Ридли Пиърсън
Верига от улики (2)

1.

„Още един?“, чудеше се той, чувството на страх беше не по-слабо от всичко, което беше изпитал.

На връщане от единственото му за цяло лято отиване на плаж детективът Джо Дартели чу съобщението по радиото и престоя по-голямата част от времето, през което светеше зелена светлина, преди някой да прояви разум и да натисне клаксона и да го разбуди от този момент на уплаха.

Кодът означаваше самоубийство — не че имаше някаква полза от кодовете, местните медии използваха тези честоти в стил на паразитираща рибка, прилепнала към корема на акулата, и те познаваха всички кодове, бяха в състояние да интерпретират даже и най-малкото отклонение — но в този случай това, което привлече вниманието на Дартели, беше прибавената дума „летец“. Скачач.

Още един.

До пристигането му в началото на търговската част Хартфорд Гранада патрулиращият персонал вече беше опънал познатото въже около сцената на произшествието, като по този начин държеше на разстояние неколцина загубени любопитни и два нетърпеливи новинарски екипа. Имаха късмет: в единадесет и тридесет през нощта сърцето на тази част от града беше фактически обезлюдено, застрахователите прекарваха нощите вън от града, освен в случаите, когато им се налагаше да присъстват. Беше добре, че късните новини бяха вече свършили и събитието се превръщаше в новина за утрешния ден. Дартели забеляза един форд таурус без отличителни знаци, паркиран накъде и да е, и една черна кола от тези, с които обикновено превозват затворници и която Дартели бързо разпозна. Това беше автомобилът, който служеше на Теди Браг, когато събираше доказателствен материал. Върху задните врати бяха отпечатани думите: „ПОЛИЦЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ ХАРТФОРД, ОТДЕЛ СЪДЕБНА МЕДИЦИНА“. Да се нарече такава дреболия, като тази на Браг, отдел, беше малко нещо пресилено, като се има предвид, че се състоеше от само двама души. Но може би това обстоятелство караше обществото да се чувства по-добре при мисълта за доларите, които се заплащаха за данъци.

Дартели паркира осемгодишното волво 245 комби, като остави мигачите да светят, и чукна сенника с документите, които идентифицираха колата като притежание на детектив от Хартфордския полицейски департамент (ХПД), като целта беше никой да не я закача. Той напусна комфорта, предоставен му от климатичната инсталация, и попадна в супата на почти непоносимата горещина и враждебна влага.

Носеше сини бермудки, мокасини без чорапи и бяла риза за голф от „Скотис Ландинг“, заведение в Коконът Гроув, Флорида, което предлагаше риба и чипс, сувенир от ваканция, която принадлежеше на далечното минало. Патрулиращият полицай на вратата не го позна и се опита да го изкъшка, преди полицейската му карта да му издейства достъп.

— Добър вечер, сър — изрече полицаят с нотка на извинение в гласа си.

Джо Дартели кимна, въпреки че в цялата тази работа нямаше нищо добро. Един черен американец, проснат на тротоара, напиращи журналисти. Той закачи картата към яката на ризата си.

— Кой се занимава със случая? — попита Дартели.

— Ковалски — отговори полицаят.

Детективът кимна отново. Можеше да се очаква, помисли той. Когато работите тръгнат на лошо, рядко се случва да не стигнат така до края.

— Петият етаж — информира го полицаят.

Той чу сирената на приближаващата отдалече линейка и тя ставаше все по-силна и по-писклива, като че ли можеше да дойде навреме, за да спаси изстиващите останки, които изпълваха евтиния костюм, захвърлен кървав и обезобразен върху тротоара. За сцената подхождаха повече чувал за прибиране на трупа и автомобилът на съдебния лекар, а даже и тогава щяха да бъдат нужни лопата и маркуч.

Август в Нова Англия: не беше виждал туристически брошури, които да разнасят хвалби за това време.

Приближи асансьора с вкиснат стомах, което нямаше нищо общо със сандвича и горчицата, които беше нарекъл обяд. Състоянието на стомаха му представляваше резултат от отровна комбинация от страх и чувство на вина: още един. Изпитваше неотразим натиск върху слепоочията си, който причиняваше безжалостна остра болка, която сякаш пробождаше самия му мозък.

Спомни си за последното самоубийство, с което се беше занимавал преди три години, и последвалото разследване и дотолкова силно почувства как му се завива свят, че когато кабината на асансьора се раздвижи, той се подпря с ръка, за да запази равновесие.

Изпълних дълга си, си каза той при спомена за смъртта, която вестникът бързо нарече Ледения човек. Беше отвратителна зима със седемнадесет ледени и снежни бури, две виелици и десетдневен период, когато живакът нито за момент не стигна до пет над нулата. През март при разтопяването на една преспа се показа един замръзнал самоубиец — Ледения човек.

Действах според правилата, каза си той. Но знаеше добре истината: заради приятелството беше погледнал встрани. Беше разследвал, описал и класирал някои потенциално подозрителни улики, фактите относно които, свързани един с друг, изглеждаха близки със случая Леден човек — макар и косвено — като беше решил да не насочва вниманието на главния разследвач, детектива Роман Ковалски, върху тези улики. През последните две години вътре в себе си беше размишлявал върху това решение — сега той го поставяше под съмнение.

Не наруших закона. Това в крайна сметка беше най-важното за Дартели. Беше насилил закона може би до последна възможност, но беше останал в рамките му. Ако го откриеха, това можеше да му струва преназначаване или трансфер, но това беше работа, изпълнена с трудни преценки, и той беше направил своята, добра или лоша. Обаче разкриването на това второ и подобно на първото самоубийство прибави ново бреме към по-ранното решение. Дали не беше изтълкувал погрешно доказателствения материал? Дали решението му да го игнорира сега не създаваше възможност за още едно убийство? Въпреки климатичната инсталация, той започна да се поти отново, кашляше сухо и чувстваше болка в белите си дробове. Обвиняваше „Гранада Ин“. Това беше достатъчно прилична верига, но точно този хотел беше пълен боклук. Прякорът му беше „Де Нада“ — от нищо на испански.

Двама униформени полицаи охраняваха петия етаж и Дартели обясни факта, че го спират за втори път, с бермудките си. Ковалски, който беше на мнение, че светът се върти около него, огледа критично одеждата на Дартели и информира с тежкия си акцент, характерен за Бронкс:

— Единственият свидетел е някакъв мургав наркоман отсреща на улицата. Ако искаш да направиш нещо, би могъл да го разпиташ.

Тялото на детектива Роман Ковалски беше покрито с твърде голяма растителност — рунтава, черна, къдрава, която стърчеше вън от ръкавите и яката му, веждите му се извисяваха внушително като два навеса над близко разположените му едно до друго черни очи. Брадата му се нуждаеше от бръснач, преди да е изминал половината ден. Беше прекалено суетен, за да си позволи да я остави да расте, но така щеше да си спести много време и усилия.

Ковалски дъвчеше дървена кибритена клечка. От джоба на полиестерната му риза се подаваше пакет цигари „Кемъл“ без филтър. Той излъчваше горчивата миризма на страстен пушач. Този човек имаше славата на второсортно ченге. Дарт не можеше да разчита на него. Ако стигнеше до края на някакъв случай, това ставаше или защото му е провървяло, или защото се е възползвал от услугите на издайник. Списъкът на успехите му беше повече от скромен. Той нарушаваше всички правила и винаги му се разминаваше, беше любимец на шефовете.

— Не съм дежурен — декларира Дартели.

— Че какво — възрази Ковалски раздразнено. — Ако си търсиш работа, разпитай свидетеля. Ако искаш да бъдеш свободен, върви си у вас. Какво ми пука от тая работа?

— Видях колата на Браг.

— Сега той се занимава със сцената на произшествието — поясни Ковалски, сочейки към стаята. — Слушай, ако не искаш да помогнеш в свободния си ден, това никак не ме вълнува. Но тогава по-добре изчезвай, ясно? Тъкмо по това вечерно време нямам настроение да те гледам как се перчиш.

— Отсреща на улицата? — попита Дартели. Искаше да погледне във вътрешността на тази стая и да поговори с Теди Браг. Трябваше да разбере докъде са стигнали до този момент. Тръгна обратно към асансьорите.

— Хубави бермудки, Дарт — се провикна Ковалски, употребявайки прякора му. — Изглежда, че си готов за почивка.

Джо Дартели, както беше с гръб към Ковалски, вдигна дясната си ръка и му показа средния си пръст. Дочу хихикането на Ковалски.

Беше добре — работата тази вечер тръгваше.

 

 

Свидетелят носеше шапката си поставена обратно, при което пластмасовата лента покриваше челото му. Тъмнозелените му абсурдно големи шорти се спускаха до средата на черните му глезени. Дарт показа значката си на полицая, който пазеше хлапака. Лицето на момчето се намръщи, а краката му се задвижиха тромаво, сякаш беше член на маршируващ оркестър. От черните набучени в ушите му слушалки се чуваше високият вой на рап музика. С приближаването си Дарт усети усилваща се миризма на марихуана. Направи знак на хлапака да зареже изкуството. Формално се представи като детектив Джоузеф Дартели от отдела за престъпления срещу личността от ХПД. Той направи това достатъчно близо до униформения, за да може последният да го чуе, и отбеляза името му в бележника си срещу съответната дата и час. Записа името на хлапака и прокара линия под цялата информация, изпитвайки чувство на досада от неприятностите, които съдилищата причиняват на хората.

— Не приличаш на ченге — изломоти хлапакът.

— Не приличаш на надежден свидетел — контрира Дартели. — Изглежда, че кратуната ти е напълно зашеметена. Искаш ли да те претърсим?

Хлапакът се размърда нервно.

— Нека само водим разговори, Джак — смънка той.

Това, разбира се, беше вярно, Дартели приличаше повече на посетител на Дисниленд, отколкото на ченге, което се занимава с грабежи и убийства, но беше важно да не позволи на свидетеля да изпита чувство на превъзходство или увереност в себе си. Уолтър Зелър, учителят на Дартели и бивш сержант, го беше научил навремето да преценява бързо свидетелите — все едно дали правилно или погрешно. Напереният свидетел трябва да се смути, неохотно даващият показания свидетел да се ухажва и утешава.

Дартели имаше нервния навик да притиска езика си срещу малкия белег върху долната си устна, откъдето някога беше избил един зъб. Обяснението за белега беше, че изгубила контрол шейна се е блъснала в дърво, когато Дарт бил на дванадесет години и поради това с прекалено много енергия и прекалено малко здрав разум. Истината се намираше по-близо до домашното огнище. Нокътят на старата дама беше попаднал върху челюстта му по време на едно от нервните й избухвания и това го беше изпратило в спешното отделение за четири шева и известно количество изобретателни обяснения.

Дартели носеше къдравата си глава от песъчливо жълта коса късо подстригана, особено над челото, където фронтовата линия беше в пълно отстъпление. Имаше сиви очи, кокалесто тяло и светла северноиталианска кожа, за която повечето жени му завиждаха. При подходящо осветление Джо Дартели изглеждаше строг и сериозен, което беше много удобно за едно ченге. Изкуствената светлина от уличните лампи произвеждаше същия ефект, като променяше чертите му и му придаваше вид по вкуса на един кубист или импресионист и маскираше иначе нежното му излъчване.

— Кажи ми какво си видял — попита Дарт с нещастен глас, след като се измъчваше от горещината. Той избухна в ново кашляне. Дробовете му бяха пресъхнали въпреки влажността на въздуха. Трябваше да се примири с това.

— Паркирам онзи буик там, Джак, нали разбираш? А онзи беше оставил покрива отворен, нали така? И тъй, затварям го, окей? Гледам нагоре през него — когато онова момче се хвърля от шибания прозорец и си размазва задника по целия гаден тротоар. Кръв навсякъде.

— Се хвърля? — попита Дартели, като в същия момент изпита сериозно съмнение. На този свят няма такова нещо, наречено надежден свидетел. Нищо подобно не съществува.

— Направо от прозореца, Джак, слушай какво ти говоря. — Той изви голямата си ръка с дълги пръсти и розова кожа под ноктите, имитирайки скок, като при това изсвири съгласно скалата на Доплер, за да илюстрира падането. — Бам! — почти изкрещя, когато ръката му стигна до въображаемия паваж. — Здравата се натърти.

Дарт мислеше за легло. И за това колко дълъг беше изминалият ден, и за това, че беше постъпил глупаво, като се беше спрял и замесил в тази работа. Свидетелят беше кръгла нула. Някакво жалко парче мъртво месо се подава от някакъв костюм на улицата. „Кого го е грижа“, се попита той, опитвайки се да се убеди, че трябва да се откаже.

Но знаеше, че не може да отмине.

— Скочи ли, или се хвърли? — Още един път Дарт направи опит да изясни положението.

В главата му се чу онзи неканен глас: „Изпълних дълга си“.

— Казвам ти, че онзи баламурник се хвърли.

— С главата надолу?

— Точно така. Също както на шибаните олимпиади. — Той вдигна ръката си, за да повтори пантомимата заедно със звуковия ефект. Беше определено със замъглено съзнание. „Лайнян свидетел“, помисли си отново Дарт.

Но съществуваше Ледения човек, чиито контузии също говореха за хвърляне с главата напред, въпреки че трупът беше ударен най-малко от един снегорин и отнесен на разстояние няколко пресечки, преди да заседне в една преспа за около някъде между четири дни и две седмици, като по този начин всякакви категорични заключения относно понесените увреждания ставаха крайно несигурни. Но той се беше хвърлил, беше се хвърлил и този. Съвпадение? Лайна!

Това, което Дарт беше забелязал залепнало към тротоара, изглеждаше да поддържа този свидетел: главата на скочилия беше хлътнала, по-голямата част от лицето липсваше, горната част на тялото — разнебитена каша. Онова, което някога е било ляво рамо и ръка, сега лежеше нагънато и смачкано под него. Док Рей и Тед Браг щяха да кажат нещо повече за точния ъгъл на удара, въпреки че беше малко вероятно да отделят много време на случая. Самоубийствата се изясняваха бързо.

Но Дартели знаеше: скачачите не се хвърляха, те скачаха даже от мостове, където водата създава илюзията за меко кацане. Разбира се, за всяко нещо имаше изключения, просто не му се искаше да трябва да ги обяснява. Имаше желание да скъса листа и да погребе тази мръсна подробност веднага и на самото място. Ти направи това веднъж, можеш да го направиш пак, настояваше нежеланият вътрешен глас, като го наказваше, принуждаваше го да направи всичко друго, освен това.

Дартели нареди на полицая да отведе хлапака на Дженингс роуд и да почака или него, или Ковалски, за да документират показанията му.

— Не мога да си оставя къщичката — оплака се хлапакът.

Дартели каза на полицая:

— Ако ти прави номера, претърси го, обработи го и му дай възможност да се ориентира.

— Мога да си взема дозата по някое време — предложи бързо хлапакът.

Дартели го погледна неодобрително. Лайнян свидетел, помисли той. Лайнян случай.

 

 

Дартели се върна в „Де Нада“, минавайки покрай своя сержант Джон Хейт, който засега се занимаваше с някои медии. На Хейт не му харесваше нощната смяна — двете команди по престъпления срещу личността се редуваха и през тези седмици беше по-добре да се стои далеч от Хейт. Дартели направи точно това.

Докато детективът стигна до стаята, Теди Браг, цивилният директор на отдела за съдебна медицина, стоеше на входа и нетърпеливо пушеше цигара.

— Това, да работиш с момиче, може да бъде истински кошмар.

— Жена — поправи го Дартели. Саманта Ричардсън, другата половина от тима на Браг, не беше момиче.

— Каквото и да е. Прилича на жена ми — винаги ми казва какво да правя. Командва ме непрекъснато. На кого е нужно това? Достатъчно си патя вкъщи.

— Тук ли е тя? — попита реторично Дартели, чувайки прахосмукачката от другата страна на вратата.

— Чисти, обработва това нещо така, сякаш се занимаваме с делото „Симпсън“ или нещо такова. Човекът решил да целуне цимента — и тогава какво е това, което трябва да се мине с прахосмукачка? Кое е това сериозно нещо?

Браг беше на около петдесет и пет, нисък и слаб, с пронизващ кафяв поглед и изкуствени зъби на горната челюст. Имаше нрав на гимназиален учител. Кожата му беше много бледа и изглеждаше уморен. Дартели знаеше, че този човек не се чувства добре, защото Браг обикновено беше първият, който изискваше пълна колекция от улики.

— Някаква чернилка се премята — продължи Браг, като от устните му се отделяше пушек. — Кой се интересува от това?

Раса, заключи детективът. Половината от отдела наричаха черните чернилки и въпреки че не закачаха италианците, наричаха латините паники. Четири банди контролираха северния и южния квартал. През последните дванадесет месеца бяха регистрирани петдесет и осем убийства в град, където преди пет години имаше петнадесет. Бандите и тяхното насилие, разпределени според етническата си принадлежност, бяха типизирали расите си в умовете на повечето ченгета — имаше много малко хора от полицията свободни от една или друга форма на предубеждение. И за да бъде положението още по-лошо, гангстерският проблем беше станал толкова остър, че Хартфорд — до налагането на отрядите с особено предназначение — беше посочен в новинарско списание като един от най-лошите градове в Нова Англия. Сега отделът имаше своя собствена команда — въпреки че териториалните войни продължаваха и че броят на труповете нарастваше всяка седмица.

— Ти се интересуваш — отвърна Дартели. — Познавам те много добре, Теди.

— Не знам, Айви. Не съм сигурен, че вече се интересувам. — Той всмукна от цигарата си и като резултат от това действие очите му се затвориха и лицето му придоби мъртвешки вид. — Бил си в тези квартали — проектите. Повярвай ми, може би за тях е по-добре да са мъртви. — Той прекрати пушенето и се огледа къде може да се освободи от цигарата си. — Винаги можеш да поемеш моите функции.

— Няма начин.

Единственият ХПД детектив със свидетелство по криминалистика, Дартели отдавна беше създал добри професионални връзки с Браг. Детективът предизвикваше недоброжелателски чувства у колегите си заради образованието си — повечето от детективите бяха дошли от средите на редовите полицаи и някои от тях се отнасяха с презрение към бързия възход на Дартели. Тъй като беше получил степен от университета Ню Хейвън, той беше погрешно свързван с Йейл и като резултат живееше с прякора Айви^[1]. Но също така беше и спечелил известно уважение и внимание от другите детективи заради продължителната си връзка с оттеглилия се Уолтър Зелър и заради подробното изучаване на сцените на местопроизшествията. Успехите му в разкриването на убийства говореха за сериозното му старание — Дартели редовно държеше първото място в това отношение между колегите си.

Браг отново погледна часовника си и измърмори:

— Нямам намерение да прекарвам цялата нощ във вонящата „Де Нада“, да я вземат дяволите.

В същия момент вратата на стаята се отвори и една висока слаба жена с подстригана на черта коса и зачервени бузи изстреля:

— Готово, шефе. — Тя остави прахосмукачката, специално съоръжена с отстраняем филтър за събиране на косми и влакна.

Ковалски се зададе в края на коридора с привлекателна хотелска управителка до себе си — той беше женкар от най-лошия вид. Приближи Дартели и съобщи:

— Човекът няма досие. Името е Стейпълтън — Дейвид Стейпълтън.

Криминално непроявен: тази новина дойде като желано облекчение за детектива. Това означаваше едно нещо по-малко, което да го свързва със самоубийството на Ледения човек.

Четиримата влязоха в стаята заедно, като Ковалски вървеше начело, следван от Браг и Дартели. Последна се движеше Ричардсън с провесена на врата камера. Управителката остана извън стаята, откъдето ги наблюдаваше.

Сам Ричардсън беше оградила с въже местата, които тя беше минала с прахосмукачката. Там не можеше да се влиза. Тя следеше внимателно движенията им. Стаята не беше достатъчно голяма за всички тях, резултатът изглеждаше малко комичен.

— Леглото е разхвърляно и изглежда, че са спали в него — продиктува Браг нетърпеливо за ръчния си касетофон.

— По ми прилича да са се чукали — помогна Ковалски с обичайната си тактичност.

Браг съобщи за разкритията си, като диктуваше движейки се. Като оглеждаше чаршафите и местата в непосредствена близост до леглото, той продължи за касетофона:

— Червени срамни косми. Празна опаковка от презерватив — опаковка от вагинален кондом. Червена коса върху възглавницата. Наличност на семенна течност.

Ричардсън направи снимки на леглото, а след това събра завивката и я натъпка в маркираната торба.

Ковалски, поглеждайки навън през отворения прозорец, изломоти:

— Наистина ли всичко това е необходимо заради един шибан летец?

— Както кажеш — информира го Браг, очевидно надявайки се да бъде освободен да си отиде вкъщи.

Ковалски посрещна погледа на Дартели, който беше съвсем открито критично настроен към несериозното отношение на Ковалски при сцените на престъпление.

— Какво толкова? — сви рамене Ковалски. — Ще го махнем от главата си.

Жената засне банята, като следваше отблизо Браг, когато гласът му прозвуча:

— Имаме няколко допълнителни червени срамни косъма по ръба на тоалетната чиния, а също и под душа.

Дартели приближи вратата на банята. Браг, който беше приведен на лакти и колене, продължи:

— Седалката на тоалета е спусната. По краищата на мивката има петна от козметика — грим за клепки. Има мокра хавлия в една купчина на пода на банята и мокър розов хотелски сапун в по-високата от двете сапуниерки, което показва, че някой само е взел душ. Била е използвана шапката за душ, която сега лежи смачкана и захвърлена. Така че лицето, което е взело душ, попада твърдо в рубриката за самоубийства. — Натискайки с пръст в пластмасовата кутия за отпадъци, Браг възвести: — Употребен вагинален кондом. — Той приготви една пластмасова торба за веществени доказателства, измъкна кондома с покритите си с ръкавици ръце и го огледа внимателно, като го държеше срещу светлината, после го пусна в торбата и постави етикет.

— Сперма? — попита Дарт.

— Ще направим проби за течности.

Ковалски отбеляза:

— И така, момчето наема проститутка, малко му е трудно да го вдигне и излита като лястовица през прозореца.

— Проститутка? — попита възмутено Ричардсън. — Защо, защото практикува безопасен секс? Само проститутките, с които се движиш ли употребяват вагинални кондоми?

Ковалски, който неприкрито говореше против жените детективи, не беше обичан от никоя от тях. Той запелтечи, но така и не успя да сглоби едно пълно изречение.

Браг изложи мнението си за това, което сочеха намерените веществени доказателства.

— Забавляват се. Тя взема душ, може би с него, може би сама, и си отива. После по собствени съображения нашето момче излита като лебед през прозореца. Тук нищо не показва спречкване. Няма следа от нечиста игра. — Всичко това той издиктува в микрофона на касетофона си за доклада си.

Дартели беше готов да приветства това обяснение, но онзи глас вътре в него беше неумолим. В себе си той настояваше, че нищо не свързва това по какъвто и да е начин с Ледения човек. И все пак… И все пак… Не можеше да се освободи от чувството за собствена вина, просто сходството на скоковете го смущаваше.

Той подхвърли:

— Бих искал да поговоря с неговата посетителка.

— Да — съгласи се Ковалски. — Но може би самият разговор ще ти струва нещо. Курвата вероятно е на двадесет и взима по петдесет на вечер. Може би момчетата долу имат списък от червенокоси — додаде той, имайки предвид отдела за наркотици.

Ричардсън въздъхна шумно с отвращение.

— Естествен цвят или боя? — обърна се Дартели към Браг.

— Това можем да проверим — отстъпи Браг, приемайки думите му като молба, явно нещастен поради направлението, което поемаше разследването.

Дартели трябваше да върви по тънко въже: беше му необходимо да изключи всяка връзка с Ледения човек, да обезсърчи желанието на когото и да било да пипа тези файлове или тези улики и да сравнява, като в същото време самият той да получи удовлетворението от това, че връзка не съществува, защото такава връзка прехвърляше отговорността за смъртта отчасти върху него самия.

Браг предложи:

— Можем да се опитаме да снемем отпечатъци от вратата, прозореца и рамката, креслата, предметите в банята. Ако попаднем на нещо полезно, обработваме. Нещо друго?

Искаше му се да се махне от това място. Ричардсън беше отишла на фотосафари в главната стая. Тя извика:

— Някой от вас, момчета, забеляза ли, че онази джунджурия е измъкната от прозореца?

Ковалски, който беше с другите двама в малката баня, направи физиономия, която се състоеше от една част досада и две части отвращение.

Дартели се присъедини към нея в другата стая.

Мръсното стъкло беше поставено в плъзгаща се рамка и се отваряше от ляво надясно. Джунджурията, която тя имаше предвид, представляваше парче алуминий, което се завинтва в рамката, за да попречи на прозореца да се отвори повече от четири инча. По този начин се пречеше на децата да имитират Питър Пан. Стоперът на единствения друг прозорец в стаята си беше на мястото и когато приближи, Дартели забеляза, че за главата на болта е необходим специален инструмент, както е при металните части в обществените тоалетни. Той затвори прозореца и огледа дупката, от която беше изваден стоперът. Резбата светеше. Отскоро, помисли той.

Носенето на гумени ръкавици в горещина като тази беше много неприятно. Пръстите му бяха подгизнали и кожата набръчкана. Той изследва дупката с върха на пръста си.

— Да го фотографираме.

Тя сложи макрообективи на двете камери и направи една серия от снимки едър план — две цветни с никона и две черно-бели с канона. През това време Дартели търсеше стопера и болта. Без да каже и дума, Ричардсън се включи в търсенето. Провериха под леглата, празните чекмеджета на осеяния с цигарени изгаряния скрин за дрехи.

— Не е тук — обяви тя.

— Не е — съгласи се Дартели, срещайки погледа й. — Роман — извика той към Ковалски, който беше подновил флиртуването си с управителката в коридора и изглеждаше неприятно смутен от това, че го прекъсват.

Дартели започна:

— Ти си проверил досието.

— Е, и?

— По личната карта, намерена по трупа или по регистрираното име?

— Регистрираното име — отговори Ковалски.

„Мръсен глупак“, помисли Дартели. И попита с раздразнение:

— Проверил ли си или не си проверил трупа за идентификация?

— Съдебният лекар ще направи това, когато описва личните вещи. Ако искаш да се вреш в тази каша, добре си дошъл.

Дартели бързо излезе от стаята, отминавайки детектива и управителката.

Ковалски му извика с глас на разочаровано дете:

— Какво, по дяволите, правиш, Дарт?

Дартели не отговори.

 

 

Той потърси помощта на двама огромни мъже от комбито на съдебния лекар, за да търкулнат Стейпълтън. Саманта Ричардсън, която показваше огромно количество вътрешна сила, фотографира гротескното тяло, между снимките й имаше и такива в едър план, а след това тримата мъже заедно натовариха трупа, като двама полицаи прикриваха с един хотелски чаршаф като със завеса гледката от представителите на медиите и зяпачите.

Дартели откри, че претърсването на затоплените, напоени с кръв джобове е едновременно досадно и уморително, въпреки че кръвта и червата вече не го смущаваха. Беше претръпнал за такива неща. Ричардсън документира целия процес на филм, включително съдържанието на всеки джоб: черно гребенче в задния джоб на джинсите, малък портфейл в предния ляв — който потвърждаваше идентичността на човека като Дейвид Стейпълтън, а в предния десен джоб няколко монети, дъвка, презерватив в опаковка и специална отвертка, необходима за изваждането на стопера от прозореца.

Насърчен от откриването на отвертката, Дартели пребърка три пъти всеки един от джобовете, като отвращението му малко се позасилваше след всеки опит. Липсващият стопер беше точно този вид досадна подробност, която би го преследвала и усилвала подозренията му и по този начин чувството му за вина.

Ричардсън, която сменяше филма, обърна внимание на малкото предно джобче на мъртвия.

Детективът не беше го забелязал, той беше пришит под линията за колана, но над десния джоб. Можеше да чуе гласа на Уолтър Зелър, който му се кара за недоглеждането. Зелър не можеше да търпи подобни грешки.

В облаците блесна далечна светкавица, наелектризирайки небето. Миг след това забоботи и прогърмя гръмотевица над река Кънектикът, прозвучавайки с шум на скали, които се изсипват надолу от висок хълм, прокънтявайки с ехото си в очертаните от високите сгради празни пространства. Това беше една от тези нощи, когато Дартели би желал да се изкачи на покрива и да изпие една бира, докато чака да завали дъждът — изпитвайки радост от светлинния спектакъл, или да излезе с колата си от града и да вземе кучето си Мак на разходка в гората. Вместо това ръката му беше в кървавия джоб на мъртвеца, а в гърдите му се беше свила буца от страх.

Той мушна обвития си в ръкавицата показалец в малкото джобче и измъкна малкия болт от алуминий и приспособлението, с което той се поставяше в рамката на прозореца.

Няколко едри капки дъжд удариха тротоара като малки бомби.

Ричардсън вдигна поглед към небето.

— Обожавам летните дъждове — каза тя, разтърсвайки късата си коса вляво и дясно.

Чувство на облекчение обзе Дартели при тази находка. Но и при това положение самоубийството продължаваше да го тревожи и въпреки че си пожелаваше да се освободи от него, това смущение упорстваше. Той се вгледа в смачканото лице на жертвата — можеше само да се досети къде се е намирал носът. Преди час този човек е бил жив и топлината на тялото, и близкото присъствие на смъртта имаше върху детектива необичаен и силен ефект: той не беше безразличен към жертвата. Много хора не бяха безразлични. Младоците полицаи не бяха безразлични. Членовете на семейството не бяха безразлични. Даже тези с дълъг стаж в службата не биха могли да се примирят лесно.

Дъждът се усили, надигна се лекият вятър и отнесе част от горещия сух въздух. Нощта се разтвори като завеса. Дъждът изми червената кръв от ръката му и от алуминиевия стопер. По тротоара се изливаха струйки кръв — размити, розови.

— Това е като божи отговор на тази горещина — додаде тя, с лице все още обърнато към небето и с мокра прозрачна блуза.

— Да — кимна Дартели. — Разбирам те.

Имаше желание да разговаря с червенокосата, с приятелката на Стейпълтън — ако можеше да бъде намерена — независимо от цвета на косата й. Искаше това нещо да се затвори, тайната му да бъде защитена, но се страхуваше, че няма да стане. Главата без лице като че ли го оглеждаше.

— Какво? — попита той лицето изведнъж, остро. Беше ядосан.

Дъждът се усили още повече. Съдебните медици го приближиха с торбата за трупа. Трябваше им тялото. Сега. Искаха да се измъкнат от дъжда.

— Джо — каза Ричардсън, гласът й издаваше тревога от избухването му, — да се махнем от дъжда.

Дартели не можеше да свали погледа си от лицето. То искаше нещо от него.

— Джо… — повтори тя, пристъпвайки по-наблизо, видимо разтревожена.

Дартели се изправи и мина покрай нея, навлизайки в дъжда и отправяйки се към волвото със светещите мигачи. Нов гръм се изсипа от небето, разтърсвайки прозорците на близката сграда. Не му се искаше да разговаря с никого. Даже с нея.

Изпита съжаление за предишните си действия и помоли Бога за още един шанс. Помоли се на Бога Дейвид Стейпълтън да е просто едно нелепо съвпадение. Хората скачат от прозорци, настояваше неговият логичен глас.

Но сърцето му беше на друго мнение.