Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (15)

4.

Празните очи на старицата се бяха втренчили в стената, когато тя заговори почти шепнешком.

— Той ме откри в един приют в Бонифацио и се споразумя на една разумна цена със светата майка. „Върнете, я на Сезар“, каза той, а тя се разписа, защото се беше съгласила, че аз не заслужавам да бъда предадена на Бог. Бях твърде своенравна и не залягах над уроците си, а и повече се оглеждах в тъмните стъкла, тъй като те ми показваха моето лице и тяло. Аз трябваше да бъда дадена на мъж, а падроне беше мъжът на всички мъже.

Бях на седемнадесет години и ми беше разкрит свят, който надхвърляше всяко въображение. Карети със сребърни колелета и златни коне с веещи се гриви ме отведоха горе над големите скали, в селата с прекрасните им магазини, където можех да купя каквото си поискам. Нямаше нещо, което не можеше да притежавам. А аз исках всичко, защото произхождах от бедно овчарско семейство — баща ми се боеше от Бог, а майка ми го оцени само тогава, когато ме отведе в приюта и не се появи повече.

И винаги до мен беше падроне. Той беше лъвът, а аз бях неговото спасено зверче. Той можеше да ме развежда из провинцията, из всички големи къщи и да ме представя като свое протеже, смеейки се, когато използваше тази дума. Всеки разбираше и се присъединяваше към смеха му. Съпругата му беше умряла, разбирате, а той беше минал седемдесетте години. Искаше хората да знаят — най-вече двамата му синове, поне така си мисля — че той все още имаше тялото и силата на младеж, че можеше да спи с млада жена и да я задоволява така, както малко мъже правеха това.

Бяха наети учители да ме обучават на обноските в неговия двор: музика, подходяща реч, дори история и математика, също както и френски език, който беше моден по онова време за дамите с положение. Беше разкошен живот. Често плавахме по море, до Рим, тогава се качвахме на влака на север към Швейцария, пътувахме до Франция, за Париж. Падроне правеше тези пътувания всеки пет-шест месеца. Неговите предприятия бяха из тези места, разбирате. Двамата му синове бяха директори, които докладваха всичко, което вършеха за него.

В продължение на три години бях най-щастливото момиче на света, защото светът ми беше даден от падроне. И тогава светът се разпадна. Само за една седмица той се разби на парчета и Гилом дьо Матарезе полудя.

Пристигаха мъже от Цюрих, от Париж, дори от голямата борса на Лондон, за да му съобщят. Беше време на големи банкови инвестиции и спекулации. Те му казаха, че през изминалите четири месеца синовете му извършили ужасни неща, взели неразумни решения и най-ужасното от всичко — влезли в нечестни сделки, поверявайки огромни парични суми на мошеници, които действали извън законите на банките и съдилищата.

Правителствата на Франция и Англия бяха наложили запор върху компаниите и бяха спрели техните операции, замразили всякакъв достъп до фондовете, с изключение на сметките, които той държеше в Генуа и Рим. Гилом дьо Матарезе не притежаваше вече нищо.

Той повика двамата си сина с телеграми, изисквайки да се приберат в Порто Вечио, за да му дадат отчет за това, което са извършили.

Новините, които се върнаха обаче, бяха като гръм сред бурята, който го прониза; той вече не беше същият човек.

От властите в Париж и Лондон бяха съобщили, че и двамата му синове са мъртви, че единият се е самоубил, а другият е убит — така беше казано — от човек, който той беше разорил. Не оставаше нищо на падроне; светът около него беше пропаднал. Той се заключи в своята библиотека в продължение на няколко дни, и до края не излезе от нея, вземаше подносите с храна зад затворената врата и не говореше с никого. Не спеше с мен, тъй като вече нямаше интереси, свързани с плътта. Самоунищожаваше се, умирайки от собствената си ръка, по същия начин, както би умрял, ако беше забил нож в стомаха си.

Тогава от Париж пристигна един мъж, който настояваше да наруши самотата на падроне. Беше журналист, който беше анализирал упадъка на компаниите на Матарезе и беше донесъл със себе си една невероятна история. Ако падроне вървеше към лудостта, преди да чуе тази история, то той със сигурност стигна отвъд нея, когато историята му беше разказана.

Унищожението на неговия свят било нарочно уредено от банкерите, които се били съюзили със своите правителства. Синовете му били измамени да подпишат незаконни документи, а след това били изнудвани — до разоряване — като всичко се отнасяло до плътта. Накрая те били убити, като били съчинени фалшиви истории за тяхната смърт, които да бъдат приемливи като официално доказателство за техните ужасни престъпления.

Всичко губеше своя смисъл. Защо бе сторено всичко това на великия падроне? Компаниите му бяха откраднати и унищожени, синовете му убити. Кой го бе пожелал?

Мъжът от Париж му даде част от отговора. „Един луд корсиканец стигаше на Европа за петстотин години“, това беше фразата, която той беше чул. Падроне разбра. В Англия Едуард беше мъртъв, но той беше поставил началото на френските и английските финансови договори, откривайки по този начин възможност за големите компании да се съберат; цели състояния бяха направени в Индия, в Африка и в Суец. Но падроне беше корсиканец. Освен печалбите, които им носеше, той нямаше никакъв друг принос за французите, а още по-малко и за англичаните. Той не само че отказваше да се присъедини към компаниите и към банките, но и им се противопоставяше на всеки техен ход, инструктирайки синовете си да маневрират със своите конкуренти. Състоянието на Матарезе възпираше мъжете на властта да прокарват своите проекти.

За падроне всичко това беше една голяма игра. За френските и английските компании неговата игра беше огромно престъпление, което трябваше да бъде наказано с още по-голямо престъпление. Компаниите и техните банки контролираха правителствата, съдилищата и полицията, политиците и държавниците, дори кралете и президентите — всички бяха лакеи и слуги на мъжете, които притежаваха огромни суми пари. Това винаги щеше да бъде така. Това бе и началото на неговата крайна лудост. Той беше открил начин как да унищожи тези, които корумпираха другите, а също и корумпираните. Щеше да хвърли правителствата навсякъде в хаос, тъй като политическите лидери бяха тези, които бяха изменници на доверието. Без съдействието на държавните служители синовете му щяха да бъдат живи, а неговият свят щеше да е такъв, какъвто беше преди. А ако правителствата бяха хвърлени в хаос, компаниите и банките щяха да загубят своите защитници.

„Те търсят един луд корсиканец“, извика той. „Те няма да го открият, но той ще бъде там.“

Ние направихме едно последно пътуване до Рим, но не както преди в разкош, в карети със сребърни колела, а като един обикновен човек и една обикновена жена нощувахме в евтини хотели на Виа дуе Мачели. Падроне прекарваше дните си, скитайки из Борса Валори, четейки историите на големите фамилии, които бяха се разорили.

Върнахме се в Корсика. Той написа пет писма на петима мъже, за които се знаеше, че бяха живи в своите страни, като ги покани на тайно посещение в Порто Вечио, за да разрешат някои спешни въпроси, въпроси, свързани с техните лични драми.

Той беше някогашният велик Гилом дьо Матарезе. Никой не отказа.

Подготовката беше забележителна, вила Матарезе изглеждаше по-красива, отколкото някога е била. Градините бяха оформени, препълнени с цветя, ливадите бяха по-зелени от очите на кафява котка, голямата къща и конюшнята бяха белосани, конете бяха ресани, докато заблестяха. Това отново беше приказната земя, падроне бягаше навсякъде, уреждайки нещата, проверявайки всичко, изисквайки съвършенство. Неговата жизненост се беше възвърнала, но това не беше жизнеността, която познавахме преди, това беше жестокостта, заговорила у него. „Ще ги накарам да ме помнят, дете мое“, ми беше извикал веднъж в спалнята. „Ще ги накарам да си спомнят това, което някога е било тяхно.“

Той дойде при мен в леглото, но духът му не беше вече същият. Имаше само брутална сила, когато проявяваше своята мъжественост; в нея нямаше никаква радост.

Ако всички ние — в къщата и в конюшнята, и в полетата — знаехме това, което скоро щяхме да научим, щяхме да го убием в гората. Аз, на която всичко беше дадено от великия падроне, която го боготворях едновременно като баща и като любовник, сама бих забила ножа в него. Великият ден настъпи, корабите доплаваха призори от Лидо де Остия и каретите бяха изпратени долу в Порто Вечио, за да докарат почетните гости до вила Матарезе. Беше величествен ден — музика в градините, огромни маси, отрупани с деликатеси и много вино. Най-добрите вина от цяла Европа, складирани в продължение на десетилетия в избите на падроне.

На гостите бяха дадени собствени апартаменти, всеки с балкон и с величествена гледка, и — не на последно място — на всеки гост беше осигурена една млада жена за следобедното удоволствие. Също както и вината, те бяха най-прелестните, не от Европа, а от Южна Корсика. Пет от най-красивите девици, които можеха да бъдат открити сред хълмовете. Нощта настъпи и най-величественият банкет, на който вила Матарезе някога беше свидетел, беше даден в голямата зала. Когато той започна, слугите поставиха бутилките с бренди пред гостите и им беше заповядано да отидат в кухнята. На музикантите беше наредено да вземат инструментите си, да излязат в градините и да продължат да свирят. На нас, момичетата, беше казано да се качим до горната къща и да изчакаме нашите господари. Бяхме обливани с вино, момичетата и аз, но имаше разлика между мен и тях. Аз бях протежето на Гилом дьо Матарезе и знаех, че става изключително събитие. Той беше моят падроне, моят любовник и аз желаех да бъда част от него. Като допълнение към прекараните три години в обучение и макар и недостатъчно образована жена, аз получавах по-добри неща, отколкото закачките към простоватите момичета от хълмовете.

Аз се отделих от другите зад парапета на балкона, над голямата зала. Наблюдавах и слушах в продължение на часове може би, разбирайки много малко от това, което моят падроне казваше, осъзнавах само, че той беше много настоятелен. Гласът му на моменти едва се чуваше, а в други моменти крещеше като че ли обзет от треска.

Той говореше за поколения, живели в миналото, когато мъжете са управлявали империи, дадени им от Бог и от техните собствени стремежи. Как са ги управлявали с желязна мощ, защото са били в състояние да се защитават от онези, които са искали да ограбят техните кралства, плодовете на техния труд. Тези дни обаче, бяха отминали и великите фамилии, строителите на велики империи — също както тези в стаята — сега бяха разсъблечени от крадци и корумпирани правителства, които произвеждаха крадци. Те — тези в стаята — трябваше да потърсят други методи да си възвърнат това, което по право си беше тяхно.

Те трябваше да убиват — внимателно, пресметливо, с умение и старание — и да разграничават крадците и техните корумпирани защитници. Никога нямаше да убиват лично, а щяха да бъдат хората, които вземат решение, хората, които избират жертвите — където вероятните жертви трябваше да бъдат избирани измежду корумпираните. Тези в стаята бяха известни като Съвета на Матарезе и трябваше да бъде пуснат слухът сред кръговете на властта, че съществува група от неизвестни, тихи мъже, които разбират необходимостта от непосредствена промяна и насилие, които не се страхуват да осигурят всички средства и които щяха да гарантират вън от всяко съмнение, че онези, които извършваха актовете, няма да могат да бъдат проследени до тези, които им поставят задачите.

Той продължи да говори за неща, които аз не разбирах; за убийци, обучени от великите фараони и арабските принцове преди много векове. Как хората можели да бъдат обучени да вършат ужасни неща извън тяхната воля, дори извън техните познания. Как на някои хора им било необходимо само да бъдат правилно насърчени и щели да бъдат склонни да поемат пътя на мъченичеството на убиеца. Такива щяха да бъдат методите на Матарезе, но в началото трябвало да има недоверие в кръговете на властта, така че трябвало да бъдат дадени няколко примера.

През следващите няколко години трябваше да бъдат убити някои отбрани хора. Те щяха да бъдат избрани внимателно по начин, който щеше да доведе до недоверие, хвърляйки политически сили една срещу друга, корумпираните правителства — едно срещу друго. Това щеше да бъде хаос и кръвопролития, а посланието щеше да бъде ясно: Матарезе съществува.

Падроне раздаде на всеки от гостите страници, на които беше написал своите мисли. Тези писания трябваше да бъдат източника на сила и указание за действие на Съвета, но те никога не трябваше да бъдат показвани пред нечии чужди очи. Тези страници бяха последната воля и завещанието на Гилом дьо Матарезе… А хората в стаята бяха неговите наследници.

Наследници? — попитаха гостите. Те му съчувстваха, но бяха прями. Въпреки красотата на вилата и множеството слуги, и музикантите, и голямата фиеста, на която те се бяха насладили, знаеха, че той беше разорен, тъй както и всеки от тях беше разорен. Кой измежду тях имаше нещо останало, освен своите изби и своите земи, и рентата, която получаваха от наемателите, за да могат да водят някакво жалко подобие на живота, който бяха водили преди? Един голям банкет, но за малко и нищо повече.

Отначало падроне не им отговори. Вместо това той пожела да научи от всеки гост дали те приемат нещата, които им беше казал, дали всеки беше готов да стане консилиере^[1] на Матарезе.

Те отговориха с „да“, като всеки беше по-убеден от предходния, заклевайки се в целите на падроне, тъй като голямото зло се беше стоварило върху всеки от тях и те жадуваха отмъщение. Беше ясно, че Гилом дьо Матарезе се явяваше пред тях като светец.

Всички, с изключение на един, един силно религиозен испанец, който заговори за Бог и за неговите заповеди. Той обвини падроне в лудост, нарече го изчадие в Божиите очите.

„Аз изчадие ли съм във вашите очи, сър?“, попита падроне.

„Да, сър“, отвърна мъжът. Тук се случи първото от най-ужасните неща. Падроне извади един пистолет от колана си, насочи го срещу мъжа и стреля. Гостите скочиха от своите столове и се втренчиха мълчаливо в мъртвия испанец.

„Той не можеше да напусне тази стая жив“, обясни падроне.

Като че ли нищо не беше се случило. Гостите се върнаха в своите столове, всички очи бяха съсредоточени пак върху най-могъщия мъж, който можеше да убие толкова хладнокръвно. Може би се страхуваха за собствения си живот. Трудно е да се каже. Падроне продължи. „Всички в тази стая сте мои наследници“, повтори той. Тъй като вие сте Съветът на Матарезе, и вие и вашите хора ще направите това, което аз повече не мога да сторя. Твърде съм стар и смъртта е близо, по-близо, отколкото ви се струва. Вие ще продължите това, което ще ви кажа. Вие ще разделите тези, които корумпират, от корумпираните. Вие ще разпространите хаоса и със силата на вашите постижения ще наследите далеч повече от това, което ви оставям. Вие ще наследите Земята. Ще си възвърнете това, което сте притежавали.

„Какво ще можеш да ни оставиш?“, попита един от гостите.

„Състояние в Генуа и друго състояние в Рим. Сметките са прехвърлени по начин, който е описан в документа. Всеки от вас ще получи копие от този документ в стаята си. Освен това ще видите и условията, при които ще получите парите. За тези сметки не се знае, че съществуват. Те ще ви дадат милиони, за да започнете работата.“

Гостите бяха шокирани, но един от тях попита: „Вашата“ работа не е ли това „наша“ работа?.

„Тя винаги ще е наша, но аз няма да съм тук. Защото ви оставям нещо много по-ценно от всичкото злато на Трансваал. Пълната секретност на вашите личности. Говоря за всеки от вас. Присъствието ви тук днес никога няма да бъде разкрито на никого на земята, нито едно име, нито едно описание, нито едно подобие на вашите лица, нито начинът, по който говорите дори ще могат да бъдат проследени. Нито пък ще могат да бъдат изтрити от разума на един старец.“

Някои от гостите протестираха — съмняваха се дали да повярват — но с право. Имаше твърде много хора във вила Матарезе онзи ден — слугите, момичетата, музикантите, булките…

Падроне вдигна ръката си. Тя беше непоколебима като блясъка в очите му. „Ще ви покажа как ви гарантирам това. Никога не трябва да отстъпвате от насилието. Трябва да го приемате с такава готовност, с каквато дишате въздуха, тъй като е необходимо на живота, необходимо е за вашия живот, за работата, която трябва да свършите.“

Той отпусна ръката си и мирният, елегантен свят на вила Матарезе изригна в изстрели и смъртни писъци. Първо дойдоха откъм кухнята, оглушителните изстрели на пушките, трошенето на стъкла, трясъкът на метал, слугите биваха избивани, като се опитваха да избягат през вратата в голямата зала, лицата и гърдите им бяха покрити с кръв. После започна в градините. Музиката внезапно спря, заменена от молитвите към Бог, на които беше отговорено с буря от изстрели. И тогава — най-ужасното — високите писъци на ужас откъм горната къща, където младите простовати момичета от хълмовете бяха изтребени. Деца, които само преди часове бяха девствени, обезчестени от мъже, които никога преди това не бяха виждали, по заповед на Гилом дьо Матарезе, сега бяха заклани от повторната му заповед.

Аз се скрих зад стената в мрака на балкона и не знаех какво да правя, уплашена отвъд всякакъв страх, който можете да си представите. И тогава изстрелите спряха и тишината, която последва, беше по-ужасна от писъците, тъй като тя беше доказателство за смъртта.

Внезапно чух някой да бяга — трима или четирима мъже, не можех точно да преценя — но знаех, че това бяха убийците. Те бягаха нагоре през вратите и си мислех — о, Господи на небето! — те сигурно търсят мен. Но не беше така. Те бягаха към едно място, където всички щяха да се съберат заедно. Струваше ми се, на северната веранда, не бях сигурна, всичко се случи толкова бързо. Отдолу, в голямата зала четиримата гости бяха шокирани, замръзнали в своите столове, а падроне ги държеше на местата им със силата на своите блестящи очи.

Тогава настъпи това, което си мислех. Щеше да бъде последният изстрел, пред моята собствена смърт. Три изстрела — само три изстрела — заедно с ужасни викове. И тогава аз разбрах. Самите убийци бяха убити от един човек, който беше издал онази заповед.

Тишината се възвърна отново. Смъртта беше навсякъде — в сенките, танцуваше по стените, в трептящата светлина от свещите на голямата зала. Падроне заговори на гостите си.

„Всичко свърши, каза той. Или почти свърши. Всички, освен вие около тази маса, са мъртви, остана само един човек, който няма да видите никога отново. Той е този, който ще ви откара с една карета до Бонифацио, където ще можете да се смесите с нощните минувачи и да се качите на сутрешния параход за Неапол. Имате петнадесет минути да съберете нещата си и да се срещнете пред главното стълбище. Страхувам се, че няма кой да носи багажа ви.“

Един гост се обади, шепнешком: „А вие, падроне?“.

„Накрая ви давам живота си като последен урок. Помнете ме! Аз съм пътят. Вървете напред и бъдете мои ученици. Разкъсвайте тези, които корумпират, и тези, които са корумпирани!“ Той беше полудял, виковете му кънтяха из голямата къща на смъртта. „Ентраре!“, изкрещя той.

Едно малко дете, овчарче от хълмовете, беше влязло през огромната врата на северната веранда. В двете си ръце то държеше пистолет; той беше тежък, а момчето беше слабо. То приближи към господаря.

Падроне повдигна очите си към небето, гласът му беше отправен към Бог. „Сторете каквото ви беше казано! — изкрещя той. — Защото едно невинно дете ще освети вашия път!“

Овчарчето вдигна тежкия пистолет и стреля в главата на Гилом дьо Матарезе.

Старицата беше свършила, немигащите й очи бяха пълни със сълзи.

— Трябва да си почина — каза.

Талеников, замръзнал в стола си, заговори тихо:

— Имаме някои въпроси, мадам. Вие със сигурност знаете това.

— По-късно — възпря го Скофийлд.