Линда Милър
Горещи страсти (2)

2.

С Лорета се срещнахме на вратата, която водеше към второто помещение на заведението. Хорни Тоуд има двор и две зали вътре; нас ни настаниха във втората, в едно от грубовато оформените дървени сепарета.

— Знаеше ли, че ще бъде тук? — попитах аз веднага щом ни дадоха менютата и си поръчахме студен чай за начало.

Лорета ококори сините си очи и се опита да изглежда невинна. Ние с нея се познаваме още от Университета в Аризона; докато аз залягах над книгите в специалността за подготовка на студенти за Юридическия факултет, тя се специализираше в отварянето на врати за шансовете си. Накрая се омъжи за мултимилионер, тип каубой, казва се Кип Матюс и притежава къщи в Аспен и Скотсдейл, както и голямо действащо ранчо недалеч от Тусон. Ето как Лорета се озова в Кейв Крийк точно когато имах нужда от нея и бе готова, с желание и способна, да се намеси в живота ми. Кип и някакви негови партньори се занимаваха с търговския център близо до Шосе 101 и Лорета, след като бе пребоядисала отново дома им в Скотсдейл и бе изкупила всички свои любими дизайнери, имаше достатъчно време на разположение.

— Дали съм знаела, че кой ще бъде тук? — невинно попита тя и преплете пръстите си, отрупани с диаманти, върху масата.

Вдигнах менюто и го отворих рязко, престорих се, че го изучавам, макар вече да бях направила избора си. Щях да си поръчам бургер и пържени картофи, да вървят по дяволите въглехидратите и мазнините. В края на краищата, бях изкарала ужасен ден, ужасна седмица и имах нужда от питателна храна.

— О-о, престани, Лорета — изсумтях, — сигурна съм, че ме видя заедно с Тони.

Тя се усмихна и се загледа в безупречния си маникюр. Наричаше цвета розово на кучката и точно тогава си помислих, че наистина определението вървеше. Лорета издаде хищнически звук, отчасти ръмжене, отчасти мъркаме.

— Няма истинска жена, която да не го забележи — отговори. — Господи, изглежда чудесно в дънки Levi’s.

Колко наблюдателна съм само, помислих си аз. Дори не бях видяла с какво е облечен Сонтера. Бях прекалено заета да държа нащрек бойната си мощ, за да не успее той да стигне до мен.

Все едно че някога съм успявала…

— Щом казваш — отвърнах, после с въздишка оставих менюто и започнах да разтривам слепоочията си с върха на пръстите на двете ръце.

Студеният чай пристигна, сервитьорката взе поръчките ни и си тръгна, а Лорета промълви, докато седеше и разбъркваше своя чай със сламката:

— Струва ми се, че дори и сега си падаш по него.

Пийнах голяма глътка чай, но ми се искаше да мога да го разменя за двойно мартини или Сингапурски слинг^[1]. У дома трябваше да помогна на Ема обаче и това изискваше бистър ум, подобно на всичко останало в моя живот. Племенницата ми, която щеше да се върне от приятелката си в девет, бе доста необщителна напоследък и трябваше да я попритисна малко и да получа някои отговори.

Въздъхнах, когато сервитьорката мина покрай масата ни с табла, отрупана с коктейли. Май трябва да отложа сладката забрава на долното и мръсно пийване за неопределен бъдещ, и не толкова сложен, момент.

— Не си падам по него — отговорих сковано. Не, освен ако не броях изрязаните оранжеви спортни гащета, които намерих под седалката на колата около месец след раздялата ни и които нямах никакво намерение да върна, помислих си палаво аз. Нека да се чуди къде ги е забравил този хапльо.

— Хей, разговаряш с мен — тихичко ми напомни Лорета. — Съквартирантката ти от колежа и колега ветеран от бар Цици.

Усмихнах се, макар и мрачно, при напомнянето за сводническия нощен клуб, където ние двете, още като студентки, бяхме сервитьорки, носехме къси панталони и прилепнали тениски, под които голите ни гърди изпъкваха ясно. Заведението бе ужасна дупка, а клиентите, подобно на шефа Фреди Лорън, бяха по-голямата част галфони, но бакшишите си ги биваше и затова останах там, докато не взех бакалавърската си степен. През последната година обаче сестра ми Трейси изчезна, Ема се премести да живее с мен и това уреждане на въпроса вече сякаш изглеждаше постоянно.

— Знаеш историята, Лорета — напомних й. — Двамата с Тони имахме авантюра. Не любов, само секс. После истинският свят се намеси и настъпи краят.

Дори да бе имало шанс да се съберем отново, катастрофата Ленч — Мърдок го бе провалила завинаги.

— Все още харесваш Тони Сонтера — тихо настоя Лорета.

Отказах да отговоря и известно време просто си седяхме, заобиколени от весел хаос.

Когато храната ни пристигна, аз се заех да режа бургера си на четири равни парчета и да нареждам отгоре пържените картофки. Лорета си бе поръчала мексиканско тако^[2], но държеше ножа и вилицата по европейски, сякаш вечеряхме в Риц в Париж, а не в Хорни Тоуд в Кейв Крийк.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв — казах аз, дъвчейки. Не можех да повярвам също, че О. Дж. се бе измъкнал или че ми оставаха само две вноски, за да изплатя колата си. Недоверието ми наистина имаше широки граници.

— Кой? — попита Лорета, деликатно натопи вилицата си в малка купичка със сос, преди да забоде една хапка от чинията.

Вдигнах очи към нея и я погледнах леко гневно. Вярно е, че Лорета и Харви едва се познаваха и тя дойде на службата в негова памет само защото имах нужда от морална подкрепа, но все пак приятелката ми трябваше да разбира много добре за кого говоря.

— О-о — леко размаха вилица, — имаш предвид Харви.

Въздъхнах и захапах втората четвърт от моя бургер.

— Можеш да си намериш друга работа или да започнеш самостоятелна адвокатска практика. — Лорета започна да обсъжда въпроса с вилица в ръка. — Мислила ли си за това?

Завърших с отличие и от първия път взех изпита, с който получаваш право на адвокатска практика; разбира се, че го бях обмисляла. Не съм глупава, все пак.

— Шшт — изсъсках аз, като едва потиснах непреодолимото си желание да се обърна и огледам дали детектив Сонтера се мотае някъде наблизо и улавя всички нюанси от разговора ни. — Ако някой те чуе, ще си помисли, че съм го убила.

Нямаше как да не си представя, че ме дават под съд и ме осъждат за убийството на Харви Кред, после изчаквам присъдата си в затвора в Марикопа и се гордея със собствения си грозен оранжев гащеризон. Ала не, някои от известните крайпътни банди на шериф Джо, вече доста напреднали и включили за свои членове жени, ми дават успокоение относно модата. Те носят райета.

Толкова за теорията на Ема, че нямам подходящото мислене.

— Разбира се, че не си го убила — каза Лорета.

Бутнах настрани чинията си, оставаха ми някакви си 30 грама до края, наведох се напред и снижих глас:

— Тъй като не съм изпитала удоволствието аз да довърша Харви — изрекох мрачно, — отказвам да си го приписвам.

Лорета се захили и поклати глава:

— Всички ли мразеха бедния човечец?

— Мисля, че кучето му го харесваше — отговорих й, въпреки че не бях готова да потвърдя този факт недвусмислено. Сантименталната му булка Бетси вероятно също го е смятала за поносим; в края на краищата бе живяла с него почти шест месеца. Първата съпруга на Харви, Мадж, се бе въртяла около него тридесет и шест години и съвестно бе забавлявала клиенти, украсявала няколко къщи подред и наддавала килограми. Втората госпожа Кред, Сладко Младо Същество на име Тифани, си хвана пътя на втория ден от медения месец, като взе бижутата и новия ягуар на Харви.

— Малко тъжно е, не мислиш ли? Фактът, че най-добрият му приятел е куче, имам предвид.

Обмислих въпроса. Един от последните ми спомени за Харви беше как застава пред бюрото ми и хвърля доклада за ареста на едно момче. Тревър Трент. Тревър бе ранил няколко човека, след като влязъл с поршето на известния си баща през предната витрина на един ресторант в Скотсдейл, защото сервитьорка отказала да фалшифицира сметката му на бележката на кредитната карта и да му даде остатъка в брой. Очевидно парите за издръжка вече не му стигали за цялата седмица.

Прегледах документите с едва прикривано презрение, все още чувствах огорчение заради спора относно специалното излъчване по CNN. Защо не оставим този малък глупак да понесе последствията от деянията си поне веднъж в живота? Кой знае, може това да го преобрази, да го превърне в свестен човек. Нещо такова казах на Харви.

Докато говорех, дясното слепоочие на Харви започна видимо да потреперва и той приведе тялото си почти до средата на бюрото ми, за да наблегне на мнението си.

— Направи така, че обвиненията да отпаднат — нареди шефът.

Не бях готова да бия отбой:

— Но…

— Просто го направи — сряза ме той. — Подкупи някого. Легни със съдията. Не ме интересува какво ще направиш, обвиненията трябва да отпаднат.

Примигнах и се върнах обратно в настоящето, в Хорни Тоуд. Чуваше се повече смях, повече звън на чаши, а на мен ми се повдигаше. Сонтера все още бе някъде наоколо, усещах притеглянето.

— Какво има? — подкани ме Лорета. Понякога ми се искаше да не е така дяволски възприемчива. Въпреки цялото ми образование и експертното обучение на Харви в най-тънките нюанси на шикалкавенето, аз никога не успявах да я заблудя.

Хвърлих поглед към дългата маса в средата на залата, където някои от моите уважавани колеги отново вдигаха чаши и името на Харви прелиташе всред смеха им. Спомних си, че бях видяла няколко от тях на погребението и свих рамене, не можех да изразя мислите си с думи, макар те да бяха кристално ясни в ума ми. Когато умра — естествено надявах се това да е след много, много време — ми се искаше хората да съжаляват. Надявах се да тъгуват и да си спомнят за мен е най-добри чувства, а не да се съберат някъде и да се радват на факта, че най-сетне съм се махнала от главата им.

— Искаш ли да влезеш за чаша вино? — попитах аз, докато стоях до предната врата, а Лорета седеше на шофьорското място.

Приятелката ми поклати глава.

— По-добре да се прибирам у дома. Кип ще лети за Вашингтон утре сутрин за някаква среща на инвеститорите, а аз почти не съм го виждала през последната седмица.

Тайничко почувствах облекчение от отказа, въпреки че Лорета бе един от любимите ми хора. Трябваше да проверя Ема, да си взема дълга гореща вана и да се строполя в леглото.

Утрешният ден, както и следващата ми среща с детектив Сонтера, щяха да дойдат прекалено скоро.