Ридли Пиърсън
Верига от улики (22)

21.

Срещата се състоя на една мръсна затворена улица, наречена люлката, която водеше към едно старо дърво, надвесено над реката, което през лятото се използваше за люлеене и скачане във водата. През ноември беше сигурно, че мястото ще е пусто.

Дарт помнеше това място от новобранската си година, когато люлката беше един от неговите участъци. Беше попаднал на група състуденти и почти ги беше изплашил до смърт.

За да стигне до люлката, той тръгна с колата си към Източен Хартфорд, като прекоси Чартър оук бридж и пое на север до черния път, който водеше стръмно надолу към реката, и взе остър завой, преди да навлезе в паркинга с форма на луковица, който беше осеян с кутии за бира. Заключи волвото и взе със себе си Мак за кратка разходка, като се движеше бавно, така че да не претоварва артритните кости на старото куче. Когато Дарт се спря, опивайки се от гледката, която представляваше кротката река с малкото ято канадски гъски, които се носеха по повърхността на водата, Мак се изравни с него и притисна тялото си в Дарт, като опря муцуната си на коляното на Дарт — за Мак това беше най-красноречивият знак за привързаност. Дарт го погали по главата. Мак беше стар, беше живял две години повече от обещаните му от ветеринарния лекар и все пак истината беше безспорна: той беше най-добрият приятел на Дарт. Мисълта, че може да остане без него, беше мъчителна и Дарт беше признателен за този споделен момент на спокойствие.

Той продължи и стигна до самата река, където на двадесет ярда навътре се простираше тънък пласт от бял като кост лед. Върху леда бяха хвърлени камъни и той беше накъсан от малки черни дупки, през които бликаше вода и които след това замръзваха.

С настъпването на тъмнината от другия бряг на реката се появиха светлините на електроцентралата.

Дарт не можеше да е освободи от чувството, че е наблюдаван, параноя обсаждаше рационалния му ум. И все пак мястото изглеждаше безопасно.

Когато се изкачи обратно до паркинга, придружаван от Мак, той чу шума от приближаващата се кола на Гормън.

Бъд Гормън, приятелят на Дарт, чиято работа включваше проследяването на кредитни истории и начини на харчене на пари, беше облечен в топли дрехи, големите му уши се подаваха изпод плетена шапка. Дарт не мислеше, че този човек е от нервните, но това шпиониране действително го правеше неспокоен — носът му шаваше като на заек.

— Кучето е старо — установи вместо поздрав той.

— Какво откри? — попита Дарт, като се стремеше да говори само по работа. Гормън беше бъбрив.

— Уолтър Зелър е взел пари като безработен за два месеца, от март до началото на юни, преди три години.

— След като се е оттеглил — разбра Дарт.

— Предполагам. От юли до декември същата година е работил за нещо, наречено охранителна фирма „Проктор“.

— Да, спомням си — кимна Дарт.

— Получавал е чисти шестстотин четиридесет и три седмично. Имаме сведения за обичайните разноски за телефон и други битови услуги, покупки с кредитна карта за същия тримесечен период. Живял е на…

— Уинчестър корт, 4204.

— Да.

— Към първи януари миналата година неговите кредитни данни се придвижват в Сиатъл, както ти спомена. Оставя сметката си тук открита за покриване на някой безкасови плащания. Но тук е странното в сиатълската история — добави той злокобно. — По същество не демонстрира никаква финансова активност, като не се смятат някои автоматични трансфери — пенсията му. Всеки месец срещу тази сметка се прави едно вземане — предполагам чек с гарантирана от банката стойност или банково плащане, при което вероятно парите се изпращат по пощата до място, посочено от Зелър.

— Сумата?

— Две хиляди и триста. Същата всеки месец. Единствените други тегления, изглежда, са свързани с данъци и те не са свързани с банкови сметки, а се внасят в банкови фондове и оттам се теглят.

— И това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Човекът е вън от системата, Джо. Според мен той съществува в строго кешова среда. Ако харчи в кеш, не мога да го проследя.

„Никой не може“, помисли Дарт, като се чудеше дали това е въпросът.

За да покаже на Дарт, че е извършил цялостна работа, Гормън добави:

— Използвал е кредитна карта до януари главно за дребни неща. Данните сочат джинси, обувки, ризи, чорапи и бельо — неща от първа необходимост.

— Оръжие? Самолетни билети? Билети за влак? Хотели?

— Нищо подобно.

— Бензин?

— Не. Нищо. Това ти казвам — той плаща само в брой.

— Ти спомена данъци?

— Декларирал е всички данъци като резидент на щата Вашингтон, но не съществува никаква финансова следа, която да сочи, че прекарва там някакво време.

— Или където и да е другаде — напомни Дарт.

— Да. Точно така. Сякаш се е изпарил.

„Тъкмо това е направил“, помисли Дарт.

— Ами ако е имал банкова сметка в някой друг щат?

— Щях да знам. Същото е и с кредитните карти, сметките от магазини — мога да стигна до всичко, което е свързано с неговия осигурителен номер.

Нощта ги погълна в тъмната си прегръдка. Въздухът беше влажен, а влагата беше придружена от смразяващ костите студ, който проникваше през дрехите на Дарт. Мак, който седеше до него, се притисна към десния крак на Дарт. Детективът погали кучето и му дръпна ушите, което Мак много обичаше.

— Ами ако би могъл да избегне осигурителния номер? Да се сдобие с фалшив номер? — попита Дарт.

— Това е дяволски трудно.

— Но ако би могъл? — попита Дарт, като си мислеше: „Нов осигурителен номер, шофьорска книжка, банкови сметки, кредитни карти…“.

— Никога няма да го открием — отвърна Гормън, очевидно разочарован. — Нали?

— Да — съгласи се Дарт. — Мисля, че точно така стоят нещата.