Джоузеф Файндър
Часът нула (49)

48.

Рано сутринта в понеделник Сара пристигна в щаба, вървейки малко вдървено след вчерашното нападение. Беше скрила одраскванията по врата и бузите си с анкерпласт. На дясната й буза се виждаше голямо ожулване, започващо вече да посинява, имаше друго малко под лакътя й, но най-лошото оставаше скрито под ребрата й.

— Какво се е случило с теб, по дяволите? — възкликна Папас.

Тя му разказа за премеждието и го увери, че Джаред е добре.

— Осемгодишните момченца — каза Папас — са уникален човешки вид. Те лесно се плашат и също толкова лесно могат да бъдат успокоени. Освен това раните им заздравяват буквално за една нощ и това е една от основните им физически особености.

Приближи се Кристин Виджиани и изчака Папас да свърши. В едната си ръка държеше навит на руло факс, а в другата — димяща цигара.

— Имаме снимка — съобщи тя, възползвайки се от първата пауза.

Сара рязко се извърна.

— Слава богу! Как я намери?

— Разпращах питания до всички наши съюзници и страни, с които сме в приятелски отношения, както ми нареди. Няма да скрия, че бях скептично настроена. И изведнъж… обаждане от МОСАД. — МОСАД имаше славата на служба с изключително богат фотоархив, като някои от обектите вече се съхраняваха на CD-ROM.

Сара взе факса.

— Какво е това? — попита тя.

— Увеличен фрагмент от снимка, направена в Йоханесбург от движеща се кола. Обектът е група излизащи от ресторант офицери от тайните служби.

— И е получена по факса, нали? — видимо обезсърчена попита Сара.

— Това е всичко, с което разполагат, а освен това съществува само един-единствен кадър.

— Че може ли това да бъде лице? Прилича ми повече на размазан отпечатък от палец. — Снимката наистина бе абсолютно безполезна.

Виджиани дръпна от цигарата си и присви очи, без да отговаря.

— Съжалявам, Крис — извини се Сара. — Чудесен опит, но това с нищо няма да ни помогне.

Когато групата най-сетне се събра за сутрешната оперативка, Сара обяви:

— Разполагаме с неколкостотин копия на изпратен от южноафриканците образ, получен с помощта на фоторобот, включително подробен словесен портрет. Разпратете ги навсякъде с молба да бъдат съхранявани известно време, защото не знаем къде ще се появи. Нашата цел е да проверим колкото може повече хотели, а това означава, че имаме нужда от подкрепления както от полицията, така и от Бюрото. Помнете, търсим беглец, обвинен в убийство. Това е версията ни, ако трябва да обясняваме.

— Че той си е точно такъв — промърмори един от полицаите.

— Имате ли представа колко хотели има в града? — попита друг полицай, висок, слаб сламенорус младеж на име Рейнахан.

— Не — отговори Рот и се обърна, за да го прониже с поглед. — И колко са точно? Интересно ми е да чуя.

Рейнахан неспокойно се изкашля:

— Че как, по дяволите, бих могъл да знам? Цял куп…

Рот кимна дълбокомислено:

— „Куп“ значи. Ясно. Това информация за служебно ползване ли е, или мога да я пусна на пресата?

— За Бауман е известно, че пътува първа класа — прекъсна безсмисленото пререкание Сара — и че отсяда в първокласни места, така че трябва да обърнем специално внимание на най-добрите хотели, както и на най-долнопробните свърталища, нощните приюти и различните евтини пансиони. Това са най-подходящите места за човек, който търси анонимност, и те са далеч за предпочитане пред всичко, предназначено за средната класа.

— Аз ще отида в „Плаза“ и „Карлайл“ — самопредложи се Рейнахан. — Джордж, в Харлем има маса дупки, на чиито табели е изписано твоето име.

— Ограничете издирванията засега в Манхатън — инструктира ги Сара. — Съобщавайте, че търсим бял мъж към четиридесетте. Сини очи, черна коса, средно телосложение, без особени белези. С брада, но може да е избръснат или да си е оставил мустаци. Вероятно говори с акцент.

— Че как, дявол да го вземе, ще звучи този акцент?

— Никой няма представа — каза Сара. — Следващо нещо: нека не забравяме, че той не може да съществува във вакуум, в пълна изолация. Какво би трябвало да направи, за да може да живее в града и да се занимава с приготовленията си?

— Дали има съучастници? — попита Виджиани. — Всеки по-голям терористичен акт предполага използването на някакви помощници или поне лица за осъществяване на контакт. Той не може просто така да долети, да сложи бомбата и да си замине. Нещата не стават по този начин.

— Може би ще иска да си открие банкова сметка — изказа предположение полицаят, партньор на Виджиани. — Да наеме кола, камион или микробус.

— Например от „Райдър трък рентал“ в Джърси Сити — подсказа лейтенант Рот. Намекваше за мястото, откъдето конспираторите от атентата в Световния търговски център бяха наели своя микробус.

— Той е странник в непозната страна — каза Сара. — Точно затова може да установи връзка с някои от старите си контакти, например приятели, съучастници или просто познати от времето, когато е работил за южноафриканската служба или след това. Крис, бих искала да останеш тук, да поемеш факсовете и телефоните и да видиш какво още може да се появи от приятелските разузнавателни служби като използваме нашите връзки. Предполагам, че засега няма нищо ново от дясно екстремистките групи, нали така?

Виджиани бавно поклати глава.

— Не очаквах и да има. Кен, нещо по снимката, която Кристин получи от МОСАД? Има ли развитие?

— Направих множество опити да обработя кадъра с няколко нелоши графични пакети. Някои са наша разработка, но опитах и с такива, предлагани на пазара. Безнадеждно е. Там просто отсъства лице. Питам се дали онези от МОСАД не са забравили да сложат обектива на фотоапарата.

— Благодаря все пак — каза Сара. — А успя ли да откриеш някакви роднини, помощници или познати на нашия човек?

— Нула — късо отговори Кен.

— Чудесно — насмешливо подметна един от полицаите. — Оказва се, че нашият човек няма приятели.

— Да, ако ти казват „Принц на мрака“, едва ли ще си голям приятел с много хора — скастри го Рот. — „Хей, пич, поканил съм Принца на мрака на вечеря. Ще имате ли достатъчно лазаня за двама ни?“

Сара учтиво се усмихна, а няколко полицаи се захилиха.

— Един от спецовете по идентификация — продължи Кен — преработи десетте му отпечатъка в няколкото наши формата, поддържани от АСИПО и НЦКИ, както и в системата „Хенри“, след което ги изпратихме по секретния факс за начало на французи, италианци, испанци, германци, израелци и англичани. Няколко антитерористични служби се отзоваха с желание за помощ.

— И? — не се стърпя Сара.

— И се натъкнахме на доста интересни факти.

Няколко глави се обърнаха към него.

— През 1985 и 1986 година е имало поредица от петнайсет бомбени атентата в Париж. Загинали са тринайсет души, а над двеста са ранени.

— Не бяха ли иранци? — подсказа Папас.

— Не знам — тероризмът е малко встрани от моите интереси. Но знам, че е бил арестуван роден в Тунис французин, който е бил изправен пред съда като мозък на тази кампания. Тогава се оказало, че той иска да попречи на Франция да изпрати оръжие на Ирак по време на войната с Иран. Следствието открило хубав чист отпечатък от палец на една от тръбите, натъпкани с взрив като бомба. Палецът така и не бил идентифициран, но едно било ясно — той не принадлежал на тунизиеца.

— Бауман — досети се един от полицаите.

— Така изглежда — съгласи се Кен. — Нашият човек обича да пътува и не му пука за кого работи. После испанците установиха, че също разполагат с частичен отпечатък от неговия показалец, снет през 1973 година от горивната система на една кола. Нашият човек е бил с латексови ръкавици, но на едно място латексът се протрил достатъчно, за да позволи оставянето на отпечатъка.

— За кой случай става дума? — остро попита Папас.

— Атентатът срещу Луис Кареро Бланко, премиер-министър на Испания.

— Господи, но това бяха баските — възкликна Папас. — Баското сепаратистко движение ЕТА. Но знаете, тогава плъзна слухът, че са използвали външен човек. Бауман… възможно ли е това?

— Е, те установиха съвпадение на отпечатъците — въздъхна Кен, — значи е напълно възможно.

— Този тип не е призрак — обади се Улман. — Той действително съществува.

— Кен — каза Сара, — разбери колкото можеш повече за тези случаи. Искам имена, контакти… всичко. Свърза ли се с Центъра за изследване на анализ на тероризма?

— О, да — отговори Кен. — Нулев резултат, разбира се. Нашият човек е безкрайно предпазлив.

— А какво става с кръстосаната проверка?

— Голяма идея, високопочитаема госпожо. — И той обясни на другите в какво се състои предложението на Сара. — Но Департаментът е с вързани ръце заради Закона за държавната тайна, който, кой знае защо, защитава паспортната информация с такова ожесточение, че просто не позволява да научиш наведнъж всичко, което те интересува.

Папас многозначително погледа Сара. Тя се почувства неудобно.

— Едно от многото ни защитени права — с горчивина подметна тя. — Но с толкова много права, какво да кажем за простичкото право да не бъдем разкъсвани на парчета в метрото или небостъргачите?

Кен разгорещено продължи:

— Задай на Департамента обикновен въпрос като „Можете ли да кажете дали някой не е влязъл в тази страна, използвайки фалшив паспорт?“ и ще получите в отговор куп дивотии. Например „О, ние не използваме номерата на паспортите за опазване на закона“ или „О, в паспортите има вградени толкова много клопки срещу фалшифициране, че това никога не би могло да стане“. Глупости от този род. Но ето какво не искат да кажат: те имат система за следене на загубени или откраднати паспорти, така че всеки опит да се влезе с такъв ще бъде предотвратен, независимо в кой от главните пунктове за влизане в страната е бил засечен. Нарича се „Консулска система за търсене и поддръжка“. Тя обаче не работи в реално време. И дори не е близо до тази фаза. Информацията в нея изостава със седмици. Така че, ако някой открадне паспорт от някого в Лондон — ама го открадне нагло, под самия му нос, така че той добре да види, че му е откраднат — този паспорт спокойно може да се използва за влизане в САЩ, стига човекът поне малко да прилича по външен вид на лицето от снимката в паспорта. Защото ще изминат седмици, докато посолството в Лондон изпрати — забележете, по обикновената поща, а не по електронен път — доклада за откраднатия или загубен паспорт и той бъде обработен, завършвайки с въвеждане в базата данни.

— Успя ли поне да получиш списъка на паспортите, за които е съобщено, че са откраднати или изгубени през последните няколко месеца? — попита Сара.

— Ето това е другото нещо. Те просто не могат да ми предоставят такава информация, защото, представете си, не обработвали тези данни така, че да попаднат във файл.

— Шегуваш се — не повярва Сара.

— Уви, не. Държавният департамент на САЩ издава четири милиона паспорта годишно. Ако погледнем данните за загубените и откраднати паспорти през 1992 година например, числото е 13101 загубени и 14692 откраднати. Разбира се, много хора, които просто са си загубили паспорта, съобщават, че им е бил откраднат, макар и само за да не изглеждат смешни в очите на чиновниците. На всичко отгоре, оказва се, че Департаментът не може да направи кръстосана проверка за откраднати паспорти, използвани след като за тях е било съобщено, че са били откраднати!

— Ега ти работата — иронично се обади лейтенант Рот.

— И какво сега? — попита Сара.

— Това, че те не могат да го направят, не означава, че аз не мога да го направя.

Сара измъчено се усмихна.

— Действайки от името на Бюрото, аз влязох в „Консулската система“, за да извлека номерата на паспортите, за който е съобщено, че са откраднати или загубени. После влязох в базата данни на БРИДД, където са регистрирани всички, които са влезли в страната по какъвто и да било начин.

— И ако има съвпадение — възбудено го прекъсна Виджиани, — ще получиш списък на всички, използвали откраднат или загубен паспорт, за да влязат в страната през последните няколко месеца.

— Точно така — приключи Кен.

— И? — не се сдържа Сара.

— Ами проверката се извършва в момента и ще ви съобщя резултата веднага щом ме пуснете да си поиграя с моите играчки.

— И си направил всичко това през уикенда? — недоверчиво попита един от полицаите, чернокожият Леон Хоскин. В гласа му прозвуча повече презрение, отколкото удивление.

— Компютрите нямат нужда от сън — обясни безгрижно Кен. — Освен това някои от тези номера могат директно да се отхвърлят. Други принадлежат на жени, старци, хора не от бялата раса.

— Не — спря го Сара. — Бъди много внимателен кого елиминираш. Професионалист като Бауман може да се дегизира така, че да изглежда много по-млад или по-стар, да се престори на прикован в количка инвалид и какво ли още не. Моля те, не прибързвай в отхвърлянето на кандидатури.

Без сама да знае защо, в същия миг в съзнанието й се стрелна образът на свития на кравай Джаред на земята в Сентръл Парк, последван от козята брадичка на пубера, който я беше нападнал.

Тя почувства прилив на гняв и си помисли колко малко се бяха придвижили напред всъщност, откакто беше пристигнала, и колко дълъг път им предстоеше да извървят, преди да се появи макар и нищожен шанс да спрат Принца на мрака.