Линда Милър
Горещи страсти (36)

36.

Два дни по-късно, след доста бумащина, много необходим душ и хубав шампоан, най-накрая ме пуснаха от болницата и Сонтера, който напоследък пътуваше доста между Тусон и Скотсдейл, дойде да ме вземе. Лорета бе изпратила някои мои дрехи и аз се облякох набързо, с огромно желание да си тръгвам.

Докато в последната минута подписвах някои документи — хотелът пое повечето от паричните задължения чрез своя застраховка — Сонтера занесе нарастващата ми колекция от цветя и картички в колата. Все още бе в лошо настроение и се зачудих защо продължава да се връща.

Когато се настанихме и закопчахме коланите, той най-накрая благоволи да ме заговори:

— Искаш ли да хапнем преди тръгване?

— Да — отговорих. — Голям Мак.

Тони се засмя дрезгаво и поклати глава, после спряхме на първата възможна Златна Арка и се наредихме зад няколко други коли на алеята за пазаруване от автомобила.

Сонтера излапа порция пилешки хапки, а аз бургер е пържени картофки. След няколко минути вече бяхме на Шосе 10 и пътувахме назад към Финикс.

Помислих си за Харви младши, за всичката несвършена в Тусон работа и част от щастието ми от измъкването от болницата се изпари. Бях пропуснала погребението на Джанет и на Силви; така и не свърших с интервютата на свидетелите на обвинението по случая Недъртън, въобще не се обадих на доволните клиенти от списъка, който докторът ми даде на вечерята.

Изпуснах дълга въздишка.

Сонтера се пресегна, докосна бедрото ми и предизвиканата възбуда съвсем не съответстваше на краткия, лек допир на пръстите му. Той го усети, вероятно почувства как се сковавам, и се усмихна:

— Знаеш ли, изглеждаш ми малко напрегната.

Това бе една интимна шега от Усещане за жена, филм, който бяхме заели от видео къща и бяхме гледали заедно още когато… ами… излизахме заедно.

— Млъквай — казах аз.

Тони се разсмя и заяви:

— Ти си същата стара Клер. Не мога да ти опиша какво облекчение е това. Ако ми бе казала нещо мило, щях да си помисля, че ударът по главата е бил по-сериозен, отколкото вярвахме.

Сонтера започваше да ме кара да си припомням някои от методите му за намаляване на напрежението — достигнали до изкуство при него — и на мен не ми хареса.

— Напредвате ли със случая Кред! — Зададох този въпрос, защото знаех, че не е така. Сонтера и партньорът му Еди бяха прегледали доста документи във фирмата, занимаваха се с набези и сметището, от което все още изникваха трупове, и се опитваха да измъкнат един недоволен човек, който да е мразил Харви, Джанет и мен толкова, че да иска да ни убие.

Сонтера пренебрегна въпроса ми и пъхна един диск в уредбата на таблото. Гласът на Андреа Бочели се разнесе от говорителите.

Мръсен номер, помислих си.

— Обадих се на застрахователния си агент вчера, между дозите демерол — казах, за да се отвлека от фантазиите, които музиката предизвикваше: как танцувам със Сонтера боса, в някакво лозе на Тусон по залез-слънце. — Говорят за нова кола.

— Добра новина — спомена той, после продължи да си тананика заедно с Бочели.

— Мисля, че ще си взема нещо на старо и ще покрия разликата.

Сонтера кимна, наблюдаваше пътя. Не успях да се въздържа и да не се възхитя на профила му.

— Една жена на име Мария Гомез ме посети в болницата днес — изтърсих аз неочаквано. До този миг не бях споделила за разговора си с никого, дори и е Лорета, която ми звънеше на всеки пет минути. Все още обработвах малкото дадена ми информация.

Тони намали Бочели.

— Кой?

— Госпожа Гомез някога е работила за семейството на баща ми — отговорих и се зачудих защо въобще повдигнах въпроса, като едва устоявах на настойчивото желание да загриза нокътя си.

— Баща ти? — Сонтера ми хвърли един празен поглед, сякаш винаги е мислил, че съм се пръкнала от лабораторна ваничка.

— Томас Уестбрук — чух се да произнасям.

— А-а. Какво искаше тази жена?

Няма да му кажа за парите, тъй като нямах намерение да ги търся. Той не би разбрал омразата ми към семейното богатство, аз самата не бях сигурна, че разбирам. А обясненията изглеждаха прекалено дълги.

— За да ми каже за смъртта му, предполагам — звучах неубедително.

— Ти не знаеше ли?

— Нищичко не знаех.

Той ми се усмихна:

— Смятах, че никога няма да те чуя да казваш подобно нещо.

— Животът е пълен с изненади.

— Да. — Сонтера престана да се усмихва. — Е, как се чувстваш? За това, че си е отишъл от живота?

— Той си е отишъл още в началото на моя живот — отговорих. — Защо трябва да чувствам нещо?

— Защото се предполага. Когато откриеш, че някой е мъртъв, трябва да почувстваш нещо.

— Кой го казва?

Сонтера направи физиономия.

— Напомни ми никога да не закачам лошата ти страна, Защитник.

— Прекалено късно — отвърнах и се усмихнах мило.

Той отново увеличи музиката.

Аз започнах да въртя копчето на климатика и попитах:

— Не ти ли е топло тук?

Той поклати глава. Засмя се леко дяволито:

— Желаеш ме, това е всичко.

— Нямам нужда от това, Сонтера.

Той отново докосна бедрото ми, но този път задържа малко ръката си там. Каза:

— Не ме карай да започвам с твоите нужди, Защитник.