ще е за последно! Кой е той?

От устата на мъжа потече слюнка, очите му се превърнаха в кръгове от червени нишки, гърдите му свистяха отчаяно. Той изостави решителността си и изрече шепнешком името:

— Паравацини.

Брей стисна за последен път трахеята на убиеца; въздухът към белите му дробове и към главата му беше задържан за малко повече от две секунди; мъжът припадна. Скофийлд го положи върху близкия стол; един пиян белло романо повече.

Обърна се и тръгна към тясната пътека между редицата столове и криволичещата линия на трескавите танцьори. Първият мъж беше излязъл навън; Брей можеше да се помотае свободно за минута-две, но не повече. Той продължи да напредва през тълпата към входа, преминавайки през една по-малко претъпкана площадка в следващата зала.

Видя я в ъгъла, тъмнокосият Паоло стоеше до нея, двама други кавалери до него, всички домогвайки се да им обърне внимание. Паоло, обаче, изглеждаше най-малко настоятелен. Той знаеше на кого щеше да принадлежи тя, разбра го, когато ги забеляза, там, където неговият граф имаше интереси. Първата мисъл, която мина през съзнанието на Брей, беше, че роклята на Тони трябваше да бъде покрита.

Момичето в бяло. Нея също, убийте ги и двамата…

Той тръгна бързо към четворката, знаейки какво да направи. Имаше нужда от някакво разсейване, колкото по-истерично, толкова по-добре. Докосна ръката на Паоло, погледът му върху Антония, казвайки й да мълчи.

— Вие сте Паоло, нали? — попита той тъмнокосия мъж на италиански.

— Да, сър.

— Граф Гиламо иска да ви види веднага. Става въпрос за нещо спешно, мисля.

— Разбира се! Къде е той, сър?

— Преминете през онази арка ей там, тръгнете надясно, край редицата столове до онази врата. Там има стълбище…

Младият италианец се втурна. Брей извини Тони и себе си пред останалите двама. Той взе ръката й и я избута към арката, която водеше към дансинга.

— Какво става? — попита тя.

— Тръгваме си — отговори. — Тук вътре има някакви палта и разни други неща по столовете. Грабни най-тъмното и най-голямото, което можеш да откриеш. Бързо, нямаме много време!

Тя намери някакъв дълъг шлифер, докато Брей стоеше между нея и бутащите се на дансинга. Тя го грабна под мишница и с лакти си проправиха пътя към френския прозорец и към стълбището навън.

— Облечи го — заповяда Скофийлд, намятайки го върху раменете й. — Да вървим — каза той, спускайки се надолу по стълбата. — Ще минем за по-кратко през терасите надясно и отзад ще се върнем през коридора към паркинга…

Отвътре се чуха писъци. Мъжете крещяха, жените пищяха, и за няколко секунди през вратите наизскачаха фигури, намиращи се в различна степен на опиянение, блъскайки се един друг. Вътре настъпи внезапен хаос, но думите, изречени в резултат на паниката, бяха ясни.

Естато Учизо!

Терористи!

Бяха намерили тялото на граф Гиламо Скози.

Брей и Антония се спуснаха надолу към първия етаж на терасата. Започнаха да бягат край стената, изпълнена с декоративни цветарници. В края на коридора имаше тясна площадка, водеща към следващия коридор. Скофийлд хвана ръката й и я избута напред.

— Ти ще останеш!

Отгоре се чу някакъв вик; първият мъж, който беше изскочил през вратата само преди минути, стоеше на каменните стъпала, а в ръцете му имаше оръжие. Брей блъсна с рамо Антония, запращайки я към стената. Той скочи надясно към бетона, претъркулвайки се наляво, докато измъкваше браунинга от кобура. Изстрелите откъм мъжа се забиха в старинния камък над Скофийлд. Брей се прицели зад гърба си, раменете му бяха облегнати на паважа, дясната му ръка беше придържана от лявата. Стреля два пъти; убиецът падна напред, търкаляйки се по стъпалата.

Изстрелите усилиха хаоса; писъци на ужас изпълниха елегантните тераси на Вила Десте. Брей хвана Антония; тя се беше залепила до стената.

— Добре ли си?

— Жива съм.

— Хайде!

Те откриха процеп в стената, малко поточе се спускаше към басейна отдолу. Прескочиха и побягнаха надолу към утъпканата пътека, някаква алея, оградена и от двете страни, от нещо, което се оказа стотици каменни статуи, изпускащи монотонно водни струи. Светлини се процеждаха през дърветата; сцената беше изключително мирна, неподхождаща, но все още ненарушена от влудяващия хаос на терасите горе.

— Право напред — каза Скофийлд. — В края има един водопад и друго стълбище. Ще се върнем пак горе.

Те побягнаха през тунела от ниски клони, мъглата от влагата се смеси с потта по лицата им.

Антония падна, дългият черен шлифер на раменете й беше закачен от някакъв нисък клон. Брей спря и я повдигна.

— Еко куа!^[4]

— Ла донна!^[5]

Зад тях се чуваха викове; последваха изстрели. Двама мъже тичаха през плувналите във вода алеи; бяха се превърнали в мишени, осветени от прожекторите на фонтана зад тях. Скофийлд стреля три пъти. Единият мъж падна, държейки се за бедрото; вторият се хвана за рамото, пистолетът му излетя от ръката, когато той се протегна, за да се опре до близката статуя.

Брей и Антония стигнаха до стълбището в края на пътеката. Вход към вилата. Те изтичаха нагоре, качвайки по две стъпала наведнъж, докато достигнаха до паникьосаните тълпи, които тичаха към покрития паркинг.

Навсякъде се виждаха шофьори, стоящи до елегантните автомобили, предпазвайки ги, очаквайки да видят своите работодатели — и като всички шофьори в Италия по това време те си бяха извадили пистолетите; защитата беше всичко. Бяха обучени; бяха подготвени.

Един обаче, не беше достатъчно подготвен. Брей го приближи.

— Това не е ли колата на граф Скози? — попита той, останал без дъх.

— Не, не е, синьор! Отдръпнете се назад!

— Извинявайте.

Скофийлд направи крачка напред към мъжа, достатъчно, за да го изплаши, след това скочи напред, забивайки дулото на пистолета си в слепоочието на шофьора. Мъжът се строполи.

— Влизай! — кресна той на Антония. — Заключи вратите и остани на пода, докато се измъкнем оттук.

Трябваха им почти петнадесет минути, преди да достигнат до магистралата, излизаща от Тиволи. Караха бързо в продължение на шест мили, после навлязоха в една пресечка, по която нямаше движение. Брей отби от пътя, спря и в продължение на няколко минути отпусна главата си върху седалката и затвори очи. Пулсирането намаля. Той се изправи, бръкна в джоба си за цигара и предложи една и на Антония.

— Обикновено не пуша — каза тя. — Но сега ще запаля. Какво стана?

Той запали и двете цигари и й разказа, завършвайки с убийството на Гиламо Скози, загадъчните думи, които чу на стълбището, и идентифицирането на мъжа, който ги беше изрекъл — Паравацини. Подробностите бяха ясни, изводите — още повече. Той само можеше да се радва.

— Те мислеха, че аз съм Талеников; били са предупредени за него. Но не знаят нищо за мен, името ми не е било споменавано. Струва ми се невероятно; Скози ме описа като американец. Те трябва да знаят за това…

— Защо?

— Защото и Вашингтон, и Москва знаят, че Талеников ме търсеше. Те се опитаха да ни вкарат в капан; не успяха и за това предполагат, че сме се свързали…

А дали наистина беше така, питаше се Скофийлд. Единственият, който действително знаеше, че той и руснакът се бяха свързали, беше Робърт Уинтроп, а ако той беше жив, можеше да се разчита на мълчанието му. Останалите от разузнаването нямаха никакво конкретно доказателство, с което да се захванат; никой в действителност не ги бе видял заедно. Все още трябва да се изясни и другото, освен ако…

— Те мислят, че съм мъртъв — каза той високо, гледайки втренчено през цигарения дим към предното стъкло. — Това е единственото обяснение. Някой им е казал, че съм мъртъв. Това трябваше да се разбира под „невъзможно“.

— Защо ще им казват това?

— Бих искал и аз да знам. Ако това беше чисто разузнавателна маневра, можеше да бъде по причина като например да се спечели време, да се отхвърли опозицията, да се следва собственият капан. Но тук няма нищо подобно, не може да има. Матарезе има връзка до съветските и американските операции — не се съмнявам в това нито за миг — но обратната връзка не съществува. Не разбирам…

— А тези, за които си мислиш, могат ли да мислят, че си мъртъв?

Брей я погледна, съзнанието му препускаше.

— Не виждам как. Или защо. Това е адска идея, но не съм се замислил за нея. Да се заемеш с погребение, без да имаш труп, изисква голяма подготовка.

Погребение… Погребението трябва да е пълно.

Свържете се с Торино… кажете им да се обадят на орлите, на котката.

Торино. Паравацини.

— Сети ли се за нещо? — попита Антония.

— Още нещо — отговори той. — Този Паравацини. Той управлява компаниите на Скози-Паравацини в Торино.

— Да, някога. И Рим, и Милано, Ню Йорк и Париж. Навсякъде. Той се ожени за дъщерята на Скози и с течение на времето нейният брат, графът, получи все по-голям и по-голям контрол. Графът е този, който действително управляваше компаниите. Или поне това беше, което твърдяха вестниците.

— Това е искал Паравацини да съобщават те. Било е вярно. Скози е бил удобна фигура.

— Тогава той не е бил част от Матарезе…

— О, разбира се, че е бил част от тях; по някакъв начин е бил много важна част. Освен ако не греша, той е израснал с тях. Той и майка му, графинята, са го представили на Паравацини заедно с неговата съпруга, в жилите на която е течала синя кръв. Но сега стигаме до един истински въпрос. Защо би ги послушал човек като Паравацини? Хората като Паравацини желаят повече от всичко… политическа стабилност. Те преливат цели състояния в правителството, които притежават, и кандидатите, които го обещават — защото те губят състоянията си, ако стабилността я няма. Те търсят строги авторитарни режими, способни да стъпчат Червените бригади или Баадер-Майнхоф, независимо от това, доколко е законен процесът, или колко законно са успели да се издигнат.

— Такова правителство не съществува в Италия — прекъсна го Антония.

— А също и в много други страни. Това всъщност не се връзва. Хора като Паравацини на този свят се опират на закона и реда. Те не биха могли да спечелят нищо или да го заменят с нещо, ако законът бъде нарушен. А Матарезе стои срещу всичко това. Иска да парализира правителствата; поддържа терористите, подхранва ги с пари, разпространява парализата колкото се може по-бързо.

Скофийлд опъна от цигарата си. Колкото по-ясни ставаха някои неща, толкова по-мъгляви ставаха други.

— Ти си противоречиш, Брей. — Антония докосна ръката му; това беше станало съвършено естествен жест през последните двадесет и четири часа. — Казваш, че Паравацини е Матарезе. Или част от него.

— Той е. Това е, което липсва. Причината.

— А къде я търсиш?

— Не тук, повече не. Ще помоля доктора да вземе нещата ни от „Екселсиор“. Тръгваме си оттук.

— Ние?

Скофийлд взе ръката й.

— Тази вечер промени много неща. Белла синьорина не може вече да остане в Рим.

— Значи мога да дойда с теб?

— До Париж — изрече Брей колебливо. Колебанието не беше породено от съмнение, а по-скоро от тревога как да уреди свръзката в Париж. — Ще останеш там. Ще измисля някакъв начин и ще намеря място, където да останеш.

— А ти къде ще отидеш?

— В Лондон. Сега знаем за Паравацини; той е факторът Скози. Следващият е Лондон.

— Защо там?

— Паравацини каза, че Торино трябва да изпрати съобщения на „орлите, на котката“. От това, което баба ти ни разказа в Корсика, не е трудно да бъде разгадан кодът. Единият орел е моята страна. Другият — страната на Талеников.

— Тук няма връзка — не се съгласи Антония. — Русия е мечката.

— Не и в този случай. Руската мечка е болшевишка, руският орел — царски. Третият гост във Вила Матарезе през април на хиляда деветстотин и единадесета година е бил мъж на име Ворошин. Принц Андрей Ворошин. От Сейнт Питърсбърг. Днешният Ленинград. Талеников се отправи натам.

— „Котката“ е?

— Британският лъв. Вторият гост, сър Джон Уейвърли. Един от наследниците му, Дейвид Уейвърли е външен министър на Англия.

— Но това е много висок пост…

— Твърде висок, твърде очевиден. Няма смисъл за него да е замесен. Не повече, отколкото човекът от Вашингтон, един сенатор, който вероятно ще стане президент следващата година. И защото няма смисъл, това ме плаши адски. — Скофийлд отпусна ръката й и посегна към запалката. — Все повече се приближаваме. Това, което трябва да бъде открито под двата орела и под котката, може би ще бъде изкопано трудно, но то е там. Паравацини го каза ясно. Той каза, че „погребенията“ трябва да са „абсолютни“. Имал е предвид, че всички връзки трябва да бъдат възстановени, но да бъдат и прегледани, за да не могат да бъдат проследени.

— Но ти ще се изложиш на голяма опасност? — Тя докосна ръката му отново.

— Не чак толкова, колкото Талеников. Доколкото си спомням, според Матарезе аз съм мъртъв. Той не е. Точно поради това ние ще трябва първи да му изпратим съобщение. Трябва да го предупредим.

— За какво?

— Че всеки, който се скита из Ленинград и търси информация за процъфтяващото старо петербургско семейство на име Ворошин, най-вероятно ще получи куршум в главата. — Брей запали колата. — Той е див — каза той. — Трябва да търсим наследниците — или така си мислим — защото имаме техните имена. Но има още някой такъв, че всички от тях означават твърде малко без него.

— Кой е той?

— Овчарчето. Той е този, който в действителност трябва да намерим, а аз нямам и най-малката идея как да се доберем до него.