Ридли Пиърсън
Верига от улики (18)

17.

Малката около два акра, покрита с трева площ, покрай западния бряг на Кънектикът Ривър технически представляваше част от крайречния парк, макар и не пряко свързана с него. Точно тази част се намираше под моста Чартър оук, сравнително нова структура, свързваща Хартфорд и Източен Хартфорд. Кафявата повърхност на реката отразяваше сивото небе и деликатните силуети на заспалите дървета, които очертаваха бреговете й. Прелитайки шумно, две гъски стигнаха до самия център на водния път. Студеният ноемврийски въздух беше причина Гини да бъде облечена със зимен вълнен пуловер и да се движи с вдигната яка. Тя носеше зелен шлифер, незакопчан до края, зелени боти с кожени връзки и чифт малки розови ръкавици. Зимната река беше по-спокойна, отколкото през пролетта или лятото, безмълвна, като че ли спеше в очакване на покривалото си от лед, което вече беше започнало да настъпва по краищата.

Дарт пое дълбоко въздух.

— Изглеждаш разтревожена. Какво не ти е наред? — Предполагаше, че я познава достатъчно добре, за да я пита това, въпреки че въпросът му говореше за интимност, с която тя точно в този ден не можеше да се съгласи.

— Нищо.

— Ако е нещо лично?

— Не е — пресече го тя рязко.

Той се чувстваше в значителна степен част от нея и затова не можеше да стои настрана от напрежението, което я беше обзело. То преминаваше в него и бавно стягаше гърлото му, като ограничаваше дишането му и увеличаваше пулса на сърцето му.

— Името на тази жена, което ти ми даде, Даниел Пейн — каза тя, говорейки за съпругата на покойния Харолд Пейн, — е в системата като жертва на домашен тормоз.

За Дарт това потвърждаваше, че съществува поне един достъпен за проверка начин, по който убиецът да идентифицира жертвите си — това не можеше да се обясни със съвпадение. Втората част от списъка на жертвите изглеждаше свързана с осъждани закононарушители. Той каза:

— Можеше да ми го кажеш по телефона.

— Работата е по-сериозна. По-сериозна, отколкото мислехме. По-объркваща.

Тя не обичаше да й вадят душата и затова той я изчака, но тревогата му пречеше да бъде спокоен.

Тя продължи:

— Твоите приятели Стейпълтън и Лорънс, и двамата неотдавна са сключили големи здравни застраховки. Двеста и петдесет доларови вноски. Този вид полици, които се свързват с много богати хора. И двамата в рамките на три месеца до самоубийствата им. И двамата преди това не са имали застраховки. Това, което ме порази, беше твоят приятел Харолд Пейн…

Престани да ги наричаш мои приятели, му се поиска да се оплаче.

— Той е имал полица, но тя е била при вноска хиляда. Точно преди три месеца той я променил на двеста и петдесет долара.

Дарт не знаеше как да се ориентира в тази информация. Мислейки на глас, той промърмори:

— И тримата самоубийци са имали нови или наскоро променени застраховки.

— Да.

— Което ги свързва.

— Абсолютно — съгласи се тя.

На Дарт му се струваше, че това е още един начин, по който един убиец би могъл да идентифицира жертвите си, а това на свой ред го безпокоеше, тъй като Гини беше проверявала същите база данни.

— Защо? — попита той, все още озадачен.

— Нямам представа. Но може да се допусне, че някой е купувал тези полици за тях и ако случаят е такъв, възможно е да успея да открия кой е той, като намеря достъп до сметките.

— Можеш ли да го направиш?

— Това са компютри, Дарт. Всичко може да се направи.

— Безопасно?

— Още лекции?

Тази забележка го ядоса и за момент той се почувства изкушен да й каже нещо, но се въздържа, като захапа устната си.

— Може би някоя от компаниите е провеждала някакъв вид маркетингова кампания.

— Като предлага застраховки за биячи на съпруги и осъждани сексуални насилници?

— Демографските данни са сходни — каза той, досещайки се веднага, че разточителният начин на живот на Пейн го отдалечава от Стейпълтън и Лорънс. — Не знам — отстъпи Дарт.

Тя му подаде голям плик:

— Жертви на домашно насилие, както са идентифицирани от застрахователите — Хартфорд, Източен Хартфорд, Западен Хартфорд. Списъкът е голям, Дарт, и вероятно много непълен. Може би ще трябва да пробваш с твоите файлове по сексуалните престъпления.

Чувство за вина във формата на изгаряща топлина се разля по гръбначния му стълб — знае ли тя за Аби? Хартфорд беше малък град и слуховете циркулираха свободно. Опитва ли тя да ми каже нещо?

— Добре — кимна, желаейки да си обясни нейния израз, като в същото време избягваше погледа й. Тя лесно проникваше в мислите му.

Но очите му все пак потърсиха нейните и той видя, че тя гледа над рамото му, не право в него, а изразът на лицето й издаваше загриженост и това го накара бързо да отклони погледа си.

В далечината от нивото на земята се издигаше тесен пешеходен мост, който стигаше до площадка, където завиваше и се издигаше чрез редица бетонни стъпала до пешеходния път на Чартър оук бридж. На площадката се виждаше силуетът на висок мъж.

Дарт бързо отклони погледа си встрани. Тази гледка учести пулса му. Той насочи вниманието си към Гини и промълви тихо:

— Там ли е още?

— Тръгва нагоре по стълбите.

Дарт погледна още веднъж и попита:

— Колко време беше там?

— Не знам — отговори тя, като гласът й отразяваше страха й.

— Откъде се появи?

— Не знам — изрече този път грубо.

Първата мисъл, която съблазни Дарт, беше да се обърне и да тръгне след мъжа, въпреки факта, че това можеше да бъде произволен пешеходец, който просто се е спрял, за да се порадва на гледката. Но не му се искаше да остави Гини сама на такова изолирано място, особено ако се имаше предвид това, че тя беше разкрила възможна конспирация със замесени три самоубийства.

— Слушай… — поде той.

— Тръгвай — подсказа тя.

— Сигурна ли си?

— Тръгвай! Аз съм наред.

Дарт побягна. До входа на пешеходната рампа имаше сто ярда. Той прекоси няколко островчета бурени и две павирани шосета, които виждаха много малко или почти никакъв трафик по това време на годината. Като достигна рампата, напрегна сили и се заизкачва бързо, поглеждайки към мястото, където бяха разговаряли с Гини. Гини с отметната назад глава и издигната брадичка го следеше напрегнато.

Дарт прелетя по бетонните стъпала, озова се на самия мост и се огледа и в двете посоки: първо вляво към наклонената арка на моста, после вдясно, към града, а след това към земята. Дишаше тежко, кръвта бучеше в ушите му. За кратко време на един завой вдясно забеляза кола. В усилие да събере мислите си той затвори очи, стремейки се да вреже тази картина в паметта си. Но също както колата, картината избяга, едно размазване, неподдаващо се на определение, което остави само цветен отпечатък върху вътрешната страна на клепачите му: синьо-сив.

Дарт успокои дишането си и се върна обратно по стъпалата, за да се присъедини към Гини, но тя и колата й бяха изчезнали, оставяйки Дарт с онзи цвят, запечатан в зрението му, който се задържаше, подобно на мига след проблясъка на фотографска светкавица: синьо-сив.

Той изключи всичко останало, освен този цвят, като го остави да плува в главата си и много бързо празнината беше запълнена от един глас. Това беше гласът на дванадесетгодишно черно момиче, гласът на Люилън Пейдж, който резонираше в кухнята на майка й, когато тя описваше пред лейтенант Аби Ланг колата, която беше видяла зад апартамента на Джералд Лорънс на Батълс стрийт през нощта на неговото самоубийство. „Синя, може би. Сива…“ — Думите й изплуваха в паметта му.

Убиецът? Дарт се чудеше, силно разгневен за това, че не беше видял достатъчно от колата, за да разбере марката, модела или годината.