Джоузеф Файндър
Часът нула (93)

92.

Следващата проверка трябваше да установи дали микровълновият датчик е включен.

Ако отговорът бе отрицателен, тогава спокойно можеха да избият вратата и да се приближат, за да обезвредят бомбата.

Ако не…

Е, най-напред трябваше да получат точен отговор на този въпрос. За целта щяха да използват едно устройство, което на техния жаргон се наричаше „микровълнов снифър“^[1]. То търси електромагнитни излъчвания в спектъра, започващ от десет гигахерца нагоре. Съществува цивилна версия на същото устройство, която се използва за проверка на безопасността на микровълновите фурни в кухните.

Един от младите членове на екипа, армейски сержант Грант, чиято специалност бе откриването на взривни устройства, взе дългата гъвкава антена на „снифъра“ и по заповед на Пейн я насочи към желязната врата.

— Доктор Пейн — каза той след малко, — тук просто няма как да засечем нищо. Тази врата е стоманена, а микровълновото лъчение се екранира от желязото, сър. Вратата просто няма да пропусне нищо навън.

— Така е — съгласи се Пейн, — но ти продължавай да контролираш.

Сержант Грант бе служил в армията достатъчно дълго, за да знае, че на заповед не се възразява, така че послушно продължи да държи антената, макар да не бе убеден в смисъла. „Снифърът“ естествено мълчеше.

— Да подпъхна ли антената под вратата.

— Не, Грант. Рискът е много голям.

— Сър — не се сдържа Грант, — както казах, тази врата… — Но изречението му остана недовършено, защото се разнесе пронизителен звън. „Снифърът“ бе установил наличието на опасност.

Антената, която Грант държеше насочена към пролуката до пода, се бомбардираше от микровълново лъчение с интензивност, превишаваща неговия праг на сработване.

— О, да го… — изкрещя Грант.

Лъчението се „просмукваше“ под прага. Ако някой се приближеше дори с няколко сантиметра, имаше сериозен риск това да взриви бомбата.

— Замръзни! — извика Пейн. — Никой да не помръдва!

Острият сигнал продължаваше да раздира слуха им.

— Добре — обади се след малко доктор Пейн с по-спокоен глас. — Проклетото нещо не се задейства. Но всякакво движение може да го накара да сработи.

— Господи! — изви Грант. Той наистина беше замръзнал в доста неудобна поза, частично наведен към вратата с протегната дясна ръка, в която държеше антената.

— Не смей да помръдваш нито един шибан мускул — изсъска Пейн. — Не схващаш ли, че детектираме вълни, минаващи под вратата? Тя прилепва плътно към цялата рамка и само там има пролука.

— Не издържам в тази поза — простена сержант Грант.

— Дявол да те вземе — каза едва сдържайки се Пейн, — не помръдвай, защото можеш да ни хвърлиш всичките във въздуха! — Усещаше, че започва да го обзема паника.

Грант стоеше, опулил очи. На стълбищната площадка се бе възцарила гробна тишина, нарушавана само от виещия алармен сигнал. Трийсет души стояха и не смееха да помръднат. В далечината се разнасяха слаби викове, чуваше се вой на сирени, но тук единственият шум беше от тревожния сигнал и хартиеното шумолене на брезентовите им якета, когато хората съберяха смелост да вдишат или издишат.

— Сега, чуйте ме — проговори Пейн. — Искам всички да погледнат в краката си.

Хората му до един се подчиниха.

— Запомнете къде точно сте стъпили. Дръжте краката си в същото положение. Имайте предвид, че датчикът зад вратата улавя вълните, отразени от телата около него. Нямам представа как не сме го задействали досега — може би току-що се е включил. Но ако някой от вас помръдне крак, възможно е да задействаме взривателя.

— О, господи… — изпъшка някой.

— Ако се наложи да помръднете, направете го в посока, успоредна на вратата. Така вероятността да го задействате е по-малка. Но аз ви съветвам да не помисляте за помръдване.

— Аз… не… мога… — прошепна мъченически Грант. От краката му се разнесе някакво шуртене и Пейн видя, че там се образува локвичка урина. На левия му крачол се появи дълго мокро петно.

Пейн, макар да бе изплашен както всички останали, изпита притеснение за нещастника. Грант без съмнение съзнаваше, че това е последната му задача за Групата.

Но тя можеше да се окаже последна и за самия Пейн.

— Грант — спокойно проговори той, — можеш ли да ме изслушаш?

— Сър… — изграчи Грант.

— Грант, искам да помръднеш тази антена нагоре с няколко пръста. Направи го бавно и плавно. Право нагоре.

— Да, сър — отговори Грант и с трепереща ръка бавно започна да изтегля антената нагоре. Върхът й леко подскачаше.

— Плавно, Грант.

— Старая се, сър.

Сигналът внезапно спря.

Сержант Грант бе повдигнал антената на не повече от шест пръста от предишното й положение и сега тя очевидно се намираше извън зоната, евентуално контролирана от микровълновия датчик.

— Това е границата на безопасността — прошепна Пейн повече на себе си, отколкото на другите. — Излъчването не преминава през вратата.

Той беше добре запознат със силните и слаби страни на микровълновия „снифър“. Например сега те вече знаеха интензивността на лъчението — тя автоматично се извеждаше върху индикаторите на устройството — но без да отворят вратата, нямаше как да разберат на какво разстояние се намира бомбата. Това означаваше, че не са в състояние да начертаят еквипотенциалните повърхнини на полето, а следователно не можеха да узнаят докъде могат да се приближат, без да рискуват да задействат взривателя.

Пейн знаеше, че микровълновият датчик не е непреодолима преграда, ако знаеш какъв е точният подход. Има си начини. Например, ако се приближиш до датчика изключително бавно, може и да не го задействаш.

Но ако си позволиш дори леко да размахаш ръце, както при ходене, най-вероятно присъствието ти ще бъде детектирано, защото ръцете ще се движат от и към датчика със скорост по-голяма от скоростта, с която се движи тялото.

Този начин засега беше неприложим. Без да са видели бомбата и преди да разполагат с точна оценка на разстоянието до нея, никой не можеше да рискува да се приближи.

И това беше най-неприятното. Как да обезвредиш бомба, ако дори не знаеш къде се намира тя?