Джоузеф Файндър
Часът нула (68)

67.

Беше събота сутринта и Сара заведе Джаред в болницата „Свети Лука“, за да му махнат шевовете. Върнаха се малко преди обед. Сара се готвеше да извика Бриа, за да може да отиде на работа, когато позвъни Брайън.

— У дома ли сте — попита той. — Тъкмо се чудех дали не ви се ходи на разходка из града.

— Разходка?

— Искам Да ви покажа любимото си място в Ню Йорк.

— Първо трябва да се обадя по телефона и да видя с колко време ще разполагам следобед — каза Сара. — Но трябва да те предупредя, че…

— Знам, знам — бийпъра.

Той ги посрещна на входа на блока и ги заведе с метрото в центъра на града, на пресечката на Западна седемдесет и втора и Бродуей.

— Ти откъде си? — попита го Джаред, докато пътуваха.

— От Канада.

— Но откъде по-точно?

— Един град на име Едмънтън.

— Къде е това?

— В Албърта. Това е столицата.

— А щат ли е това?

— Ами… ние го наричаме провинция. Тя е около пет пъти по-голяма по площ от щата Ню Йорк.

— Едмънтън… — замислено каза Джаред. После очите му внезапно се разшириха. — Не са ли оттам „Едмънтън Ойлърс“?

— Точно така.

— Значи познаваш Уейн Грецки^[1]?

— Никога не съм го виждал.

— О… — Джаред не скриваше разочарованието си.

Сара не откъсваше поглед от тях: седяха един до друг и Джаред видимо се радваше, че са заедно.

— Знаеш ли — обади се Бауман след кратка пауза, — баскетболът е бил измислен в Канада преди сто години. Първият кош всъщност е бил плетена кошница за плодове.

— Аха — отговори Джаред, останал не впечатлен от Канада и нейния принос. — А можеш ли да подадеш пас?

— Като в американския футбол ли? — попита Бауман.

— Да.

— Не, не мога. Съжалявам, няма да мога да играя футбол с теб. Не ставам за нищо. Ти обичаш ли футбола?

Джаред се поколеба.

— Не много.

— А какво обичаш?

— Тенис… софтбол.

— Играеш ли с татко си?

— Да. А ти искаш ли да опитаме двамата с теб?

— Не знам, Джаред, наистина не съм добър в тези неща. Но мога да ти разказвам за сградите. А ти някой ден можеш да ми покажеш как да подавам пас.

Тръгнаха към Улуърт Билдинг и Бауман каза, обръщайки се повече към Джаред, отколкото към Сара:

— Това някога е била най-високата сграда в света.

— Хайде де? — възрази Джаред. — Ами Емпайър Стейт Билдинг?

— Тогава тя още не е била построена. Тази сграда е завършена през 1913 година. Тогава от нея е била по-висока само Айфеловата кула, но това, разбира се, не се брои.

— А самолетите разбиват ли се във високите сгради?

— Доста рядко — отговори Бауман. — Един самолет веднъж се блъснал в Емпайър Стейт Билдинг. Знам също, че и един хеликоптер се разбил на части, когато опитвал да кацне на покрива на Пан Ам, и загинали много хора.

— Хеликоптер ли? Могат ли да кацат хеликоптери на Пан Ам?

— Вече не. Преди време можело, но след онзи ужасен инцидент хеликоптерите могат да кацат само на официално определените за тях площадки.

Бяха стигнали пред сводестия главен вход на Бродуей с извитата и покрита с орнаменти арка. Той посочи най-високата част на арката, където беше закрепена фигура на бухал.

— По замисъл това трябва да символизира мъдрост, трудолюбие и нощ — обясни Бауман. Архитектурата го бе привличала от детство, а присъдата в Полсмур му бе предоставила достатъчно време да се образова допълнително. А като прикритие подобни знания бяха просто незаменими.

— Защо там няма нищо? — зададе поредния си въпрос Джаред, посочвайки двете празни ниши от двете страни на портала.

— Чудесен въпрос. Един добре известен американски скулптор е трябвало да извае статуя на Франк Улуърт, която да бъде поставена там, но по някаква причина това така и не било направено.

— А какво е трябвало да има на другото място?

— Твърди се, че било за Наполеон, но никой не знае със сигурност.

Когато влязоха във фоайето, Бауман им посочи гипсова отливка до тавана, за която обясни, че била конзола. Джаред виждаше само, че става дума за фигура на човек с мустаци, притиснал коленете си и държащ монети в двете си ръце.

— Кой е това според теб? — попита Бауман.

— Някакъв старец — недоумявайки отговори Джаред. — Не знам. Много е странен.

— В известен смисъл е странен, прав си. Това е старият господин Улуърт — обясни Бауман, — който плаща за сградата си с дребни монети. Защото той платил цялата сграда до последната дреболия. Кабинетът му бил направен така, че да наподобява двореца на Наполеон, със стени, покрити със зелен мрамор, докаран от Италия, и с позлатени капители в коринтски стил. — Джаред нямаше представа какво е това „капител“, но думата му прозвуча внушително. — Къде искате да вечеряме? Макдоналдс?

— Само там — заяви Джаред.

— А какво знаеш за сградата на „Манхатън Банк“? — неочаквано попита Сара.

Бауман за миг замръзна. После се обърна към нея и с безразличие сви рамене.

— Какво знам ли? Знам, че не представлява нищо особено. Защо питаш?

— Не е ли и тя проектирана от някой известен архитект?

— Пели, но не е от постиженията на Пели. Ако искаш да се насладиш на истински Пели, разгледай Световния финансов център в Батъри Парк Сити. Погледни четирите кули… обърни внимание как с увеличаване на тяхната височина пропорциите на прозорците в гранита също се променят, така че когато се слеят на върха, там всичко вече е плътно отразяващо стъкло. Можеш да видиш отражението на облаците във върха на кулите. Изумително решение. А защо се интересуваш от сградата на „Манхатън Банк“?

— Просто любопитство.

— Аха — кимна Бауман и после се обърна към Джаред. — Джаред, мислиш ли, че наистина можеш да ме научиш да подавам пасове?

— Аз ли? Естествено — отговори Джаред. — Кога?

— Какво ще кажеш за утре следобед?

— Мисля, че мама тогава ще бъде на работа.

— Добре де… Сара, мога ли да ти отнема Джаред за следобеда, докато си на работа? Ще отидем в парка — само двамата с него. Какво мислиш?

— Ами… добре — каза тя не много убедено.

— Да?! — изкрещя Джаред. — Благодаря ти, мамо!

— Добре. Но обещай ми, че ще бъдеш внимателен. Не искам отново да се случи нещо с главата ти.

— Стига си се безпокоила — каза Джаред.

— Просто внимавай.

 

 

Късно през нощта телефонът иззвъня. Стресната от тревожен, неспокоен сън, Сара вдигна слушалката.

— Шибаш ли се в момента с онзи?

— Моля?

— Попитах те, шибаш ли се в момента. Пред очите на сина ми.

— Питър, ти си пиян… — простена Сара и прекъсна разговора.

Няколко секунди по-късно телефонът отново иззвъня.

— Мислиш, че можеш да го държиш само при себе си през цялото лято ли? — изкрещя Питър. — Решението на съда не е такова. Мога да го взимам през уикендите. Да не си мислеше, че няма да те намеря, а?

— Виж, Питър, според мен си пил прекалено много. Нека поговорим сутринта, когато поизтрезнееш…

— Смяташе, че ще ти се размине, а? Е, имам новини за теб. Идвам да видя сина си!

— Чудесно — каза Сара. Не виждаше смисъл да се разправя. — Ела да го видиш.

— Той е малкото ми момче… Няма да ти позволя да ми го отнемеш…

И прекъсна разговора.

 

 

В малък апартамент на една пряка разстояние Бауман внимателно слушаше репликите по телефона.

Чудесно. Ела да го видиш.

Той е малкото ми момче. Няма да ти позволя да ми го отнемеш.

Бившият съпруг на Сара прекъсна разговора, след което и Сара затвори, а накрая и Бауман, силно заинтригуван, също сложи слушалката на вилката.

Хората казват по телефоните неща, които не би трябвало да изричат, дори и най-подозрителните хора, даже професионалистите, който много добре знаят какво може да се направи с телефоните в наши дни. Личните разговори на Сара понякога бяха полезни за Бауман, но служебните бяха много по-информативни.

Бауман чуваше всичко, което Сара казваше по телефона, още от деня, когато легнаха за пръв път. Бившият й съпруг се обади веднъж. Обадиха се и няколко нейни приятелки от Бостън, но тя като че ли нямаше много приятели. Решеше ли сама да използва телефона, това най-често бе по работа. Джаред водеше дълги, безсмислени, тривиални разговори с няколко от приятелите си, но Бауман никога не си губеше времето да го слуша.